Открадни си целувка

Глава 12

Понеделник, 4 декември

Рейчъл седеше на масата в кухнята и разваляше скулптурата, която Зак беше направил на закуска от консервени кутии, пакети зърнени закуски и един банан. Не беше само хлебният плод, помисли си тя. В апартамента бяха започнали да се появяват най-различни неща. Ето този банан например — и перцето за китара, което беше намерила на масичката за кафе, както и новия брой на „Гитар Уикли“.

— Малко бедствие — съобщи Ейдън, подавайки глава в кухнята. — Съжалявам, Рейч, душът се повреди. Просто се откачи от стената, заедно със стойката и смесителя. Не мога да спра водата.

Ейдън се държеше така, сякаш тази седмица не се отличаваше от която и да било друга, но лицето му го издаваше — пребледняло от стрес, с изопнати черти и дълбоки бръчки. Резултатите от биопсията на майка му щяха да излязат до няколко дни и несъмнено щяха да променят всичко. През изминалата нощ Рейчъл се събуди и не намери Ейдън в леглото, а после чу тихото жужене на телевизора в хола. Докосна завивките му — бяха все още топли. Сигурно и Ейдън не можеше да спи. Думите на доктор Пейтъл по цяла нощ й се въртяха в ума.

— Наводнихме ли се? — попита тя.

— Ами, малко, да. Много съжалявам, Рейч. Но трябва да бягам. — Ейдън подсушаваше мократа си коса с една хавлиена кърпа. — Трябва да стигна навреме за срещата — обясни той. — Трябва да се видя с хората от мебелната компания — надявам се да успеят да ни доставят няколко неща за къщата на Уестли.

— Не се тревожи — успокои го Рейчъл. — Честно, върви, приготвяй се.

Ейдън се изнесе от кухнята и Рейчъл надникна в блестящата баня на Лори.

— Благодаря. Ще ти се реванширам — извика мъжът й от спалнята.

Рейчъл огледа местопрестъплението — от една дупка в стената шуртеше вода във ваната и се стичаше по стената върху куп чисти бели хавлиени кърпи. Зак скочи от дивана, дотича и загледа като хипнотизиран.

— Прилича на водопад — възхити се той, а Рейчъл го прегърна през раменете. — Нали, мамо?

Рейчъл нави ръкавите на карираната си риза и се наведе напред, за да огледа положението отблизо. Водопроводните й умения бяха елементарни, но ако можеше да поправи щетите сама, щеше да го направи. Когато обаче се опита да запуши теча с хавлия в едната ръка и вдигна купчината кърпи от пода с другата, тя откри огромна локва вода.

— О, не, Ейдън — извика тя, — как мислиш, дали може да протече в апартамента под нас?

— Ами, нищо чудно — отговори мъжът й. Той стоеше в спалнята, нахлузваше елегантния си панталон върху белите си боксерки и хапеше устни. — Не е дребна повреда, нали? — След като хвърли още един поглед на водната каскада, Ейдън добави: — Сериозно, Рейч, аз само го пипнах, честна дума.

Рейчъл позвъни на Лори на мобилния й телефон.

— Ейдън, няма проблем — успокои тя мъжа си, без да отмества телефона от ухото си. — Ти тръгвай. Ние ще се оправим. Ще се видим по-късно. — Междувременно попадна на гласовата поща на Лори.

Ейдън взе куфарчето си и целуна Рейчъл.

— Добре, тогава, аз тръгвам и ще се отбия да видя мама, преди да се прибера — каза той, като стисна ръката й. — И ти благодаря. Обещавам, че ще ти се реванширам.

Той се наведе, прегърна Зак, а после се отправи към входната врата и излезе, като затвори след себе си.

Минута по-късно Мили, с размазана спирала за мигли под очите, излезе от стаята си и надникна в банята. С всеки изминал ден тя сякаш спеше все по до късно.

— Какво става?

— Малко бедствие — повтори като папагал Зак.

— Нещо такова — обади се Рейчъл. Тя стоеше до стената, притиснала хавлия до дупката в опит да спре теча. Едва когато Мили се доближи до вратата, облечена в пурпурната си пижама, Рейчъл видя, че държеше сиво коте с бели лапички. Момичето галеше нежно ушите му.

— Аха, ясно. Виж какво открих в стаята си — каза Мили, като се извъртя леко, така че котето в ръцете и да се озове срещу Рейчъл. Котето измяука тихо.

— Котка! — извика Зак, като се доближи и посегна да погали животното по гърба.

— Котка — въздъхна Рейчъл и се усмихна. — Точно това ни трябва в момента. Слушайте, деца, аз трябва да сляза долу и да съобщя на съседите, че Ниагарският водопад може да ги залее всеки момент. Милс, би ли наглеждала нещата тук?

Мили кимна утвърдително и перна ръката на Зак, за да не пипа котето.

— По-полека, Зак. И не го гали срещу косъма, не му харесва.

— Не се тревожи, мамо, ние ще гледаме водопада, докато теб те няма — обеща Зак.

Рейчъл продължаваше да натиска звънеца, защото музиката в апартамента на Джей гърмеше и сигурно не я чуваха. На третото позвъняване вратата се отвори.

— Рейчъл, здравей — усмихна се Джей. — Извинявай — отдавна ли звъниш? Тук е малко шумно. — Тя почти се смути, като видя как бялата тениска подчертаваше златистия тен на кожата му. Почти.

Зад гърба на Джей мина някакъв мъж и влезе в кухнята, последван от млада блондинка.

— Харли, нашият барабанист — каза Джей, — и Амбър. Харли, ще намалиш ли малко звука? — извика през рамо той.

— Извинявай, че те притеснявам — започна Рейчъл. — Но случаят не търпи отлагане. Имаме проблем с душа. Стойката се изкърти и направихме наводнение. Опасявам се, че има опасност да ти протече таванът — обясни тя, надзъртайки в жилището, за да провери дали разположението е същото, — в банята.

— Аха, душът — каза спокойно Джей, — с него сме стари познайници. — Той се усмихна. — Не се тревожи, не е за пръв път и по една или по друга причина, никога не ме наводнява. — Неговото философско отношение беше заразително и Рейчъл се успокои донякъде. Изведнъж шуртящата вода в банята престана да й се струва нещо кой знае колко страшно. — Лори имаше проблеми с този душ, още когато го монтираха. Мога да се кача горе и да го оправя, ако искаш.

— Не… тоест — заекна Рейчъл, — нямах предвид това.

— Наистина няма проблем — увери я Джей. — Сериозно, последния път го оправих за пет минути.

— Беше тази част тук — каза Джей, сочейки мястото, където душбатерията се окачваше за стената, като избърса ръцете си. — Поправих я, но все пак внимавайте, когато я ползвате. — Той вдигна мокрите хавлиени кърпи и ги натика в коша за пране в ъгъла. — Лори се запъна и си избра точно тази свободно стояща вана — добави той, засмя се и поклати глава. — Видяла я в „Ел Декор“ или нещо такова.

Рейчъл се усмихна.

— Благодаря ти. Много — наистина оценяваме жеста ти. Смятам, че си заслужи почерпката. Ще останеш ли да изпием по чаша чай?

— Разбира се — съгласи се Джей, като остави инструментите настрана и я последва в хола.

Рейчъл извади няколко бисквити с парченца шоколад и ги подреди върху една чиния, след което ги занесе заедно с чайника и чашите в хола.

— Ти ни спаси живота — каза тя.

— Беше дребна работа, наистина — увери я Джей. — Всъщност ти ме спаси от мрънкането на Харли — усмихна се той. — Довечера ще свирим на живо и той е нервен, понеже смята, че не сме репетирали достатъчно. — Джей се засмя. — Групарски традиции. По-лошо е от семеен скандал.

Рейчъл наля чая и му предложи бисквитите.

— Ти музикант ли си? — попита тя.

— Да — отговори Джей. — Харли и аз основахме бандата, когато бяхме на двайсет и оттогава постоянно свирим на живо, а понякога правим и турнета.

— Значи си професионалист? — поинтересува се Рейчъл.

— Бях, но от известно време се залових със собствен малък бизнес. Учил съм дърводелство и наскоро завърших няколко проекта. Преди дни взех едно помещение наблизо, за да разширя дейността си.

— Звучи интересно — окуражи го Рейчъл.

— Харесва ми — призна Джей. — Ами вие, настанихте ли се удобно? — попита той, като се огледа.

— Доволни сме, благодаря — отвърна Рейчъл. — Зак и Мили намериха едно коте тази сутрин, играят си с него в нейната стая, затова са толкова тихи.

— Не ми казвай — подхвърли Джей, като присви лешниковите си очи. — Сив котарак на ивици и с бели лапи, голям хитряга?

— И при теб ли идва? — попита Рейчъл.

— Поне би трябвало — пошегува се Джей. — Той е мой — казва се Мистър Рипли. Заради умението да се провира в хорските жилища. Но аз го храня, честна дума — засмя се той. — Просто той е роден авантюрист. Но щом Зак и Мили си играят с него, ще го занеса долу. Е, ако изключим гастролиращите котараци и непослушните душове, иначе как ти харесва престоят тук?

— Добре е — отвърна Рейчъл. — Макар че не сме тук на почивка. Майката на мъжа ми Ейдън е в болница, защото се разболя и трябваше да се прегледа при специалист в Лондон. — Тя сведе поглед и отпи глътка чай.

— О — промълви Джей, като се наведе напред, — не знаех. Много съжалявам.

— Благодаря — каза Рейчъл. — Много сме благодарни на Лори, че ни покани да останем тук, че изобщо предложи да си разменим жилищата. Иначе не знам как щяхме да се справим.

— Да размените жилищата? — повтори Джей.

— Да, тя живее у нас. Селска къща в малко селце в Йоркшир не се вписва в стила на Лори.

Джей се усмихна учудено.

— Йоркшир? Еха. Аз знаех, че заминава на почивка — но не си я представях точно така. Не мисля, че Лори е стигала някога по на север от Хампстед. И как се справя там?

— Тя спомена, че искала да смени обстановката. А Скипли е много красиво село.

— Убеден съм — увери я Джей, като се облегна на дивана. — Лори в провинцията — добави той, сякаш рисуваше наум картината. Замълча за момент, после усмивката отново пропълзя на лицето му. — Как ли се придвижва на нейните токчета?

Рейчъл се засмя.

— Аз й оставих няколко чифта топли ботуши.

— Ето това си струва да се види. И какво, значи ще се размените отново преди Коледа? — попита Джей и Рейчъл кимна. — Жалко, че няма да останете по-дълго. Коледата тук е страхотна. Лили прави невероятно угощение. Наоколо е пълно с деца, така че на Зак и Мили щеше да им хареса.

— О, да, Лори ми спомена за това — призна Рейчъл. — Но за нас Коледа е семеен празник. Малко сме скучни в това отношение.

— Няма нищо скучно в традициите — заяви Джей, като допи чая си. — Виж, аз трябва да вървя. Благодаря за чая.

— Не, аз ти благодаря — каза Рейчъл, — ти наистина ме спаси, като поправи душа.

— Никакъв проблем — увери я той. — Доскоро. А сега, ако не възразяваш, ще се опитам да убедя моя котарак да се прибере у дома заедно с мен.

Когато се позвъни на вратата няколко минути след седем часа същата вечер, Рейчъл си помисли, че е Ейдън.

На минаване покрай огледалото над камината тя зърна отражението си и се намръщи. Изглеждаше състарена, изморена и около очите й се бяха появили нови бръчки. Тревожеше се за Беа, за Ейдън, за Мили — и това беше изписано на лицето й.

Рейчъл отвори вратата и видя Джей, с една красива жена със златистокестенява коса.

— Рейчъл, здравей — усмихна се Джей. — Просто ми хрумна да те попитам дали искаш да дойдеш на нашия коледен концерт тази вечер. Ще свирим наблизо. Шивон ще дойде — в този момент той явно се сети, че двете жени не се познаваха. — Извинявай — добави той, като размаха ръка между кестенявата жена и Рейчъл, — Шивон, това е Рейчъл. Рейчъл, запознай се с Шивон.

— О, здравей — каза Рейчъл, смутена от външния си вид, все още по долнище от анцуг и някаква стара тениска на Ейдън. — Лори ми е разказвала много за теб.

— Изобщо не ти вярвам — пошегува се Шивон с широка, искрена усмивка. — Извинявай, че не се отбих по-рано. Не съм на себе си, защото съм във вихъра на романтично увлечение — обясни тя с блеснал поглед. — След толкова години суша, Рейчъл. Фантастично е. — Усмивката й беше заразителна и Рейчъл инстинктивно й отвърна с усмивка.

— Благодаря за поканата, но за съжаление няма да мога — извини се Рейчъл, клатейки глава. — Наистина не мога. Понеже Ейдън е в болницата, а Зак…

В този момент се позвъни на домофона и тя вдигна ръка извинително, преди да се обади.

— Здравей, скъпа, аз съм — прозвуча гласът на Ейдън. — Забравил съм си ключовете, извинявай. Можеш ли да ми отвориш? — Рейчъл натисна бутона и чу далечното отваряне и затваряне на входната врата. Когато Ейдън се появи на стълбищната площадка, тя го представи на Шивон и Джей.

— Обикновено не съм толкова мокър — пошегува се той, като прокара пръсти през подгизналата си коса и се опита да отцеди струйките вода. — Навън вали като из ведро.

— Има ли новини? — попита Рейчъл. Ейдън поклати глава.

— Казаха, че утре…

— Опитвахме се да убедим жена ти — обади се Шивон, — и теб също, разбира се — добави тя, — да дойдете с нас на концерта на живо на Джей.

— Концерт? — повтори Ейдън. — Аз съм скапан, за съжаление — но ти защо не отидеш, Рейч? — предложи той, като остави чантата с лаптопа си в коридора зад нея и понечи да съблече подгизналия си шлифер. — Аз ще наглеждам нещата тук.

Той се обърна към Джей и Шивон и прошепна високо:

— Тоест ще се пльосна пред телевизора, но ако възникне пожар или обир с взлом, ще се притека на помощ.

— Върви, Рейч — добави той, — сериозно. Ти трябва да отидеш.

— Сигурен ли си? — попита Рейчъл. — Като знаем какво става…

— Нима наистина мислиш, че мама би искала да се вайкаме и да се мъкнем с отчаяни физиономии? Не можем да направим нищо, докато не научим диагнозата. Хайде, излизай. Имаш нужда от малко разтуха.

— Добре — съгласи се колебливо Рейчъл. — Шивон, би ли изчакала десет минути, докато намеря какво да облека?

— Шивон и Рейчъл — съобщи Шивон на мъжа на вратата на пъба, — ще ни намериш в списъка на Джей. — Гардът прегледа клипборда си, след което постави печати върху ръцете им. Рейчъл разгледа с любопитство черния отпечатък от вътрешната страна на китката си.

— Това дали ще се измие? — попита тя. Шивон само се усмихна и я поведе надолу по стълбите към залата, където щяха да свирят Джей и неговата банда.

Преди да излязат, Шивон бе видяла как Рейчъл измъкна една плетена сива блузка без ръкави и кремава жилетка от куфара си и беше размахала ужасено ръце. След това беше отворила гардероба на Лори и се беше заровила вътре.

— Ето — каза тя, като извади рокля с дълъг ръкав от черна дантела и обточена със златен ширит. — И обуй тези обувки… стават ли ти? — попита Шивон, като подаде на Рейчъл чифт черни кожени ботуши. Токчетата бяха много високи. Рейчъл облече тоалета, след което се обърна да се огледа. — Не е лошо — подхвърли Шивон, като й подаде малка винтидж чантичка в цвят старо злато, с тънка дълга дръжка.

Когато Рейчъл прекоси тъмния салон, тя изведнъж се почувства смутена от наконтения си вид.

— Е, каква е твоята отрова? — попита Шивон с пакостлива усмивка. — А, не, няма да ти взема „Радлер“.

— Не знам — промълви Рейчъл, — изненадай ме.

Шивон взе за двете уиски с много лед и Рейчъл трепна, когато отпи първата глътка. Тя огледа непознатата обстановка и предположи, че колкото по-бързо успее да довърши питието си, толкова по-скоро ще може да се прибере вкъщи. Около бара се бяха струпали странна смесица от тийнейджъри и застарели мъже, които се надвикваха с музиката. Нима я оглеждаха? Рейчъл се сконфузи.

— Не се притеснявай от навалицата — успокои я Шивон, четейки мислите й. — Бандата на Джей ще ти хареса.

По времето, когато започна истинският купон, Рейчъл вече беше пресушила две уискита — Шивон донесе нови питиета, преди тя да успее да възрази. Хората се забавляваха и Рейчъл с изненада установи, че започва да се отпуска.

След кратка почивка Джей излезе на сцената и Шивон я стисна за ръката. Харли седна зад барабаните, басистът се появи и Амбър нагласи височината на микрофона. Когато Джей изсвири първите, акорди на песента, сладостно-горчивият вокал на Амбър премина в дива, жарка версия на „Санта Бейби“. Рокаджийският саунд придаваше характер на иначе сладката песен и косъмчетата по ръцете на Рейчъл настръхнаха. Шивон я смушка в ребрата.

— Аз какво ти казах — прошепна тя.

След това бандата ускори темпото. Едно след друго следваха сърцераздирателни рок парчета, а публиката нямаше насита за още. Шивон улови Рейчъл за ръката и двете се развихриха на дансинга. Във високите ботуши и фантастичната рокля на Лори, Рейчъл погледна усмихнатото лице на Шивон и почувства нещо, което не беше изпитвала от години — свобода. А когато басистът улови погледа й през тълпата, тя не можа да сдържи усмивката си.

След втория бис бандата слезе от сцената, а Шивон поведе Рейчъл към една стая зад кулисите. Сияещи и опиянени от доброто представяне, музикантите седяха на пластмасови столове и пиеха бира направо от бутилките. Джей преливаше от доволство.

— Бяхте добри — подхвърли Шивон, като го тупна по гърба. — Все още те бива.

Амбър предложи на Рейчъл бира и тя взе бутилката.

— Беше страхотно — призна Рейчъл. Басистът се обърна към нея.

— Няма как да е иначе пред такава привлекателна публика. — Очите му се плъзнаха по извивките на тялото й.

— Стига толкова, Алекс — сряза го Джей с шеговит предупредителен поглед. — Тя е омъжена жена.

Харли предложи да отидат в някой клуб, но Джей погледна Шивон и Рейчъл и каза, че предпочита да се прибере. Другите музиканти взеха да го разубеждават, но той настоя, че е изцеден. Тримата поеха към дома, като се смееха и шегуваха, а Шивон се забавляваше да скача в локвите по паважа. Рейчъл имаше усещането, че ги познаваше от години. Те не знаеха нищичко за живота й — не — и тя не искаше да променя това. Тази вечер, макар да беше някак егоистично, Рейчъл искаше да забрави, че е съпруга, майка, снаха, и те й бяха помогнали да го постигне. Тримата влязоха в кооперацията и спряха пред вратата на Джей.

— Джей, няма ли да ни приготвиш по нещо за пийване преди лягане? — попита Шивон, като се облегна на стената със закачлива усмивка.

— Разбира се — отвърна Джей, — влизайте. — Той задържа вратата, като им даде път.

Рейчъл погледна часовника си — минаваше полунощ, беше крайно време да се прибира. Но, реши тя, още двайсет минути едва ли щяха да променят нещо. Ейдън и децата отдавна бяха заспали — а на нея все още не й се лягаше.

Тя се усмихна и влезе в апартамента на Джей, забелязвайки колко различен беше той от жилището на Лори. Вместо белия мокет, тук подът беше на голи лакирани дъски, а семплите цветни мебели в скандинавски стил сгряваха стаята. На стените висяха рамкирани филмови плакати и обвивки на грамофонни плочи, а пълзящи растения се виеха свободно по лавиците и камината, освежавайки със зеленина всеки един ъгъл от помещението. Шивон се изтегна на тъмночервеното канапе и вдигна крака на подлакътника. Отнякъде се появи сиво коте с бели лапи и скочи в скута й.

— Това е Мистър Рипли — каза тя, галейки го лениво. Гласът й прозвуча сънено, клепачите й натежаваха.

— Тя винаги прави така — сви рамене Джей, — прочута е с умението си да заспива по средата на купона. — Той направи знак на Рейчъл да го последва в кухнята. — Извинявай за хаоса — добави той, настъпвайки голяма брезентова раница в коридора. — Харли живее тук за няколко дни, докато уреди преместването си от стария апартамент в новия, и донесе цял куп неща.

— О, разбирам — каза Рейчъл, като прескочи внимателно раницата и седна на високия дървен стол до брънч бара в кухнята.

Джей извади бутилка ром от дървения шкаф за напитки в кухнята и три малки чаши.

— Твоята приятелка не възразява ли? — попита Рейчъл. — Тоест — побърза да се поправи тя, като тръсна глава — извинявай, не искам да си пъхам носа.

Джей й подаде шота и взе своя, като седна до нея на бара. Рейчъл погледна към перваза на прозореца, грижливо поддържаните миниатюрни люти чушки в саксия, отрупаните рафтове с готварски книги и подправки, семейните снимки в рамки.

— Аз нямам приятелка — каза той, — обикновено живея тук сам.

— О, извинявай, аз си помислих… — запелтечи Рейчъл, смутена от погрешния си извод.

— Амбър? — попита Джей с усмивка, а тя кимна. — Нашата музикална дива? Тя си падна по Харли от деня, когато се присъедини към бандата — три дълги месеца несподелена любов.

— Тази нощ ще става, каквото ще става, тя ми го каза точно преди да си тръгнем. Кой знае, може пък и да се получи. — Той вдигна ръце. — Според мен обаче, Харли се страхува от нея, честно казано. Както и да е, за щастие тя не е мой тип.

Рейчъл отпи от рома. Тук, в апартамента на Джей, след вечерта в бара, тя се чувстваше като нов човек, подмладена. Отговорностите й бяха останали някъде в далечината, отваряйки място за жената, която беше забравила, че може да бъде.

— А какъв по-точно е твоят тип? — попита тя, окуражена от откровеността на Джей и от рома. Наведе се напред и се облакъти на плота, като подпря брадичка върху дланите си.

— Е — подхвърли той, като я погледна право в очите с намек за усмивка върху устните, — това е лесно. Забавна, одухотворена, весела, хубава. Достатъчно умна, за да ме държи на нокти.

— Значи такава жена — Рейчъл наклони глава, обмисляйки чутото. — Къде ще я намериш?

— Къде ли? — попита Джей, като се облегна на дървения стол и се заигра с чашата пред него. — Вече съм я намерил, Рейчъл. Не се наложи да я търся надалеч.

Тъмните му очи пробягаха по лицето й и между тях се възцари тишина.

Рейчъл отклони поглед, взе чашата и пресуши останалия ром на един дъх. Но се задави от алкохола и опитвайки се да си поеме въздух, се закашля силно. О, боже, помисли си тя, като си спомни, че Ейдън и децата й спяха на горния етаж. Не биваше да идвам тук. Лицето й пламна. Докато продължаваше да кашля, Джей стана и се доближи, като постави ръка върху рамото й.

— Добре ли си? — попита той. — Искаш ли малко вода? — Кашлицата й постепенно престана.

— Да. Благодаря — каза тя, като напълни дробовете си с въздух и си възвърна самообладанието, махайки с ръка пред лицето си, за да охлади пламналите си бузи. — Не съм свикнала да пия ром — призна тя с нервен смях. Лицето на Джей беше на няколко сантиметра от нейното и тя усещаше топлината на тялото му. Той я погледна загрижено, за да провери дали се е съвзела.

Твърде отдавна съм излязла от играта, помисли си Рейчъл, а Джей седна отново на мястото си. Толкова съм наивна.

Накрая Джей наруши мълчанието.

— Силен е, този ром — усмихна се той, вдигайки бутилката. — Както и да е — продължи, сякаш искаше да тегли чертата под предишния им разговор. — Не беше трудно да я намеря. Трудното беше да накарам нещата да се получат. А те няма да се получат, зная това. Зная го от седмици.

Седмици. Рейчъл попи думата. Седмици — това определено я изключваше от сметката. И — сега дишай. Усмивката й се върна полека.

— Какво те кара да мислиш така?

— Държанието й, когато бяхме заедно — през лятото излизахме няколко пъти. Но нищо не се получи.

— Какво стана?

— Не исках да свиря втора цигулка в живота й.

— Втора? Кой беше първата?

— Работата й. Която аз уважавам… искам да кажа, винаги ми е харесвало, че тя влага страст в нещата, които прави. Но след известно време осъзнах, че искам връзка с нея — истинска връзка, да излизаме заедно, да прекарваме вечерите си заедно, в добро настроение, в лошо настроение, да споделяме ваканциите си. Не искам да съм мъж за приятно прекарване от време на време, когато тя има свободна вечер и в работата няма проблеми.

— Разбирам те. Може би с течение на времето…

— Може би — каза Джей, — но тя заяви ясно чувствата си и аз трябваше да продължа живота си. И без това сигурно щяхме да си скъсаме нервите. И тя е костелив орех — добави с усмивка той. — Но освен това не е лесно да я забравиш. Тя ме разсмива, притежава такъв чар… и аз не знам. Човек се пристрастява към нея. — Той поклати глава с тъжна усмивка. — Работата е там, че ние, освен всичко друго, сме и приятели или поне бяхме приятели. И тя много ми липсва.

Рейчъл се усмихна съчувствено.

— Зная. — Джей се разсмя и отметна косата от очите си. — Влудяващо е. Но двамата с нея прекарвахме толкова много време заедно. Разговаряхме за какво ли не. Никоя друга жена не може да се сравнява с нея.

— Ако се ориентирам правилно, няма много жени като нея — промълви Рейчъл, мислейки за най-старата си приятелка.

Вратата на кухнята се отвори и се блъсна с глух удар в стената.

— Ехо — обади се Шивон, като пристъпи със залитане в стаята. Мистър Рипли се беше вкопчил в блузата й и мяукаше пронизително в знак на протест. — Какво става с бара? Мистър Рипли идва да си търси рома.

— Благодаря — каза Рейчъл на сбогуване в края на вечерта. Най-накрая беше успяла да убеди Шивон да се приберат да спят, вместо да довършат бутилката. Беше я подхванала през кръста, а Шивон тананикаше тихичко „Санта Бейби“. — Имах нужда точно от такава вечер. Поне веднъж да се отпусна. Беше ми много приятно.

— Пак заповядай — възкликна Джей, като се наведе да я целуне приятелски по бузата. Беше хубаво да се чувства толкова свободна сред хора, които познаваше съвсем отскоро.

— А сега — добави Рейчъл, кимайки към Шивон, — наистина е време за лягане.