Открадни си целувка

Глава 19

Понеделник, 11 декември

— Ти шегуваш ли се? — попита Лори, като отпи от греяното вино и се засмя. — И ще ти дадат костюм на дебеланко, който да облечеш под костюма на Дядо Коледа?

— Да — наивно призна Патрик. — Макар в известен смисъл да се радвам, щом като мислят, че имам нужда от него. — Той погледна надолу към стегнатия си корем. — Боже, какви неща правя за тази работа — разсмя се той, — ще вися навън навръх Бъдни вечер насред селото и ще дрънкам с кофата.

Беше събота вечер и Патрик и Лори седяха в „Лъвът и еднорогът“, малък пъб на десет минути път пеша от къщата, през няколко заснежени полета.

Патрик беше дошъл да я вземе в седем часа, тъкмо когато тя привърши с нанасянето на очната линия и последните акценти в тоалета си: семпла черна рокля от вълнено трико, която открояваше лъскавата й къса коса, и две груби сребърни гривни. Когато Лори отвори входната врата, Патрик я зяпна с възхищение.

— Здравей — каза той и я целуна по бузата. Тя долови лекото ухание на афтършейва му. — Изглеждаш страхотно. Срамота, че ще трябва да вървиш през преспите. Ти видя ли ги? — Той се огледа и Лори зърна снега, който валеше на едри парцали.

С няколко подхлъзвания и залитания по пътя, те пристигнаха в пъба и Патрик поръча греяно вино, като успя да намери една закътана, осветявана от свещи маса в ъгъла. Лори отпи глътка от топлото питие и вкочанясалите й пръсти започнаха да възвръщат чувствителността си. Кръчмата беше пълна, местните се трупаха около приказно осветения бар, а от колоните „Уам!“ пееха „Миналата Коледа“.

— Аз ще ти пусна 50 пенса — увери го Лори, като си представи Патрик с бяла брада. Сигурно пак щеше да изглежда привлекателен.

— Само толкова? — възмути се той и се засмя. — Май ще трябва да се постарая повече. Дали да не се пробвам като елф привечер, за да усвоя даренията?

— Твърде висок си — отбеляза Лори. — Жалко, че дотогава сигурно ще съм се върнала в Лондон — иначе аз първа щях да ти се притека на помощ.

Налагаше се тя постоянно да си напомня, че познава Патрик съвсем бегло. Обикновено тя се чувстваше много неловко на срещи с мъже, чудеше се какво да каже — но с Патрик беше лесно. Лори беше много спокойна в неговата компания.

— Както виждам, трябва да качиш няколко килца за ролята — каза тя и взе менюто, — така че защо не си поръчаме нещо за хапване? Аз умирам от глад. — Апетитът й започваше да се връща — откакто бе дошла в Скипли, тя отново се хранеше с удоволствие.

— Жена, която ми мисли доброто — подхвърли Патрик.

Когато станаха, за да отидат на бара и да си поръчат, Лори инстинктивно взе чантата и телефона си.

— Няма проблем да оставиш нещата си тук — усмихна се Патрик.

— О — възкликна Лори, като бързо огледа пъба. Действително не се виждаха потенциални крадци. Всъщност онзи там до джубокса не беше ли Бен, тийнейджърът от кафенето? Той със сигурност не беше престъпник. Момчето я погледна и я поздрави с кимване.

Лори остави вещите си на тапицираната пейка и тръгна след Патрик.

— Градските навици умират трудно.

Изражението на съдържателя беше мило и приветливо. Беше мъж над петдесет години, с посивяла коса и лека руменина на бузите.

— Май съм те виждал — каза той. — Как се казваш?

— Това е Лори — побърза да я представи Патрик. — Тя е отседнала в Хоторн Котидж. Лори, това е Греъм.

Когато Лори протегна ръка, за да се здрависа с Греъм, едно овчарско куче се втурна към нея и взе да души енергично краката й.

— Хей — подвикна тя, когато кучето заби влажния си нос в свивката на коленете й и едва не я прекатури. Лори се хвана за ръката на Патрик, за да запази равновесие.

— А това — каза той, като се наведе да разроши гъстата козина на кучето и пое своята порция душене и облизване — е Гаджет.

— Той живее тук, в пъба, от малко кученце — обясни Греъм — и никога не скучае. Това куче обича хората. Всъщност май си мисли, че и той е човек.

Гаджет излая в знак на потвърждение и се зае да души ушите на Патрик.

— Добре — разсмя се Патрик, — докъде бях стигнал? Кухнята работи, нали? За мен една лазаня, а ти какво искаш, Лори?

Лори се замисли за момент за своето типично меню в Лондон — суши и диетична кола.

— Същото и за мен — отсече тя.

Когато Греъм дойде да вдигне празните им чинии, Лори беше доста развеселена.

— Беше много вкусно — похвали тя съдържателя, като се облегна на протритото кадифе. — Благодаря ти.

— Е, кажи ми — подхвана Патрик, когато Греъм се отдалечи. — Какво прави жена като теб на място като Скипли.

Лори се усмихна.

— Не зная — призна тя, — предполагам, че всеки човек има нужда да си почине от живота си в даден момент.

Тя отпи от питието си.

— А какво е твоето извинение, Патрик? Ти тукашен ли си?

— От селото? Не — каза Патрик. — Това е дълга история.

— А ние нали не бързаме? — Лори погледна стенния часовник и осъзна, че вече нямаше значение колко е часът. В Скипли нямаше за къде да бърза човек.

— Добре — Патрик също отпи от чашата си и се намести по-удобно. — Аз съм от едно още по-малко селце, ако можеш да повярваш, малко по-надолу по железопътната линия, сигурна си минала покрай него на идване. Само няколко къщи и една бакалница. Кандидатствах за работа в банка в Лийдс и ме взеха, така че се преместих. Парите бяха добри — имах си собствен апартамент и живот, приятели и всичко останало.

Лори вдигна вежди.

— Звучи добре. И какво се промени, какво те доведе тук…?

— Джак — отговори Патрик.

О, не. Той е гей, помисли си Лори със свито сърце. Нищо чудно. Всичко изглеждаше прекалено идеално.

Патрик сигурно зърна разочарованието на лицето й, защото побърза да запълни празнотата.

— Моят брат, Джак, той е десет години по-малък от мен, но винаги сме били много близки. Той е чаровен, сговорчив, забавен. Или поне беше. — В очите на Патрик се появи отнесен израз.

— Заради моята нова работа в града аз не можех да го виждам толкова често и миналата година, когато беше шестнайсетгодишен, той преживя раздяла с някакво момиче, която му се отрази много тежко. Започна да пие много и престана да излиза, спря да се грижи за себе си. Една нощ просто изчезна. Полицията го издирва известно време, но после май вдигнаха ръце, казаха, че не могат да направят нищо, ако той не иска да го намерят. Но дълбоко в себе си аз знаех, че той искаше да го намерим. Че Джак имаше нужда от нас. Ето защо си взех отпуск и тръгнах да го търся.

— Как знаеше откъде да започнеш? — попита Лори.

— Не знаех. Той се беше отчуждил от повечето си приятели, така че нямаше никакви следи. Вътрешното чувство ми подсказваше, че сигурно беше дошъл някъде близо до мен, затова започнах от приютите за бездомни в Лийдс.

— И…? — подкани го Лори.

— Намерих го — промълви Патрик. — В приюта на Анди. Не беше приятна гледка, Джак се беше пропил, запуснал, седмици наред беше спал по улиците — но изглеждаше невредим, слава богу. Анди ми помогна да го включа в една програма за подкрепа — беше необходима цяла година, но сега Джак си има жилище и работи почасово.

Патрик замълча, пое си дъх и тръсна глава, сякаш за да пропъди болезнения спомен.

— И както разбирам, ти повече не се върна в банката? — попита Лори.

— Не, не се върнах — промълви Патрик и поклати глава. — Вече всичко ми изглеждаше по-различно.

— А сега често ли се виждаш с Джак?

Греъм удари гонга и Патрик се обърна по посока на звука.

— Май това е знак за последни поръчки. Ще пием ли по още едно за изпроводяк?

— Как така стана толкова бързо? — възкликна Лори, докато закопчаваше догоре копчетата на пухеното яке. Сякаш бяха изминали само няколко минути след последните поръчки, но пъбът се изпразни и Греъм започна да подхвърля грубовати намеци, че е време да си вървят.

Навън дебелата снежна покривка хрущеше под краката им. Под лунната светлина селският пейзаж проблясваше вълшебно.

— Ще ме изпратиш ли до дома? — попита шеговито Лори.

— С най-голямо удоволствие — отвърна Патрик.

Лори го хвана подръка. Двамата закрачиха заедно и Патрик я задържа здраво, когато тя се подхлъзна. Физическата близост й напомни за времето с Джей, но единственият начин да потуши спомените е да натрупа нови, реши тя. Когато наближиха къщата, Лори отвори чантата си, за да извади ключа.

— Ще влезеш ли за едно кафе? — попита тя. Патрик кимна и смеейки се, Лори го дръпна за лакътя, а тежката дървена врата хлопна зад тях.

Когато Патрик я обърна с лице към себе си, смехът й постепенно замря и къщата притихна. Неговите сини очи потъваха в нейните, а сърцето й препусна, когато той я притегли по-близо до себе си. Патрик нежно я целуна по устните. Лори отвърна на целувката му, изгубвайки се в усещането и притискайки тялото си до неговото. Тя нямаше представа какво точно правеше, но определено й беше приятно.

Телефонът до леглото на Лори иззвъня, нахлувайки в съня й. Все още със затворени очи, тя го потърси пипнешком и отговори с едно сънено:

— Да?

Междувременно отвори очи и се огледа. Омачкани чаршафи. Следа от дрехи, която водеше до леглото. О, боже. Патрик. Нали не беше? Вече?

Тя не беше гола, нали? Лори надзърна под завивките, видя тениската с надпис „Тейк Дет“, с която беше облечена, и се намръщи. Тениската принадлежеше на Рейчъл. По-добре да беше гола.

— Лори, миличка, аз съм, мама. — Развълнуваният глас нахлу в мислите й.

— Здравей, мамо — заговори Лори, като потърка очи и се постара да прозвучи по-будна, отколкото се чувстваше. — Как си?

— Добре съм, благодаря, съкровище. Радваме се на най-прекрасното време, не е за вярване, че е в средата на декември…

Лори придърпа завивката си по-плътно и примижа срещу лъчите на яркото зимно слънце, които проникваха през прозорците. Патрик не беше в банята, нали? Тя се надигна и се огледа — не, всичко беше чисто.

— Ммм-хммм — изхъмка тя, като слушаше с половин ухо майка си.

— Да, истинска прелест — достатъчно топло, че да се храним навън, вчера излязохме с Ана до главния площад и обядвахме там. Ами ти как си, миличка, добре ли си почиваш?

— Ами, да, добре си прекарвам, мамо. Наслаждавам се.

И тогава Лори я забеляза — бележката на възглавницата до нея. Тя бързо прегледа хартийката.

Лори въздъхна с облекчение. Значи Патрик не беше прекарал нощта тук — и очевидно тя не се беше изложила. Той искаше да я види отново.

— Мамо, слушай… — каза Лори, тъй като в главата й вече отекваше гласът на изпитото снощи вино. — Всъщност аз току-що ставам от сън. Може ли да ти се обадя малко по-късно?

— Да, миличка, разбира се. — В гласа на майка й се прокрадна лека обида. — Дочуване.

Лори подходи към утрото с обичайната неделна рутина за лечение на махмурлук: две дебели препечени филии с масло, вана и брой на списание „Грация“, което, слава богу, местната книжарница склони да доставя специално за нея. Когато се потопи в ароматната сапунена пяна, тя отново си припомни бележката на Патрик. Дали беше добра идея да му се обади? Или беше на път да се подхлъзне и да тупне на земята?

Лори се замисли за отминалото лято с Джей. Но сега положението беше различно. Освободена от служебните задължения, в живота й имаше място за друг човек. Сега тя беше по-силна.

Лори искаше да си опита късмета. Вярно, Патрик не беше неин тип — първо, той беше по-млад от нея, но с него й беше добре, чувстваше се спокойна. Тя се зае да мие косата си и си припомни как Патрик я беше докосвал, потопи се във вълнението и възбудата, които я бяха обзели. Джей беше продължил живота си и сега тя беше готова да последва примера му.