Когато тя беше лоша

Девета глава

Беки се смая.

Беше невероятна. Като от филм. Огромна господарска къща, построена от камъни с топлия цвят на мед, се издигаше в края на чакълената алея. Имаше огромни прозорци, защитени с оловни решетки, към входната врата водеше пътечка с лавандула от двете й страни, а по стената се катереше кървавочервен бръшлян. Отляво и отдясно се простираха зелени морави, към чиито тераси водеха стъпала, които изглеждаха хлъзгави от покриващите ги мъх и лишеи. От дясната страна на къщата се издигаше висока стара стена, цялата потънала в разкошните лилави цветове на глицинията. Къщата се извисяваше над стената със своите фронтони и остри шпилове. Отзад се виждаше занемарена овощна градина.

— Добре дошли във Феърфийлд, госпожице! — каза Баркин с лека гордост в гласа.

Беки не знаеше какво да отвърне.

— Какво има зад онази стена? — осмели се да попита тя.

— Това е кухненската градина, госпожице. Много е хубава. Има всякакви билки, цветя и какво ли не.

Кухненска градина. Оградена със стена. Беки усети как настроението й се променя, сякаш някой е размахал вълшебна пръчица над главата й. Най-романтичното нещо, което бе виждала. Едва ли не очакваше Чаровния принц да се появи отнякъде с блеснала броня и яхнал бял жребец. Изобщо нямаше да прилича на Ричард.

— Харесва ли ви?

— Красива е — отвърна Беки. — Направо прекрасна.

— Господин и госпожа Уитлок ви очакват вътре, госпожице. Ще занеса куфарите в стаята ви.

Той слезе от колата и отвори нейната врата. Беки изведнъж си пожела да има на разположение голямо огледало. Искаше да провери как изглежда, преди да се срещне с леля Виктория. Дали червилото й не се е размазало? Ами спиралата за очи? В стомаха й сякаш пърхаха пеперуди. Сестрата на баща й. Първият член от семейството му, с когото изобщо се срещаше. Тя притеснено се изкачи до вратата и позвъни, като внимаваше да не одраска белите си кожени обувки.

Последва тишина, която й се стори цяла вечност. Чу как звънецът прозвуча вътре в къщата. Леко пристъпи от крак на крак. Най-накрая чу потракването на токове по стълби и после по каменен под. Беки преглътна. Тежката врата бавно се отвори.

— Ти сигурно си Ребека — каза Виктория Уитлок.

Жена на средна възраст в строг морав костюм и кремава блуза. Безформената пола свършваше по средата на прасеца. Косата й бе вдигната на кок, който сякаш се крепеше с помощта на половин флакон лак. Устните й бяха начервени с точно нанесено алено червило, което не изглеждаше на място върху бледото й лице. На шията си носеше голяма огърлица от меко проблясващи перли и ухаеше на виолетки.

Беки се усмихна топло:

— А ти си леля Вики.

— Виктория, ако обичаш. Да, аз съм твоята леля Виктория. Заповядай да разгледаш къщата си — каза жената.

Беки последва леля си вътре. Ако се съдеше по снимките, тя не приличаше много на брат си. Определено бе дама. Изглеждаше малко студена, но това вероятно се дължеше на различната културна среда, помисли си Беки. Озърна се на входа. Да, подът бе застлан с големи каменни плочи, имаше богата ламперия от тъмно дърво и мраморен бюст на един постамент… о, колко прекрасно беше! Искаше й се да затанцува. Усети, че на лицето й е изписана широка усмивка.

— Това е библиотеката — показа й леля Виктория. — А това е чичо ти Хенри. Ела да поздравиш Ребека, Хенри.

Беки се наслади на гледката — огромни високи прозорци, разположени в полукръг, през които се виждаше дълга морава, спускаща се до езеро, високи стени, целите покрити с подвързани в кожа книги със златни букви по кориците. Повечето от тях вероятно не бяха разгръщани от години. Стаята много й хареса. Вътре до една малка масичка с тъмнозелено сукно стоеше нисък, набит мъж; вестникът му — „Дейли Телеграф“ — лежеше на овехтяло тъмночервено кожено кресло.

— Чичо Хенри! — весело каза тя. Дали беше редно да го прегърне?

Хенри Уитлок я зяпна. Племенницата му бе зашеметяваща красавица. Истинска прелест — дълга руса коса, златиста кожа, ясен поглед и стройни крака, които продължаваха до безкрай. Тя не му беше кръвна роднина, разбира се. Слава богу, понеже я намираше за привлекателна. Адски привлекателна… и толкова неподходяща, неподходяща за семейството, за жена му, за имението Феърфийлд. Нима това бе новата господарка на къщата? Облечена в тази предизвикателна бяла кожена пола? Изглеждаше като някое от онези момичета, които се мотаеха с рок музикантите. Полата около тесния й таз бе толкова къса, че приличаше на колан… а и военното като стил яке, тясно в талията й и дълбоко изрязано отпред… А безумно високите токове, открояващи се бледи на фона на тена й, които повдигаха слабото й тяло напред и нагоре, като намекваха за леки извивки и удължаваха още повече безкрайните й крака…

— Хенри! — рязко се обади Виктория.

— О, да. — Той се прокашля и се приближи до невероятното създание, като леко се приведе напред да я целуне предпазливо по бузата. Ухаеше на бебешка пудра. Хенри се изчерви; светът му обикновено не бе смущаван от страстта, не и на този етап от живота му. Имаше ужасното чувство, че Ребека ще му донесе неприятности, и то доста. — Добре дошла във Феърфийлд. Надявам се, че пътуването ти не е било неприятно?

— О, не, всичко беше наред — отвърна Беки.

Последва пауза.

— Времето е чудесно — вяло отбеляза Виктория. — Гладна ли си, Ребека?

— Не, неособено. Благодаря.

— Е, след половин час е време за вечеря. Баркин вече е качил багажа ти в твоята спалня. Предлагам да си вземеш вана, а после аз ще мина да те взема за вечеря и може заедно да прегледаме сметките за къщата, за да се почувстваш у дома. Сигурна съм, че ще намериш всичко в идеален ред.

— О, разбира се… Не се притеснявам за това, аз…

— Отлично! — прекъсна я Виктория. — Последвай ме, моля.

Стаята й се намираше на втория етаж.

— Ще те оставя на спокойствие — каза Виктория. — Просто слез по стълбите до долу, когато свършиш. Трапезарията е точно от лявата страна.

— Благодаря — отвърна Беки.

— О, и, Ребека… може би ще се преоблечеш за вечеря. Това, с което си сега… — Тя огледа строго и неодобрително Ребека и на нея й се прииска да дръпне миниполата си надолу — … не е особено подходящо. Но съм сигурна, че скоро ще се научиш.

Виктория отправи към племенницата си кратка измъчена усмивка и я остави, като затвори вратата зад гърба си.

Стаята бе с висок таван, през чиято мазилка се виждаха опорните греди. Имаше огромен резбован гардероб от тъмно дърво, който изглеждаше поне стогодишен. Голямото легло бе месингово и спретнато оправено, с пухени възглавници и ваза със свежи рози до него. Една врата водеше към баня, откъдето се виждаше ябълково дърво, покрито с мъх и лишеи. Куфарите на Беки бяха оставени до леглото. Тя погледна през големите прозорци към имението си.

Окосените морави бяха насечени от тесни и виещи се чакълени пътечки, оградени с най-различни цветя; тук-там имаше статуи, стари и обрулени от времето; овощна градина, а от другата страна бе кухненската градина. Половината градина се простираше надолу до езерото, до което се стигаше по стъпала, тръгващи от слънчев часовник. Беки се отпусна на леглото. Все едно да живееш в музей, само че не съвсем. Можеше да докосва всичко, да тича навсякъде, да къса цветя, да плува в езерото… Беше принадлежала на баща й, а сега бе нейна.

Беки забрави за Брад и Ричард, и за всички хлапета, които бяха разбивали сърцето й в Щатите. Сега се влюби мигновено и безпаметно.

Изтика назад в съзнанието си поведението на леля си и се вмъкна в банята. Там видя сухи хавлии и няколко мънички шишенца с ароматно масло за вана от „Флорис“. Нямаше пяна, но когато ги изсипа в горещата вода, цялата стая се изпълни с уханието на гардении и жасмин. Прибра косата си на плитка и я вдигна високо, потопи се във ваната и се замисли. Имаше да върши куп неща. Да подписва документи и други такива. Притежаваше компания, която ръководеха чичо Хенри и няколко нейни братовчеди и която плащаше сметките за отопление на Феърфийлд, така че трябваше да провери как върви. Освен това, макар леля й Минди да бе обещала да долети в края на следващия месец, налагаше се да свикне с мисълта, че тук няма никакви приятели. Но щом ще живее в Англия, трябваше да си намери. Въпреки топлата вода, Беки потрепери, сещайки се за шофьора, за стюардесата и за леля си. Всички изглеждаха толкова студени! Леля Минди й бе разказвала за прочутите партита на майка й тук. Можеше и тя да организира такова. Насапуниса дългите си крака и започна да крои планове — коледни партита в Големия салон, с бумтящ огън и борови пънове, от които хвърчат искри, или вечеря другия месец с роднините на баща й, например прием в градината с шампанско и…

— Ребека? — На вратата рязко се потропа. — Вътре ли си?

— Да. Съжалявам, лельо Виктория — обади се Беки. Беше изгубила представа за времето. Побърза да излезе от ваната и се загърна в огромен бял халат. — Веднага слизам.

Трапезарията бе дълга, внушителна и строго официална. Леля й и чичо й бяха седнали от двете страни на челното място. Беки влезе забързано, облечена в дълга, прилепнала рокля от синя коприна на „Баленсиага“ — най-консервативния тоалет, който имаше в куфарите си.

— Съжалявам, че ви накарах да ме чакате.

— Няма нищо — обади се Виктория, като направи физиономия, която противоречеше на думите й. — Ще научиш, че тук правим нещата доста по-различно, отколкото си свикнала.

— Разбира се. — Беки усети как отново става нервна. — Защо аз съм начело на масата? Там би трябвало да седиш ти, чичо Хенри, нали така?

— О, не, съвсем не — любезно отвърна Хенри Уитлок, но усмивката му така и не стигна до очите му. — Вече не съм главата на семейството. Ти си собственичката на Феърфийлд, Ребека. Ти си домакинята.

Госпожа Моркамб, възрастната готвачка, им сервира вечерята — доста вкусно печено пиле със златистокафява коричка и печени картофи. За гарнитура имаше хрупкав зелен фасул.

— Зеленчуците са чудесни — отбеляза Беки, опитвайки се да завърже разговор.

— От кухненската градина са. Сама ги засадих там през пролетта — кратко обясни леля Виктория.

Беки реши да се възползва от възможността:

— Разбира се, разбира се. Ти си живяла във Феърфийлд през цялото това време.

— Родена съм тук и тук израснах. И наистина живях тук, докато ти беше в Америка с роднините на Кристина.

— Знам това — топло й се усмихна Беки. — И наистина не разбирам защо трябва да се изнасяте. Тук има достатъчно място. Аз съм сама…

Виктория вдигна ръка.

— Благодаря, Ребека. Много мило — кратко отвърна тя, — но с чичо ти Хенри имаме собствена къща. Колкото и примамливо да е предложението ти да останем като гости във Феърфийлд, мисля, че ще се оттеглим там.

— Добре. Както искате. Но винаги сте добре дошли тук.

— Много си мила — едва отрони чичо Хенри.

Беки замълча. Нямаше как да го избегне. Те я мразеха. Всичко, което правеше, ги дразнеше.

„Е — каза си тя, — поне опитах. Не мога да направя нищо повече.“

Мълчаливо продължи да похапва от пилето. Край с поддържането на разговора! Защо да си прави труда?

След вечеря леля Виктория я заведе отново в библиотеката. Беше подредила голям куп документи върху ореховото бюро.

— Сигурно си уморена, но ако можеш, моля те, прегледай и подпиши тези неща, когато имаш възможност. Това са документите от попечителския фонд. Сега, когато настъпи времето, трябва да сложиш подписа си, за да встъпиш в правото си на облагодетелствано лице. Добавила съм няколко карти на имението, имената на персонала и други полезни неща, които ще ти помогнат да се настаниш тук. Записала съм номера на чичо ти — можеш да ни се обаждаш, ако имаш въпроси или нужда от помощ. Резултатите от съдебния спор с лорд Ланкастър, твой втори братовчед, също са описани тук.

О, да. Лорд Ланкастър, нейният втори братовчед. Рупърт. Той се бе опитал и не бе успял да вземе Феърфийлд. Слава богу!

— Благодаря. Ще ги прегледам.

— Адресът, на който трябва да ги изпратиш, е записан на листа с полезните телефони и адреси за контакти. Ако желаеш нещо, позвъни на госпожа Моркамб. Стаята й е точно под твоята, на първия етаж. Ще трябва да я уведомиш, ако искаш нещо за закуска и така нататък.

— Непременно. Благодаря ти. — Беки се опита да запомни всички наставления. — Много… много мило.

— А сега — рязко каза леля Виктория и хвана съпруга си за ръка, сякаш се канеше да го дръпне след себе си като куче на каишка — двамата с чичо ти Хенри ще се приберем у дома. Надявам се, че си прекарала една приятна вечер и че Феърфийлд ти харесва.

— Да, благодаря. Много ми харесва. Направо го обожавам.

— Е, разбира се — отбеляза леля Виктория, сякаш тя е някаква глупачка, — Ребека, всички харесват Феърфийлд. Лека нощ.

— Лека нощ, лельо Виктория, чичо Хенри — каза Беки. Не се опита да ги прегърне. Вече разбираше, че няма да им е приятно.

Последва ги до входа, ръкува се с тях, видя ги как се качват в голям ролс-ройс и потеглят. Леля й не се обърна, за да й махне за довиждане.

— Ще желаете ли още нещо, госпожице Беки?

Тя се извърна и видя застаналата до нея госпожа Моркамб.

— Не, благодаря. — Чувстваше се неловко да има прислуга. Леля Минди бе наела домашна помощница, която идваше веднъж седмично, но само толкоз. А това бе професията на тази жена. Какво да стори, да я уволни? — Нека ти помогна за разчистването.

— О, не, госпожице. — Възрастната жена изглеждаше шокирана. — Вече приключих. Нека поне ви донеса чаша горещ шоколад. Имали сте тежък ден.

Изведнъж на Беки й се доплака. Това бяха първите мили думи, които чуваше, откакто бе кацнала. Преглътна тежко.

— Благодаря, ще бъде чудесно — каза тя.

Затвори вратата и се огледа. Сега, когато остана сама в тази огромна стара къща, очакваше мястото да й се стори малко стряскащо. Но не беше така. Портретите на предците й изглеждаха топли и дружелюбни. Старият стенен часовник беше красив. Тя обичаше книгите, а в къщата имаше много книги. Дори и големите каменни плочи на пода й изглеждаха топли и уютни.

Може би това бе духът на баща й. Това бе домът, който според волята му оставаше за нея. Родното й място. И леля Виктория бе родена тук, но къщата не беше нейна. Беки разбираше колко страда леля й от това. Но щом Виктория отказваше да живеят заедно, помисли си и леко вирна брадичка, тя, Беки, няма да си изплаче очите от мъка. И няма да й продаде къщата.

„Феърфийлд е моя — каза си Беки. — И така ще бъде и занапред.“

Засмяната госпожа Моркамб й донесе голяма чаша топъл шоколад.

— Господин Моркамб се грижи за градината, госпожице. Може да запали огън в камината, ако желаете.

— Не е необходимо, наистина. Няма да оставам до късно. И много благодаря за шоколада — усмихна й се Беки. — Не се нуждая от нищо повече тази вечер.

— Лека нощ, госпожице — пожела й госпожа Моркамб, кимна и се оттегли.

Беше много впечатлена. Младата дама имаше обноски, много добри обноски. Този факт зарадва госпожа Моркамб. Дори предварително бе харесала Беки, защото разстройваше онази стара вещица — госпожа Уитлок, която нито веднъж не й бе благодарила за нещо и която непрекъснато звънеше посред нощ с проклетия звънец. Една Ланкастър да предложи да помогне за разчистването на масата! Истинско чудо на чудесата! Госпожа Моркамб изпита съжаление към момичето, докато бавно и с мъка се изкачваше по стълбите към горния етаж. Госпожа Уитлок вече бе затрупала младата господарка с купища документи. Несъмнено тя скоро щеше да се предаде и да се изнесе. Никой не можеше да се противопоставя на госпожа Уитлок дълго време.

Беки се настани с подвити крака върху тъмночервения кожен фотьойл и се наслади на мекотата му. Взе една от папките с документи и ги заразглежда един по един. Попечителски сметки… срокове за изплащане… Феърфийлд… А после и „Ланкастър Холдингс“… Всички дребни букви започнаха да се сливат пред очите й. Щеше да довърши друг път. По-интересни й се струваха плановете на къщата. Видя, че има зимна градина, приемна, стая за четене, много бани… Щеше да организира парти и да използва всички тези прашни спални и бани. Какъв е смисълът да разполагаш с толкова много стаи и да не ги използваш?

Имаше стая за билярд. Тя бе добра на варианта с осем топки, на който понякога се правеха залози от по два долара. Видя отбелязани два фонтана, кухненски килер, стаи за прислугата, винарска изба и втора библиотека на първия етаж. „Тук наистина е рай“, каза си Беки. Сега само трябваше да намери някой, с когото да го сподели.