Когато тя беше лоша

Тридесет и първа глава

Лита сложи в рамка всичките изрезки от вестници. Окачи ги в хубавия си нов офис на Дийн Стрийт, в Сохо, зад лъскавото метално бюро с бъбрековидна форма и стъклен плот. Върху полирания дървен под имаше постелка от обработени овчи кожи, а стилната метална ваза винаги бе пълна с оранжерийни слънчогледи. Всеки ден, идвайки на работа, Лита виждаше на снимките сломеното лице на Ребека Ланкастър. Цялата история бе на показ в снимки и заглавия: от: „Проблемите със сигурността в оловните мини“ чак до: „“Ланкастър" е раздробена, отива в ръцете на „Уилсън“."

Не разбираше обаче защо това не се оказа достатъчно за нея. Продължаваше да не намира покой.

Едуард искаше тя да се върне в Щатите и Лита го направи. Любиха се в апартамента му и тъкмо в този миг осъзна, че всичко между тях е приключило. Помежду им имаше някаква дистанция. Изобщо не изпита удоволствие.

— Но аз си мислех, че ще се върнеш при мен. — Красивото лице на Едуард показваше колко е ядосан.

— А аз си мислех, че ще се ожениш за мен — тъжно отвърна Лита. — Намерих пръстена, Едуард. Преди месеци.

Той поклати глава:

— Щях да го направя. Все още го искам. Веднага щом си готова да се върнеш у дома.

— Не разбираш ли, Едуард? Не мога да бъда обвързана така. Искам „Ню Уейв“ да се превърне в нещо повече от дребна независима агенция. Ще се налага да летя напред-назад.

— Не става дума за бизнеса.

— Но е така. И за това, че не можеш да ми казваш как да живея живота си. — Тя стана. — Аз съм млада и трябва да мога да върша нещата по свой начин. Работила съм толкова усилено и не искам да се окажа нечия богата съпруга.

Изнесе багажа си и си купи собствена къща във Вилидж. Имаше и сълзи, но бе прекалено заета, за да плаче дълго или да обръща особено голямо внимание на тази раздяла. Скъсването с Едуард бе сладко-горчиво за нея. Болеше я, но знаеше, че е постъпила правилно.

Навярно наистина разбиваше мъжките сърца. Но нямаше намерение да повтаря една и съща грешка. Беше оставила Рупърт да й казва какво да прави и той я бе разорил. Щом Едуард не можеше да я приеме такава, каквато е, значи трябваше да го напусне.

Хари Вайс се зарадва много на връщането й. Показа й рекламните кампании, които бяха организирали за шоколадите „Рич Милк“ и за безалкохолните напитки „Панда“. Клиентите им бяха доволни, продуктите бяха донесли значителни печалби. Според Лита тя би се справила и по-добре, но осъзнаваше, че не може лично да отговаря за всяка рекламна кампания.

Хари винаги успяваше да намери нови талантливи хора. Ако смяташе да стане от големите в бизнеса, трябваше да го остави да си върши работата.

— Можеш лично да правиш дизайна на всяка реклама и да поемаме само по двайсет и пет поръчки на година — иронично й подхвърли Хари, когато забеляза изписаното на лицето й колебание.

— Прав си.

— Знам, че съм прав.

— Ще замина за още три месеца за Лондон — ще наема служители, ще започна проекта на „Уилсън“, ще направя представяне на фирмата пред търговските представители. — Лита прелистваше купчината благодарствени картички от клиенти. — Това е страхотно, Хари! Заслужаваш голяма премия. Какво ще кажеш за още пет процента?

— Предпочитам акции.

— Защо?

— Защото не съм глупак, Лита. — Хари се ухили на младата жена срещу себе си. — Виждам накъде вървят нещата.

Лита бе уредила да изнесат вещите й от апартамента на Едуард, докато той е на работа. Внимателно ги разопакова и прибра всички лични неща на съхранение в мазето. После отиде до агенция за недвижими имоти и обяви, че дава под наем къщата си за два месеца, заедно с обзавеждането.

— Не мога да повярвам, че си направи труда да се занимаваш и с това — отбеляза Хари, докато я караше към летището.

— Човек трябва да внимава и с дребните разходи.

— Каквото и да означава това. — Хари се намръщи. — Ще се оправиш ли в Лондон, Лита? Не познаваш никого там.

— Познавам Джослин Уилсън.

— Имах предвид, че нямаш приятели.

— Мога да си намеря. Пък и откъде време за приятели? Ще съм като залепена за бюрото си.

— Жена ми има познати в Лондон. Може да им се обади и да им спомене за теб.

— Много мило, но…

Хари пренебрегна протестите й:

— Трябва да имаш и социален живот, иначе ще получиш нервна криза.

Лита отметна лъскавата си кестенява коса.

— Нервна криза ли? Разсмиваш ме.

— Нека да отгатна. Нямаш време за такава.

Джослин Уилсън удържа на думата си. Лита се оказа много заета. Започна с поръчката за фериботната компания. Успя с лекота да продаде ваканционни пътувания с корабите. Трябваше да се справи също с корпоративното представяне на компанията и с последствията от планираното разпродаване на останките от „Ланкастър“, около които кръжаха лешоядите от различни промишлени отрасли. Сутрин провеждаше интервюта за работа: млади, бедни и талантливи хлапета, които харесваха музиката на „Ти Рекс“, Бауи и „Дъ Ху“ и които не успяваха да се издигнат в големите компании за връзки с обществеността и рекламните агенции.

Лита очакваше те да са чували името й. Ако работиш в рекламата, трябва да усещаш пулса на бизнеса. Беше много известна в Ню Йорк, а и „Ню Уейн“, с ядрото си й от избягали от „Дохъни“ служители, бе истинско събитие. Ако знаеха това и бяха модерно облечени, ги наемаше. Създаде лондонския клон на фирмата си по свой образ и подобие и не след дълго получиха първия си клиент извън „Уилсън“. Беше предприемач, който строеше еднакви къщички — квадратни тухлени постройки, всяка абсолютно копие на предишната.

— Противни са — отбеляза Триша Ууд, новоназначената й заместничка, бивша недооценена талантлива авторка на реклами за „Y&R“.

— Сигурни. Удобни. Модерни — поправи я Лита.

— Ама разбира се — намигна й Триша.

Рекламата им имаше голям успех. След това, както винаги ставаше при Лита, телефонът се нажежи от звънене. Не само че беше най-търсеното ново лице в града, но и вземаше с цели двайсет процента по-малко от големите агенции.

Единствено с личния си живот имаше проблем. Не можеше да спи. Често се връщаше в апартамента си след десет вечерта, а и тогава, макар да вземаше вана и да изгълтваше набързо вечерята си, сънят й убягваше. Броенето на овце не помагаше, нито приспивателните хапчета със закачливи имена, като „Лека нощ“, от които само й ставаше зле. Не обръщаше внимание на проблема, разбира се, но след близо месец се оказа, че се унася по време на оперативка в офиса.

— Събуди се, шефе. — Чарли Уол, един от рекламните мениджъри, я разтърси леко. Лита примигна и се съвзе. Двама младши художествени редактори стояха пред продукта си и изглеждаха отчаяни. — Мислех, че тази реклама е страхотна, а тя те накара да заспиш?

— По дяволите! — Лита приглади коса с нежната си ръка. — Съжалявам. Работата ви е страхотна. Просто не се чувствам добре. Страдам от безсъние. Можем ли да го отложим за утре? Ще се прибера да подремна.

— Вземи това. — Чарли надраска някакво име и телефонен номер на лист от бележника си и й го подаде през масата. — Казват, че този тип прави чудеса. Сестра ми се обърна към него миналия месец и той я излекува.

— Благодаря — отвърна Лита.

Извини се на останалите и накара секретарката си да й запази час. Докторът се казваше Марк Конрън и същата сутрин друг пациент се бе отказал от часа си. Дали не би могла тя да отиде веднага?

Лита можеше. Въпреки умората и болките в очите, всъщност не искаше да заспива. Заспиването я изпълваше с ужас.

Кабинетът на доктор Конрън се намираше в една от старите, елегантни викториански сгради на Куин Ан Стрийт. Лита се качи в стария, невероятно изискан асансьор с извити решетки от ковано желязо, преплетени в красиви лилии, който се движеше плавно, и слезе на третия етаж, озовавайки се пред врата с дискретна месингова табелка. Стените на приемната бяха покрити с текстилни тапети на „Колфакс и Фаулър“ в стилно наситеночервено. Спретнато подредени списания лежаха върху махагонова етажерка, а диваните навярно имаха антикварна стойност.

„Да — помисли си Лита. — Ще ми струва скъпо.“

— Госпожице Моралес? — Жена на средна възраст със строг костюм от туид й отвори вратата. — Докторът ще ви приеме веднага. Моля, заповядайте.

— Благодаря — отвърна Лита.

Влезе в кабинета и жената затвори плътно вратата зад гърба й.

Вътрешният кабинет бе обзаведен със същия мъжки вкус — фотьойли, тапицирани с тъмночервена кожа, кушетка за прегледи, медицински инструменти, прибрани в махагонови шкафчета. Докторът седеше зад орехово бюро и се изправи, щом тя влезе.

— Госпожица Моралес, нали така? Аз съм доктор Конрън.

Лита прецени, че е около трийсет и шест годишен. Имаше светлокестенява коса, зелени очи и под бялата му колосана престилка се виждаше безукорно скроен тъмен костюм. Носеше семпъл златен пръстен с монограм и златни копчета за ръкавели. Беше внушителен мъж, висок, но не прекалено, може би около метър осемдесет и пет, с орлов нос и квадратна челюст, аристократичен на вид и много привлекателен.

Изведнъж й се прииска да не изглежда толкова окаяно. В мекия септемврийски ден тя бе сложила лека и семпла розова рокля с елегантни обувки на висок ток, но това не променяше нищо. Лицето й изглеждаше бледо и изморено, а очите — зачервени от липса на сън. Кръговете около тях бяха толкова тъмни, че все едно някой я е насинил здравата.

— Здравейте, докторе!

— Значи имате проблеми със съня. Седнете, моля. — Той посочи към дълбокия кожен фотьойл пред себе си. — Това нормално ли е за вас?

— Не. Така е само през последния месец.

— Разкопчайте роклята си, ако обичате.

Бързо и хладнокръвно я огледа, докато тя покорно разкопчаваше нежните копчета от слонова кост, после докосна кожата й със студената слушалка. Лита потръпна.

— Съжалявам. Само за минутка. — Преслуша я и се отдръпна. — Кога за последен път сте си правили пълен медицински преглед, госпожице Моралес?

— Хм! — Тя се изчерви. — Всъщност никога не съм си правила. Прекалено заета съм.

— Колко време? — Огледа я преценяващо. — Цели двайсет и шест години ли?

— Ами започнах като модел, а после като рекламен мениджър. Работата ми е доста напрегната — оправда се Лита.

— Разбирам. — Той се намръщи. — А като дете кога за последно са ви преглеждали?

— Не са ме водили на лекар. Нямахме здравни осигуровки — обясни Лита и гладките й матови бузи се изчервиха още повече. Не й се искаше да казва на този мъж, който очевидно бе много богат, че тя самата някога е била бедна.

Той поклати глава и пристегна ръката й с гумен маркуч.

— Стиснете юмрук, моля.

— Ще измерите кръвното ми налягане?

— Точно така — потвърди той.

— Какво общо има това с проблемите ми със съня?

— Нуждаете се от пълен медицински преглед, госпожице Моралес. Изследвания на кръвта и всичко останало. А сега — добави и по тона му личеше, че няма да търпи възражения, — ако обичате, разкажете ми за работния си режим. Променили ли сте нещо напоследък?

— В момента установявам клон на компанията си в Англия. — Лита сви рамене. — Това е доста сложно. Работя до късно. Но винаги когато мога, гледам да съм в леглото преди единайсет часа.

— А кога се прибирате у дома? — проницателно попита той.

— В десет — призна тя.

Доктор Конрън я изгледа строго:

— Опитвате ли се да наваксате със съня през уикенда? — Той свали апарата за мерене на кръвното налягане. — Сто и двадесет на осемдесет. Отлично. Сега ще ви взема кръв. Стиснете юмрук, моля. — Избърса със спирт вената й, а зелените му очи се впиха в нейните.

— Не съвсем. Опитвам се да подремна понякога. Но работя и през уикендите.

— И в събота, и в неделя?

Лита кимна.

— Само аз отговарям за всичко, докторе.

Доктор Конрън извади спринцовката от ръката й, пълна с гъста и тъмна кръв. Тя погледна надолу и забеляза, че го е направил съвсем професионално — малката дупчица от убождането едва се забелязваше. Думите му прозвучаха много строго:

— Госпожице Моралес, не можете да спите, защото се претоварвате с работа. Връщате се у дома в десет и сте в леглото в единадесет, а се нуждаете от време за храносмилане и за малко отпускане. Освен това не можете да работите седем дни в седмицата и да искате да запазите умственото и физическото си здраве. Незабавно си вземете отпуск, а занапред подредете така работния си ден, че да се прибирате вкъщи не по-късно от седем.

Лита примигна, после се разсмя. Доктор Конрън я изгледа мрачно.

— Нещо смешно ли казах?

— Разбира се, че е смешно. — Тя махна небрежно с ръка. — Може и да е странно за вас, докторе, но аз не мога да работя така. Компанията ми няма да се наложи сама на пазара, а и едва ли си представяте колко ме притиска времето. Моля ви, само ми предпишете някакво лекарство и да свършваме, става ли?

В отговор доктор Конрън натисна едно от копчетата на интеркома си:

— Госпожо Роджърс, госпожица Моралес е готова да си тръгва. Моля ви, запишете адреса й, за да можем да й изпратим резултатите от изследванията на кръвта.

— Гоните ли ме? — разгневи се Лита.

Изразът на лицето му остана спокоен и неумолим:

— Да, госпожице Моралес. Не изписвам лекарства на хора, които не се нуждаят от тях. Ако самата вие не намерите време да се погрижите за здравето си, то аз няма да губя своето време да ви лекувам.

Вратата се открехна леко и влезе секретарката с формуляр в ръката.

— Моля ви, само за минутка — обади се Лита.

— Разбира се, госпожице — каза жената и се оттегли.

Лита не бе свикнала да й държат такъв тон. Резките думи на лекаря я стреснаха. Той изглеждаше достатъчно сериозен и напълно способен да изгуби един богат пациент.

— Съжалявам, докторе. Ще се опитам да направя каквото ми препоръчахте. Ако сте съгласен да ме лекувате.

Той бавно кимна.

— Много добре. Сега… — Погледна часовника си. — Вече е два часът. Искам да си вземете почивка през останалата част от днешния ден.

Прииска и се да възрази, но се спря навреме.

— Предлагам ви да отидете в Дорчестър. Там имат чудесен балнеолечебен център. Добре ще е да ви направят масаж — идеално средство за борба срещу стреса. И се замислете за някакви физически упражнения.

Лита потрепери:

— Аеробика ли имате предвид? Да подскачам, докато гледам касети с Джейн Фонда? Не е за мен.

— Аз лично плувам. Може да опитате с това. — Стисна ръката й здраво и решително. Елате да ви прегледам пак следващата седмица.

Лита послуша съветите на доктор Конрън. Нямаше как да не го направи. Той изглеждаше самоуверен и тя разбра, че рискува живота си, ако постъпеше по друг начин. Отиде на масаж и докато масажистът внимателно размачкваше мускулите й, осъзна, че мисли за него. Беше се унесла и в това отпуснато състояние в ума й изникнаха неканени мисли, които иначе никога не би си позволила. Например колко висок и аристократичен на вид беше той, колко са проницателни зелените му очи. Харесваха й необичайно красивото му лице, благородният римски нос и властното му излъчване…

„Престани! — скастри се тя. — Да се влюбиш в лекаря си. Абсурдно е.“

Но осъзна, че с огромно нетърпение очаква посещението си в кабинета му през следващата седмица.

— Добре дошли отново. — Доктор Конрън я огледа критично. — Нека да видя. Да, кръговете около очите са изчезнали. Следвате ли предписанията ми?

— Да, докторе — послушно изрече Лита.

Този път се бе постарала. Беше облякла прилепнал кожен гащеризон, идеално подхождащ за хладното време. Малко руж на скулите, добре оформени вежди, маникюр и прическа при световноизвестния стилист Видал Сасун. Дългата гъста коса се спускаше като буен водопад по раменете й.

— Бихте ли дръпнали леко долния си клепач, ако обичате? — помоли той, явно без да се впечатли от грима й с цвят на лавандула и изумруд.

— Ще размажа спиралата си — възрази Лита, после съжали. Дали нямаше да я теме за някаква празноглава кукла?

— Въпреки това, трябва да погледна долния ви клепач. Да, много добре. Не страдате от анемия. Обичам да проверявам лично това, което показват лабораторните тестове. — Отдалечи се, седна зад бюрото си и продължи сдържано и напълно професионално: — Ето изследванията ви.

Подаде й листа с резултатите.

„Да го вземат мътните! — помисли си Лита. — Можеше поне да забележи тоалета ми. Отне ми два часа да го и избера.“

— О, колкото до тоалета ви, госпожице Моралес…

— Моля ви, казвайте ми Лита, докторе.

— Добре, Лита. — Усмихна й се и сякаш цялото му лице светна. — Този тоалет не е особено добър за кръвообращението ви. Прекалено прилепнал е и може да наруши притока на кръв. Това е.

Лита се постара да прикрие разочарованието си. Бързо отстъпи към вратата, а после се усмихна на госпожа Роджърс в приемната.

— Кога трябва отново да посетя доктора? — попита тя. — Следващата седмица ли?

— О, не, госпожице. Няма нужда да идвате цяла година. Добро утро, господин Харис — обърна се тя към възрастния човек зад Лита. — Докторът ще ви приеме веднага.

„По дяволите!“, изруга наум Лита, тръгвайки си от кабинета.

Е, какво пък! Може би беше доста незряло да се влюби в лекаря си. Вероятно просто нямаше достатъчно симпатични мъже в работата й, за които да мисли, каза си Лита следващата събота. Спазваше предписанията на доктор Конрън и се чувстваше толкова по-добре, че чак не й се вярваше. След като знаеше, че трябва да се прибере в седем часа, просто работеше по-съсредоточено. Или поне по-разумно. Наложи си да позволи на новите си талантливи служители да се измъкнат мъничко от контрола на желязната й хватка и в резултат те успяваха да свършат повече работа и по-добре, а Лита имаше възможност да се концентрира върху общата стратегия.

Сега тя се връщаше у дома, приготвяше си нещо за вечеря, хапваше, изпивайки и чаша вино, и слушаше Моцарт или гледаше класацията на последните музикални хитове по телевизията. Чувстваше се спокойна и отпочинала и работеше по-добре. Наистина живееше пълноценно. Ако не се брои липсата на мъж в живота й.

Сега се бе запътила към Спортния комплекс в „Челси Харбър“, понесла малкия си сак марка „Луи Вюитон“, в който лежаха кърпа, кашмирен халат и други нужни вещи. Тук, в съвсем новия модерен център, имаше затоплен басейн с олимпийски размери. Лита бе започнала да тренира плуване и откри, че това много я отпуска. Здравето й се подобряваше. Махна за поздрав на рецепционистката, която й кимна да влиза. Другите посетители трябваше да се разписват, но не и Лита. Всички я познаваха. Влезе в женската съблекалня с бамбукови постелки на пода и огромни шкафчета за багаж и се преоблече в лимоненожълт бански костюм, високо изрязан на бедрата. Върза косата си и нахлузи стегнатата шапка за плуване, после мина през стерилизиращия басейн за крака и влезе в дългото помещение с басейна, със стъклен покрив и оранжерийни растения покрай стените.

— Здравейте! — чу се нечий глас.

Лита подскочи сепнато и замалко да изгуби равновесие върху хлъзгавите плочки. Силна мъжка ръка се протегна и я подхвана.

— Няма да е хубаво, ако си счупите главата.

Тя леко отвори устни:

— Доктор Конрън! Какво правите тук?

Носеше прилепнал черен бански. Лита извърна очи от издайническата издутина на слабините му, но не знаеше накъде да погледне. Трудно можеше да не се зазяпа в силните и стегнати като на спортист бедра, в изразените мускули на корема с гъсти, коприненомеки косъмчета, слизащи надолу под кръста, или в добре оформените му мускули на гърдите.

— Не съм на работа. Можеш да ми казваш Марк.

— А аз съм Лита — притеснено пророни тя. Пронизваше я болезнено силно желание.

— Много красиво име. — „И красиво тяло“, допълни наум Конрън. По дяволите! Трябваше да й намери друг лекар. Колкото и да се стараеше да се държи хладнокръвно и професионално с нея, не се случваше често такава красавица да прекрачи прага му. За негов ужас, бе усетил тръпка в слабините си още първия път, когато бе положил слушалката си върху невероятните й нежни гърди. Това не биваше да се случва с лекарите.

Сега вече се чувстваше загубен. Беше хлътнал до уши. Виж я само, с тази тъмна матова кожа и перфектен загар с високото дупе, идеално закръглено и стегнато, тънката й талия и големите гърди със зърна, които сякаш му намигаха под изкусителния жълт бански. Беше дребничка и закръглена, с идеални пропорции на тялото — от сексапилната вдлъбнатинка на шията й до извивката на глезена, на който носеше тънка златна гривна. Не би могъл да прегледа отново тази жена, без да го отпишат от медицинския регистър. Трябваше да побърза да се махне оттук. Щом видеше как водата се стича между великолепните й гърди…

О, господи! Ето я отново, онази издайническа подутина в слабините му. Конрън припряно изтича до ръба на басейна и се гмурна вътре.

Лита видя как тялото му се изпъна и зацепи водата с идеално премерени удари. Ако не бе лекар, спокойно можеше да стане атлет.

Нямаше спасение. Зърната на гърдите й настръхнаха видимо. Тя пристъпи към водата и също се потопи, търсейки защита. Не можеше да продължава да ходи на прегледи при този мъж. Помъчи се да измисли някакво извинение. Той плуваше обратно към нея. Но какво да каже? Не и: „О, докторе, не мога да идвам при вас повече, прекалено красив сте…“

Ще му каже, че са я насочили към специалист. Да, точно така. Пое си дълбоко въздух. Той плуваше към нея като истинска огромна видра. После главата му се показа над водата и той се приближи до нея.

— Лита, опасявам се, че не мога да продължа да те лекувам, но мога да те насоча към друг, много способен лекар.

— Н-но… защо? — заекна тя. Едно бе тя да се опитва да намери извинение, но съвсем различно той да отказва да я вижда повече.

Лекарят се усмихна и устните му леко се изкривиха нагоре, което й се стори очарователно.

— Защото изпитвам силно желание да те поканя на среща. Не очаквам да се съгласиш, но… има ли някакъв шанс да обмислиш предложението ми и да вечеряш с мен в „Блейк“ още днес?