Когато тя беше лоша

Тридесет и седма глава

Когато се появи на алеята, Беки го очакваше. За пръв път в живота й бизнесът й се струваше напълно безинтересен. Остави Шарън да се оправя с последиците от интервюто на Рупърт. Приятелката й я убеди да открие една далечна родственица на семейството, вдовица на граф, и да я покани да отседне безплатно в имението, за да заеме празното място, останало, след като една от гостенките със строги морални разбирания бе оттеглила резервацията си и настояваше да й върнат парите.

— Беше запазила три стаи. Това ще отвори голяма дупка в бюджета ни. И не отмени навреме резервацията.

— Няма значение. — Видът на Беки показваше, че изобщо не я интересува. — Върнете незабавно парите на госпожа Фойерщайн, както и на гостите, поканени от нея. Още днес. И им изпратете от онези копринени възглавнички, напълнени с лавандула от градината, и бележка, в която се казва, че за в бъдеще се надяваме да ги видим във Феърфийлд или на някой друг хотел на „Ланкастър“.

— Добре — кимна Шарън. — Всъщност имаш право. Не можем да градим репутацията си на друго, освен на…

— Безгрижен лукс. Вестите за това как ще се справим с тази ситуация ще обиколят плажовете на Палм Спрингс, Малибу и Хамптънс.

— Съгласна съм, шефе.

— И запълни тези стаи.

Шарън започваше да разбира стратегията на Беки. Графинята бе идеална за целта. Старата дама се чувстваше страшно доволна да хапва и пийва безплатно цяла седмица, а американците и канадците бяха безкрайно щастливи от възможността да общуват с една истинска аристократка. Понамалелите резервации изведнъж като с вълшебна пръчица започнаха отново да валят. Лита удържа на думата си — в пресата повече не се появиха очернящи ги статии.

Хотелът в Единбург бе почти готов, а преустройството на сградата в Лондон вървеше по график. Банките, които по-рано не искаха и да чуят за Беки, сега се надпреварваха да й дават заеми.

Но тя изобщо не се интересуваше от това.

В нея имаше един нов живот. Дете — нейното и на Уил Лоугън. Чувствата й бяха толкова дълбоки, че направо не знаеше за какво да се притеснява по-напред. За бебето? Дали чашата вино, която обикновено изпиваше на вечеря, не му бе навредила? За Уил? Дали ще откаже да признае бащинството? Ами ако го направи, тогава какво? Дали детето й нямаше да бъде подложено на ежемесечни посещения от страна на мрачния си и сърдит баща и да бъде принудено да пътува до някой малък, забутан градец в Йоркшър, за да погостува на Лоугън, жена му и законните му деца? Може би той щеше да се ожени за онази своя надута малка секретарка. Дали Лоугън нямаше да каже на детето им, че е резултат на еднодневна връзка? Все някой сигурно щеше да го направи.

Беки полагаше големи усилия да не провеси глава от срам. Копеле. Така щяха да наричат бебето й. А на жълтите вестници щеше много да им хареса. Клеймото щеше да следва детето й навсякъде. „Том Ланкастър, извънбрачното дете на последната наследница на фамилия Ланкастър…“

Знаеше, че не бива да се засяга, но все пак за нея имаше значение. Голямо значение. Откакто бе взела решението да не продава Феърфийлд, Беки се опитваше да възстанови доброто име на баща си и законните му права. А сега щеше да забърка името си в публичен скандал. Забременяла от случайна връзка.

Избърса сълзите, които се канеха да потекат по бузите й. Лоугън най-сетне бе пристигнал. А тя по-скоро би умряла, отколкото да покаже слабост пред него.

Бързо изтича до банята и си сложи от специалните сини капки, които премахваха червенината от очите. Пое дълбоко въздух няколко пъти, за да прочисти гърлото си, и втри малко крем върху кожата на лицето си. Малко бронзова пудра отгоре и вече не изглеждаше толкова ужасно бледа.

Да, така беше по-добре.

Чу отварянето на тежката входна врата и гласа на госпожа Моркамб, която обясняваше нещо на Лоугън. Не можеше да различи думите им, но дори само плътният му мъжествен тембър я накара да изтръпне. Взе шишенцето с парфюм „Л’арпеж“ и леко се напръска, използвайки уханието като оръжие. После слезе долу.

Лоугън носеше черни кадифени панталони и черна тениска. Брадата му бе набола и изглеждаше още по-мускулест от преди. Сигурно е работил в някоя градина, вдигал е камъни, за да направи ограда, или е местил статуи наоколо. Тениската се бе опънала на гърдите му и бе срязана на бицепсите му.

Не смееше да го погледне, за да не би да го пожелае дори и сега.

— Здравей, Уил! Радвам се, че дойде. — Господи, звучеше така, сякаш предлага на викария да си вземе още един сандвич с краставичка. — Мисля, че е добре да останем насаме в кабинета.

— Чудесно.

В очите му имаше някаква тъга и примирение. За Беки това бе истинско мъчение. Нима да има дете от нея бе толкова ужасно? Изглеждаше като човек, осъден на доживотен затвор.

— Госпожо Моркамб, ще се погрижите ли да не ни безпокоят по никакъв повод?

— Разбира се, госпожице — твърдо заяви икономката.

Беки покани Лоугън в библиотеката и затвори вратата след тях. После взе телефона и остави слушалката отворена.

— Седни.

Лоугън се подчини. Приседна на ръба на креслото в стил Луи XVIII, сякаш му се искаше да се измъкне колкото е възможно по-скоро оттук. Красивите му тъмни очи се впиха предизвикателно в нейните.

— Предполагах, че вземаш противозачатъчни хапчета.

— Не, не вземам. Бебето е твое, Уил.

— Знам. — Той въздъхна.

— Не искам пари от теб.

— О, не! — саркастично вметна той. — Лейди Ребека не желае нищо от наемния слуга.

— Надявам се да се държиш разумно. Искам само онова, което е най-добро за детето.

— И какво е то? Да има женени родители, които наистина се обичат ли?

Това бе прекалено за Беки. Усети как сълзите неумолимо се надигат в гърлото й. Трябваше й половин минута, преди да ги задържи с върховно усилие на волята си, а дори и след това гласът й трепереше.

— Трябва да се справим със ситуацията, каквато и да е.

— Съгласен съм — изръмжа той.

— Тогава… предполагам, че трябва да те попитам каква роля искаш да играеш в живота на детето. Не желая да се привързва към теб, ако не възнамеряваш да останеш близо до него.

— Ще бъда до него през цялото време. — Лоугън се намръщи буреносно. — Да не мислиш, че ще оставя едно дете, моето дете! — да бъде тормозено, защото ние не сме използвали предпазни средства?

— Ще я нарекат копеле — промълви Беки и една сълза издайнически се търкулна по бузата й.

— Може да е момче. — Той седеше и се взираше в нея. — Искам да се оженим.

Беки го зяпна. Сърцето й заби лудо, изпълнено с надежда, която не можеше да потисне.

— Какво? Какво каза?

— Само временно може би. Заради детето. Не очаквам да останем свързани дори за една година. Ще се оженим сега и ще се разведем шест месеца след раждането. Така детето ще има законно име и няма да е нужно да се виждаме повече. После ще го виждам веднъж седмично. Ще му кажем, че просто нещата между нас не са потръгнали.

Пламъчето на надеждата проблесна и угасна. Беки притисна чело с дланите си. Сякаш сънуваше лош сън. Щеше да се омъжи за човека, в когото бе безнадеждно влюбена, но той продължаваше да я мрази.

Но не можеше да откаже на това предложение. Нейното щастие не бе важно. Само за една година страдание щеше да елиминира от живота на детето си жълтите издания, прякорите, клюките.

Беки се ужасяваше от идеята, но трябваше да приеме, преди той да промени решението си.

— Чудесно — пророни тя.

— И не бива да го правим изненадващо. Щом искаш да пресечеш клюките, не можеш да бягаш и да се криеш. Не е задължително да вдигаме голяма и скъпа сватба, но трябва да я обявим публично и да поканиш роднините си.

Беки потръпна, представяйки си как роднините й ще станат свидетели на нещастието й. Лоугън го забеляза и лицето му помръкна още повече.

— И на мен ми е неприятно, както и на теб. Но ще бъде само за един ден и няма да продължи дълго. Ще трябва да наемем някоя самостоятелна къща, така че хората да не приказват, когато забележат отделните ни спални.

— Има една малка къщичка близо до овощната градина, която мислех да купя.

— Чудесно. Можеш да я продадеш, щом всичко свърши. — Лоугън се изправи. Днес ще купя пръстен и ще ти го изпратя по пощата. Можеш да направиш съобщение в пресата и да съставиш списъка с поканените. Аз ще ти пратя списък с моите гости.

— Няма нужда да правим пищно тържество, нали? — едва не проплака Беки. Не мислеше, че може да се справи.

Лоугън я погледна презрително:

— Достатъчно голямо, за да спрем клюките. Близки роднини и няколко приятели. Ще получиш бройката на моите гости. Уведоми ме за приготовленията и гледай да организираш всичко възможно най-скоро.

Тръгна си, без да се обърне.

След десетина минути госпожа Моркамб внимателно влезе в библиотеката, понесла табла с чай и парче пандишпанов кейк.

— Трябва да хапнете нещо, госпожице…

Беше очаквала да я завари разплакана на стола, но Беки със сухи очи пишеше на бюрото си.

— Благодаря, госпожо Моркамб. Ще ми донесете ли телефонния указател? Трябва да се обадя в „Таймс“.

Беки не помнеше как е преживяла следващите две седмици. Организира сватбата за рекордно кратко време, плати двойно на „Симпсън“, за да напечатат бързо поканите, пусна съобщения за годежа навсякъде, дори позира пред фотографите заедно със студено усмихнатия Лоугън. Показваше ръката си с елегантния еднокаратов диамант, който й бе изпратил по пощата, сякаш го е надянал на пръста й на някоя осеяна с цветя поляна. Бременността изобщо не й личеше още, но пък нямаше време да си шие рокля по поръчка, затова накара местната шивачка да пришие шлейф от ръчно плетена дантела към една официална бяла рокля.

— Не може да е сериозно, Ребека. За бога, та той е никой! От работническата класа. Градинар… — Слисаните викове на леля Виктория отекваха по телефонната линия.

— Той ще стане мой съпруг — спокойно повтори Беки. — Ако не искаш да дойдеш, ще те разбера, лельо Виктория. Леля Минди ще дойде.

— Аз също. — Тя въздъхна горчиво. — Длъжна съм. Но, Ребека, така посрамваш семейството си.

— Радвам се, че си поговорихме, лельо Виктория — отвърна Беки и затвори. Вече не се тревожеше какво ще кажат леля Виктория и чичо Хенри. Много отдавна бе минало времето, когато отношението им можеше да я засегне.

Сега я болеше само от отношението на Лоугън.

Запази час за церемонията в местната църква — величествена постройка от четиринадесети век, от сив камък, със средновековни фрески, които още личаха по тавана — и накара да я украсят с плодовете на сезона — кратунки и орехи, напръскани със златен спрей, прекрасни хризантеми, разцъфнали в жълто, охра и бяло, ружи, астри и гирлянди от благоуханен повет. Плати двойно на местния сладкар, за да приготви сватбена торта на шест етажа, с бледосиня глазура и бяла сметана за украса, приличаща на произведение от уеджуудски порцелан.

Самата сватбена церемония за щастие се стори на Беки доста кратка, защото имаше още куп неща за вършене. Леля Минди, облечена в красив костюм от зелена коприна, бе нейната кума, а до нея стоеше Шарън в рокля със същия цвят, която носеше букет от изсушени лавандулови цветчета, рози и лилии. Беки се усмихна на каменната физиономия на леля Вики, на Кен Стоун и на родителите на Лоугън. Майка му, дребна, приятна жена с измъчено лице, облечена в костюм от туид и сламена шапка с панделка отпред, се бе разплакала. Викарият прочете пасажа от Библията, в който се описваше как Иисус превърнал водата във вино в Кана Галилейска, после изнесе кратка проповед, за което Беки изрично бе настояла; размениха клетви и всичко приключи.

Излязоха от църквата под одобрителните усмивки на събраното паство и звуците на „Панус Ангеликус“, за което бе платила трийсет лири на едно момче от църковния хор. Само за да избегне общото пеене на някой химн. Когато бе прошепнала своето „да“, Беки за миг бе загубила самоконтрол, но сега всичко изглеждаше наред.

Булките обикновено плачеха на сватбата.

Само че не по същата причина като нея.

Тя се замисли колко смешна всъщност е цялата история. Днес беше сватбеният й ден, за който си бе мечтала още когато за пръв път бе преметнала кърпичка върху главата на първата си кукла Барби.

И в същото време най-ужасният ден в живота й.

Успя да задържи усмивката си по време на приема след церемонията в малката градина зад кухнята, затворена сега за гостите на хотела. Обикаляше сред поканените на тържеството по време на почерпката с хапки от студения бюфет, които тя изобщо не вкуси. Но когато Лоугън я дръпна леко за ръкава, не можа да се сдържи и подскочи цялата.

Той се усмихна, но очите му останаха студени.

— Трябва да тръгваме. — Гласът му бе снижен до шепот. — Вече е три часът.

— Добре.

Тя целуна Шарън, плесна с ръце и съобщи на гостите, че се оттеглят. Баркин докара пред терасата малкия кабриолет, украсен с бели астри. Лоугън помогна на жена си да се качи, докато събраното множество ги аплодираше и подвикваше весело.

Тя хвърли букета си и братовчедката на Лоугън — Франсин — го улови. Беки усети как едрото тяло на мъжа до нея се стегна едва забележимо и сълзите овлажниха миглите й.

— О, вижте, тя плаче! — извика госпожа Лоугън.

— Просто съм много щастлива — отрони едва-едва Беки и се насили да се усмихне.

— Тръгвай, за бога! — скара се тихо Лоугън на кочияша.

Баркин плесна с юздите и потеглиха сред облак благоуханни цветя, радостни викове и с много болка в сърцата.

Черният път, който минаваше покрай Феърфийлд, водеше право до малката къщичка. Беки предполагаше, че тя някога е принадлежала на някой от работниците в имението. Беше малка и уютна, с идиличен сламен покрив и мъничка собствена градина отпред. Не бе успяла да я купи, но собственикът, който живееше в Лондон, се бе съгласил да я даде под наем за една година. Беше обзаведена семпло, с груби ленени чаршафи и кухненски прибори с пластмасови дръжки, но щеше да им свърши работа.

Баркин спря отпред.

— Пристигнахме, господин и госпожо Лоугън, пожелавам ви много…

— Благодаря! — прекъсна го Лоугън. — Заповядай.

Той даде бакшиш от двайсет лири на кочияша.

— Покорно благодаря. — Баркин се усмихна широко. — Е, оставям ви насаме.

Цъкна с език и зави обратно с кабриолета.

Беки каза:

— Има ключ под онази саксия до входа.

Лоугън се наведе:

— Аз ще го взема. Не искам да цапаш роклята си.

— Пет пари не давам за глупавата рокля! — сопна му се тя. Сякаш нещо се отпуши в нея и цялото напрежение от последните две седмици заплашваше да се излее навън. — За мен тя не означава нищо.

— Ти си непоправима глезла — отвърна й Лоугън със смразяващо тихо презрение в гласа. — Не можеш ли да почакаш, докато влезем вътре? Искаш да развалиш всичко, което направихме досега ли?

Беки млъкна.

— Съжалявам, прав си.

Подаде му ключа и той отвори вратата.

Мястото бе основно почистено, след като бе идвала тук за последен път. На масата стоеше плетена кошница за пикник. Вътре се виждаше пресен хляб, яйца, цяла пита сирене, бутилки шампанско, трюфели, плодове… В малката всекидневна имаше камина с умело подредени подпалки, въглища и дори смачкан на топка вестник. Слънцето бе слязло ниско над хоризонта и навън бе захладняло.

— Оправили са само двойното легло — измърмори Беки, — но мога да приготвя това в другата стая, ако искаш.

Той повдигна едната си вежда.

— Знаеш как да постелеш легло?

— О, я върви по дяволите! — сопна му се тя.

Той въздъхна.

— Права си. Виж какво, и за двама ни е неприятно, но го правим заради детето. Нали така? Щом се налага да живеем заедно, нека се опитаме да се държим цивилизовано.

Беки кимна, понеже нямаше доверие на гласа си.

— Ти оправи леглото, а аз ще се погрижа за огъня в камината, за топлата вода и за вечерята — предложи Лоугън.

Тя не бе хапвала нищо цял ден. Изведнъж усети страшен глад.

— Звучи ми добре.