Когато тя беше лоша

Тридесет и втора глава

— Къде отиваме?

Лоугън погледна към нея и се засмя.

— Хайде, прояви малко търпение. Това е моята вечер и аз определям правилата. Нали не искаш да помисля, че не умееш да губиш облог?

Беки се намръщи:

— Добре де.

Той управляваше колата, сякаш е кон, забеляза Беки, ръцете му бяха отпуснати върху волана и водеха старата бричка плавно по тесните завои на провинциалните пътища. Колата му приличаше на истинска развалина, но Беки не можеше да се преструва, че разходката не й харесва. Надвисналите над пътя дървета сякаш застилаха земята с изумруден килим, изпъстрен със слънчеви лъчи. Скоро дърветата се разредиха и колата се заизкачва по стръмен хълм, а полята и нивите останаха долу, в ниското.

— Господи, колко е красиво! — въздъхна Беки.

Лоугън й намигна:

— Само почакай.

Най-сетне спря колата на едно открито място, застлано с чакъл. Намираха се на билото на хълма. Гледката бе фантастична — тучни поля, които напомняха за мозайка от зелени ливади и жълти обработваеми площи, а зад тях — тъмната маса на горичка, прорязана от рекичка, проблясваща на слънцето. Хоризонтът леко потрепваше и сякаш танцуваше в жегата.

— Това е… невероятно романтично.

Той се ухили:

— Да, вярно е.

— Нека да позная. Наричат го Дяволския скок.

Лоугън се засмя високо, с дълбок и плътен смях, който огря цялото му лице, и Беки изведнъж усети как бариерите помежду им падат една след друга. Усмихна му се в отговор и той си помисли, че лицето й прилича на нежно цвете, което засиява под слънчевите лъчи.

Приближи се до нея. Беки усети слабото ухание на афтършейва му и почувства топлината на дъха му върху лицето си. Притвори очи в очакване на целувката му. Всъщност й се искаше да я целуне. И вероятно тайно го бе искала отдавна.

Не бе излизала с никого след Рупърт. Нямаше време, а и не бе пожелавала някого. Но сега…

Погледна чувствената извивка на устните му и нейните се разтвориха леко.

Но Лоугън мина покрай нея и отвори ръждясалия капак на багажника.

— Само това успях да събера в последния момент. — Измъкна отвътре една доста стара на вид кошница за пикник. — Пушено пиле, малко ягоди, бутилка шампанско, вода, сирене и бисквити.

Тя усети как изведнъж огладня:

— Звучи чудесно.

— Не съм измил съдовете вкъщи, затова нямаме стъклени чаши. — Подаде й напукана порцеланова чаша. — Но доколкото си спомням, и тази ще свърши работа.

Беки се изчерви:

— Разбира се.

Лоугън разпъна постелката на тревата.

— Има малко кучешки косми. Талантливия Браун в момента сменя козината си.

— Кучето ти ли?

Очите му просветнаха весело:

— Порода териер. Чудесно куче.

„Също като господаря си“, помисли си Беки.

— Нарекъл си го с името на известния дизайнер на паркове и градини?

— Точно така. Винаги съм харесвал работата му. — Лоугън махна с ръка към гледката под тях. — Идвам тук, защото това ми напомня стремежа към пропорционалност в природата. Модерните градини толкова целят… специалните ефекти… че са забравили за пропорциите и мащаба, в които се крие истинската красота. — Наля щедро от шампанското и й подаде чашата.

— Благодаря. — Тя отпи голяма глътка за кураж и си взе от пушеното пиле.

— Не пропускай и плодовете. Лично ги отглеждам в собствената си градина. — Лоугън взе една ягода и й я подаде. Беки отхапа и меките й розови устни почервеняха от сока на плода. Сините й очи се разтвориха широко, когато усети вкуса. — Страхотни са!

— Не, ти си страхотна.

Комплиментът бе толкова неочакван, че тя за миг не го разбра. После го погледна изненадано.

— Моля?

— Чу ме — спокойно каза Лоугън. — Просто отбелязах колко невероятно красива си.

Бузите на Беки добиха цвета на ягодите.

— Не бива просто така да казваш подобни неща.

— Казвам само каквото мисля. — Той сви рамене. — Е, разкажи ми за себе си.

— Знаеш всичко.

— Само онова, което съм прочел във вестниците. Да видим. — Той я дразнеше нарочно. Беки усещаше как погледът му сякаш смъква роклята й. Беше толкова красив и най-влудяващото бе, че и сам го знаеше. — Английска наследница, която живее в Америка с роднините на майка си, връща се триумфално да оглави огромната си империя, но има неприятности с гаджето и всичко ужасно се обърква.

Беки зяпна смаяно, после, на свой ред, се разсмя високо. Усети такова голямо облекчение, че направо се изненада. Кога за последен път се бе смяла истински? Понякога се чувстваше не на двайсет и две, а на четиридесет.

— Предполагам, че ме мислиш за вятърничава глупачка, която е довела до банкрут компанията на баща си.

Широката му усмивка не трепна.

— Такава ли си?

— Само донякъде. Справих се доста добре, когато поех контрола в свои ръце, но бях оставила други хора да ръководят компанията години наред, без да ги проверя какви са. Така че всъщност отговорността е моя. Доста щети бяха нанесени вече, когато се преместих тук.

Лоугън се приближи до нея.

— Знаеш ли, в момента не си на интервю за работа.

Беки моментално се стегна.

— Исках да те впечатля — рязко отвърна тя.

Той се усмихна самоуверено.

— Защото искаш да имам добро мнение за теб ли?

Вдигна ръце и издърпа тениската през главата си, така че Беки се озова точно до прекрасното му стегнато тяло, загоряло от слънцето, с естествено оформени мускули. Усещаше лекото ухание на кожата му под топлите слънчеви лъчи и се загледа в къдравите косъмчета по гърдите му. От устните й се изтръгна лека въздишка и зърната на гърдите й настръхнаха още повече.

— Не се притеснявай. — Наведе се напред и устните му се озоваха на милиметри от нейните. — Вече съм впечатлен.

После я целуна.

Беки дори не успя да се възпротиви. Не искаше. Меките й устни се сляха с неговите, езикът му предпазливо погали устата й, докосвайки я нежно. Тялото й, пламнало от копнеж, се разтопи в ръцете му, които я повдигнаха, сякаш е лека като перце. Разкопча роклята й и ловко свали сутиена й само с една ръка, докато с другата галеше гърба и меката пухкава кожа на врата й.

— Лоугън…

— Шшшт! Не казвай нищо.

Отрупа с ласки малките й стегнати гърди, докато тя стана напълно готова и разгорещена, тогава проникна в нея и се загуби в меката й, пулсираща сърцевина. Твърдият му гръден кош притискаше нежното й тяло, устните му безмилостно атакуваха нейните.

Лита се притесняваше.

Нямаше от какво да се оплаква по отношение на Марк. Беше повече от мъжествен. Всичко бе постигнал съвсем сам, играеше ръгби, вдигаше тежести, дори се боксираше. Когато я водеше на вечерни партита, беше общителен, забавен, остроумен, понякога дори циничен. Другите жени я гледаха със завист и подмятаха зад гърба й хапливи забележки. Лита им отвръщаше с отмятане на лъскавата си коса и широка високомерна усмивка и доста се забавляваше. С увеличаването на клиентите й трябваше да излиза по-често в обществото. С изненада откри, че й харесва. Вечеря с важни клиенти и съпругите им се отразяваше също толкова добре на бизнеса, колкото и късното стоене в офиса — дори по-добре — а сега, когато Марк строго следеше за здравето й, Лита бе принудена да се занимава с това все по-често. И се справяше отлично. Но това не приличаше на отминалите дни в Ню Йорк с Рупърт, когато се влачеше след него, отчаяно копнееща той да одобри поведението й. Лита бе уверена в качествата и уменията си, както и в новата си компания. От нея се излъчваше онази самоувереност, присъща на американците в чужбина, която лондонските съпруги явно копнееха да имитират. Седемдесетте години бяха времето на стачките и недостига на електричество във Великобритания, а Америка живееше охолно с парите от износа на петрол и се забавляваше с героите от сериала „Ангелите на Чарли“. Това автоматично придаваше известен блясък на Лита и тя се възползваше максимално.

Марк й помагаше. За разлика от Рупърт, той изобщо не се нуждаеше от успеха й, а за разлика от Едуард — не негодуваше от него. Подкрепяше я, но очакваше същото и от нея. Постепенно се влюбваха един в друг, все така независими, но и покровителствено настроени към партньора. Той я караше да се смее, да се чувства сигурна, караше я да полудява от желание да го приеме в себе си.

А в това се криеше и проблемът.

Марк не беше спал с нея. Нито веднъж.

Не смяташе, че е гей, макар мисълта да й бе минавала през ума и да й бе призляло от страх. Това бе едва третата връзка в живота й. Рупърт — омразата към него все още я изгаряше отвътре, първата й любов, но и първият човек, когото бе намразила от цялата си душа. Един ден щеше да се разправи с него, както бе направила и с надменната му приятелка. Едуард — физически много чувствен, но емоционално ограничен. Все още се чувстваше леко омърсена от тази любов, защото той се бе държал властно с нея, бе поискал да смачка духа й, а тя се бе борила прекалено дълго и усилено за него. А сега Марк — по-млад, по-жизнен от Едуард, а и по-забавен, по-грижовен, по-добър приятел. Мъж, за когото копнееше. А той сякаш не я желаеше.

Лита не искаше да го пита директно. Но знаеше, че трябва. Излизаха заедно повече от два месеца. И не искаше да приеме, че отново е сбъркала в избора си. Защото тогава никога нямаше да е в състояние да повярва на инстинкта си.

Все се канеше и обмисляше думите си, но така и не смееше да каже нещо, а после изведнъж изтърси всичко направо на улицата, докато вървяха към „Пикадили“ на път за „Хамлис“, където щяха да купуват кукла за племенницата на Марк.

— Да, трябва да поговоря с теб за това. — Той въздъхна. — Непрекъснато го отлагам.

— О, господи! — ужаси се Лита. — Ти си гей.

— Какво? — Марк се стресна, а после се разсмя. — Мили боже, не! Защо бих излизал с теб, ако съм гей? — Очите му одобрително проследиха извивките на тялото й. — Нека ти кажа нещо, скъпа, ти не си Туиги. Никой гей не би искал да има нещо общо с фигура като твоята.

— Тогава какво, по дяволите, става? — настоя Лита.

— Хайде да седнем да обядваме — предложи Марк.

Заведе я в един бар на ъгъла на „Дюк“ и „Есекс“. Настаниха се в едно от онези старомодни сепарета, с прегради от полирано дърво и избелели кадифени седалки, които Лита се бе научила да харесва, в задния салон. Искаха да са далеч от джубокса и телевизора, по който предаваха мача между „Арсенал“ и „Ковънтри“. Марк поръча салата с морски дарове и две халби бира, после седна срещу нея и започна да се върти неспокойно на мястото си.

— Няма защо да нервничиш — подхвана разговора Лита, макар сърцето й да туптеше забързано. — Можем да се справим с проблема, какъвто и да е. Ти да не си… нали се сещаш…?

— Импотентен ли? Не. В идеална форма съм. — Очите му погалиха гърдите й. — И понякога е ужасно изпитание да излизам с теб.

— Тогава не разбирам. Мислех, че ме намираш за привлекателна.

— Така е. Господи, представа нямаш колко много те харесвам! Мисля за теб непрекъснато. Добре че не съм хирург — мога да се разсея по всяко време. Щях да съм истинска заплаха за горкия човечец на операционната маса.

Сервитьорът дойде и донесе поръчката им. Лита нервно барабанеше с пръсти по масата. Нямаше търпение човекът да си тръгне.

— Работата е… — той въздъхна, — … че аз съм католик.

Лита го зяпна.

— Знам. Какво значение има това?

— Спазвам стриктно обетите. Наистина вярвам силно. Искам да изчакам, докато се оженя.

— Ти си девствен! — едва не извика тя.

Марк се намръщи:

— Малко по-силно, скъпа, в Шотландия май не успяха да те чуят. Всъщност не, не съм. Когато бях тийнейджър… Но сега… Така искам да бъде.

— Така можем да си чакаме вечно! — възкликна Лита.

Той я погледна жадно:

— Зависи само от теб, нали?

Тя замълча, после се изчерви:

— Шегуваш се! Искаш да се ожениш за мен?

— Защо да не искам?

Тя се замисли за Рупърт и Едуард.

— Не знам. Другите мъже, с които…

— Другите са били глупаци — заяви Марк. — А аз не съм.

Лоугън я върна обратно късно, когато златните и червени облачета вече избледняваха до синьо и над хълмовете се спускаше здрач. Беки не можеше да откъсне поглед от него. Усещаше ръцете му с всеки сантиметър от тялото си, където я бе докосвал. Той сякаш искаше да почувства всяка нейна извивка — от стегнатата и гладка кожа на бедрата й до деликатния глезен и високата като на танцьорка дъга на стъпалото й.

— Искам да дойда с теб, но не мога.

Беки потисна разочарованието си:

— Разбирам.

— Вече пропилях целия ден и трябва да се върна в офиса, за да се обадя на няколко души. Но още утре ще съм във Феърфийлд или най-късно вдругиден.

— Добре. — Тя изтръска няколко тревички от дрехите си. — Значи ще се видим тогава.

Нямаше да се притеснява толкова. Лоугън бе мъжът на живота й. Изобщо не се съмняваше в това.

Когато се прибра, той се обади, за да й се извини и да каже, че ще се забави. Сегашната му работа щяла да отнеме шест седмици, защото собственикът бил объркал построяването на една преградна стена в градината и тя се срутила, като съсипала и оранжерията му. Беки се почувства много нещастна, а и Трейси бе взела телефонната слушалка от шефа си, за да й напомни да изпрати новия чек.

— Разбира се — студено отвърна Беки и го пусна по пощата още същия ден.

— Ще се отбиеш ли през уикенда? — попита тя Лоугън при следващото му обаждане.

Дрезгавият му смях направо я подлудяваше — толкова секси и толкова далеч.

— Не, скъпа. Искам да свърша работата си, за да мога да прекарам достатъчно време с теб. А после ще решим какво ще правим. Освен това ти скоро ще заминеш за остров Сили.

— Точно така. — Беше му разказала за плановете си да продаде хотела и да започне нов бизнес.

— Тогава по-добре да приключа тук. Не ме бива много в телефонните разговори, съкровище. Ще се видим скоро, нали?

— Успокой се! — скара й се Шарън, когато зърна лицето й. — Господи, никога не съм виждала някой мъж да ти въздейства така!

— Той е голям нахалник — заяви Беки, бясна, че някой й е отказал.

— Аз пък мислех, че е най-великият любовник на света.

— Сигурно съм го сънувала. Хайде качвай се в колата!

— Къде отиваме?

— Отиваме на остров Сили! — тросна се Беки. — Трябва да продам един хотел.

Бързо приключиха със сделката. Беки остана в хотела, докато развеждаше инвеститорите, разговаряше с адвокатите си и проверяваше как са се отразили на практика направените от нея промени.

— Ето така изглеждаше сградата, преди Ланкастър да започне преустройството — каза й главният директор Мартин Дразнър, докато й показваше голям албум със снимки и чертежи на етажите.

Беки се намръщи.

— Да, спомням си.

Грозни басмени завеси и избелели пъстри килими. След наложения от нея стил — неутрални бежови килими и стени, различни и неособено скъпи картини във всяка стая за придаване на колорит — хотелът бе добил модерен вид на ниска цена. Предишният прилив на адреналин започна да се връща във вените й.

— Учудвам се, че толкова време ви отне да се решите да го продадете — каза Дразнър. — Заетостта на хотела е съответно деветдесет на шейсет и пет процента през сезона спрямо извън сезона, заради промоциите, които правите през зимата. — Той снижи глас: — Като цяло обаче туризмът на острова запада. Големите хотелски вериги от няколко години се въртят около хотела, но сега наистина е време да се продава.

— Съгласна съм. — Беки рязко затвори албума. — Казахте, че искате да се оттеглите?

— Искам да работя на сушата. Освен това — сви рамене той, — големите вериги предпочитат да използват свои хора.

Дразнър беше един от първите назначени от нея служители, спомни си Беки. Беше й помогнал, когато се налагаше да уволнява хора и да намалява разходите, карайки доставчиците да се конкурират в офертите си.

— Може би е добре да си помислите дали не искате да работите при мен, господин Дразнър — предложи му тя.

— Друг хотел ли имате, госпожице Ланкастър?

— Още не. Но ще имам — заяви Беки.

Усмивката му бе любезна, но изпълнена със съжаление:

— Обадете ми се, когато получите новата си придобивка. Нямам много време за чакане.

След седмица Беки се върна във Феърфийлд, по-богата с двеста хиляди лири. Това бе печалбата след уреждането на дълговете. Разполагаше със средства за живеене и почти достатъчно, за да започне свой бизнес. Но не съвсем.

Хотелите, набелязани от нея за преустройство, бяха готови за продажба, с добро разположение и съсипани финансово от проблеми с профсъюзите и големия брой свободни места през зимата. Дотук добре. Но банките отказваха да й дадат ипотеката, от която се нуждаеше, за да ги купи изцяло.

— Нямате опит в ръководенето на хотел, госпожице Ланкастър.

— Справях се чудесно с един хотел в „Ланкастър“ — изтъкна Беки с досада. — Погледнете в проклетото ми досие.

Мениджърът по търговските заеми в „Лойдс“ се намръщи на езика й.

— Досието ви, госпожице Ланкастър, откровено казано, не вдъхва доверие. Една банкрутирала компания… ами…

— Фактите не са такива — изчерви се Беки.

— Служителите на господин Уилсън ни изпратиха подробни извлечения, госпожице Ланкастър. Направих проучване във връзка с това искане — самодоволно заяви той. — Искате ли да погледнете доклада?

Беки не знаеше дали може да се довери на гласа си, тъй като трепереше от гняв, и просто протегна ръка.

Фирмата, съставила доклада, се казваше „Ню Уейв“. Вътре имаше снимки и всички факти бяха истински. Отделяше се голямо внимание на чичо й Хенри, на Рупърт и на високите лихви по рефинансиращия заем, който бе принудена да сключи. Описаното я заклеймяваше злобно и кръвното й налягане скочи, докато го четеше.

Стараейки се да не показва чувствата си, Беки прелисти на последната страница. Там имаше снимка на Уилсън, самоуверен и достолепен, а до нея и друга, на която се виждаше млада и красива жена с тъмна коса и матова кожа…

„Познавам я“, помисли си Беки и внезапно прозрението проблесна толкова ярко в главата й, че замалко да изпусне папката.

— Благодаря ви за отделеното време — механично каза тя, без да погледне банкера. Излезе почти тичешком от кабинета му и не можа да се успокои, докато не се озова на улицата.

Беше забравила името на жената. Но щеше да го открие. И да я съсипе.