Когато тя беше лоша

Дванадесета глава

Лита се настани в „Пиер“. Там бе безбожно скъпо и луксозно, но тя имаше нужда от това. Нуждаеше се от утеха и спокойствие. Украсеното с позлата фоайе на хотела с огромното коледно дърво я накара леко да се отпусне.

Взе си ароматна вана и се загърна в топъл бял и пухкав халат за баня. После седна до прозореца с изглед към студения, сив и опустял Сентръл Парк и препрочете телеграмата.

Сигурно беше някаква грешка. Рупърт не можеше да е имал това предвид. Ако бе истина, нямаше ли да й каже нещо предварително? Или поне да се обади?

Толкова сърдечно се бе държал с нея! Дали нямаше вина стресът от новия бизнес?

О, по дяволите! Бизнесът. Лита се сгуши в халата си, опитвайки се да се пребори с внезапно надигналата се в нея паника. Какво й бе казал за парите й… че ще уреди механизъм, по който сметката на компанията да се захранва само при нужда? Бизнесът обаче бе съвсем нов. Не се нуждаеше от толкова много пари. Освен това Рупърт бе богат.

Нали така?

Лита притисна лакираните си нокти до челото и се опита да мисли трезво. Не искаше да го прави, но се налагаше. Това й напомни за първия път, когато баща й я бе завел на върха на Емпайър Стейт Билдинг. Тя се страхуваше от високото, но някак си не можеше да устои да не се приближи до парапета и да не погледне над ръба, където видя влудяващата пропаст надолу и й се стори, че пада, макар да бе здраво стъпила на бетонния под, макар да се намираше в пълна безопасност.

Винаги надничаше над парапета. И сега трябваше да помисли трезво.

Думите на баща й отекваха в ума й, докато оглеждаше годежния си пръстен. Той проблясваше красиво. Колко ли струваше днес еднокаратов диамант? Хиляда долара? Две хиляди, ако камъкът бе наистина хубав? Две хиляди. Не беше кой знае колко скъпо. Лита бе решила, че Рупърт е избрал пръстена заради класическата му елегантност, а не заради размера на камъка. Ами ако не е можел да си позволи нещо повече?

Апартаментът. Освен ако телеграмата не се окажеше някаква ужасна жестока шега, той дори не беше негов. „Бенсън и Бейли“ го бяха наели за него и договорът му изтичаше в края на годината. А сега, след като го бяха уволнили, щяха да го вземат обратно. Ами подаръците? Перлите, коженото палто… кошниците с плодове и сладкиши от „Фортнъмс“. Несъмнено луксозни. „Но — нашепваше досадното гласче на съмнението в съзнанието й — не е ли лесно да си позволиш луксозни подаръци за пред хората, когато не се налага да плащаш наем?“

Рупърт никога не плащаше сметки, когато излизаха навън. Може би само понякога за вечеря. Но това винаги се вписваше като „разходи“, защото тя работеше за агенцията. Клубовете го пускаха да влиза безплатно и често двамата вечеряха у приятели. Разбира се, той се обличане безукорно. Но нямаше кола. Никаква кола. Навсякъде ходеха с таксита. Ако той плащаше за нещата, които хората биха забелязали… костюми, обувки, ръкавели, цветя, някой и друг подарък… какви бяха другите му разходи?

Не плащаше наем. Нямаше кола. Не харчеше за развлечения. При това положение един скъп костюм бе съвсем достъпен, дори и при малки доходи.

Лита се замисли по-сериозно. „Добре, хайде да пресметнем“, каза си тя, опитвайки се да запази спокойствие. От работата си, преди да го уволнят, Рупърт получаваше добра заплата, защото компаниите не даваха на служителите си луксозни апартаменти, освен ако не им плащаха големи пари. Тогава къде бяха отишли парите на Рупърт, щом нямаше почти никакви разходи?

Адвокати, обади се безмилостно тъничкото гласче в главата й.

Затова Рупърт бе заминал за Англия. Заради така наречения „малък правен проблем“. Нещо, свързано с една къща. И вероятно делото не бе потръгнало според очакванията му — бе продължило по-дълго и бе отнело повече пари. Иначе защо ще се обръща към нея за пари за новия си бизнес? Който, спомни си тя, никак не я бе впечатлил като начало. Но Рупърт я уверяваше, че всичко ще е наред, защото е успял да привлече важни клиенти от „Бенсън и Бейли“.

Е, поне така бе казал.

Лита потрепери в топлия си халат. Тръсна глава, за да пропъди лошите си мисли. Да, това приличаше на голяма каша, но утре щеше да се прибере при родителите си, да се обади в банката и да разбере какво става.

Поръча си рум сървис. Печено патешко, пресни картофи, зелен фасул и половин бутилка червено вино. Трябваше наистина да поговори с Рупърт и да изгладят нещата. Виното я отпусна и Лита се сви в мекото топло легло и се унесе в сън.

Но последната й мисъл бе, че няма как да издири Рупърт.

Събуди се рано, изнесе багажа си от хотела и взе такси до Куинс. Намери баща си у дома; майка й била излязла да напазарува за вечеря.

— Той те е напуснал, нали, скъпа?

Лита кимна:

— Мисля, че е станала някаква грешка, татко.

— Няма такова нещо. Той не беше от нашата черга, Лита. Разбрах, че е пройдоха още щом го зърнах.

Тя се засмя:

— Какъвто и да е, определено не е пройдоха.

— Точно такъв е — упорито повтори баща й. — От онези типове, които гледат само да използват другите. Виждал съм ги хиляди пъти.

Усмивката й помръкна.

— Татко, трябва ми телефон.

— Говори колкото си искаш. Нали ти плати за него! — каза баща й.

Лита натрупа куфарите с багажа си в антрето и набра номера на банковия си мениджър.

— Много се радвам да ви чуя отново, госпожице Моралес — обади се Пол Уилсън.

Той бе респектиран от финансовото състояние на младата си клиентка през последните осемнайсет месеца. И кой не би искал да има за клиент сексапилна млада дама като нея? Всичките му колеги му завиждаха.

— Добро утро, господин Уилсън. Имам въпрос относно баланса ми.

— Да. Бяхме забелязали необичайна активност по сметката. Надяваме се скоро отново да си върнем голяма част от бизнеса ви.

Лита усети как по челото й избива пот:

— Колко точно пари имам в сметките си при вас?

— Нека да видим. — Тя го чу как рови в разни книжа. — Според мен са седем хиляди.

— Седем хиляди долара? — невярващо повтори Лита.

Той долови смайването в гласа й.

— Няма нищо нередно, нали? Прехвърляхме парите в сметката на компанията съгласно писменото ви разпореждане.

— Всичко е наред. — Гордостта на Лита й се притече на помощ. Беше изпаднала в шок. — Обаче сега искам да отменя това нареждане. Мисля, че сме прехвърлили достатъчно пари.

— Напълно съм съгласен с вас. Почти триста хиляди долара.

— Точно така — немощно изрече тя и се опря на стената.

— Можем ли да сме ви полезни с нещо друго днес? Предишното ви нареждане вече е отменено.

— Не, благодаря. Приятен ден!

Лита затвори. Искаше й се да хукне към банята и да повърне.

Баща й се появи и застана пред нея.

— Станало ли е нещо, скъпа?

— Нищо, татко. Може би съм настинала. — Лъжеше и знаеше, че той не й повярва. — Всичко ще се оправи.

— Щом казваш, Лита.

Лита прегърна майка си, когато тя се върна от пазар, и отклони развълнуваните й въпроси за Рупърт. Изми и наряза зеленчуците за салата и й помогна да приготви пържено пиле за вечеря. За щастие Чико го нямаше.

— Колко време ще останеш, миличка?

— Само няколко дни. Трябва да пътувам по работа до Англия. Исках да оставя багажа си тук, ако нямате нищо против.

— Защо не го оставиш у лорда?

Лита въздъхна и погледна оживеното и весело лице на майка си. След като бе напуснала фабриката за дрехи, преждевременното състаряване, предизвикано от липсата на пари и надежда, бе изчезнало. Никак не й бе приятно да разочарова тази жена.

— Мамо, двамата с Рупърт имаме проблеми в момента. Не мога да оставя багажа си при него.

Мария изглеждаше ужасена.

— Лита, миличка, нали няма да го напуснеш? Това няма да е хубаво.

— Не, няма да го напусна — отвърна Лита, доволна, че поне това е истина. — Ще ти разкажа какво се е случило после, става ли?

— Добре — прие жената и подозрително погледна към лявата ръка на Лита, за да провери дали годежният й пръстен още проблясва там.

Лита изяде жилавото пиле, приготвено от майка й, преструвайки се, че много й харесва, но се чувстваше неспокойна. Спа лошо в стаята за гости и дори не си направи труд да разопакова някой от куфарите си. Можеше да вземе дрехите си в Англия.

Рупърт трябваше да има много добро обяснение за всичко станало.

Баща й настоя да я закара до летището.

— Няма да викаш такси, разбира се. Аз за какво съм? Не съм забравил да карам за една година.

— Знам, че не си, татко.

— Е, в колко часа е полетът ти?

— В дванайсет — излъга Лита. Нямаше пари за пилеене, за да си купи билет първа класа. Щеше да се наложи да чака на гишето колкото трябва.

Той я остави пред входа с мрачен вид.

— Лита, не вярвай на нищо, което ти казва онзи младеж, докато не видиш доказателство. Обещай ми.

— Обещавам.

— Понякога родителите не са толкова глупави, колкото ги смятат децата им — строго каза баща й и потегли.

Лита се замисли над думите му, отивайки към гишето, за да опита шансовете си. Дете. Някога бе такова; почти го бе забравила — заради напрежението в работата й, заради връзката й с Рупърт и самостоятелното жилище. Но все още бе тийнейджърка и се бе увлякла по едно красиво лице като младо момиче, влюбено в рок звезда.

Не искаше да повярва, че всичко е толкова просто. Как Рупърт би успял да похарчи триста хиляди долара? Беше инвестирал в бизнеса, а тя притежаваше част от него. Така че ако се случеше най-лошото, можеше да си върне парите. Както можеше да си върне и него. Според думите му нещата помежду им не вървели, но какво всъщност бе имал предвид? Тя щеше да оправи всичко. Знаеше, че може.

Служителката на „Пан Ам“ зад гишето й се усмихна вежливо и я осведоми, че има само едно свободно място. Намираше се в средата на редицата и бе за изтощителния нощен полет. Щеше да е натясно, затворена отвсякъде и изморена.

Лита купи билета. Нямаше избор.

Когато пристигна в Лондон, откри малка будка, в която имаше списък с хотели. Запази си стая в един от най-евтините, които намери. Отне й два часа и половина да се добере до центъра на града в оживения сутрешен трафик. Лита за пръв път идваше в Европа, но се чувстваше толкова разстроена, че дори не се оглеждаше наоколо. Хотелът се намираше в „Ланкастър Гейт“, тесните малки стаички с грозни тапети на цветя и обща баня в дъното на коридора я потискаха. Нямаше сили дори да вземе душ, просто придърпа тънките пердета, сви се в леглото и се унесе в неспокоен сън. Клаксоните и шумът на колите навън вероятно биха държали друг човек буден, но Лита беше от Бронкс. Беше свикнала.

Събуди се в три следобед, когато слънцето вече залязваше. Дори и вътре се усещаше хлад. Взе малката груба хотелска хавлия, мина по коридора и се изкъпа на спокойствие, като изми и косата, и тялото си, за да се почувства чиста. Нямаше представа откъде да започне да търси Рупърт, но ако го откриеше, искаше да изглежда добре. Преоблече се в черни кожени панталони и кашмирено поло, изсуши косата си, гримира се леко и слезе долу.

Служителят на рецепцията примигна. Тази мадама нямаше нищо общо с момичето, регистрирало се по-рано. Без разрешената коса и сенките под очите, тя бе истинска красавица.

— Да, госпожице? — с надежда изрече той.

Лита му отправи една от най-сияйните си усмивки:

— Имам нужда от помощ, но не съм съвсем сигурна какво да търся.

„Чудесно. Дано се задържи пред рецепцията ми по-дълго. Какъв бюст само! — мислеше си служителят. — Дали не е проститутка? Не е, едва ли… прекалено богата изглежда.“ И не достатъчно отчаяна, макар че в нея се долавяше някаква тревога.

Жалко. Все някак си щеше да събере таксата за няколко часа насаме с нея.

— Защо не ми разкажеш, а аз ще преценя дали мога да помогна.

— Трябва да открия един човек, но не знам къде живее.

— Телефонният указател — веднага предложи той.

Янки — нищо не разбират!

Тя поклати глава. Косата й се разпиля по раменете й като в реклама на шампоан.

— Името му е доста често срещано. Ланкастър. Но е лорд. Лорд Ланкастър. А и не знам дали номерът му изобщо е вписан в указателя.

— Попитай в Камарата на лордовете. Но не мисля, че там пускат да се влиза свободно. Не… почакай. Има книга, в която са вписани всички аристократи. Лордовете — също.

— Как се казва тази книга?

— Не помня. Иди в местната библиотека — добави той с рядък изблик на съобразителност. — Там ще ти помогнат. Ще ти запиша адреса.

— О, благодаря! — Американският й акцент приличаше на разтопено масло.

Той се гмурна в топлината му. Може би тя щеше да спре да търси онзи лорд и щеше да излезе и с някой обикновен мъж. Може пък да я покани на среща.

Но тя вече излизаше през вратата.

— О, да, госпожице — каза библиотекарката, дребна жена с кафеникава коса и спретнат тъмносин костюм, — това е на издателство „Дебретс“. Потърсете и в „Кой кой е“. Нека ви покажа. Ще искате ли да вземете книгите със себе си?

Лита поклати глава.

— Само ще си запиша някои неща.

Жената я настани пред една малка маса за четене с лампа над главата й. Тишината бе толкова дълбока, че чак я потискаше; отгръщането на тънките страници й се струваше много шумно. Изнервяше я.

Намери името на Рупърт редом с огромен благороднически герб с малка коронка отгоре и подкрепян отстрани от две мечки с вериги около вратовете. Рупърт, единствено дете, лорд Ланкастър. Завършил в „Итън“ и прочие, и прочие… не е ходил в университет, забеляза тя… Семейно седалище… Точно това беше, нали, къщата Феърфийлд Корт, Шропшър. Къде ли се намираше? Трябва да провери. Лондонски клубове… „Шутърс“… и там си струваше да опита. И апартамент на площад „Итън“.

Лита внимателно записа всичко и излезе от мрачната сграда възможно най-бързо. Отвън, на улицата, валеше сняг. Тя се скри в най-близкия ресторант и си поръча пържола. Бореше се с импулсивното си желание да хукне с такси към клуба му и да настоява да го види веднага. Но не това бе начинът.

След като изяде месото, усети как в тялото й се разлива енергия. Добре. Дали да вземе влак до Феърфийлд Корт? Ами ако той се намираше в Лондон? Едва ли можеше да иде пред градското му жилище и да го чака да се прибере. Прекалено студено бе за това.

Погледна отражението си в огледалото. Да, изглеждаше добре, но освен това изглеждаше като модерно момиче. Не бе в подходящия вид, за да щурмува крепостта. Познаваше приятелите на Рупърт… всичките бяха надути сноби. А това тук бе неговият свят.

Лита се върна в хотела и внимателно прегледа куфара си. Беше опаковала всичко между пластове тънка хартия, за да не се мачка, и тези усилия си струваха. Имаше красив розов костюм от туид на „Шанел“ с пола под коляното, перлите, които той й бе купил от „Картие“, и кожено палто. Комбинира ги с розови кожени обувки на „Диор“ с нисък ток и малки златни катарами и прибра косата си в стегнат кок. Идеално.

Изчака часовникът да покаже осем и после взе такси до „Уест Енд“. Клубът бе точно такъв, какъвто си го представяше — дискретен, с малка месингова табела отвън и врата с богато украсени решетки от ковано желязо, в които имаше вплетени лъвски глави. Облеченият в ливрея портиер й отвори и я покани вътре, при което учтиво докосна шапката си с ръка. Тя влезе, без дори да го погледне.

— Да, госпожице? — каза служителят на рецепцията. В гласа му не се долавяше предизвикателство. Лита се поздрави мислено; изглеждаше, сякаш е съвсем на мястото си тук.

— Казвам се… — „Бързо измисли нещо богаташко и английско!“ — … Елизабет… — Все пак бе достатъчно добро за кралицата, нали така? — … Астор. Имам среща за вечеря с лорд Ланкастър.

— Разбира се, госпожице Астор. — Той порови в бележника си. — О, не виждам името ви…

Лита въздъхна.

— Боже мой! Рупърт е толкова разсеян. Но поне е тук, нали?

Той провери в друг бележник.

— Ужасно съжалявам, госпожице, но не мисля, че е тук.

Тя се нацупи.

Служителят все пак бе мъж от плът и кръв.

— Вероятно ще го намерите в имението на госпожица Ланкастър в провинцията, ако се отбиете там, госпожице. Феърфийлд Корт. Доколкото си спомням, миналата седмица спомена, че ще ходи там на бал за рожден ден.

Лита щракна с пръсти:

— Колко глупаво само! И дори не се е сетил да ми звънне. Е, благодаря, много сте любезен.

— За мен беше удоволствие, госпожице — каза мъжът и направи знак на портиера да я изпрати. „Този Рупърт Ланкастър е голям късметлия!“, помисли си завистливо.

Лита изчака портиерът да й повика такси и му даде бакшиш. Когато вратата зад гърба й се затвори, тя си позволи широка усмивка.

Утре щеше да отиде отново до библиотеката, да намери този Феърфийлд Корт и да вземе влака дотам. После щеше да поговори с Рупърт и всичко щеше да се уреди.

Трябваше да вярва в това.