Когато тя беше лоша

Двадесета глава

Лита погледна клиентите от другата страна на масата и поклати глава.

— Наистина смятам, че не искате това.

Норман Дойл, нейният изпълнителен мениджър, клатеше глава и присвиваше очи, смятайки това за таен сигнал, който на Лита обаче й приличаше на ужасен тик, сякаш в окото му е влязло нещо дразнещо. Не му обърна внимание, както обикновено. Откакто бе получила последното си повишение и бе станала старши художествен мениджър — пост, създаден специално за нея от Хари Вайс. Норман непрекъснато се опитваше да я укроти поне малко. Беше добре позната сред колегите си като текстописец, който все предлага и визуални решения за рекламите си, като жената мениджър, която не иска да се покорява, като служителя с по-малко от година стаж, който не се бе поколебал да нахълта на събрание на борда на директорите, за да изложи позицията си. Всеки друг щеше да е уволнен още преди месеци, но Лита успяваше да срази враговете си, създавайки рекламни кампании, които действително продаваха продуктите.

Кампанията „Луси“, първото й постижение, бе намерила широк отзвук сред градските момичета в Североизтока и бе донесла на парфюма национална известност. В резултат директорите на „Китън Козметикс“ продадоха компанията си за добри пари и се оттеглиха, но не и преди техният председател да даде интервю пред бизнес анализаторите, в което похвали „отличната работа на рекламна агенция «Дохъни». Поръчките им скочиха до небесата. Клиентите търсеха Лита по име. Марк Смит и други като него предричаха, че тя ще остане с един-единствен хит — новия талисман на компанията от женски пол, но Лита успя да запуши устите им. Палта, колекции бижута, още парфюми, червила — за всичко, което попаднеше в офиса й, тя намираше да каже нещо ново и различно. Прочутата й реклама за «Огнен портокал» — дръзкия есенен нюанс на «Шанел», представляваше счупено червило, размазано по камъчетата на плажа, и в нея нямаше никакво момиче. Мотото й гласеше: «Разчупи шаблона». Хари я бе оставил да продължи, макар да имаше резерви… кой изобщо бе чувал червило да се продава, без да има модел? Но рекламата се хареса на публиката и бизнесът наостри слух и си взе бележка.

Лита си създаде врагове. Много, не само Марк и Бъд. Много от асистентките ревнуваха и клюкарстваха по неин адрес в тоалетните, когато знаеха, че тя е в някоя от кабинките и може да чуе всяка дума. Колегите й мъже я мразеха. Носеха се слухове, че е получила повишението си, като е пропълзяла под бюрото на Хари. Една сутрин Лита отвори вратата на кабинета си и намери на бюрото сешоар със залепена бележка:

Лита прочете бележката с пламнало лице и тогава чу кикотенето откъм секретарките, които работеха пред вратата на кабинета й. Вдигна рязко очи, но всички печатаха на клавиатурите си с наведени глави — като трудолюбиви пчелички. Тя затръшна вратата на кабинета си, а после съжали, че е показала чувствата си.

Това бе последния път, в който направи подобна грешка.

Научи се да не обръща внимание на чуждото мнение. Колегите й не бяха нейното семейство; ако не я харесваха — техен проблем. Престана да носи «приличните» безформени костюми и започна да се появява с панталони с широки крачоли, джинси, тениски, пъстри рокли. Реши, че няма да се старае да прикрива сексапила си. Нека си мислят каквото искат. Нямаше да крие тялото си заради шепа простаци.

Остави резултатите да говорят за работата й. Кандидатира се и получи поръчката за типично мъжки продукт. «Хекс» бяха серия автоматични бормашини и инструменти за дома. Лита взе със себе си Илай — художествения мениджър — и отидоха в магазин от типа «Направи си сам», където си поприказваха с момчетата, а после тя измисли простичка фраза, която свърши чудесна работа за продукта: «Хекс» — когато нямаш време за грешки“.

Именно тогава Хари я повиши.

Сега Лита бе старши мениджър, а в „Дохъни“ това означаваше, че директно контактува с клиентите. Вече нямаше изпълнителен мениджър, който да й предава желанията им. Клиентите обсъждаха какво им е нужно по време на лична среща с нея.

Норман Дойл беше старши изпълнителен мениджър от пет години. Беше свикнал да балансира и ласкае крехкото его на клиентите, да им представя ясни и разбираеми цифри и да показва трезвото и отговорно лице на „Дохъни“ пред големите компании, които искаха възвръщаемост на парите, похарчени за маркетинг. Беше успял да накара цели четири екипа художествени мениджъри да забравят за тениските и сандалите си и да ги заменят с костюми и вратовръзки, предпазвайки ги от това да уплашат клиентите си. Той имаше грижата разговорите да вървят гладко — необузданата творческа природа можеше да излезе на показ едва след като клиентите напуснат сградата.

Лита не позволяваше нещата да се движат гладко.

— Извинете?

Тя поклати глава. Носеше големи висящи обици, които проблясваха, щом помръднеше врата си.

— Идеята ви не е добра.

— Но вие постигнахте толкова успехи с нетрадиционни реклами.

Майкъл Гибсън, мениджър на продукцията във „Флексиклийн“, едва не се нацупи. Лита непрекъснато се сблъскваше с подобни ситуации. Клиентите наемаха агенция, която да им направи рекламата, но тайничко си мислеха, че сами могат да се справят най-добре. Идваха на срещата в „Дохъни“ със „страхотна идея“, която всъщност представляваше тяхната версия на рекламата, която искаха. А тя неизменно не струваше и пет пари. Тази не беше по-различна.

„Флексиклийн“ бе прах за пране на изгодна цена, по-евтин с няколко цента от най-близкия си конкурент. Не се продаваше добре. Предлагаше се в непретенциозна кутия и нямаше ясен пазарен облик. Гибсън изрично настояваше Лита да поеме работата, а бе дошъл на срещата, силно въодушевен от собствената си идея.

Норман Дойл бе промърморил, че тя е „невероятно интересна“. Но не беше и Лита открито им го заявяваше. Макетът на Гибсън показваше млада, сексапилна блондинка с модерна прическа и толкова тесни панталони, сякаш са нарисувани върху нея, която подхвърляше кутия прах във въздуха. Беше измислил и рекламно изречение: „Флексиклийн“. За различната жена.

— Това не е в стила на моите реклами. По-скоро е това, което вие си мислите, че са рекламите ми, господин Гибсън. Аз използвам нетрадиционни образи, когато това ще продава продукта. Младите момичета не се интересуват от прах за пране. Майките им се занимават с прането, а те ще се почувстват изолирани от това, че някакво сексапилно момиче е наречено „различно“. Тогава те какви са, втора ръка ли?

Гибсън помръкна.

Норман се намеси:

— Лита, наистина мисля, че идеята на господин Гибън заслужава сериозно внимание.

— Не, не заслужава.

— Лита…

Тя се обърна директно към Гибсън и придружаващите го костюмирани мениджъри.

— Господин Гибсън, искате да постигнете голям успех с „Флексиклийн“, аз — също. Но това не е верният подход. Модерният стил не върши работа, когато основната група от купувачите ви са на средна възраст.

— Тогава какво ще правим? Добре позната на всички реклама? Майка, която изважда прането, помирисва го и възкликва: „О-о!“?

Лита се засмя и внезапно Гибсън също се усмихна. „Толкова е красива! Какво не бих дал за пет минути насаме“, мислеше си той. Разкошни гърди, талия, която можеш да обхванеш с длани, и дупе, което той бе смятал за изчезнало с края на четирийсетте. Тяло на стриптийзьорка, скрито под прилични дрехи. Гибсън си я представи в някой стриптийз клуб, с разпилени по голите й рамене кичури тъмна къдрава коса, с напиращи към лицето му гърди, с настръхнали зърна, може би намазани с масло, за да блестят, и само парченце черна коприна, която да скрива от погледа му малкия копринен триъгълник между краката й…

„Хмм! О, господи…“ Усети как пенисът му се надига и решително кръстоса крака. Тя говореше.

— Не. Имаме нужда от нещо уникално, нещо специално за „Флексиклийн“. Моите реклами не са непременно за модерните неща. Те са за уникалните. А вие имате нещо уникално.

Те се приведоха напред на столовете си. Норман Дойл прецени положението и преглътна забележката, която се канеше да направи. Тя го бе вбесила, но бе приковала вниманието им. Виж я ти само! Те направо нямаха търпение да чуят какво им е подготвила.

— „Флексиклийн“ е евтин. По-евтин от останалите прахове на щанда. Това по-рано е било във ваша вреда, защото са го смятали за праха на бедните. Госпожа Джоунс се срамува да не я види госпожа Робъртс, че купува „Флексиклийн“, защото може да си помисли, че госпожа Джоунс няма пари за „Тайд“.

— Тогава?

— Тогава обръщаме нещата. Вместо цената да е нещо, от което да се срамуваме, нека да я превърнем в предимство. Госпожа Джоунс вече няма да изглежда бедна, а разумна. Ето какво измислихме двамата с Илай Грийн.

Лита се пресегна назад и сложи на масата огромни листове картон с макетирани човешки фигури — сценарият им за телевизионна реклама. „Флексиклийн“ щеше да е първият им рекламен клип. А телевизията продаваше в огромни мащаби. Рекламите в списанията бяха хубаво нещо, но именно чрез телевизията се продаваха милиони екземпляри от продукта.

— Нека погледнем — обади се Майкъл Гибсън.

Седнал в дъното на масата, Хари Вайс гледаше мълчаливо. Искаше да види как ще се справи Моралес. Нямаше намерение да се намесва. Според него тя притежаваше нюх към бизнеса.

На макета имаше трийсетинагодишна жена, стиснала в ръка „Флексиклийн“. Друга жена минаваше покрай нея и избираше по-скъп прах. Първата се усмихваше и казваше, че обича да спестява пари. Втората се съгласяваше, че сметките все се трупат. Първата й намигаше и казваше: „Не и в моята къща.“ После потупваше кутията с „Флексиклийн“.

Лита се спря подробно на всеки кадър от сценария. Дори не бе успяла да стигне до края, когато Гибсън започна да потропва по масата.

— Харесва ми. Гениална е! — заяви той.

— Коя актриса ще използваме? — нетърпеливо се обади Ед Дрездън, вицепрезидентът на фирмата.

Хари си отбеляза нещо в жълтия бележник пред себе си. Трябваше да опознае Розалита Моралес малко по-добре. Това поне бе ясно.

— Мислех да се консултираме с „Фамили Моделс“. Те осигуриха интересен модел за последната реклама на „Нескафе“ — каза Хари и всички се обърнаха към него.

Лита се облегна на стола си. Сега всичко бе във властта на Хари. Нейната роля в срещата бе приключила.

Хари се отби да види Лита към пет, първия му свободен час в графика за деня. „Дохъни“ ставаше все по-търсена агенция, а Хари имаше за задача координацията в творческия отдел. Отговаряше лично пред Робърт Доуън, изпълнителния директор на агенцията. А Робърт не го интересуваше колко натоварен е Хари. Той искаше да вижда как печалбите растат. Всичко в този бизнес опираше до премиите. И цената на акциите. Лита Моралес бе добра и за двете.

Чу виковете още докато вървеше по съседния коридор — високия писклив глас на Норман Дойл и плътния, настоятелен и топъл глас на Лита, която му отвръщаше рязко. Хари се усмихна. Норман бе прекалено скован за Лита. Решително прекрачи вратата на кабинета.

— Здравей, Норман!

Старши изпълнителният мениджър спря с отворена уста.

— Здрасти, Хари! — поздрави той.

Вайс забеляза, че страните му са морави, което често се случваше с мъжете, които работеха с Лита Моралес.

— Норман, може ли да ни оставиш за малко? Трябва да разменя няколко думи с Лита.

— Да, Хари — самодоволно отвърна Норман, като погледна злобничко колежката си. — Разбира се. Мисля, че това е много добра идея.

Лита опита да протестира, но после си замълча. Норман тържествуващо изхвърча от стаята и Хари затвори вратата.

— Мога да обясня — веднага подхвана Лита.

Вайс забеляза езика на тялото й — свити до тялото юмруци, изправен гръб. Беше готова за битка.

— О, така ли?

— Да. Това е моят начин да правя бизнес. Не казвам на клиентите, че тъпите им идеи са велики. Така се губи време, а аз трябва да предложа нещо добро, преди на някого другиго да му хрумне същата идея и да ме изпревари с нея. Работата ми не е да…

— Млъкни — каза Хари.

Тя примигна:

— Моля?

— Казах да замълчиш. Извиняваш се за нещо, което аз одобрявам. Не искам да те слушам как продължаваш като някоя развалена плоча. Разбра ли? Ясно ли е? Добре.

Лита отвори уста да каже нещо, но прехапа устни.

— Да се откажеш, докато нещата са в твоя полза, е едно от основните правила в бизнеса — иронично отбеляза Вайс. — Трябва да обсъдим някои въпроси. Свободна ли си днес за една работна вечеря?

Тя го погледна предпазливо. Слуховете за тях двамата не бяха заглъхнали. И сега можеше да види как секретарките ги наблюдават през остъклените стени на кабинета й. Ако Вайс се опитваше да й предложи нещо, това щеше да сложи край на всичко, за което се е борила през последната година.

— Ами да — промърмори тя.

— Добре. Значи е уредено. Ще се срещнем в шест и половина в „Ойстър“.

Хари пренебрегна липсата на ентусиазъм от нейна страна и си тръгна. „Лита е като разглезено дете“, помисли си той. Глезено, но гениално. Нямаше да обръща внимание на капризите й.

Норман изчакваше в края на коридора. Върна се в кабинета, стиснал устни.

— Лита, надявам се, че добре си запомнила какво ти е казал. Трябва да се опиташ да се държиш зряло. Сега не работиш като модел.

— О, запомних — отвърна тя. Нямаше да споменава за вечерята. Защо само да им дава повод за клюки?

Пристигна в бар „Ойстър“ точно в шест и половина. Хари бе запазил маса и тя се запъти към него, благодарна за оживлението, което цареше зад гърба й — всички бързаха след края на работния ден към централната гара.

По-открито място нямаше да се намери и това бе хубаво. Лита усещаше кожата си суха и грапава, както винаги когато бе подложена на голям стрес. Дори и изобилното количество лосион с масло от ший на „Локситан“ не помагаше. Толкова се притесняваше да не я видят колегите й, че очакваше всеки миг да зърне куп ухилени секретарки да надничат иззад ъгъла и да си шушукат за нея и Хари. Той седеше на ъглова маса до парапета с наведена глава, в обичайните си черни дрехи. Рамките на очилата му проблясваха. Лита усети как в нея се надига омраза към него. Беше се борила със зъби и нокти да се измъкне от секретарското място; бе направила силни кампании, бе продала много артикули и бе спечелила нови клиенти за агенцията. А сега Хари Вайс я сваляше и се отнасяше към нея като към поредната красавица, потвърждавайки верността на всички онези глупави приказки, че една страстна латиноамериканка от бедните квартали не може да има мозък в главата си, че никога не би успяла да стигне по-далеч от правенето на кафе, освен ако не раздава щедро тялото си.

Лита за миг се замисли дали вече си е изградила достатъчно добра репутация, за да напусне. Не й се вярваше. Успехът й в „Дохъни“ бе направо зашеметяващ, но не чак толкова, че майсторите по имиджа във фирмата да не могат да го смутят. Хюбърт Уест бе напуснал и корпоративната машина за връзки с обществеността на „Дохъни“ бе заработила с пълна сила — обаждания на клиенти, за да им обяснят как всъщност негови колеги са го носили на гърба си, тъмни слухове за употреба на кокаин, алкохолизъм и депресивни състояния. Лита също бе чула някои от разговорите. А Хюбърт беше един от най-добрите им старши художествени редактори, с големи кампании зад името си и с много авторитетни награди в бизнеса на бюрото си. Но когато машината на „Дохъни“ бе приключила с него, му се бе наложило да приеме работа в много по-малка фирма и както се говореше — за едва две-трети от предишната заплата. А малките фирми нямаха клиенти. Към тях се обръщаха само други малки фирми, които не разполагат с пари за истинска реклама и големи кампании. Никой не искаше да е на мястото на Хюбърт Уест, а той имаше петгодишен стаж в бизнеса. Лита не бе изкарала и два месеца на новия си пост.

Настръхнала, тя се опитваше да заглуши яда си, за да мисли трезво, когато се изправи пред масата на Хари. Той вдигна очи и й се усмихна топло, което още повече я ядоса.

— Лита, радвам се да те видя. Сядай. Обичаш ли миди?

— Неособено. — Не намираше за нужно да го улеснява. — Веднъж изядох една развалена и после три дни се чувствах зле.

— Разбирам. Няма нищо, имат и други неща в менюто.

— Всъщност не съм много гладна — отвърна тя с равен глас и седна насреща му.

— Тогава можеш да ме гледаш, докато аз се храня. Умирам от глад и ще трябва да ме изтърпиш известно време.

Лита отдръпна леко стола си, така че да няма възможност краката й да докоснат Хари под масата, и зачака. Той си поръча дванайсет миди, хайвер и пушена сьомга с половин бутилка бяло вино и устата й започна да се пълни със слюнки. Нищо, щеше да си вземе хамбургер на път за вкъщи. Загледа се в Хари, когато му донесоха мидите и той започна да ги изсипва в устата си. Беше много слаб, но изискан. Очилата му стояха добре, а черният цвят отиваше на очите му. Приличаше на кръстоска между професор и рок звезда. Знаеше, че половината секретарки тайно са влюбени в него. Не се учудваше. Той бе един от най-силните мъже в „Дохъни“, определено най-влиятелният от тези, които срещаха редовно в офисите. Беше легендарна личност в рекламния бизнес и всички служители искаха да спечелят благоволението му. Тя неохотно призна пред себе си, че изглежда доста добре външно. Никой никога не бе виждал жена му и в кабинета му нямаше нейни снимки. Навярно затова имаше толкова много слухове за Хари и за момичета от офиса. Този за нейната връзка с него бе само един от последните. Но сега той бе на дневен ред и това го правеше опасен.

Вайс вдигна глава и я погледна в очите.

— Имам предложение за теб. Нещо, което наистина ще ти помогне да се издигнеш в компанията, Лита. За жените е трудно да успеят в бизнеса. Обикновено се нуждаят от малко помощ. Готов съм да ти я окажа.

Тя преглътна тежко, но яростта й не искаше да утихне. Думите се изляха от устата й, без да успее да ги спре:

— О, така ли? Защо не вървиш по дяволите, Хари? Преборих се с двама грубияни и женкари, за да стигна дотук, и нямам намерение да се забърквам с теб. Изкарвам добри пари за тъпата ти компания и…

— Лита… — Вайс замълча и се разсмя.

— Изобщо не е смешно, за бога! — сопна се тя.

— Мислиш, че те свалям?

— А ти как би го нарекъл?

— Предлагам ти да стана твой наставник. Не се интересувам от теб, Лита. В личен план, искам да кажа. Обичам жена си. Защо мислиш, че предложих бар „Ойстър“? Близо е до гарата. Трябва да съм вкъщи след два часа.

— О! — възкликна тя задавено и се изчерви до корените на косата си.

— Защо, за бога, си помисли подобно нещо?

— Хората в офиса… — промърмори тя. — Разправят, че имам връзка с теб.

Хари свали очилата си и потърка стъклата.

— Какво?

„Той наистина няма представа“, осъзна тя. Хари принадлежеше към типа мъже, които могат да са силно концентрирани в една област и да тънат в пълно неведение относно всичко останало.

— Кой го казва? Ще ги уволня.

— Всички говорят. — Лита въздъхна. — Никой не вярва, че имам мозък.

Хари замислено задъвка сьомгата си.

— А теб засяга ли те какво мислят?

— Да — призна тя.

— Добре. Нито пък мен! — твърдо отсече той, сякаш тя бе казала тъкмо обратното. — Твоите идеи привличат нови клиенти. Аз искам да има много такива. Искам да си идеш, да направиш някои проучвания и да се върнеш в офиса ми. Разгледай рекламите на конкурентите ни и измисли по-добри. Искам да те използвам като „бракониер“.

— Ако успея да ти донеса нови договори, аз пък искам увеличение на заплатата — смело отвърна Лита. — И не желая повече да работя с Норман. И искам да си избера лична асистентка, а не да разчитам на някоя, изпратена от секретарския отдел.

— Ще видим. Първо ми осигури договорите, после ще поговорим.