Когато тя беше лоша

Тридесет и пета глава

— Добре дошли, госпожо Конрън — поздрави я Джанис с широка усмивка.

— Благодаря, благодаря. — Лита леко се поклони и се усмихна на служителите си. Меденият ми месец бе толкова прекрасен, че напрано не ми се искаше да се връщам.

— Само след миг ще ти се прииска да не си го направила — измърмори Хари Вайс.

— Моля? — обърна се към него Лита.

Веселието бе изчезнало от лицата на персонала на „Ню Уейв“ и сега последва дружно пристъпяне от крак на крак и взиране в пода.

— Някой да изплюе камъчето! — строго се обади Лита. — Знам, че отсъствах цели два месеца, но нима компанията не може да оцелее без мен два месеца? Хари?

— Не става дума за това. Всъщност, изглежда, проблемът е точно в теб — смело заяви Вайс.

— Хари! — възрази Джанис.

Той я прекъсна.

— Някой трябва да й го каже. Виж, Лита, „Ню Уейв“ загуби шестима нови клиенти, включително и „Юнайтед Нюспейпърс“.

Лита се ужаси. Това бе един от най-големите й успехи — голяма регионална вестникарска група, която имаше издания в Манчестър, Ливърпул и Бирмингам.

— Защо, по дяволите…?

— Лоши отзиви в пресата.

Хари отвори куфарчето си и изсипа цял куп изрезки на бюрото. Лита взе една напосоки. Статия в „PR Уийкли“, в която се намекваше, че тя спи с Джослин Уилсън и че „Ню Уейв“ е стартирала в бизнеса, като е откраднала клиенти от „Дохъни“. Повдигаше се въпросът за обвинението към Лита за „плагиатство“ и се намекваше, че е била повишена в предишната си работа само заради „сексуалните услуги“, които вършела за Хари.

Докато четеше, Лита усети как по вените й се разлива чист адреналин. Изчерви се силно, сърцето й се разтуптя и по дланите й изби пот.

— Ще ги съдим — прошепна тя.

— Не можеш. — Вайс просто отбелязваше фактите. — Вече се консултирах с адвокати по дела за клевета. Това е „сляпа улика“. Просто намеква за нещата, без да ги заявява направо.

Лита прегледа набързо останалите изрезки. Всичките бяха еднакво противни. Представяха ги като подли новаци, които са пристигнали на британска територия, за да заемат работните места на англичаните и които крадат клиенти от другите агенции.

Забеляза, че ръката й леко трепери от гняв.

— Кой стои зад всичко това? — настоя да разбере Лита.

Вайс поклати глава:

— „Ланкастър Холдингс“. Доколкото успях да разбера, наели са трима различни драскачи от жълтите издания, за да изровят компрометиращи сведения, а после да ги изпращат на колегите си в пресата. Това им свърши много по-добра работа, отколкото наемането на специализирана агенция за връзки с обществеността. Всъщност трябва да им се признае…

— По дяволите, Хари. — Лита примигна. — Но как може да са „Ланкастър Холдингс“? Та аз ги съсипах. Продадоха всичко на „Уилсън Шипинг“.

— Всичко, освен името си.

— Каква е ползата от него?

— Тя създаде компанията наново. Работи със светкавична скорост. Превърна собствената си къща в луксозен хотел, после преобрази един театър в Лондон, а след това и ловна вила в Единбург, точно до замъка „Холирууд Хаус“, където Мери, кралицата на Шотландия…

— Достатъчно с урока по история! — сряза го Лита и грабна досието с данните за компанията на Беки. — Има дълъг списък с гости, които плащат астрономически суми, за да отседнат в тези хотели. Банкерите много я обичат. А тя е решила да те съсипе — кратко изясни ситуацията Хари.

— Добре. — Изгарящата ярост се замени от ледено спокойствие. — Чудесно. Щом иска битка, ще я получи.

— Търсят ви по телефона, госпожице Ланкастър.

Беки стегна шала си. Студеният вятър навяваше сняг и бръснеше жестоко минувачите по „Ройъл Майл“ историческата древна улица, която минаваше през стария Единбург и където се намираше обектът й стара ловна вила, сграда с историческа стойност, отчаяно нуждаеща се от ремонт. Беше получила разрешение да я реставрира с помощта на комисията по историческите обекти към местната управа.

Другите предприемачи се страхуваха от това, че трябва да запазят оригиналните черти на сградата. Не и Беки. Тя знаеше, че именно това ще привлече гостите й.

Красотата на „Ройъл Майл“, с нейните извивки и малки пресечки, с магазинчетата, сгушени сред древните каменни здания, бе нещо, заради което си струваше да се бори. А и не се плашеше от попълването на безброй формуляри.

Този хотел щеше много да се хареса на всички американци с шотландски корени. „Заповядайте в хотел «Ройъл Тисъл», бъдете съседи на кралицата.“ Идеално. В банковата й сметка дори вече имаше приведени пари от гости, които щяха да се настанят в хотела чак след реконструкцията, в края на май.

Беки влезе в малкия работен кабинет, с който разполагаше на обекта, за да приеме разговора. Усети да й призлява и притисна длан до устата си. О, господи! Това се случваше все по-често с увеличаването на успехите й.

Радостта, че печели все повече поръчки и удовлетворението, че натри носа на онези негодници в „Ню Уейв“, бяха помрачени от цялото това пътуване и стрес. И от факта, че не може да избие Лоугън от ума си.

— Кой се обажда, Фреди?

Началникът на смяната й подаде слушалката.

— Май каза, че името й е Розали или нещо подобно, госпожице.

Гаденето стана още по-силно. Беки се стегна. Знаеше кой е на телефона.

— Би ли ме оставил за малко сама, Фреди? Трябва да се обадя.

— Ребека Ланкастър ли е? Обажда се Розалита Конрън. Аз съм президент на…

— Знам коя сте, госпожо Конрън.

— Правиш голяма грешка — каза жената отсреща.

Ровейки в спомените си, Беки разпозна лекия акцент от Бронкс.

— Голяма грешка, така ли? Като онзи път, когато се опитахме да продадем оловните мини в Корнуол и се появи „опасност за околната среда“?

Последва пауза.

— Не — бавно отговориха отсреща. — По-скоро като онзи път, когато стоеше горе на стълбите и ме гледаше как плача, сякаш съм ти някакво развлечение. По-добре се откажи, скъпа. Веднъж вече те съсипах, с радост ще го направя отново.

— О, ясно. — Беки се усмихна. — Всичко е заради Рупърт. Сигурно отново се е върнал при теб и заедно сте замислили всичко. Чудесно, много лесно ще се справя и с двама ви, негодници такива.

Другата жена се засмя високо.

— Аз съм омъжена. За разлика от теб. А и не можеш да ме заблудиш, Ребека. И двете знаем, че именно ти придружаваше навсякъде в обществото онзи нещастник. Сега, когато пак разполагаш със средства, вероятно е отново при теб. Но парите няма да ти помогнат срещу мен, ако не се скриеш в мишата си дупка.

— Не можеш да ме уплашиш, сестро. Нито за миг. Ако бях на твое място, щях да хукна към туристическото бюро и да си резервирам билет за следващия полет до Ню Йорк. Нали знаеш, че можеш да ползваш отстъпка в цената, ако си купиш билет предварително? А много скоро ще имаш нужда от парите.

— Ясно, малката. Значи така, а?

— Ще се видим пак, Розалита — заяви Беки. Затвори телефона, но не и преди да чуе тихото щракване отсреща.

Беки се усмихна, въпреки гаденето в стомаха. Да заповяда! Беше готова за нея.

Лита вдигна телефонната слушалката в градската къща на Марк и започна да набира номера на Хари.

Марк се протегна, взе слушалката от ръката й и внимателно я сложи обратно.

— Можеш да се обадиш утре.

— Скъпи…

— Утре, казах. — Пръстите му се заеха да разкопчават копринената й блуза. — Лекарско нареждане.

Тя не посмя да протестира, а и бездруго не й се искаше. Марк вече докосваше нежно гърдите й през сутиена. Караше я да усеща сексуалността си всеки миг. Звънеше й в работата и й разказваше точно какво ще направи с нея веднага щом се върне у дома, а тонът му бе толкова безстрастен, че тя цялата пламваше, а зърната на гърдите й настръхваха. Лита бе изхвърлила и последния си чифт практично бельо и бе похарчила петстотин лири, за да си купи дантелени бикини и високо изрязани френски боксерки от „Джанет Регер“ във всевъзможни цветове. Искаше да усеща под стегнатата кройка на деловите си костюми, че е готова за него винаги. Марк нае жена, която да поддържа чисто жилището им, и двамата вечеряха навън почти всеки ден, защото той казваше: „Не искам да се уморяваш от разни маловажни неща, когато трябва да си готова и възбудена за мен.“

— Но една домашна помощница е нещо толкова екстравагантно! — възрази Лита, докато ръката му се плъзгаше нагоре под полата й, галейки гладките й стройни бедра.

— Не, тя е необходимост. Не искам да се притесняваш за домакинските задължения.

Сега той леко и игриво докосваше зърната й, по начин, за който знаеше, че я подлудява и прекъсва по-нататъшни спорове. Лита въздъхна. Днес носеше сутиен от бледозлатист сатен, но дори и копринената му мекота бе направо болезнена за набъбналите й гърди.

Марк отметна блузата настрани от крехките й рамене и освободи натежалите й гърди от сутиена, който пусна на земята. Наведе глава близо до топлата й плът, усети сладкия й дъх и езикът му погали тъмните и напрегнати връхчета, после пое зърното в уста и тя изстена високо.

— Нека те погледна — каза той и повдигна полата й, под която силно изрязаните златисти бикини покриваха копринената мекота на слабините й. — Мда, тези бикини са много хубави. — Пъхна пръста си под тях и погали влажната й плът. — Само не знам защо изобщо трябва да ги носиш…

С ловко движение на ръцете ги смъкна надолу. Тя не носеше чорапи, нищо, освен чехли на висока платформа, които караха стегнатото й дупе да изпъква още повече.

Сега вече и той започна да губи контрол и прошепна, останал без дъх:

— Господи, колко си красива!

— Марк! — изстена Лита. Задърпа нагоре тениската му и се загледа в мускулестия му гръден кош, а ноктите й леко одраскаха кожата му.

— Почакай! — нареди той.

Разкопча ципа на панталоните и изрита чорапите и обувките си, а Лита протегна ръка, за да си отмъсти, и го обгърна, измъчвайки го с ласките си. Марк сграбчи талията й и я придърпа близо до себе си, устните и езиците им се сляха, докато накрая Лита загуби опора под краката си и двамата се свлякоха на пода върху меките овчи кожи пред бюрото. Марк проникна в нея и вълните на удоволствие се надигнаха в тялото й, преди дори да започне да отвръща на тласъците му, а той проникваше още по-дълбоко и ритъмът му ставаше все по-властен и бърз. Сребърните нишки на екстаза стегнаха зърната на гърдите й и се спуснаха по плоския й корем и още по-ниско, по бедрата й. Той се пресегна и сграбчи дупето й, галеше я и я подлудяваше, придърпваше я още по-близо до себе си, докато тя, останала без дъх, повтаряше името му и се притискаше до гърдите му. После сякаш вътре в нея избухна ослепителна светлина, тялото й се изви в оргазъм и всичко друго — освен Марк — престана да съществува.

— О, Рупърт, скъпи, хвърли отново заровете. — Баронеса Мари д’Ескалиср плесна с леко набръчканите си длани, при което безвкусните пръстени, които носеше на всеки от лакираните си в кървавочервено пръсти, заблестяха на светлината на полилеите.

Играеха на зарове в казино „Лоуенстийн“ в Монако, на улица „Дьо ла Кроа“. Рупърт се пазеше надалеч от известните казина. Там кредитният му рейтинг не струваше и пет пари, а трябваше да поддържа имиджа си. Ипотеката на малкия му едностаен апартамент, който той наричаше свое „убежище“, направо го съсипваше. Парите на Лита много отдавна бяха похарчени и проиграни и сега се налагаше да преживява от подаръците на богати „приятелки“ като баронесата, ако тя наистина бе такава. Това нямаше значение за Рупърт обаче — приглушеното осветление и обилното количество алкохол и кокаин му помагаха да понесе мисълта, че ще се озове в леглото с нея.

Той се подчини и хвърли заровете. Днес имаше късмет. Баронеса Мари обичаше да се смее и му отдели няколко банкноти от печалбата си, сякаш той бе някакъв нещастен слуга, на когото даваше бакшиш. Рупърт не разполагаше с достатъчно гордост, че да я отблъсне. Това го изгаряше вътрешно дори по-силно от язвата, която си бе докарал.

— Седмица, милорд — прозвуча безстрастният глас на крупието.

— О, Рупърт, миличък, ти си фантастичен! — измърка Мари. — Ето нещичко за теб. — Тя му подхвърли няколко лъскави чипа.

— Ще донеса шампанско — каза Рупърт, прибра чиповете в джоба си и й намигна, после се запъти към бара. Би направил всичко, само да се измъкне по-далеч от старата досадница.

— Бутилка „Мойе“! — нареди той и щракна с пръсти. Тук прекрасно разбираха английски, стига човек да е решил да похарчи достатъчно пари.

Някой го потупа по рамото. Беше около петдесетгодишна жена с лошо боядисана червеникава коса и пола, поне с пет сантиметра по-къса, отколкото подхождаше на мършавите й крака.

— Лорд Рупърт Ланкастър?

Рупърт бе леко замаян, но въпреки това разпозна острия лондонски акцент на средната класа, с лек оттенък на кокни.

— Да — отвърна той.

— Дорийн Евънс, от вестник „Стар“. Бихте ли ми отделили малко време за едно интервю, милорд?

— Не, по дяволите! — сопна се той. — Разкарай се!

— Ще ви платим — настоя журналистката. — Хиляда лири за половин час.

Рупърт повика един сервитьор и му заръча да занесе шампанското на баронесата.

— Добавете го към нейната сметка — измърмори той. После се обърна към жената и се усмихна с най-изкусителната си усмивка. — Какво точно ви интересува?

Същата нощ се напи — не толкова, че да не може да изпълни задълженията си в леглото, но достатъчно, че да понесе да си легне с баронесата. Тя бе започнала да хленчи, че иска „да го направят на запалени лампи“. Слава богу, че снощи бе успял да измъкне от нея няколко хилядарки, защото едва ли щеше да издържи още дълго така. Върна се в собствения си апартамент и наплиска лицето си с вода, за да изтрезнее. Чекът от журналистката стоеше на нощното му шкафче. Веднага щом отвореха банките, щеше да го осребри. Не биваше да им дава шанс да го отменят.

Пресметна бързо наум. С този чек, както и с малките суми, които бе успял да измъкне от госпожа Ашфорд, „компаньонката му“ от миналия месец, вероятно разполагаше с достатъчно средства за едно пътуване до Щатите. Казаното от журналистката го караше да кипи от гняв.

— Историята е интересна от човешка гледна точка. — Тя разклати високата си чаша джин с тоник и ледените кубчета изтракаха опасно близо до ръба. Нали разбирате, имаме две жени, и двете — млади и красиви… Научихме, че имат общо минало и това минало сте именно вие.

— Възможно е — съгласи се той. Стараеше се да е сдържан, но тя все пак щеше да иска нещо в замяна на хилядарката.

— Всяка от тях издава пред пресата тайните на другата. Наистина пикантни истории. Клюките за Ребека Ланкастър се появяват на задните страници, но тя е от висшето общество, а другото момиче е от Бронкс… Чудесна история. — Езикът й се показа и облиза прекалено начервените й устни, които бяха започнали да се набръчкват в ъгълчетата. — Поразпитахме из Ню Йорк и някои колеги от жълтите издания, които донасят клюките на Лиз Смит и другите автори на рубрики, казаха, че някога сте били сгоден за Розалита. Така ли е?

— Лита. — Рупърт въздъхна мелодраматично. — Да, бях, но за кратко. Всичко приключи по взаимно съгласие. Просто не си подхождахме.

— Това ли беше истинската причина?

— Ами да. — Той намигна на жената. — Да кажем, че един джентълмен не си позволява да разказва гнусни историйки.

— Сега тя е преуспяла. Изкарва купища пари, омъжена е за известен лекар, има голяма къща и хубава кола — „Астън Мартин“, мисля. Като тази на Джеймс Бонд.

Рупърт направо се задави от яд. Проклетата Лита! Как така тя бе спечелила пари, а той бе пропаднал толкова ниско само заради лошия си късмет? Кучка!

— Разбира се, Ребека Ланкастър се опитва да я очерни. За да си отмъсти за онази история с компанията „Ланкастър“. Сигурно знаете за случая.

— За това как тя ръководеше… не, по-точно казано — как съсипа фамилната ни компания ли? Унищожи я. Да, чух за това. — В тона му имаше горчивина.

— Лита е помогнала на „Уилсън Шипинг“ да го сторят. А сега с тази война в пресата, единствената връзка, която моят редактор можа да открие, бяхте вие.

— Много е вероятно. — Той се поизпъчи. — И двете бяха лудо влюбени в мен. Съжалявам, че между нас не потръгна. И че явно всичко се е изродило в една битка между двете. — Рупърт поклати глава. — Титлата явно привлича някои жени. Не знам защо става така, тя е толкова маловажна. Както и да е, казвате, че и двете са преуспели бизнес дами?

— Ребека развива доста добър бизнес с хотели. Започна с имението Феърфийлд.

Журналистката се дръпна назад. В очите на Рупърт запламтя леден огън. Изглеждаше готов да я удари.

— Къщата е сред защитените исторически паметници — просъска той.

— Получила е всички необходими разрешения. Проверихме.

— Боже мой! Ще съсипе семейното имение. — Пръстите му стиснаха здраво плота на бара. — За кого се мисли тя?

— Успехът й е безспорен — изтъкна журналистката.

— Така ли? Щом е толкова преуспяла в бизнеса, каква е целта на тази малка вражда между двете? Не мислите ли, че това се отразява зле на работата и на двете?

— Да, вярно е — съгласи се жената, видимо доволна. Извади предварително приготвения чек и му подаде смачкана визитка. — Заповядайте, лорд Рупърт, и не се колебайте да ме потърсите, ако искате да кажете още нещо. Плащаме добри пари за истински горещи новини.

— Кажете ми нещо. Разполагате ли с тези материали, които те разпространяват една за друга в пресата? — попита той, докато бързо прибираше чека в джоба си.

— Мога да ви ги изпратя — обеща тя.

— Защо не го направите наистина? — предложи Рупърт. — Това може да поосвежи паметта ми.

— С удоволствие, милорд — усмихна се сладко жената.