Когато тя беше лоша

Пета глава

— Влез! — извика й младият мъж.

Дългата му руса коса се спускаше над яката, носеше тесни джинси и памучна риза на цветя с широка яка. „Поредното хипи“, помисли си Лита с пренебрежение. Свали лекото си сако „Диор“ и се озърна наоколо.

— Къде е Рупърт?

— Кой? Аз съм Фреди Уилсън. Режисьорът.

Лита с леко нетърпение пое подадената й ръка.

— Рупърт. Лорд Ланкастър. От „Бенсън и Бейли“. Не бе го чувала цяла седмица.

Всъщност изобщо не бе разговаряла с него. Предишния ден, в седем часа, Бил тъкмо бе решил да приключват, когато му се бе обадила някаква жена от известната рекламна къща „Зейн Продакшънс“ и бе поканила Лита да иде на пробни снимки сутринта. Тя едва бе успяла да заспи от вълнение при мисълта, че най-сетне ще го види.

— О, клиентът ли? Никога не изпращат свои хора на снимките. Само преглеждат резултатите. — Той махна към един стол в ъгъла. — Сали ще се погрижи за грима ти.

Лита седна, ядосана. Страхотно! Ама че лош късмет! Той дори не беше тук, а тя напразно се бе измъчвала от безсъние. Имаше сенки под очите и се чувстваше изтощена.

С усилие на волята се съсредоточи върху Сали.

— Как си? — Лита й се усмихна приветливо. Гримьорите можеха да се окажат най-големият враг на едно момиче; надменните модели, които се отнасяха с тях, сякаш не съществуват изобщо, винаги изглеждаха малко по-зле от останалите. — Надявам се, че в чантата си имаш много добро средство за прикриване на сенки.

Нямаше смисъл да се ядосва. Точно сега трябваше да си свърши работата.

Бил очевидно имаше право, че Ланкастър само изпълнява обичайната си роля по отношение на тези проби. Трябваше да разклати самоувереността му.

— Как се казваш, скъпа? — попита я режисьорът, когато приключиха.

Челото му леко лъщеше от пот. Как само бе разкършило ханша си това момиче, как бе пригладило блузата върху гърдите си, как бяха проблеснали тъмните й очи… истинска фурия. Все едно се намираше на карнавала в Рио. Толкова силно я желаеше, че направо не можеше да се сдържа. По дяволите Бил Фишър и предупрежденията му да стои настрана!

— Розалита Моралес — отвърна тя.

— У теб има нещо. Наистина има нещо.

— О, знам — съгласи се тя.

После, преди да успее да й предложи цигара с марихуана, тя грабна палтото си и си тръгна.

„Кучка!“, помисли си Фреди Уилсън. Можеше поне да му благодари за невероятните пробни снимки, които й бе направил току-що. За каква се смяташе, за някоя звезда ли? Щеше му се да може да изхвърли пробите, но „Бенсън и Бейли“ искаха резултати. А освен това имаше и ужасното предчувствие, че това момиче ще преуспее. Ако станеше така, не му се искаше да е сред враговете й. Погледна към Сали. Тя тежеше с няколко килограма в повече, а и не беше модел, но пък бе сговорчива. Щеше да се задоволи с нея. Нуждаеше се от това.

— Но тя е идеална! — възкликна Рокмън. — Ти си гений, лорд Рупърт.

Рупърт леко се усмихна и не си направи труда да го поправи.

— Съвсем добра е за тази марка. Мога да ви уговоря и много добър хонорар.

— Хм-м — замислено отрони Рокмън, без да сваля очи от екрана.

Лита се усмихваше подканващо и танцуваше на белия фон. В истинския рекламен клип щеше да има редици кафеени храсти, тя щеше да е облечена със специален костарикански костюм в ярки цветове и щеше да държи шепа кафеени зърна. Но това определено бе точното момиче. С блестящи очи и интригуващо лице с високомерен израз. Искрена чувственост. Домакините щяха да се втурнат да купуват неговите бурканчета слабо разтворимо кафе; щеше да им се струва екзотично и предизвикателно. Можеше дори да започне да го предлага и на тийнейджърите и на онези дрогирани колежани. Тя бе млада, нова и въпреки това излъчваше опитност. Той самият я желаеше.

— Вземи нея. Може би трябва лично да присъствам на снимките, щом е толкова неопитна.

— Справила се е чудесно на пробите — изтъкна Рупърт. Аристократичното му лице бе безизразно. — Обикновено аз ръководя снимането на рекламните клипове. Но ако имате лична причина да присъствате…

— Не. Нищо лично — побърза да каже Боб Рокмън. Не можеше да си позволи никакви слухове; най-добрият му приятел тъкмо се бе разделил с близо половината си собственост според ужасното споразумение при развода му. — По-добре тръгвай. Уреди нещата възможно най-скоро. Искам да видя това момиче на екрана.

— Разбира се, господин Рокмън — отвърна Рупърт с усмивка и се изправи.

Нямаше търпение да го направи.

Лита се опита да успокои препускащото си сърце и да се държи нормално. Това бе значимо събитие — първата й телевизионна реклама. Бил и всички в агенцията изведнъж се чудеха как да й угодят, за пръв път получаваше наистина големи пари и личен асистент, който отиде до паспортната служба, за да й осигури спешно пътнически документи — но тя мислеше единствено за англичанина ръководещ рекламната кампания.

Никога по-рано не се бе качвала в самолет. Изпратиха и лимузина, която да я откара до летището, и тя измина пътя до „Кенеди“ в удобство и тишина, опитвайки се да се успокои. Приличаше на Одри Хепбърн — къси бели панталонки, копринена блуза, огромни слънчеви очила и наниз изкуствени перли. Куфарът й бе „Луи Вуитон“. Беше си го купила с премията от подписания договор, без дори да погледне цената. Разбира се, това бе лудо разточителство, но Лита искаше да впечатли Рупърт. За нея това бе по-важно от спестяването на пари.

Предаде малкия си куфар за проверка и един от служителите на летището незабавно я заговори.

— Госпожица Моралес? Лорд Ланкастър ме помоли да ви заведа направо при него. — Качиха се на малка количка и потеглиха през тълпите от хора, после — по полупразен коридор и спряха пред малка врата. — Приятен полет! — пожела й той и се задържа за миг, преди да изчезне.

Лита осъзна прекалено късно, че е очаквал бакшиш. Все още не можеше да свикне с това. Да раздава така пари й бе чуждо.

Отвори вратата. Озова се в малко луксозно кътче, със столове и тапицирани с кадифе дивани — бар, в който предлагаха кафе, чай, алкохол, плодове и закуски. Наоколо седяха жени, облечени в „Шанел“ и „Фенди“. Имаше вестници и списания, подредени върху махагонови масички, а един сервитьор минаваше и предлагаше напитки на отегчените богати клиенти.

Мястото страшно й хареса.

Лита пое дълбоко въздух. Това е. Беше пристигнала.

— Лита. — Тя се завъртя на пети и видя зад себе си Рупърт Ланкастър. Извисяваше се над нея. Отново бе облечен в тъмен костюм с отлична кройка и носеше елегантно куфарче от тъмночервена кожа, върху което се забелязваше гравирана малка коронка с инициалите му под нея. — Предполагам, че предпочиташ да те наричат Лита, а не Розалита?

— Да — измънка тя.

Изведнъж се притесни да го погледне в очите. Той изглеждаше толкова прекрасен. Какво й бе казал Бил? Женкар, който спи с момичетата и ги зарязва на другата сутрин? Спомни си за брат си Чико, този негодник буквално отбелязваше с резки на леглото завоеванията си. Рупърт Ланкастър бе прекалено изтънчен, за да го прави, но фактът си оставаше. Този човек непрекъснато обикаляше по клубове и по концерти, а всеки знаеше колко лесно поддават момичетата, които се въртят около музикантите. Лита с учудване бе гледала в новините по телевизията кадри от Уудсток. Наркотици, кал, голи момичета, които позволяваха да ги опипват и зяпат похотливо — и всичко това в името на любовта.

Но тя познаваше прекалено добре брат си и приятелите му. Определено всичко бе позволено. За мъжете. И кой може да каже, че Рупърт не е точно същият, само че с костюм?

Не искаше да го погледне. Направо се боеше. Но нямаше как да го избегне. Неохотно вдигна очи към лицето му.

— Може би прекалено избързвам. Бихте предпочели да ви наричам госпожица Моралес?

— Не, всичко е наред, ммм… милорд.

Той се усмихна широко:

— Рупърт и Лита. Никога не повтаряй това милорд. Само слугите използват такива обръщения. А аз се надявам, че с теб ще имаме отлични делови взаимоотношения.

— Абсолютно — отвърна Лита с леко разочарование. Делови взаимоотношения. Разбира се. Имаше кожа с цвят на карамел и идваше от Бронкс. Какво друго можеше да съществува помежду им?

— А по-късно — и приятелски чувства. Ако не се натрапвам прекалено.

Почувства как усмивката му я стопля като слънце, показало се през облаците. Топлината се разля по цялото й тяло.

— Много ще се радвам — отвърна тя.

Отне им три дни и две нощи да заснемат рекламния клип. Лита се държа като безукорен професионалист и даже не трепна, когато видя нелепо разголените костюми. Светлината бе оскъдна, над зелените планини се събираха буреносни облаци и се наложи да останат още един ден. На нея това много й хареса. Беше настанена в хотела с Рупърт. Искаше й се да останат завинаги.

„Бенсън и Бейли“ бяха резервирали стаи в доста оптимистично наречения хотел „Супериор“. Хората от екипа и режисьорът се оплакваха от липсата на климатик, от дървените стени, от местната храна, но Лита не обръщаше внимание на нищо. От нейния прозорец се разкриваше великолепна гледка към долината; в далечината планините изглеждаха наситенозелени, врязали се в облаците, а слънцето грееше ярко в кристалносиньото небе. Харесваха й козето и пилешкото месо, местното сирене и безименното омайно червено вино. А най-хубавото от всичко бе, че стаята на Рупърт бе точно до нейната.

Втората вечер той я покани да хапнат заедно.

— Не те видях в ресторантчето снощи — подхвана Лита, когато влезе в стаята му.

— Ориз и боб? — вдигна вежди Рупърт. — Не съм от хората, които се задоволяват с това.

Искаше й се да го попита дали изобщо е опитвал ориз и боб някога, но не посмя.

— Моля, заповядай.

Той я подкани да седне на малка маса в средата на стаята. Върху ленената покривка имаше подредени сребърни прибори и кристални чаши за вино. Лита отвори широко очи:

— Откъде намери всичко това? Не вярвах, че хотелът е от такава класа.

Рупърт придърпа стола й и тя притеснено седна, опитвайки се да си припомни от телевизионните предавания, които бе гледала, как се държат богатите хора на вечеря. Притеснено разгъна плътната салфетка и предпазливо я разстла върху коленете си. Опита да се отпусне и да се държи естествено. Само че не бе много сигурна дали естественото й поведение ще се окаже на достатъчна висота.

— Не, не е. — Намигна й многозначително. — Имам си правило никога да не се докосвам до местната храна. Накарах да ми изпратят всичко от Лондон.

Показа й малък сандък в ъгъла на стаята. Върху капака му имаше покривки и сребърни прибори, а също и кошница за пикник с храна от някакво място, наречено Фортнъм и Мейсън. — Единственият проблем е, че всичко е студено, но човек трябва да се примирява понякога. — Сервира тънички бисквити и пастет в сребърна купичка. — Гъши пастет. Опитвала ли си го?

Лита послушно си намаза от него върху бисквитка. Беше гладък и много вкусен.

— Не.

— Прави се от черния дроб на гъска. Насила охранват птицата, докато накрая черният й дроб се пръсне.

Той невъзмутимо си намаза дебел слой върху бисквита и отхапа от нея. На Лита й се догади, но успя да преглътне и остатъка. Не искаше той да си помисли нещо лошо за нея.

— Вземи си още.

— Не, не, благодаря, аз… трябва да внимавам за фигурата си.

— Предполагам, че това е разумно за един модел. Но поне си пийни чаша шампанско. Наричат го напитката на жокеите. Няма никакви калории.

Лита му позволи да налее от виното във високата й кристална чаша. Беше със стайна температура, но въпреки това — великолепно. Тя го изгълта наведнъж. Тъмните очи на Рупърт проблеснаха. Отново й наля.

— Отлично. Харесват ми жените, които имат вкус към живота — меко отбеляза той.

Алкохолът я замая леко. Напрежението се изпари от тялото й. Отпусна се на стола си и се усмихна на Рупърт. Боже, колко красив беше!

— Какво е следващото ястие?

Той се усмихна широко.

— Пушена сьомга, ръжен хляб и мъничко лимонов сок. Опитвала ли си някога?

— Не. — Вече малко по-смела, тя го погледна в очите. — В Бронкс не се храним често с гъши пастет и пушена сьомга.

— Оттам ли си?

— Да — предизвикателно каза Лита. — Баща ми кара такси, а мама работи в шивашка фабрика. Работеше. Сега аз й изпращам пари, за да не се налага да го прави.

Рупърт изобщо не трепна.

— И ти ли щеше да се занимаваш с това, преди да осъзнаеш колко си красива?

Отне й секунда, докато осъзнае направения комплимент. После усети как лицето й бавно се изчервява.

— Не. Имах намерение да отида в колеж — отвърна тя. — И да направя кариера.

Той се засмя.

— Нямаше да се получи, скъпа. Някой късметлия щеше да те отвлече и да се ожени за теб, преди още да стигнеш до секретарското бюро в нечий малък офис.

Лита не разбираше защо да прави кариера непременно означаваше да стане секретарка, но премълча.

— Не мисля, че съм от жените, които си седят у дома с децата — осмели се да каже тя.

— Така е, защото си много млада. Надявам се, че не четеш онези глупости на Джърмейн Гриър2. За жените евнуси и прочие. Нека ти кажа нещо, Лита. Всички жени са еднакви. Създадени са за любов. Само за любов.

Тя му се усмихна неуверено:

— Някои жени трябва и да работят все пак.

— Знам. И мисля, че е истинска трагедия, че мъжете не поемат своите отговорности. Разбира се, една неомъжена жена трябва да се постарае да обезпечи финансово бъдещето си, ако може. — Изглежда, съмняваше се в това. — Но след като се омъжи, съпругът й трябва да поеме това задължение. Деца и създаването на уют в дома. Това са важни неща, нали? Не смяташ ли така?

— Разбира се. — Тя се чувстваше леко объркана. — Най-важните.

Рупърт засия.

— Точно така. Най-важните. Любовта не получава подобаващо място в съвременния свят. Можем да изпращаме хора в Космоса, но не можем да достигнем до глъбините на собствените си сърца.

Лита се вгледа в тъмните му очи.

— О, да — съгласи се тя.

След вечеря той я изпрати до стаята й и нежно й целуна ръка. Лита се прибра, опиянена не само от виното. Усещаше странно чувство дълбоко в себе си и влага между краката си. Донякъде се бе надявала той да я последва в стаята й, да я събори на леглото и да отнеме девствеността й. Едва ли болеше толкова много, колкото разправяха момичетата. Но не, той бе прекалено голям джентълмен.

Имаше сили само колкото да изпие две бутилки френска минерална вода, които той й бе донесъл. Това леко я отрезви. Съблече се и се пъхна в леглото, като придърпа плътно мрежата против комари около себе си.

Тъкмо преди да заспи, си спомни защо Рупърт я бе смутил. Тя искаше някой ден да се омъжи и да има деца. Но защо да не може и да работи освен това? Защо непременно да избира едното или другото?

Нямаше значение. Образът на красивите му очи, обрамчени с гъсти мигли, се запечата в ума й.

Беше й казал, че напълно подкрепя любовта. Може би Бил грешеше. Може би все пак лордът не бе чак такъв звяр.

На другия ден приключваха снимките. Рупърт бързаше да хване по-ранен полет, защото имаше среща.

— С адвокатите ми. Невероятно скучно — каза й той и вдигна рамене.

— Надявам се, че не става дума за неприятности — предположи Лита.

Той се засмя.

— Всъщност — да. Но трябва да се погрижа за това.

Колата дойде и той тръгна, а тя изпита ужасно чувство за загуба. Беше нелепо. Но все пак успя да се концентрира за снимките. В крайна сметка Рупърт щеше да ги види и тя не искаше да го разочарова. Свършиха, когато слънцето започна да се снижава на хоризонта и планините се обагриха в розово. Гледката бе зашеметяваща, но на нея й се искаше единствено да се прибере у дома. Рупърт бе в Ню Йорк.

Кацнаха на летище „Кенеди“ в един и половина през нощта. Лита с мъка слезе от самолета, струпа багажа си върху малка количка и го избута до мястото, където я очакваше шофьорът й. Подсъзнателно очакваше да зърне там и Рупърт, но това бе глупаво, разбира се.

„Не бива да губя ума си — каза си тя. — Аз съм Розалита Моралес. Той ме харесва, но не съм от момичетата, които вечерят с пушена сьомга. Не мога да рискувам всичко само заради някакво увлечение като някое от момичетата, които пищят по концертите на «Бийтълс».“

Когато се прибра у дома, в пощенската й кутия имаше картичка. Разкъса плика и изтощението й в миг изчезна, пометено от обзелото я вълнение.

Беше картичка за празника Свети Валентин, от твърд и плътен картон с позлатени ръбчета. Едва успя да разчете написаното вътре със синьо мастило:

Притисна я до гърдите си и не можа да заспи, докато слънцето не се показа над сивия Манхатън.