Когато тя беше лоша

Деветнадесета глава

Беки гледаше през прозореца към виещите се улички на Оксфорд и се питаше защо не е безумно щастлива. Пролетта най-сетне бе настъпила; беше месец май, навсякъде имаше цветя и тя бе влюбена. В оксфордския офис на „Ланкастър Холдингс“ всички й бяха подчинени. Рупърт бе преобразил имиджа на компанията. Той беше в стихията си, вечеряше и черпеше с вино половината редактори на вестници в Англия, ходеше в командировки в Европа и се опитваше да наложи представата, че „Ланкастър“ все още е сила, с която трябва да се съобразяват, както се изразяваше той.

Поръчките се бяха увеличили. Рупърт й бе показал разчетите за работата, която трябваше да се свърши в йоркширските корабостроителници. Явно всичките му усилия, кратките бележки в клюкарските страници на „Файненшъл Таймс“ и „Телеграф“ даваха резултат.

Корабостроенето е ужасно скучен бизнес, а и освен това е в добри ръце, беше й казал Рупърт и й бе предложил тя да се заеме с хотелиерския бизнес на компанията.

— Ами оловните мини? — бе попитала тя.

Не искаше да предизвиква Рупърт прекалено, защото се виждаше колко много работи той. Изпитваше безкрайна благодарност към него, защото бе зарязал собствената си работа, за да й помогне. Леля Виктория вече не я тормозеше, а чичо Хенри и останалите му приближени се принудиха да се оттеглят от „Ланкастър“. Беки заплати по сто хиляди лири обезщетение на всеки от тях. Хенри го бе приел като подигравка, но както забеляза тя, не върна парите.

— Не ти трябва да се захващаш с това сега. Все още работя върху мините. Хотелският бизнес се нуждае от вниманието ти.

— Но хотелиерството е прекалено малка част от компанията.

Рупърт остави чашата си с чай и я погледна право в очите.

— Щом искаш да го изоставиш на волята на съдбата и да го продадеш, скъпа, ти решаваш. Цялата компания си е твоя и можеш да постъпваш с нея както намериш за добре. Но този хотел го е купил дядо ти.

Беки кимна.

— Според мен никоя част не е толкова маловажна, че да не се опитаме да я спасим. Но ако според теб да се занимаваш с един хотел е под достойнството ти, аз напълно те разбирам.

Тя се засмя.

— Рупърт, не става дума за това.

— Сигурна ли си? Хотелският бизнес се ръководи от Оксфорд.

— Защо не от Лондон?

— Навярно защото е малък. За да го спасиш, ще трябва да направиш жертва, да се отдалечиш от останалата част от компанията. Но гара Падингтън е съвсем наблизо, а и аз мога да идвам с колата и да те виждам всяка вечер.

И той удържа на думата си. Пристигаше в града при нея всяка нощ, а на сутринта се връщаше в Лондон. Уикендите прекарваха във Феърфийлд. Той се оплакваше, че вече е забравил пътя до собствения си апартамент.

— Мога да дойда при теб в Лондон.

— Няма нужда, скъпа. Защо трябва да ставаш неприлично рано? Остави на мен.

„Колко е внимателен!“, мислеше си Беки. Грижовен, покровителствен, галантен. Винаги идеално улучваше настроението й. Разнообразяваше вечерите в операта и балета с кино и дори понякога с концерти. Миналата седмица бе успял да се снабди с билети за премиерата на „Летище“. Когато тя бе споделила, че й липсва Америка, я заведе да гледат „Героите на Кели“, а после й купи хамбургер с картофки и френска горчица. Беки знаеше, че е късметлийка и че спасяването на хотелския бизнес е важно. Но понякога я измъчваше неясното подозрение, че нещо липсва.

— Госпожице Ланкастър. — Обаждаше се секретарката й, Елън. — Една жена иска да ви види.

Беки погледна графика си за деня.

— Не виждам планирана среща. Дизайнерката не трябва ли да дойде в десет?

— Да, така е, но тази жена твърди, че е ваша приятелка…

— Пусни ме да вляза, Беки, надута глупачка такава! — изкрещя Шарън в интеркома.

Беки се засмя.

— Пусни я да се качи, Елън.

— Да, госпожице Ланкастър — неохотно отвърна Елън.

Ясно си представи как жената свива устни. Рупърт бе наел Елън Уидърспун. Каза, че тя е най-компетентната секретарка, която може да се намери. Но Беки не я харесваше. Беше два пъти по-възрастна от нея и скованото й държане, както и неспособността й да се пошегува, явно показваха, че и на нея не й харесва да работи за жена, и то която на години е почти колкото студентите, профучаващи покрай малкия им офис върху колелата си с размъкнати широки дрехи и бакенбарди. Беки погледна през прозореца към площад „Сейнт Алдгейт“ и видя очуканото „Рено 4“ на Шарън, паркирано до тротоара. Много се радваше, че тя е тук. Винаги когато предложеше на Рупърт да излязат с Шарън, той все се оказваше зает с нещо. Чувстваше се гузна. Макар Рупърт постоянно да повтаряше, че харесва Шарън, всъщност не се срещаха често с нея.

— Виж я ти, нейна светлост! — възкликна Шарън, нахлувайки безцеремонно в стаята, и я прегърна здраво. — И как си наконтена. Приличаш на госпожа Тачър.

— По дяволите, не е вярно! Само че на някои хора им се налага да носят костюми.

— Да, много професионално. Но какво правиш, изолирана тук? — Шарън огледа кабинета и съвсем не остана впечатлена. — Мислех, че искаш да поемеш контрол над компанията си. Така няма да спечелим революцията.

— Аз не искам революция.

— Защото си подкупена от консервативното мъжко капиталистическо потисническо крило, сестро.

— Не ми излизай с този номер, сестро.

— Имах по-добро мнение за теб. Ти си янки. Но няма да те осъждам за това. Един ден ще се присъединиш към радикалния феминизъм.

— Съмнявам се — каза Беки. — Поддържам равноправието, но не мразя мъжете.

— Защото си глупавичка. Ще се научиш.

— Да разбирам ли, че си скъсала с Джак?

— Всъщност двамата с Джак сме безумно щастливи. — Шарън се ухили самодоволно. — Ще се женим. — Тя протегна ръка и на пръста й проблесна малък красив рубин, заобиколен от диаманти.

— Дай да видя. О-о, прекрасен е! — Беки стисна ръката й. — Кога ти предложи?

— Снощи. И идвам направо тук. Тъй като вероятно няма да доживея ти да ми дойдеш на гости.

— Знам, съжалявам. Наистина сме много заети — гузно промърмори Беки.

— Така чета и аз по вестниците.

— Как ти направи предложение? Толкова се радвам за вас двамата! Трябва да ти организираме годежно парти.

— Голям традиционалист е — отвърна Шарън. — Излязохме на разходка в полето, той коленичи и извади пръстена. За съжаление две секунди по-късно се подхлъзна на кравешко лайно. Беше доста забавно.

Беки избухна в смях. Шарън много й липсваше. Не биваше да оставя Рупърт да я държи настрани толкова дълго.

— О, господи!

— И никакво годежно парти, благодаря. Не сме от класата с кринолините и перлите. Поканих те на купона с бира и картофки, който Джак организира, но така и нямаше отговор.

Беки остана потресена:

— Не съм получила поканата. Знаеш, че никога не бих пропуснала.

— Наистина ли? — спокойно попита Шарън. — Звънях във Феърфийлд няколко пъти и оставях съобщения, но никой не ми отговори. Даже си помислих, че се опитваш да ме разкараш от живота си, но понеже кожата ми е дебела като на носорог, реших да дойда и лично да проверя какво става. Сама да се убедя.

— Шарън… изобщо не са ми казали за тези телефонни обаждания, кълна ти се. — „Но така и не си направи труд да отидеш да я видиш, нали?“, нашепваше тихо едно гласче в главата й. — Това е ужасно. Не мога да си представя защо госпожа Моркамб не би…

— Не обвинявай нея. Говорих с Рупърт.

— Но той би ми казал…

— Убедена ли си? — Приятелката й кръстоса крака. — Виж, Беки, знам, че много си падаш по този тип…

— Така е. Той е идеален за мен — настрои се отбранително Беки.

— Добре. Може би трябва просто да си затварям устата. Но първо трябва да ти кажа какво мисля, а после, ако искаш, ме прати по дяволите — добави безгрижно тя, — ще те разбера и повече няма да захващам темата.

— Може да е забравил за съобщенията ти.

— И това е възможно, да.

— Много е зает.

— Така си е. Същинска трудолюбива пчелица — съгласи се Шарън. — И с какво е зает? Да поема контрол над компаниите ти. Какво чета във вестниците? Много пътувания до континента, много партита, много внушителни изказвания, направени от „лорд Ланкастър от «Ланкастър Холдингс»“. Преди никога не четях бизнес страниците, а сега първо тях разгръщам. И знаеш ли на какво ми прилича всичко това?

— Сигурна съм, че ще ми кажеш — начумери се Беки.

— Изглежда, сякаш той е спечелил делото в съда. Не че го е загубил. Непрекъснато е във Феърфийлд, контролира с кого говориш и се държи като президент на компанията.

— Рупърт ми помогна да се отърва от опеката на борда.

— И сам се настани на тяхно място. Какво правиш ти сега? Ако се съди по пресата, държиш се като добрата приятелка, която стои на заден план. Не се месиш в работата му, не ти определяш кого наемате и уволнявате. Дори не си в Лондон. Нямаш никаква представа какво става в офисите на „Ланкастър“…

— Чакай малко. Това също са офисите на „Ланкастър“

— Не е централата.

— Всяка част от компанията е важна.

„Защо ли не звучи чак толкова убедително, както когато го казва Рупърт?“, помисли си Беки.

— О, разби-и-ра се. — Шарън не се и опита да скрие пренебрежението в тона си. — Някакъв си малък второразреден хотел край брега на Корнуол.

— Не е второразреден.

— Е, все пак не е „Риц“, нали? И е само един хотел.

— Правя много за него. Ще ти покажа.

— Сигурна съм в това и се обзалагам, че се справяш добре. Наистина. Знам, че можеш да преуспееш с каквото и да се захванеш. Имаш инстинкта на хищник, макар да е прикрит под маската на принцеса от тенис кортовете. Но не насочваш инстинкта си към компанията. Рупърт се занимава с всичко, свързано с бизнеса.

— Наглеждам как върви всичко. Рупърт увеличи поръчките, както знаеш.

— Не, не знаех. И това е добре, предполагам — неохотно призна Шарън, — но не означава, че ти нямаше да се справиш още по-добре. С по-малко показност. А показността иска пари.

Беки бавно кимна. Вярно е. Защо бе приела, че тя самата не може да се справи по-добре, след като дори не бе опитала?

— Само още нещо и — кълна се! — млъквам.

— Ще ти повярвам, когато стане — изсумтя Беки.

— Той обича да се споменава за Феърфийлд във вестниците. И колко си красива — като за кльощава жена, разбира се. Но непрекъснато виждам само негови снимки, а ти или си на заден план, или изобщо не си спомената. Така той получава и компанията, и къщата. Ами ако се ожени за теб, забременееш и родиш момче? Какво ще стане тогава? Детето наследява титлата от баща си, а компанията — от майка си и работата е опечена. Рупърт Ланкастър получава онова, което винаги е искал. Да се свържат титлата и имението.

— Мислиш, че само ме използва?

— Смятам, че е много вероятно, не че е сигурно. Може би просто не го харесвам, защото не ти е предавал съобщенията ми. Навярно съм предубедена.

— Рупърт се отказа от високопоставената си длъжност в компания за връзки с обществеността, за да работи за „Ланкастър“.

Шарън присви очи:

— Обзалагам се, че дори не си проверила думите му, нали? Вероятно си му дала тлъста заплата, без да провериш колко е изкарвал преди. Отказал се бил, а? Обзалагам се, че е умирал от смях чак докато стигне до банката. И до имението.

Беки бе пребледняла и Шарън спря.

— Виж, скъпа, може и съвсем да съм объркала нещата. Не мисля, че трябва да правиш каквото и да било само въз основа на някаква теория. Но му кажи да ти предава съобщенията ми. Така няма да се налага да си измислям най-различни обяснения. — Порови в чантата си и измъкна албума „АВС“ на „Джаксън Файв“. — Виж само какво си имам, чисто нов е. Настаних се съвсем наблизо, до главната улица. Защо не вземеш едно делово и отговорно решение и не дойдеш с мен да го изслушаме? Имам чайник и тостер — изкуши я тя.

— Защо не, по дяволите? — Беки звънна на Елън. — Елън, до края на деня няма да съм в офиса. Кажи на лорд Ланкастър, че ще се видим с него довечера, в апартамента.

— Да, госпожице Ланкастър — сопнато каза секретарката.

Първо минаха през дома на Беки, за да се преоблече. Апартаментът бе малък и приятен, в къща от XVI век, с дъбови греди на тавана и чудесен изглед към колежа „Куинс“. Тя съблече деловия костюм и грабна чифт черни бродирани джинси с широки крачоли — любимите й — с цветя от малки огледални мъниста. Беше ги купила от пазара в Кенсингтън, но Рупърт не ги харесваше, затова не ги носеше често. Комбинира ги с бяла блуза и черно кожено яке.

— Как изглеждам?

— Страхотно! Не чак толкова скована. Само на двайсет и една си.

— На двайсет и две.

— Все тая. Трябва да излизаш с хора на твоята възраст.

— Ще престанеш ли най-после за Рупърт, моля те?

— Добре, съжалявам. „Любовта е винаги сляпа и не вижда нищо“, както е казал Чосър.

Тя заведе Беки в малката си студентска квартира, където пиха чай и гледаха детски филмчета. Шарън заяви, че е пристрастена към сериите за мечета. Разказваше на приятелката си за Джак, за живота в колежа, а после излязоха заедно да хапнат риба и картофки в любимия й бар на „Сейнт Алдгейт“. Тя членуваше в Студентския съюз на Оксфорд.

— Харесваш ли дебатите? — попита Беки.

— Не, но харесвам евтината бира — сериозно отвърна Шарън и я натика вътре, където пиха още чай редом с други студенти, бъбрейки за всичко и нищо. Беше много забавно.

— Завиждам ти — каза Беки замечтано.

— Не, не е вярно — отвърна Шарън. Прекалено амбициозна си за колежа. Искаш да се впуснеш в истинския свят и да го покориш. Ако може — още в този миг.

— Не си права. — Беки се изчерви, защото знаеше, че е истина.

— Не те разбирам. Богата си, красива си, имаш титла…

— Не е истинска титла.

— Почитаемата Ребека. — Шарън безмилостно вирна нос и с удоволствие видя как Беки се притесни. — Имаш пари и огромно имение. Защо, за бога, ти трябва да седиш по цял ден в офиса и да работиш? Ако бях на твое място, щях да си остана във Феърфийлд и да карам слугите да ми носят плодове в стаята.

— Ами… — Въпросът прозвуча толкова прямо, че сепна Беки. Тя помисли малко. — Баща ми би искал да се занимавам с нещо.

— Никога не си говорила с него. Откъде знаеш?

— Просто го усещам. Баща ми е работил, за да създаде нещо, което да остави на децата си. Направил е завещанието си така, че изпълнителите му да не могат да разпродадат „Ланкастър“, преди да навърша пълнолетие. Знам, че съм родена с късмет — призна Беки, — някой от предците ми някога се е потрудил здраво, за да имам това сега. И не искам да го изгубя само защото съм била мързелива. Искам да го разширя, да го превърна в нещо повече от малка британска компания. Да имам влияние в бизнеса, а може би и в света.

— Noblesse oblige?5

Беки се изчерви.

— Щом искаш, наречи го така. Съжалявам.

— О, престани! Няма защо да се извиняваш пред мен. Аз искам жените да имат власт, дори и ако просто са били родени с нея. По-добре е от нищо. И навярно е по-добре, отколкото да си седиш на стола и да не правиш нищо. Като повечето земевладелци.

— Ти си истински яростен болшевик — обвини я приятелката й. — Почакай само да спечелиш малко пари и да плащаш седемдесет процента данъци върху тях. Обзалагам се, че ще спреш да приказваш за кървавата пот на работниците.

— Много е вероятно — призна Шарън. — Искаш ли бира?

Шарън отиде да се види с Джак в шест часа и Беки бавно тръгна към апартамента си. Загледа се в залеза над древните сиви каменни стени на Оксфорд, плътно притиснат от червените тухлени къщи и магазини на съвременния град, и се замисли над думите на приятелката си. Прекалено властен ли беше Рупърт? Беше смятала, че е точно обратното. Но Шарън не лъжеше за онези обаждания, защо ще го прави?

Въпреки това Беки нямаше да прибързва да обвинява Рупърт само заради мнението на приятелката си. В казаното от Шарън имаше логика, но пък дали не беше просто съвпадение? Той звучеше много искрено при разговора им за хотела, а и тя се бе потрудила много за това място. Организира преустройството, рекламата, подобренията в стаите и градините — всичко това й достави удоволствие и бе истинско предизвикателство. Той вероятно очакваше от нея да се оправи с хотела и после да се премести в лондонския офис…

Но не можеше да заглуши гласа на съмнението. Сега го чуваше ясно в главата си. Трябваше да разбере дали Рупърт наистина я обича, или просто се опитва да спечели делото по заобиколен начин. Някак си изглеждаше прекалено удобно… лейди Ланкастър и син, който да обедини имението и титлата. Класата бе много важна за Рупърт. В неговия живот нямаше такива като Шарън. Всичките му лондонски приятели бяха изискани, добре образовани, „хора като нас“.

Наистина всичко можеше да е само плод на въображението й. Но трябваше да го изпита. Трябваше да разбере сама.

Отби се в магазин за алкохолни напитки и купи за вечеря бутилка червено вино, евтино божоле, за което имаше добри отзиви в последния брой на „Съндей Таймс“. Влезе в къщата, качи се по стълбите и почука на своята врата.

Рупърт й отвори. Беки знаеше, че ще е тук. Вече си бе взел душ и се бе преоблякъл; ухаеше леко на афтършейв „Флорис“ и изглеждаше прекрасно. Прииска й се да не му казва нищо, но се стегна. Не искаше нищо да помрачава чувствата й към Рупърт. Той беше нейният любим, спасителят й, целият й живот. Трябваше да може да му вярва.

— Как мина денят ти, скъпа? — Той я целуна и взе якето й.

— Доста добре.

— Разбрах, че си се измъкнала по-рано. Не те виня. Бизнесът понякога е ужасно скучен.

— Прекарах следобеда с Шарън.

Рупърт дори не трепна.

— Страхотно! Как е тя? Не съм я виждал от много време.

— Добре е. Разказахме си една на друга какво ни се е случило. — Беки не искаше да му казва за годежа, поне сега. — И знаеш ли какво, скъпи, отбих се при адвоката си.

Наблюдаваше го внимателно. За пръв път забеляза как лицето му се скова.

— Това звучи… интересно — небрежно отвърна той, но на Беки й се стори, че гласът му е леко задавен. — И защо си се срещала с адвокат?

— Относно Феърфийлд. Мисля, че къщата е прекалено голяма за двама ни. Обмислям дали да не направим дарение на Националния тръст — подхвърли тя.

Промяната у Рупърт бе мигновена. Видя как кръвта се оттегли от лицето му и после отново нахлу. За миг той залитна. После прекоси стаята с един скок и я удари силно по лицето.