Когато тя беше лоша

Тринадесета глава

Беки се събуди рано и се усмихна. Въпреки топлината на пухената завивка и студа в стаята, тя скочи от постелята. Братовчедите от Америка й бяха подарили кашмирен халат, който да вземе в Англия. Загърна се в него и отиде до големия прозорец. През масивното оловно стъкло се виждаше терасираната морава, стигаща до езерцето с лилиите. Все едно изобщо не бе имало парти. Шатрата бе прибрана, свещите и факлите ги нямаше на терасата. В разтърсваната от стачки Великобритания тя бе получила отлично обслужване, плащайки повече на работниците.

Зората тъкмо пукваше, а прозорецът й гледаше на изток. Червеното слънце ставаше все по-ярко. Бледото зимно небе блестеше като приказно; очертаваше се ясен и студен ден. Беки разсеяно си помисли, че трябва да украси коледно дръвче и да организира още едно парти. Този път — по-скромно. Миналата нощ пожъна изключителен успех. Нямаше значение дали бяха дошли от любезност или от чисто любопитство, но всички поканени се бяха появили, оставайки до малките часове на нощта. Изтощена, тя се измъкна и си легна към четири сутринта. Не знаеше защо сега не се чувства изморена. Колко бе спала, навярно около три часа?

Но дълбоко в себе си знаеше защо се събуди толкова рано.

Рупърт. Вълнуваше се заради Рупърт. Беки се бе притеснявала от срещата с него — от евентуалната сцена, от враждебността му. Миналата нощ, когато гостите напълниха Феърфийлд Корт, тя най-сетне почувства, че това място наистина й принадлежи. Тя бе домакинята и посрещаше гости в своя дом. Който Рупърт бе смятал за свой. Но той се държа толкова добре.

Беки обгърна тялото си с ръце и се загледа в красивото си имение. Правилно ли се изрази… че се е държал добре? Това не обобщаваше красивото му стройно тяло, тъмните му очи, нито чара му, нито начина, по който я гледаше, карайки стомаха й да се преобръща. И как само танцуваше с нея — толкова грациозно и уверено, сякаш цял живот е танцувал само валс! И как я защити, когато леля Виктория се появи и направи хаплива забележка за цената на партито! Той беше такъв… англичанин. Перфектният джентълмен. А и акцентът му… божичко… направо разтапящ. Беки бе забелязала как му се подмазват някои хора заради титлата му и как Рупърт ги бе сложил на мястото им. Докато беше в прегръдките му, тя се чувстваше така, сякаш е създадена само за това.

Оказа се приятно да й целуват ръка. Да я карат да се чувства толкова харесвана и желана. Вече нямаше значение колко много средства бе похарчил Рупърт за съдебното дело, то сякаш нямаше абсолютно нищо общо с нея.

Рупърт я бе погледнал открито в очите, когато го бе обсъждал с нея, за да може тя да почувства искреността му.

— Няма да те лъжа, Беки. Смятах, че имам права над Феърфийлд и според волята на баща ми се борех за къщата. Затова го направих. Надявам се, че ще уважиш това. Но всичко приключи, аз не тая лоши чувства и се надявам и с теб да е така.

— Абсолютно.

— Ако бях спечелил, ти винаги щеше да си добре дошла тук. Ти си част от семейството ми. Макар да сме далечни роднини — добави той и погледна гърдите й.

Беки усети как зърната й настръхват.

— И ти си винаги добре дошъл тук. По всяко време имам осем стаи за гости.

— Всъщност имаш десет — небрежно я коригира Рупърт. — Не забравяй допълнителните две над крилото за слугите.

После се усмихна и цялото му лице светна.

„Боже мой — помисли си Беки, — толкова е красив!“ И благодари на съдбата, че светлината в шатрата е приглушена и той не може да забележи изчервяването й.

— Надявам се балното ти тефтерче все още да не е запълнено, защото иначе ще трябва да го скъсам и да ти взема ново.

Тя се усмихна:

— Не, не е.

— Добре — уверено каза Рупърт, — защото сега, когато видях колко си красива, смятам да те запазя за себе си през цялата вечер. Винаги съм бил голям егоист. — Наведе се към нея и допълни чашата й с шампанско. — Защо не ми разкажеш за детството си?

Беки поклати глава:

— Толкова е скучно.

Той притисна с мускулестата си ръка нейната мека длан.

— Нищо, свързано с теб, не може да е скучно — отвърна й.

Беки въздъхна щастливо. Дори не усещаше умората. За една вечер се бе превърнала от самотно хлапе в приета от всички дама. А и Рупърт я вълнуваше.

Навярно бе лудост да мисли, че той се интересува от нея. Английските джентълмени бяха пословично чаровни. Може би от негова страна всичко бе само проява на добри маниери. Разбира се, тя беше красива, знаеше го. Но мъжете решаваха кое е красиво. Може би не бе неговият тип жена. Имаше малки гърди. Подхождаха на високата й слаба фигура. Беки разгърна кашмирения си халат и ги огледа изпитателно. Бяха малки, с дребни зърна и идеални като форма, но определено не и пищни. Дали не трябваше да си купи сутиен с подплънки? Но пък тогава нямаше ли той да се разочарова, когато го свали?

„Полека, малката.“ Дори не бе излизала с него, а вече планираше да скочи в леглото му. А той даже не се бе обадил още.

Беки поклати глава и отиде до банята, за да си вземе душ. Искаше да използва сешоара си, за да изпъне косата си с кръглата четка нагоре, и да избере най-добрата си козметика, за да прикрие сенките под очите. Защото ако той се отбиеше, искаше да е готова за него.

Влакът до Хошъм пътува два часа и половина. Лита плати скъпо и прескъпо за място в първа класа — струваше й се, че по-евтино би струвало да лети до Мексико, но така разполагаше с относително чиста седалка, празно купе и място, където да остане насаме с мислите си.

Болката от телеграмата на Рупърт бе намаляла с дистанцията. Никой не го караше да й предлага брак, нали? Погледна пръстена на лявата си ръка и се успокои. Явно бизнесът го бе подложил на голям стрес. И защо бе решила, че парите й са изчезнали? Щом бяха в сметката на компанията, значи можеше да си ги получи обратно. Или пък да ги остави там и да инвестира в Рупърт. В крайна сметка и „Бенсън и Бейли“ доста сериозно бяха инвестирали в него с луксозния апартамент, сметката за служебни разходи и всичко останало. Сигурно е бил много добър в работата си. Защо да не се надява, че ще успее и с „Модерна реклама“?

Толкова чудесно се бе държал с родителите й. Много учтиво. Дори се бе опитал да завърже разговор с Чико.

Мъж със спретната униформа мина покрай нея, тикайки количка с доста противни на вид сандвичи, и я попита дали не желае нещо.

— Не, благодаря.

Той се бе втренчил в нея, което бе добър знак. Лита искаше да изглежда възможно най-добре. Беше се преоблякла четири пъти, преди да се спре на сегашния си тоалет: черни кожени панталони „Фенди“ и бял мериносов пуловер с разголени рамене и гръб — топла дреха, стилна и същевременно сексапилно показваща, но все пак в прилични граници, кожата й с цвят на кафе с мляко. Косата й падаше свободно върху раменете, къдрава и блестяща, а яркочервените й устни бяха в тон с лака на ноктите й.

Нямаше вид на човек, който се страхува от нещо.

— Колко още остава до Хошъм?

— Около двадесет минути, госпожице.

— А лесно ли мога да хвана такси там?

— Вие сте американка — отвърна мъжът, сякаш правеше някакво откритие.

— Точно така.

— Хошъм не е голям град, госпожице, но попитайте началника на гарата и той ще ви даде номера на някоя местна таксиметрова служба.

— Да, благодаря — каза тя и се обърна да погледне през прозореца.

Човекът от влака знаеше, че едва ли има голям избор на таксиметрови компании в града, но искаше да направи услуга на началника на гарата. Да му даде възможност да зърне момичето. Вероятно беше някоя кинозвезда. Страхотно! Той неохотно продължи нататък с количката.

Лита отново се върна към книгата си, „Джобен указател на господарските имения в Англия и Уелс“. На Феърфийлд Корт имаше отделени цели две страници. Мястото определено изглеждаше красиво, ако човек си падаше по подобни неща. Лита бе гореща почитателка на високата модерна архитектура. Смяташе планините от бетон и стъкло в Манхатън за най-прекрасната гледка на света. Но можеше да разбере защо някои хора биха ахнали от възторг при вида на Феърфийлд. От него се излъчваше усещането за история, а за Лита това означаваше стотици години привилегирован живот. Като собственик фигурираше госпожица Ребека Ланкастър, която го наследила от баща си. Значи не беше Рупърт. Някаква роднина, вероятно неомъжена леля или нещо такова. Лита нямаше нищо против той да посещава старата дама по Коледа. Само че бягството в родината не бе най-добрият начин да се справиш с проблемите, които неизбежно възникват при всяко начало в бизнеса…

Май че разбираше защо Рупърт е изпратил онази телеграма. Вероятно нещо се бе объркало сериозно или пък не вървеше както трябва в новата му компания. И бе загубил доста пари, а не искаше тя да се тревожи. Сигурно си мислеше, че не е редно да я моли да се омъжи за човек, който се е провалил. Но за Лита това нямаше значение. Дори и да бе изгубил всичките си пари, пак щеше да го обича. Рупърт трябваше да разбере, че тя го подкрепя напълно. А нейните пари… ами…

Лита гледаше навън през прозореца към тучните зелени английски поля и размишляваше по въпроса. Рупърт вероятно в този момент се опитваше да възстанови парите й. Затова бе казал, че трябва бързо да приключи с някакъв правен проблем. Не е искал да я погледне в лицето, докато не ги получи обратно.

В любовта всичко опираше до доверието и тя му вярваше. Трябваше просто да покаже на Рупърт, че и той може да й се довери.

Слезе от влака на спирка Хошъм — съвсем малка и донякъде напомняща обстановката в Уестчестър. В ниската и уютна сграда от червени тухли върху масичка лежаха подредени леко оръфани брошури с местните забележителности. Сред тях фигурираше и Феърфийлд Корт, отворен за посетители през лятото. Лита взе брошурата! На гърба й имаше малка карта. Прибра я в джоба си и попита началника на гарата за номера на таксиметрова компания.

— Аз ще ви повикам такси, госпожице — каза той, като му се щеше сам да я закара. — Накъде сте тръгнали?

— Към Феърфийлд Корт. Намира се…

— О, знам къде е. Всеки знае. Значи идвате за партито? Мислех, че е било снощи.

— Точно така. — Човекът от клуба бе споменал нещо за парти. — Просто имам малко работа с лорд Ланкастър.

— О, Рупърт Ланкастър. Непрекъснато пишат за него във вестниците. Хубави неща каза за госпожица Беки, която взе къщата. Между нас казано, мисля, че той сигурно си търси жена.

— О, така ли?

— Нали знаете — някоя като него, която да му подхожда. Тяхната класа се поддържат един друг.

Тя промърмори нещо неопределено и излезе навън да изчака таксито. Какво разбираше този човек от класовите порядки? Рупърт я бе уверил, че за него няма значение откъде идва, а накъде отива.

Когато телефонът звънна в единадесет часа, Беки бе готова.

— Благодаря, госпожо Моркамб. — Взе слушалката и се постара да не звучи прекалено нетърпеливо. — Беки е на телефона.

— Беки, обажда се Рупърт. Надявам се, че не те събуждам?

— О, не. — Не можеше да се сдържи. — Радвам се да чуя гласа ти.

— Много по-приятно е да чуе човек твоя глас. Слушай, отседнал съм в града, в „Розата и короната“. Нямам никакви срещи в Лондон чак до утре. Чудех се… ако не си прекалено изморена… би ли искала да пием чай?

— Разбира се. Ще е чудесно. Но защо ти не дойдеш тук? — Искаше да са само двамата. — Госпожа Моркамб може да направи чай. Нали, госпожо Моркамб? — Икономката й кимна и й се усмихна окуражително. — Ще е много по-приятно. Мога да взема сладкиши от магазина в селото.

— Чудесно. В три удобно ли е?

— Идеално! — отвърна Беки напълно искрено.

Затвори слушалката и погледна умолително госпожа Моркамб.

— Няма защо да се занимавате с разни готови сладкиши от магазина, госпожице. Ще приготвя вкусен кейк. Плодов или пандишпанов?

— Пандишпанов, моля — каза Беки. — Не искам да те притеснявам, но…

— Нищо подобно, госпожице. Това ми е работата. Но не се суетете толкова заради него. По-добре е младият джентълмен да се суети около вас.

— Абсолютно вярно — съгласи се Беки и изтича горе, за да се напарфюмира с „Шанел 19“.

Щеше да поднесе чая в гостната, която гледа към кухненската градина, и да сложи във вазата зимен жасмин и коледни рози. Сега щеше да стане ясно; нямаше приглушено осветление, нямаше музика и алкохол. Ако Рупърт възнамерява да я покани на среща, щеше да го стори днес.

Беки не смяташе, че поканата за чай се брои, защото можеше да е просто израз на приятелски чувства.

Отиде в библиотеката с куп книжа на „Ланкастър Холдингс“. Оставаха цели часове до времето за чай и имаше нужда да се разсее с нещо. Щеше да се опита да разбере какво точно притежава и как работи компанията.

Лита погледна часовника си. Вече минаваше два и половина, а шофьорът на таксито бе казал, че ще им трябват още петнайсет минути, за да стигнат до Феърфийлд. Удобен час да се появи след обяда, за да имат достатъчно време да се съвземат от махмурлука. Не се притесняваше особено. Изглеждаше съвсем прилично. Щяха да я упътят къде да намери Рупърт. Лита с удоволствие се загледа в пейзажа и се отпусна на седалката. Наоколо бе красиво, виждаха се селца и малки къщички със сламени покриви, множество ферми. Не й се вярваше, че провинцията е част от същата страна, сравнявайки я с Лондон, макар че градът се намираше само на няколко часа път. Но Лита все пак харесваше повече Мексико. Когато оправеше тази каша с Рупърт, може би двамата щяха да заминат заедно някъде. Например в Рим — да видят Колизеума.

— Пристигнахме, госпожице. Идвали ли сте тук досега?

Лита вдигна очи. Минаха между две огромни каменни порти и продължиха по неравен и тесен път.

— За пръв път ми е — каза тя.

Пътят зави и пред тях се появи Феърфийлд, внушителен и древен.

— Хубава къща — отбеляза Лита, но предпочиташе Пето Авеню.

Таксито спря на чакълената алея пред входа и тя даде на човека щедър бакшиш. По-добре да е сигурна, че ще дойде, ако отново го потърси. После тръгна към вратата от тъмен стар дъб и натисна звънеца.

Беки чу звъна и скочи. Опита се да се успокои. Беше смешно да се вълнува толкова заради мъж, когото едва познава. Беше подранил с десет минути, но Беки отдавна бе готова да го посрещне. Косата й се стелеше по раменете като платинен водопад; ноктите й бяха с дискретен френски маникюр и бе сложила сини капки в очите си, за да неутрализират лекото им зачервяване.

Госпожа Моркамб се показа във фоайето, но Беки й направи знак да се оттегли:

— Аз ще отворя.

Дръпна вратата с усмивка.

На прага й стоеше млада жена. Беки примигна, а умът й прехвърли набързо списъка с вчерашните гости. Струваше й се, че не я познава. Изглеждаше толкова млада и толкова красива, че Беки със сигурност би я запомнила. Освен това имаше прекалено тъмна кожа, за да е сред бледите английски роднини и приятели на семейството й. Не, не смяташе, че я познава.

— Мога ли да ви помогна с нещо? — попита с равен глас Беки, надявайки се, че не извършва някое непростимо нарушение на етикета.

— Надявам се. Казвам се Лита Моралес.

Беше американка и Беки разпозна акцента й от Бронкс. Какво правеше тук това пуерториканско момиче от Бронкс? Беки неохотно стисна протегнатата й ръка. Имаше ужасно предчувствие. Дали не се бе случило нещо с леля Минди?

— Търся Рупърт Ланкастър — каза Лита, след като русокосото момиче, което я оглеждаше изпитателно, не се представи. — Чух, че е бил тук снощи. Трябва да поговоря с него и се надявах, че може да знаете къде е.

Беки я зяпна.

— Какво общо имате с лорд Ланкастър? — попита тя доста студено.

— Аз съм годеницата му — отвърна другата жена.

Очите на Беки се разшириха. Какво каза тя? Той не бе и споменавал нищо за годеница. Бързо прецени жената пред себе си. Изглеждаше прекалено добре облечена, за да продава нещо. Но пък защо тогава не знаеше, че Рупърт е тук? Защо той не я бе довел?

— Влезте, моля — покани я Беки.

— Благодаря. — Лита пристъпи във фоайето и скръсти ръце, като се вгледа очаквателно в Беки.

— Аз съм Ребека Ланкастър — представи се домакинята след неловка пауза. — Моля, заповядайте насам. Очаквам Рупърт да дойде на чай съвсем скоро.

Младата жена се усмихна и разкошните й бели зъби проблеснаха. Беки си помисли, че е много красива, но малко ниска, женствено закръглена и прекалено привличаща погледите. Белият й пуловер плътно обгръщаше пищните й гърди. Беки се сети отново за собствения си малък бюст и за компенсация изправи още повече рамене.

Тръгна напред и покани Лита в библиотеката, където имаше ваза с цветя и сребърен поднос с чай, кифлички, конфитюр и прясно изпечен лимонов кейк, с който госпожа Моркамб особено се гордееше.

— Заповядайте, седнете. Искате ли чай? Или да ви предложа чаша студена вода или кафе?

— Всъщност дали мога да се освежа малко?

— Разбира се. Има баня в коридора. Първата врата вляво — обясни Беки. Усещаше гърдите си напрегнати от разочарование.

— Благодаря — спокойно отвърна Розалита и излезе от стаята със сексапилно поклащане на дупето.

Беки въздъхна дълбоко.

Звънецът отново се обади. Тя излезе в коридора и отвори вратата.

Рупърт стоеше на прага с огромен букет червени рози.

— Беки, изглеждаш фантастично — усмихна й се широко той.

— Цветята — също. — И тя леко се усмихна. — За годеницата си ли ги донесе?

— Годеница?!

Рупърт изглеждаше тотално объркан.

— Да. Роза Моралес или нещо подобно.

— Тя е тук? — успя да попита той.

— Значи наистина я познаваш. — Проблясъкът на надежда, който се бе появил с объркването му, отново изчезна.

— Разбира се, че я познавам. Работех с нея. — Рупърт се приближи и прошепна в ухото й: — Мое бивше гадже, съвсем обикновена история с модел… една грешка. За съжаление тя явно не иска да приеме края. Малко е смахната.

— Но тя е в банята ми.

Рупърт стисна ръката на Беки:

— Виж, не знам как ме е намерила тук. Ужасно съжалявам за това. Но защо не се качиш горе? Трябва да се опитам да реша този проблем възможно най-внимателно. Ще се отърва от нея и ще ти се обадя, когато всичко е наред, става ли?

— Добре, Рупърт — колебливо се съгласи Беки.

— Къде е телефонът? Веднага ще извикам такси. И не се тревожи. Всичко ще се оправи. Повярвай ми.