Когато тя беше лоша

Шестнадесета глава

— Но все пак не разбирам защо трябва да започна така.

Лита стоеше пред него — начумерена, скръстила ръце върху забележителните си гърди, дългата й лъскава коса бе завързана в стегната конска опашка. Носеше костюм — вталено сако над бяла риза, дълга плисирана пола и строги обувки. Плътната спирала за очи и червилото ги нямаше, забеляза той — единственото предизвикателно нещо върху нея беше малката кокетна панделка на врата на копринената й риза.

— Ще започнеш, както започват всички.

Лита погледна Хари. Той се извисяваше над нея, както и над всички останали, в буквален и в преносен смисъл. Всички други секретарки, дори и младшите мениджъри, трепереха от Хари Вайс и бързаха да се скрият зад бюрата си и да си придадат зает вид винаги когато той се появеше наблизо.

Но не и Лита. Когато вчера бе дошла на работа с миниполичка и резедава секси блузка, завързана под сутиена й, рецепционистката Сейди я бе върнала обратно. Лита бе настояла да се срещне с Хари.

— Да не си луда? — прошепна Сейди. — Ако те види така, ще те уволни.

Лита премигна:

— Но това е рекламна агенция. Авторите на текстовете се обличат както си пожелаят.

— Разбира се, но ти не си такава. Ти си асистентката на Марк Смит.

— Какво? — извика Лита и погледна надолу по коридора. Кабинетът на Хари бе в дъното. Вратата се отвори и се показа Хари, потънал в делови разговор с няколко души в строги костюми.

— Изчезвай! Хайде! — Сейди изблъска Лита към вратата. — За твое собствено добро е. И побързай, защото вече си закъсняла.

Тя неохотно се върна до Вилидж и се преоблече. Щом се появи отново в „Дохъни“, се запъти направо към кабинета на Хари. Сюзи я изгледа студено. За всяко свободно място в агенцията имаше стотици кандидати, а това латиноамериканско девойче с блеснали очи и пълни устни направо се бе настанило на първия етаж. Да, истинска загадка.

— Искам да говоря с Хари Вайс незабавно! — заяви хубавицата.

— Виж ти! Не може — той излезе на среща.

— Кога ще се върне?

— Господин Вайс няма да се върне днес.

— Тогава трябва да се видя с него утре сутринта, възможно най-рано.

— Можеш да си запазиш час. Няма свободно време преди единадесет. Ще ти се обадя, ако е съгласен да те приеме. А сега… — Сюзи подчертано погледна часовника на стената. — Представи ли се вече на господин Смит?

— Разбира се, че не. Станала е някаква грешка. Хари — господин Вайс — не ме е назначил за секретарка! — настояваше Лита.

Сюзи беше секретарка и не й хареса тонът, с който Лита произнесе думата.

— Напротив. Той обсъди всичко с мен. Но ако не искаш работата, с голямо удоволствие ще го уведомя, че си подала оставка — ледено поясни Сюзи. — Много кандидати биха се радвали да могат да работят за господин Смит.

Лита се поколеба. Изведнъж се почувства не толкова уверена в себе си.

— Не, не се отказвам.

— Тогава отивай в кабинета на шефа си веднага! Освен ако не искаш да те уволнят! — сряза я Сюзи.

Лита преглътна тежко, но я послуша.

Кабинетът на Марк Смит беше два етажа по-нагоре. Там кипеше оживление. Авторите на текстове, разположили се в кабинетите си при отворени врати, крещяха рекламни лозунги и идеи за сценарии на реклами. Художествените редактори късаха страници от списания, закачаха снимките на специални дъски и както забеляза Лита — флиртуваха безобразно с асистентките. Тя бързо се огледа. Само два от около дузината кабинети на етажа бяха заети от жени. Всички други същества в поли печатаха нещо или се мотаеха в малкия кухненски бокс и правеха кафе.

— Извинете! — Лита се обърна към едно от печатащите момичета, облечено консервативно като самата нея. Всички асистентки имаха такъв вид. Предположи, че тук човек получава свободата да не носи задължително риза и вратовръзка едва след като заслужи собствен кабинет. — Къде работи Марк Смит?

Момичето й посочи с палец кабинета.

Лита се запъти натам. Вътре цареше същият хаос, както навсякъде на етажа. Имаше двама мъже, единият — едър и отпуснат, с костюм от туид с разкроени крачоли и голям златен медальон на косматите си гърди, а другият — кльощав, с бакенбарди.

— Да? — обади се едрият.

— Марк Смит? — попита Лита.

— Кой се интересува?

Тя протегна ръка:

— Розалита Моралес. Аз съм новата ви асистентка.

Той я погледна с изгарящо презрение и не посегна към ръката й.

— Това да не е някаква феминистка мода? Очаквам да си тук преди мен, кукло. Трябва да се напечатат писмата ми. Тази сутрин се наложи да заема момичето на Бари. Трябваше сам да си направя кафе. И защо ли й трябваше на Мария да забременява? Тя никога не закъсняваше. А сега какво ми предлагат — някакво красиво личице, което не може да се появи навреме дори първия ден.

— Съжалявам, Марк. Няма да се повтори.

Двамата се спогледаха.

— Охо — злобничко се обади кльощавият, — чуй я само.

— Кой, по дяволите, ти е позволил да ме наричаш Марк? Разрешил ли съм ти да ме наричаш Марк?

— Не. — Лита пребледня. Наистина не искаше да я уволнят, не и преди да има възможност да поприказва с Хари и да оправи цялата тази каша. Забеляза, че някои от съседните кабинети бяха утихнали, заслушвайки се в развилнелия се Смит. В пристъп на срам и гняв едновременно, Лита осъзна, че те се забавляват. — Не, не сте, сър. Извинете, сър.

Тя сведе очи в знак на покорство. Слабият мъж се засмя и Лита го намрази. Смит се поуспокои.

— Така е по-добре. От един ден си тук и вече ти се струва, че притежаваш компанията. Иди и донеси по едно кафе за мен и за Бъд, преди да сме умрели от жажда!

— За теб съм господин Робъртс — добави слабият.

— Да, сър. — Лита се обърна към него: — Как обичате кафето си, господин Робъртс?

— С мляко и две захарчета.

— За мен — също! — изрева Смит. — И се върни за по-малко от пет минути, иначе ще изхвърчиш през вратата, сладкишче. Ясно ли е?

— Да, сър. Ясно — тихо повтори Лита. Надяваше се, че в кухненския бокс няма отрова за плъхове. Защото можеше и да се изкуши да сложи малко от нея в кафето.

Това се бе случило вчера. Лита бе пренебрегнала лукавите усмивки на другите секретарки и със сведена глава прилежно бе печатала писма. Разбра, че Марк Смит пише текстовете, а Бъд Робъртс е художественият редактор, един от няколкото, към които е прикрепен Смит. И двамата я наричаха сладкишче, кукла и сладурана и тя не смееше да възрази. Преглътнала гордостта си, търпеливо броеше минутите.

Тази сутрин не бе повторила грешката си. Пристигна на работа в консервативен, ненатрапчив костюм навреме дори поиска разрешение да се види с Хари Вайс.

С лукава усмивка онази кучка Сюзи я покани да влезе, а после, след като пет минути слуша излиянията й, Хари я прекъсна и й заяви, че ще започне като секретарка.

— Но, Хари…

— Господин Вайс.

— Господин Вайс, предложихте ми работа, защото дойдох в кабинета ви и ви разкрих идеите си за кампанията на „Кънтри Фреш“.

— Точно така. „Фреш от сърцето на Италия“ — нали това беше твоето рекламно мото?

Лита засия:

— Да.

Хари се наведе над бюрото си и златната му халка улови слънчевите лъчи, плъзгащи се по махагоновия плот.

— А видя ли да използваме това мото в телевизионните клипове?

Лита замълча за миг.

— Не.

— Вместо него се спряхме на „Мама миа, какъв вкус!“ Мото, което измисли Лайънъл Форт, един от старшите ни текстописци. Наех те, защото ти говореше интелигентно за рекламния бизнес, имаш опит във визуалната сфера и ми се стори човек, който приема работата насериозно. Сега започвам да се съмнявам в преценката си.

— Но защо? Не съм имала възможност да покажа какво мога.

— Напротив, имаше достатъчно шансове да направиш нещо — да разбереш каква е длъжността ти, да се появиш навреме, да установиш нормални взаимоотношения с шефа си, да вършиш канцеларската му работа и да се учиш от него как протича целият процес.

— Обзалагам се, че той никога не е бил секретарка.

— Всъщност той започна като разносвач на писма.

Лита опита друг подход:

— Малко жени се измъкват от секретарската работа, нали? На моя етаж има само две.

— Победителите правят пари, Розалита. Губещите си търсят оправдания. — Хари въздъхна. — Виж, като модел ти си изкарвала добри пари, хората са скачали на крака, щом плеснеш с ръце. Тук не можеш да започнеш направо от върха само защото имаш красиво лице. Навярно това беше грешка и за двама ни.

— Не е грешка. — Внезапно я обзе желание да не си тръгва оттук по този начин. Вайс бе високомерен шовинист и егоистичен глупак, но тя искаше да докаже себе си. — Предполагам, че е било резултат от стреса, но вече го преодолях.

— Тогава връщай се в офиса. И никакви сцени повече. Прекалено зает съм за подобни глупости.

— Да, господин Вайс — отвърна Лита и се изправи.

Докато тя излизаше през вратата, той подхвърли, без да вдига очи от книжата си:

— Наричай ме Хари.

В някои дни Лита си мислеше, че няма да издържи на унижението. Смит беше простак, който обичаше да я пошляпва по дупето и да говори мръсотии пред нея, но Лита скоро разбра какъв е всъщност — само един младши текстописец, който от две години не бе получавал повишение и когото според нея „Дохъни“ скоро щяха да освободят. Беше типичен грубиян. Изкарваше яда си на подчинените си, а стоеше толкова ниско в йерархията, че в общи линии това означаваше само Лита.

Караше я да взима дрехите му от химическото чистене, да изпраща лалета на жена му и рози на любовницата. Критикуваше дългите й поли и липсата на грим — Лита се отби в една оптика и си купи чифт очила с дебели стъкла, без диоптър. Това вършеше работа. Така той не я докосваше и се отнасяше към нея, както към другите секретарки в офиса — сякаш е невидима. Доколкото й бе възможно, Лита изучаваше основите на бизнеса. В „Дохъни“ се занимаваха с печат, радио и телевизионни реклами, като различни автори се специализираха в отделните области. За тях работеха режисьори, графични дизайнери и цял отдел, чиято работа бе да прецени къде да се появят рекламите. В зависимост от продукта, рекламите можеха да бъдат скромни, предназначени за домакините — в тях имаше типично русокосо семейство от средната класа с куп луничави дечица; или пък носеха остри политически послания. За напитките и колите всичко се въртеше около моделите — момичета по бикини, облегнати на бронята, или в прилепнали тениски с надпис „Будвайзер“ върху гърдите им. Лита слушаше как типове като Бъд Робъртс обсъждат „вида“ момиче, който искат за мотоциклет от определена марка, и благодари на Бога, че навреме се е измъкнала от играта.

— Големи гърди — високо заяви Бъд, без дори да погледне към Лита или да снижи гласа си. — Руса коса… харесва ми този нов стил на разрешените коси. Кое беше онова момиче? Сара Фосет? Като нея, но с по-големи гърди. Да не е дебела обаче.

— Хей, страшно ми харесват тези прилепнали тънки панталонки! — подхвърли Марк.

— Да. Прилепнали бели кожени шорти, без бикини, показват всичко, без цензурата да хукне подире ти. Хей, кукло — кресна Робъртс на Лита, — обади се на агенциите и им кажи, че търсим блондинка, между един и седемдесет и един и седемдесет и пет…

— Добре, господин Робъртс — промърмори Лита. — С какви очи?

— Кой се интересува от очите й? Само гледай размера на гърдите й да е поне чашка Д.

Двамата мъже избухнаха в смях.

— И да не е повече от петдесет и пет килограма. Не искаме някоя дебела крава. Разбра ли?

Тя прехапа устни толкова силно, че й потече кръв. Обади се по телефона, а вечерта остана до късно.

— Какво ти става, Лита? Обикновено си тръгваш в пет — учуди се шефът й.

— Исках да понаваксам с печатането си за утре — отвърна тя кротко. — Няма нужда да заключвате. Аз ще го направя.

— Добре. И гледай кабинетът да е подреден, ясно ли е? — Той махна с ръка към книжата и празните чаши от кафе, разпилени из офиса, който приличаше на изоставено бойно поле. Според Лита направо беше заплаха от гледна точка на пожарната безопасност. — Мързеливите чистачи никога не подреждат както трябва.

— Да, сър. — Лита му се усмихна сърдечно изпод прикритието на грозните си очила с дебели стъкла. — Приятна вечер.

— Разбира се, че ще е приятна — самодоволно отвърна той и си тръгна, без да затваря вратата след себе си.

Лита наистина поработи върху писмата му цели двайсет минути — колкото да се увери, че шефът й няма да се върне. После свали очилата си и се вмъкна в кабинета на Смит.

Нямаше намерение да се превръща в слугиня на тези двама грубияни. Вече знаеше как са получили повишението си Елън Ковакс и Луси Уелдън, двете текстописки — пет години слугуване на някой простак, после им разрешават да дадат някое предложение и накрая, след още година и половина, разполагат със собствен кабинет. А след като го бяха постигнали, никой не им обръщаше абсолютно никакво внимание.

Имаше само три жени на ръководни позиции в „Дохъни“: едната — старши художествен редактор, другата — старши текстописец и третата — изпълнителен мениджър. Така се спасяваше имиджът на компанията.

Лита се канеше да стане четвъртата.

Не искаше да остава в този офис, но не искаше и да напусне. Какво бе казал Хари Вайс? „Победителите правят пари, а губещите си намират оправдания.“ В „Дохъни“ не бяха склонни да повишават жените служители. В началото на седемдесетте, на новото десетилетие, все още третираха жените по стандартите от миналото, независимо от демонстративното изгаряне на сутиени и студентските протести. В действителност те изкарваха само четиридесет цента за работа, за която един мъж получаваше долар. Пошляпваха ги по дупето и най-често ги караха да печатат писма.

Лита решително дръпна и отвори шкафа с досиетата в кабинета на Марк. Там имаше бележки за всеки клиент, прецизно подредени в папки с различен цвят. Тя знаеше точно къде се намира всяка — сама ги бе подреждала. Разчисти малко пространство върху мръсното бюро.

Най-напред най-важното. Извади проектите за линията „Мека кожа“ на „Китън Козметикс“. Една от кампаниите на Марк, протекла неособено успешно.

„Опълчи се на старостта с едно намазване“ беше мотото. Лита разгледа рекламите — крем против стареене на кожата в златиста кутийка. Продуктът изглеждаше хубав и плътен, но тя веднага откри проблема. Не само че мотото не струваше, но и моделът бе на двайсет и една години. Разбира се, че нямаше да привлече интереса на по-възрастните жени. Те не бяха глупави. Нещо, което Бъд и Марк не разбираха.

Добре, какво следваше? Поредната реклама на мотоциклет. Момиче в карирана блузка, облегнало огромните си гърди на един рокер. Мотото бе: „Свобода“. В това имаше потенциал. Лита го виждаше. Но повечето рекламни кампании на „Дохъни“ на различни продукти не бяха предназначени за брадясали, потни типове. Часовникът тихо отброяваше минутите и Лита се зае за работа. Водеше си бележки в малкото секретарско тефтерче, анализирайки всичко — от текста на рекламата до връзката с клиента… кой какво поръчва, насоките, които Марк получаваше от Ранди Строс, изпълнителния му мениджър, който се появяваше в „бърлогата на лъва“ възможно най-рядко. Лита бе забелязала, че Ранди не одобрява доста от идеите. Именно той трябваше да представя творческите разработки пред клиентите.

„Нищо чудно, че този глупак не получава повишение“, помисли си тя.

Погледна към часовника на стената, който показваше девет и половина. Искаше да се прибере, да се изкъпе, да прегледа бележките си. Но първо я чакаше кампанията „Луси“.

„Луси“ бе големият шанс на Бъд и Марк. Нов аромат на „Китън“, които не бяха доволни от продажбите на „Мека кожа“, но успехът на Марк с рекламите на мотоциклети ги бе подтикнал да предложат на „Дохъни“ втори и последен шанс. „Китън“ бяха сериозен клиент, средно голяма козметична компания, продаваща продукцията си само в Североизточните щати. Нямаха развита дистрибуторска мрежа, за да се конкурират с „Елизабет Арден“ и другите големи играчи, но разполагаха с достатъчно средства за реклама на местно ниво. И ако „Дохъни“ не им дадеше каквото искаха, щяха да се обърнат към друг.

Лита бе чула достатъчно клюки из офиса и знаеше каква е репутацията на Хари Вайс. Той мразеше да губи клиент, защото това се отразяваше зле на имиджа на „Дохъни“. Те бяха най-модерната, най-добрата и най-търсената компания на Мадисън Авеню. Но всеки неуспех изостряше вниманието на другите фирми и те започваха да звънят на клиентите им, опитвайки се да отмъкнат някого, ако могат.

Тя прегледа проектите на Марк за рекламата на „Дуси“.

Младо момиче, застанало на терасата на някакъв ресторант, гледаше замечтано към звездите. Красив млад мъж го бе прегърнал. Мотото на Марк гласеше: „Събуди интереса му с «Луси»!“

Лита прибра макета с широка усмивка на лицето.

„Сега те пипнах“, помисли си тя.