Когато тя беше лоша

Двадесет и пета глава

Беки погледна критично отражението си в огледалото.

Трябваше да направи добро впечатление, но независимо от напрежението през изминалите две години, все още нямаше и двайсет и пет и това си личеше. Вдигаше дългата си златноруса коса в елегантен френски кок, носеше само лек, делови грим и обувки на ниска подметка, за да не стряска прекалено банкерите — можеше да си го позволи, беше толкова слабичка. Сега носеше морскосин костюм с кремава блуза; куфарчето и обувките й бяха в тон с него. Удобният й матов чорапогащник от „Уолдорф“ нямаше да привлича прекалено вниманието. Но независимо от смазващите тревоги, с които се бе борила до предела на възможностите си всеки ден през изминалите двадесет и четири месеца, кожата й изглеждаше все така гладка, очите й блестяха и тя бе същото красиво момиче. А това беше проблем.

Въпреки всичко постигнато от нея с „Ланкастър“, въпреки драстичните ограничения, въпреки отстъпките, които бе успяла да издейства в безкрайните и изтощителни преговори с профсъюзите, мъжете продължаваха да не харесват жените в бизнеса. Особено богатите, красиви и млади жени.

Беки се бе борила с това. С подкрепата на Кен Стоун — своя консервативен главен финансов директор, бе извършила драстични промени, стараейки се единствено тя да понесе отговорността за всичко. Беше й отнело много време да промени представата за собствения си образ, който, както разбра, Рупърт бе поддържал пред света: че тя е вятърничава наследница, без никакви бизнес умения. Преместването на централата на компанията в Йоркшър бе драстичен ход; орязването на раздутия щат на личния състав — също. Продължителното хапване и пийване в задимените клубове на лондонското Сити бяха изключени от сметките за служебни разходи, а когато и привилегии като служебните коли бяха обвързани с резултатите от работата на всеки, последва нова вълна от оставки. Беки остана доволна. Така на двамата с Кен не се налагаше да уволняват още мениджъри, не й харесваше да уволнява, макар че тези хора не работеха добре и получаваха прекалено големи заплати за малко работа. След взетите драконовски мерки банките се отзоваха. Успяха да получат финансирането, от което отчаяно се нуждаеха. Производителността бавно започна да се повишава, а разходите спаднаха рязко. Според Кен Стоун за пръв път от осем години „Ланкастър“ бе в състояние да декларира скромна печалба.

Но тази скромна печалба не им стигаше.

Дълбоко в себе си Беки знаеше, че може да спаси корабостроителниците, ако разполага с достатъчно време. Щеше да смени производството и вместо големите, гълтащи много петрол индустриални кораби, които светът бе започнал да отбягва, да се захване с луксозни съдове, като състезателни лодки и яхти. Можеше да се отърве от оловните мини и с печалбата да направи смяната. Но за да стигне дотам, се нуждаеше от време да намери купувачи и да организира съвсем нова система за дистрибуция.

А за това й трябваха пари. Скромната й печалба съвсем не бе достатъчна. Лихвите по банковите заеми бяха жестоки. Ако нямаха нужните средства, за да ги изплатят, трябваше или да продават, или да обявят фалит. Беки никога не би продала компанията на баща си.

Имаше само един приемлив вариант. Да получи нов рефинансиращ заем и да намери купувач за оловните мини. Смяташе, че след още пет години обновената компания „Ланкастър“, с аеродинамични и луксозни кораби и лодки, ще започне отново да се изкачва към върха. Може би ще закупи още хотели. Времето, прекарано от нея в онази тясна стаичка в Оксфорд, не бе съвсем напразно. Хотелът на Беки сега приличаше на истинско бижу — малко, но много ценно. От него получаваха добра печалба, а резервациите бяха нараснали значително. Но развиването на хотелския бизнес оставаше за по-далечното бъдеще.

Днес трябваше да впечатли мъжете с костюми. Днес трябваше да оцелее.

Телефонът на нощното й шкафче звънна два пъти — обичайният сигнал във Великобритания. Никога нямаше да свикне с него. Вдигна слушалката.

— Ако сте готова, госпожице Ланкастър, ние сме във фоайето.

— Да, благодаря, Кен. Веднага слизам.

Тя затвори. Имаше тъмни кръгове около очите, но не можеше да ги скрие. Уличният шум и притеснението за срещата я бяха държали будна цяла нощ. Кен не бе позволил да се настанят в скъп хотел. Този се намираше в центъра, но беше с избелели тапети и без климатик. Но трябваше да даде личен пример. Беки не искаше да уволнява хиляди работници, а после да отсяда в „Риц“. По-добре щеше да е, ако банкерите бяха дошли в Йоркшър, но Беки бе тази, която молеше за милостта им. Затова бе изминала целия път — да се срещне с тях. Взе куфарчето си и слезе долу.

Централата на „Лимбург Банк“ се намираше в лондонското Сити. Имаха си собствена чудовищна бетонна сграда, със задължителната грозна минерална мазилка и въртящи се стъклени врати. Фоайето бе пълно със саксии с цветя и декоративни дръвчета в глинени съдове, с камъчета около стъблото. От обстановката лъхаше на пари и бездушие. Беки се стегна и мислено преработи обръщението си. Тези хора изобщо нямаше да се трогнат от миналото на „Ланкастър“, от факта, че компанията е произвеждала в невероятно кратки срокове кораби за две световни войни. Нищо подобно не би имало значение за тях.

Харолд Боаз, директорът на мините, пристъпи и представи групата им на рецепционистката. Беки се бе научила да оставя мъжете, които работят за нея, да вършат дребните неща. Ако го направеше тя, би изглеждала като нечия секретарка или стажантка. А повечето мъже и без това продължаваха да я смятат за такава.

Боаз се върна.

— Очакват ни. На дванадесетия етаж.

Отдел „Индустриални заеми“ изглеждаше също толкова ужасно, колкото и фоайето. Навсякъде имаше декоративни палми и фикуси с лъскави листа. Мъжете носеха сиви раирани костюми. Беки забеляза една-единствена жена с безличен зелен костюм и малка фльонга на яката на блузата. „Вероятно е офис-мениджър“, горчиво си помисли тя. Всички останали служители в поли седяха в малки кабинки и пишеха на компютрите си. Когато се върнеха в Йоркшър, трябваше да поговори с началника на личния състав. При следващото наемане на служители за „Ланкастър“ щеше да изпрати някого в университетите и да предложи работата на жени. Ако изобщо се стигнеше дотам, че да наемат някого отново.

— Госпожице Ланкастър? — Висок слаб мъж над пет десетте, с дебели стъкла на очилата и прилежно сресана бяла коса, пристъпи напред. — Аз съм Матю Рипън, вицепрезидент по финансовите въпроси.

— Познавате Кенет Стоун, а това са Харолд Боаз, който ръководи мините на „Ланкастър“, и Майлс Кларк, шеф на корабостроителниците — представи ги Беки.

Мъжът се ръкува вяло с всеки от тях.

— Последвайте ме, ако обичате.

Безличната заседателна зала бе обзаведена с всички съвременни уреди, а върху масата имаше голяма кана кафе, прожекционен апарат и табличка с бисквити, както и жълт бележник и химикалка пред всеки стол. Представиха на Беки цял куп банкери, чиито имена тя забрави още в мига, в който ги чу. Но важните хора нямаше да забрави. Те седяха начело на масата, подредени срещу ръководителите на „Ланкастър“ — като политици, договарящи мирно споразумение, и следяха внимателно цифрите, които Майлс Кларк прожектираше на екрана в дъното на залата.

Сър Куентин Хоуп, председателят на банката. Присъствието му на срещата показваше колко е важна тя. Матю Рипън, чийто прякор в Ситито бе Скъперника. Той смяташе, че Великобритания се е запътила към индустриален провал и се славеше с това, че изтегля парите на банката от всеки заем, в който има и най-слабия риск. А ето че Беки бе дошла да моли за още. Страхотно! Тук бе и Дезмънд Ферис, най-голямата им надежда. Беше учил в „Итън“ заедно с баща й, а сега оглавяваше екипа по индустриално инвестиране. Беки му се усмихна, надявайки се да получи съчувствен поглед, но напразно. Разбираше, че не трябва да разчита на познанства, а да успее да ги убеди само цифри.

— Да, благодаря — обади се Рипън, след като Кларк седна на мястото си. — Тези очаквани продажби са много интересни, но са просто прогноза за бъдещето. Как банката да е сигурна, че ще успеете да извършите преустройството навреме?

— Ще имаме отлична мотивация. Вашият заем ще ни осигури време, в което да продадем мините — каза Харолд Боаз.

— Това е чудесно, но…

— Но предпочитате конкретни цифри — обади се Беки и усети как гърлото й пресъхва. Всички мъже в залата се обърнаха, за да я погледнат. — Нека ви помогна в това отношение. „Лимбург Банк“ ще може да разчита на неотдавнашните ни постижения. Господин Кларк е подготвил за банката резюме на нашите спестявания през изминалата година, завръщането ни към печелившите предприятия и нарасналата ни продуктивност. Тази драстична програма ще продължи да се изпълнява със същите темпове.

— Напълно вярно — обади се с дълбокия си басов глас сър Куентин, останал мълчалив по време на дългата им презентация. — Но, госпожице Ланкастър, вашата оперативна печалба е малка.

— Да, сър Куентин, но в сравнение с огромните ни оперативни загуби от времето преди аз и господин Стоун да поемем контрол това не е малко постижение. Ако се развиваме със същото темпо, ще успеем да реализираме огромни печалби за себе си, както и за банката, за по-малко от пет години.

— Вие предлагате да раздробите една от най-старите компании във Великобритания, госпожице Ланкастър — намеси се Дезмънд Ферис с укор в гласа. — Питам се дали баща ви би одобрил.

Беки потрепери. Това се оказваше в нейна вреда. Погледна възрастния мъж в очите:

— Мисля, че би го направил. Би искал аз да спася компанията. В разцвета си „Ланкастър“ е имала репутацията на прогресивна фирма. Искам тя да остане такава. А и освен това… — Обърна се към сър Куентин и му се усмихна топло. — … баща ми е бил джентълмен, а джентълмените винаги плащат дълговете си. Продавайки мините на компания, която ще ги разработва по-добре, ще можем да изпълним това. А щом превърнем корабостроителниците в съвременно предприятие, ще станем наистина печеливша компания.

— За колко време според вас ще ви е нужен заемът?

— За една година, не повече, сър Куентин.

Възрастният мъж изглеждаше потънал в размисъл. Най-накрая кимна и се изправи:

— Добре тогава. Една година, смятано от днес.

— Но, сър Куентин, банковият риск… — просъска Рупън.

— Една година. И лихвеният процент ще бъде цяла единица над основния.

Беки усети как Кен Стоун застина до нея. Тя леко го срита по кокалчето. Сега не беше време да спорят. Не се намираха в изгодна позиция. Скочи на крака и се усмихна:

— Благодаря ви, сър Куентин.

— Недейте да ми благодарите, госпожице Ланкастър. Спечелете добри пари за банката.

Беки изпрати ръководителите на компанията си обратно в Йоркшър без нея. Кен Стоун знаеше какво да прави, а Харолд бе изготвил чудесен аналитичен доклад, който щеше да улесни продажбата на мините. Или поне тя се надяваше да е така. Беше го мотивирала допълнително, обещавайки му премия от четвърт милион лири при успешна продажба на подходящата цена. Във всеки случай сега тя трябваше да се отдръпне малко и да ги остави да си свършат работата.

Облекчението бе толкова пълно, че Беки се почувства съкрушена. Вероятно същото изпитва участник в маратон или в гребна регата, мислеше си тя, докато пътуваше с такси към гара Падингтън. Тялото не усеща нищо от изтощението и болката, докато трае усилието, а след това човек иска да спи цяла седмица.

Е, тя не разполагаше със седмица, но можеше да си позволи поне един уикенд. Копнееше да се прибере във Феърфийлд, да се откъсне от телефона и секретарката си, от фирмените доклади и обиколките на корабостроителниците. Не искаше да вижда и един профсъюзен деятел, нито пък дори още час да преизчислява заедно с Кен сметките след поредното спиране на тока. Беше месец май и за пръв път грееше слънце. Реши да се отбие във Феърфийлд и да се порадва на градините. Щеше да напълни ваната с ароматните соли на „Флорис“ и дълго да лежи вътре. А после да спи.

Нямаше сили дори да мине през ужасния евтин хотел и да вземе куфара си. Майлс Кларк щеше да го направи вместо нея. Една от привилегиите да си шеф! Дори може би някой ден ще престане да се притеснява, когато дава нареждания.

— Не говориш сериозно.

Лита погледна любовника си изпод тъмните си кичури коса, които той толкова обичаше. Вероятно защото можеше да я контролира с тях. Харесваше му да увива копринената й коса около грубата кожа на китките си и да насочва главата й, както се води кон с юзди. Лита се извиваше под него върху копринените чаршафи и прекрасните й гърди с тъмни зърна подскачаха при всяко нейно движение, което още повече го възбуждаше. На Едуард Кан направо не му се вярваше колко силно го вълнува тази жена. Когато жена му почина преди повече от дванайсет години, бе заровил чувствата и страстта си в бизнеса. Лита бе толкова млада, а решителността й можеше да се мери с тази на всеки петдесетгодишен сенатор. Беше направо пристрастен към нея.

— Защо винаги ми го казваш? — рязко го попита тя в отговор.

Едуард я подлудяваше. Беше неумолим и взискателен, умен и непоносимо упорит. Когато Лита отиваше в офисите на „Олимпия“, повечето пъти той дори отказваше да я приеме. И не се извиняваше за това. Очакваше от нея предварително да си уговаря час, да се съобразява с него. Би зарязала всеки друг мъж. Но с Едуард беше различно.

Той й бе помогнал да основе рекламна агенция „Ню Уейв“. Беше й осигурил първите й четирима клиенти и я бе финансирал.

— Но аз искам да се справя сама в началото.

Едуард я бе изгледал така, сякаш е луда.

— О, добре. Аз пък мислех, че искаш да успееш. В рекламния бизнес всичко опира до контактите. Но ако не искаш помощ, свободна си да се провалиш съвсем самостоятелно.

Беше прехапала устни от яд, но знаеше, че е прав. „Дохъни“ никога не отказваше клиент, който идва по препоръка на нечий приятел. Или любовник.

Първите й реклами бяха за много влиятелни клиенти. Лита свърши отлично работата, вдигна продажбите и разшири пазарния им дял. Тогава дойдоха повече поръчки. С получените пари най-напред върна заема на Едуард. После нае Хари Вайс да ръководи нещата в офиса й.

— Аз ти вярвах, Лита — спокойно й каза той.

— Знам. Но не можеше да направиш нищо. — И докато му го казваше, осъзна, че наистина го знае. Едуард й го бе изтъкнал, и с право.

— Радвам се, че разбираш. Какво промени мнението ти?

Не й се искаше да признае, че се дължи на Едуард.

— Просто го усещах, Хари.

След като нае Хари, всичко се промени. Той привлече в нейната агенция най-добрите и най-подценяваните служители на „Дохъни“. Особено удоволствие й достави да наеме на работа Джанис.

Но от мига, в който бе основала фирмата, Лита всъщност чакаше удобния момент. Знаеше, че ще го направи. И бе готова да се пребори с Едуард.

Той искаше да се ожени за нея. Тя го знаеше. Беше й говорил за това, а преди два месеца намери пръстена в джоба на сакото му — една сутрин, когато той излезе за работа в шест часа, а тя остана у дома с главоболие. Наметната с късия копринен халат, с който той обичаше да я вижда вкъщи, според нея — защото дрехата едва покриваше дупето й, бе започнала да ровичка в бележника му. Изпитваше ненаситно любопитство към всичко, свързано с него. Широкият му гръден кош, мускулестите ръце и големите здрави бедра бяха само началото. Тъмните му очи, които сякаш я разголваха, дори да е напълно облечена, изобщо не й разкриваха достатъчно. Тя искаше да разбере какво го кара да е такъв перфекционист, защо се опитва да научи латински, защо винаги когато тя отидеше в „Олимпия“, той се оказваше някъде навън, на срещи с клиенти. Явно спираше да работи и излизаше само заради нея.

Беше невероятно ласкателно да те преследват толкова неумолимо. Едуард имаше навик да нахълтва през вратата и да я сграбчва в прегръдките си, без дори да забави крачка. После я събаряше на дебелия килим, смъкваше блузата, повдигаше полата й и потъваше в нея, сякаш цял ден е бил силно възбуден и не може да чака и секунда повече. Понякога правеше секс с нея, опряна до хладилника или върху бюрото в офиса й, когато минеше да я вземе късно от работа. Докато се любеха, й говореше с нисък и задъхан глас, а думите му я караха да се вижда през неговите очи. Това я възбуждаше толкова много, че тя ставаше влажна и нетърпелива да го почувства в себе си. Едуард леко обхващаше с длани дупето й и й шептеше колко е стегнато и пищно, закръглено и вирнато нагоре. Казваше й, че цял ден е мислил за него. Приближаваше устни до зърната на гърдите й, но не ги целуваше, дори не ги погалваше с език, само ги гледаше, а дъхът му я изгаряше и Лита започваше да стене и да се извива под него, молейки го да я докосне, да я вземе.

Но и след всичко това не й бе направил предложение. Тя все още чакаше. А сега щеше да го предизвика.

Лита получаваше английски вестници в офиса си всеки ден. Търсеше да прочете нещо за Рупърт Ланкастър, но той бе изчезнал. Напоследък онази надута Беки получаваше цялото внимание на пресата.

Беки бе затънала в проблеми. Лита знаеше всичко за „Ланкастър Холдингс“. Дори се бе сдобила с копие от годишния отчет на компанията, изпратено й от официалния търговски регистър в Англия. Няколко месеца, докато „Ню Уейв“ правеше първите си стъпки, Лита бе таила надеждата, че Беки ще банкрутира. Но тя бе успяла да си уреди среща с банкерите. Може би щеше да се спаси.

Лита нямаше да позволи това да се случи.

— Но, скъпи, аз наистина съм сериозна — заяви тя и погледна Едуард в очите. — Налага се да замина за Англия.