Когато тя беше лоша

Двадесет и шеста глава

Имението Феърфийлд бе притихнало. Дотолкова, че се наложи Беки сама да отключи входната врата с огромния стар железен ключ, който криеха под статуята на изправена на задните си крака кошута, пазеща входа откъм кухненската градина. Първия петък от всеки месец госпожа Моркамб си взимаше почивен ден. Днес Беки щеше да е сама, точно както й се искаше. Тя въздъхна доволно.

В хладилника намери основни хранителни запаси, които икономката държеше там, в случай че Беки се прибере у дома. Пушена сьомга, лимони, черен хляб и половин бутилка пенливо бяло вино. Освен това имаше цяла, изкусително сочна и апетитна шоколадова торта. Устата й започна да се пълни със слюнка. Не бе докоснала противната храна, която предлагаха във влака, а вече минаваше три следобед. Намаза с масло няколко филийки черен хляб и сложи отгоре резенчета сьомга; рибата бе уловена в близкия поток, разбира се, във Феърфийлд не използваха от рибарниците. Въпреки ранния час, сипа си и от шампанското. Какво пък, мислеше си Беки. Днес щеше да се отпусне. Изяде сьомгата и тържествено си отряза парче от тортата, която също бе много вкусна. Трябваше по-често да си угажда.

След като похапна, свали обувките си и нахлузи големите зелени гумени ботуши до задната врата. Не искаше да се преоблича. Наметна се с подплатената пухкава жилетка, която госпожа Моркамб й напомняше да си облича, когато излиза в градината, и си сипа останалото вино в голяма и очукана порцеланова чаша. Навън слънцето грееше ярко. Беки си пое дълбоко въздух, за да се наслади на разкошния аромат на прясно окосена трева и на цветя, много цветя. Лавандула, рози и какво ли още не! Отвори вратата, излезе на задната тераса и задиша с пълни гърди, любувайки се на чистия въздух в провинцията, който отмиваше мръсотията на Лондон от гърлото й. Градината бе потънала в цветя. Но изглеждаше различна. Прекрасна, но и малко различна. Каква ли беше причината?

Беки се вгледа в алеята в долния край на терасата, където градината стигаше до ябълковите дървета. Там забеляза нов зелен плет.

Тя примигна. Полудяваше ли? По-рано го нямаше. Беше подрязан, тъмен, гъст, много красив и съвсем нов.

Остана неподвижна за миг и сякаш в потвърждение на мислите си, чу звук от градинарски ножици. Клъц, клъц, клъц. Ръчни ножици. Отпи голяма глътка изстудено шампанско от порцелановата си чаша и се запита дали да не се обади в полицията. Но какво щеше да им каже — че някакъв луд градинар сади плетове в градината й? Тръгна надолу по стъпалата.

— Ехо! — извика високо тя и остана на известно разстояние от плета, за всеки случай.

— Здрасти! — отвърна й някакъв глас.

Мъжки глас. Беки успя да разпознае йоркширския акцент. Но не се показа никой. Звукът от рязане продължи да се носи над градината. Тя леко се подразни. Мина по моравата и застана точно до плета. Зад него стоеше висок и суров на вид мъж, може би малко над трийсетте, стиснал огромни градинарски ножици, с които много съсредоточено подкастряше клонките на плета. Дори не погледна към нея. Беки ядосано се прокашля.

— Аз съм Ребека Ланкастър. Притежавам това имение.

— Чудесно — спокойно отвърна той и продължи работата си.

— Вие кой сте? И какво правите? Какъв е този плет насред моравата ми?

Той въздъхна почти толкова раздразнен, колкото звучеше и тя, и отпусна ножиците.

— Аз съм Уил Лоугън. Градинарят. Вие ме наехте.

Беки се опита да си спомни. О, по дяволите, човекът, когото бе наела още когато излизаше с Рупърт и искаше да го впечатли колко добре се грижи за Феърфийлд. Шарън й бе казала, че този човек си е създал добра репутация в околността.

— Да. Но… това беше преди повече от година.

— Бях зает — без да се извинява, поясни той. — Последната поръчка ми отне повече време, отколкото предполагах. Ако не ме искате, всичко е наред. Просто кажете.

Тежките ножици спокойно висяха в ръката му, докато я гледаше в очите.

— Защо сте сложили плет тук? — любопитно попита тя.

Той сви рамене.

— Първите петнайсет реда от ябълковите дървета трябва да се отсекат. Болни са. Ще заразят и останалите овошки.

Беки смаяно погледна овощната градина:

— Но… така тук ще е толкова пусто.

— Алтернативата е да имате градина с изсъхнали дървета.

— О, не! — искрено се стресна тя.

Мъжът я погледа известно време и после явно омекна.

— Харесвате ли градината?

— Дали я харесвам? Прекрасна е! Искам да я защитя.

Той махна към тисовия плет.

— Поръчал съм да докарат още няколко такива. Ще засадя тук малък лабиринт. Струва ми се подходящ за старата къща. А по-нататък ще има павирана алея, която да води към останалото от овощната градина. Всички болни дървета ще бъдат нарязани за огрев и прибрани в склада. Става ли? Но ще струва скъпо. Приятелят ви ни каза, че парите не са проблем.

— Не са. Но той не ми е приятел — оправда се Беки.

— Разбирам — ухили се мъжът.

Беки изпита неясното усещане, че я намира за забавна. Малко ручейче пот се стичаше от врата му към здравите мускули на гърдите му, но той явно не се притесняваше. Беше добре сложен, здравите му мускули обаче изглеждаха съвсем естествени, нямаше самохвалния вид на обезкосмените здравеняци от фитнеса, които бе оставила в Щатите. Навярно ги бе придобил от всекидневното вдигане на дървета и камъни. Беки не се сдържа и погледна към ръцете му. Бяха силни, а кожата им — загрубяла от работа. Светлозелените му очи, оградени от гъсти и тъмни мигли, контрастираха с тъмната му коса.

— Значи вие сте шефът, госпожице Ланкастър.

— Да — кимна Беки. — Аз съм собственик на Феърфийлд и ръководя „Ланкастър Холдингс“.

— А аз засаждам градини — тържествено заяви той.

Тя се изчерви — подиграваше й се. Не бе я молил да му разказва автобиографията си.

Мъжът остави ножиците на тревата и изтри потните си длани в панталоните. Стори й се, че се кани да се здрависа с нея. Вместо това, той сложи ръце на кръста и я огледа така, че тя сведе очи. „Не трябва ли да покаже поне малко уважение?“, раздразнено си помисли Беки. Тя беше шефът. Той работеше за нея.

— Само за да няма никакви недоразумения, нека да обясня с какво се занимавам аз. Обясних това по-рано на бившия ви приятел.

— Мисля, че ще е добре — възможно най-строго каза тя.

— Аз проектирам градини. Не кося моравата и не изкоренявам плевели. Вече наех едно момче, което да идва веднъж седмично и да прави това. Ще бъде вписано в сметката ми. Аз планирам как ще изглежда пространството и не приемам съвети. Ако клиентът не харесва проекта ми, просто приключвам работата. Градините са прекалено важни за мен, за да допусна клиентите да объркат всичко.

„Господи, колко е арогантен! Би трябвало да му кажа да се маха от очите ми“, мислеше си тя. Но вместо това изрече:

— Е, какъв е планът ви за моята градина?

Той се огледа.

— Не й е нужно много. Лабиринтът ще заеме мястото на изсъхналите дървета. После ще засадя строго симетрична розова градина с прави алеи ето там. — Посочи към моравата за крокет от западната страна на кухненската градина.

— Но там играем крокет.

— Не, не играете. — Зелените му очи я стрелнаха. — Проверих обръчите. Изкривени са и почти изгнили от ръжда. Щеките ви за крокет са в градинската барака. Целите покрити с паяжини.

— Ами ако не искам рози там?

— Тогава ми плащате разноските и се разделяме. Тук съм само от два дни, така че не съм загубил много време.

Прииска й се да тропне с крак:

— Много сте арогантен.

— И други са ми го казвали — спокойно отвърна той.

И двамата замълчаха за миг.

— Защо розова градина? — попита тя.

— Къщата е от времето на кралица Елизабет. Трябва да има градина с рози, която да й подхожда. На онова място се нуждаете от повече цвят. Пък и там някога е съществувала симетрично подредена градина, навярно от рози. Мога да различа следите от алеите и лехите под ужасната окосена морава, която имате сега. Смятам това за реставрация.

Тя бе силно впечатлена.

— Разбирам от градини — простичко обясни той. — И така, госпожице Ланкастър, ще работя ли за вас или не? Защото имам и други поръчки, които чакат месеци наред.

Беки искаше тази градина. Допадаше й идеята да върне на Феърфийлд предишния му блясък. Преглътна гордостта си.

— Ще работите за мен, господин Лоугън. — Усмихна му се и зачака той да й предложи да се обръща към него с малкото му име.

— Добре. А цената за услугите на момчето, което ще коси тревата, е допълнителна — заяви той и отново взе ножиците.

Беки имаше чувството, че са я отпратили да си върви. Обърна се на пети и тръгна към къщата, за да не я види той как отново се изчервява.

Дотук с отпускането през уикенда. Качи се горе и се зае да напълни ваната с топла вода. Бясно завъртя кранчетата и изсипа половин бутилка „Флорис“ с аромат на гардения вътре, но дори сапунисването на дългите й крака, бръсненето и обилното втриване на лосион в кожата не успя да премахне яда й. Може би бе проявила слабост. Може би трябваше да се облече, да слезе долу и да му каже да се маха от имението й.

Наметна се с белия копринен халат и се приближи до прозорците с дебело стъкло, които гледаха към градината. Все още работеше. Сега копаеше край плета. Вероятно за съседния плет. Беше свалил ризата си. Под жаркото слънце мускулите по гърба му се очертаваха ясно; бе загорял до златистокафяво и много добре сложен. Обърна се и тя забеляза къдравите тъмни косъмчета по гърдите му. Беше прекрасен. И й се струваше, че той също го знае. В плътния му йоркширски акцент имаше някаква семпла самоувереност, която говореше, че момичетата отдавна падат в краката му.

„За какво си мислиш? — скастри се тя сама. — Поне с десет години е по-възрастен от теб. И е обикновен градинар. Ти ръководиш цяла компания. Нямате нищо общо.“ Шарън би го нарекла „лека забежка“. Не че Беки имаше време за подобни неща в живота си.

Може и да я бе отрязал, напомни си тя, но на нея се подчиняваха стотици служители. Спасяваше компанията на баща си. Именно тя току-що бе спасила сделката по рефинансирането от пълен провал в Лондон. Какво като той разбира от розови градини? Работеше за нея. Точка.

Изсуши дългата си руса коса и я остави да пада свободно. После извади от гардероба тесни сини джинси и чисто бяла блуза с ръкави до лактите. Закопча я догоре и свали обиците си. Нямаше да се гримира заради този мъж. Разбира се, фон дьо тенът и ружът не влизаха в сметките, просто искаше да изглежда, както обикновено. Госпожа Моркамб я нямаше, а той трябваше да хапне и да пийне нещо.

„Колкото по-бързо му занеса яденето, толкова по-бързо ще се измъкна“, защитаваше се пред себе си Беки. Прерови хладилника и отдели остатъка от сьомгата, малко хляб и масло и парче торта. Извади лед и сипа вода в голяма чаша, нареди всичко върху една табла и отново нахлузи ботушите.

Когато се приближи, той вдигна поглед и се изправи. Беки се постара да не оглежда гърдите му. Беше се изпотил и малки капчици се търкаляха по тъмните косъмчета, които се сгъстяваха изкусително надолу към средата на корема му.

— Благодаря. — Лоугън взе чашата минерална вода и я пресуши на един дъх, като изтри устни с опакото на ръката си. — Имах нужда от вода. И може да ми донесете още. Обяд? Хм, много мило.

— Заповядайте — каза само Беки.

— О, и за в бъдеще, госпожице Ланкастър, ще трябва да оставите някоя врата в къщата отворена за нас. Ще водя тук работници и ще трябва да имаме достъп до тоалетна.

— Добре — съгласи се Беки.

Той се отпусна тежко на тревата и потупа мястото до себе си, сякаш я канеше.

— Ще се присъедините ли към мен?

— Вече хапнах — отвърна тя.

Лоугън я огледа. Да, слуховете бяха верни. Гарет, зидарят, с когото работеше, го бе задявал предната вечер в бара, че е приел поръчката само за да огледа американката, която притежава имението. Не че беше вярно. От години му се искаше да се добере до градините на Феърфийлд и когато тази поръчка бе изникнала, бе я приел начаса, въпреки препълнения си график и по-добрите оферти, които му предлагаха други клиенти. Имението Феърфийлд бе почти изцяло издържано в елизабетински стил. Това за него бе приятна промяна след безбройните проекти в стила на осемнадесети век, които бързо се превърнаха в негова специалност. Но със сигурност изпитваше любопитство. От пристигането му в този край на страната през миналото лято слушаше да се говори за нея. Американка и богата наследница. Това почти стигаше, за да откаже поръчката, защото непрекъснато се разправяше с богати и капризни собственици. И вече бе достатъчно преуспял, че да може да си позволи ако не хареса някого, да му го каже в очите.

Но ето че сега бе срещнал нея. Млада, около двайсет и пет годишна. С мека бяла кожа и дълга златна коса, която съблазняваше всеки мъж да си поиграе с нея. Толкова млада, че си личеше колко е неуверена. Войнственото й държане бе доста сладко. Разсеяно си представи тези дълги крака, отпуснати върху белия пясък на някой плаж. Може би с жълт бански или само по дълбоко изрязано долнище, което контрастира с тена и с дългата й светла коса. Приличаше на момиче, което лакира ноктите на краката си. Представи си как водопадът от руса коса се спуска върху малките й стегнати гърди и гали бледорозовите им зърна, карайки ги да настръхват, преди още той да ги е докоснал.

Беше прекалено млада за него, но това никога не бе спирало Уил Лоугън да разсъблече мислено някоя жена. Правеше го с всяка поне малко привлекателна жена, а Ребека Ланкастър определено се класираше в челото. Със сигурност не бе виждал много като нея в Роуздейл. Или пък някъде другаде. Мислите му се отклониха към бившия й приятел. Някой си лорд. Изглеждаше слабак. Лоугън веднага го прецени. Очарователен, изтънчен, изискано облечен и страхливец. Лоугън беше борец и можеше да подуши друг себеподобен, както и някоя възбудена женска. Рупърт Ланкастър не се числеше към тях. В очите му имаше нещо дребнаво и подло, пък и навярно тежеше едва седемдесет килограма, дори с мокри дрехи. Висок и слаб, приличаше на човек, който никога не е вдигал нещо тежко през живота си. Не би могъл да се справи с това момиче.

Харесваше му, че успя да я извади от равновесие. Забеляза как се бе изчервила и как се стараеше да не гледа гърдите му. Жените често реагираха така, когато си свалеше ризата.

— Може би е добре да си сложите тениска — каза тя.

Лоугън отхапа от сьомгата и задъвка бавно. Вкусно беше. „За тази принцеса всичко е първо качество“, помисли си той.

— Няма смисъл. Ще прогизне от пот. — Намигна й и с това я накара да се изчерви още по-силно. — Няма нищо лошо човек да свали ризата си в горещината, госпожице Ланкастър. Може би трябва да опитате и вие.

Той погледна закопчаната й догоре бяла блуза. Копчетата щяха лесно да се разтворят, ако прокараше ръка отпред. Представи си какъв е сутиенът й. Девственобял памук, а малките й зърна настръхнали вътре…

О, този път прекаляваше с фантазиите! Усети как пенисът му неумолимо набъбва под джинсите, плътно прилепнали по тялото му. Ядосан на себе си, рязко се извърна. Бяха минали цели две седмици, откакто бе спал с жена за последен път, след като изпрати Елзи да си събере багажа. Не биваше да рискува с глупави млади момиченца.

— О, стига с шегите! И можеш да ми казваш Беки.

— Добре, Беки — сопнато отвърна той, — благодаря за обяда. — Остави чинията обратно върху таблата и я подаде. — Трябва да се връщам на работа.

Вдигна лопатата си и така прекрати всякакви спорове по въпроса.

„Ще ми се да имах куче! — беснееше мислено Беки, докато крачеше към къщата. — Ако имах куче, щях да изляза на разходка с него. Да се махна оттук.“

Ако тръгнеше да се разхожда сама, Уил Лоугън щеше да си помисли, че се опитва да избяга от него. А тя не би понесла подобно нещо.

Прибра се в къщата и взе книга от библиотеката. Нещо, което да отвлече напълно мислите й, един от съвременните романи с тънки корици. Джаки Колинс, „Кучката“. Идеално. Точно както я караше да се чувства Лоугън. Опита да се съсредоточи върху бизнеса, да обмисли какво би могло да се направи с допълнителния заем, но нямаше полза. По-рано й бе трудно да спре да мисли за „Ланкастър“, а днес й бе просто невъзможно да се съсредоточи върху компанията.

Седеше на дивана и се опитваше да чете. Нямаше особен резултат. Погледът й все се отклоняваше към градината, където той работеше под слънцето, трупаше големи купчини пръст и разкопаваше земята. Замисли се дали да не му занесе отново чаша вода, но бе прекалено горда, за да излезе пак. Най-сетне телефонът звънна — тъкмо когато сенките на овощните дървета се бяха издължили, и тя се почувства направо благодарна, че нещо я отвлича от мислите й.

Обаждаше се Кен Стоун.

— По всичко личи — каза той, след като приключиха с любезностите, — че ще имаме известни проблеми.