Когато тя беше лоша

Четиридесета глава

Лоугън чу звука от гумите по чакълената алея.

— Пристигна — каза той. Сложи ръка на рамото на Беки и силните му пръсти погалиха гладката й кожа. Усещаше как е застанал покровителствено зад нея, как тялото му се напрегна, за да я защити от опасността. — Искаш ли да остана?

— Не, освен ако не е дошла с телохранител. — Тя му се усмихна леко, макар стомахът й да се преобръщаше. — Ще се оправя. Трябва да разбера какви са отношенията ми с тази жена.

— Нека поне да я посрещна. — Лоугън се ухили. — Любопитен съм.

На вратата се позвъни. И двамата скочиха от местата си, но той бе по-бърз.

На входа стоеше млада жена, приблизително на възрастта на Беки и доста по-ниска от нея. Изглеждаше закръглена, с фигура като пясъчен часовник, облечена в бежови кожени панталони с ресни и кашмирен пуловер в същия цвят, криещ разкошните й гърди. Носеше ботуши на висок ток, които я правеха почти толкова висока, колкото и Беки, а тъмната й коса се спускаше свободно по раменете — блестяща, с леко подвити краища. Имаше тъмни живи очи, кожа с цвят на кафе с мляко и силен грим. Погледът на Лоугън забеляза плътния слой спирала, блясъка за устни и ружа по страните й.

— Аз съм…

— Да, знам. — Той се взря студено в очите й. Тя отвърна на погледа му също толкова решително. — Жена ми ви очаква в кабинета си.

— Благодаря — каза Лита и мина покрай него. — Знам пътя.

Лоугън се възхити на дупето й, когато му обърна гръб. Тя изглеждаше съвсем различна от жена му — бляскава, модерна, нахакана, властна. Носеше силен грим и прилепнали по тялото дрехи. Изглеждаше добре, но просто не беше негов тип. Лоугън си представи нежните и деликатни гърди на Беки с розови връхчета, настръхнали и набъбнали… Усети възбудата в слабините си и бързо се оттегли нагоре по стълбите. Не биваше да сравнява Беки с други жени, поне не и докато наоколо имаше хора. Желаеше я веднага. Трябваше да си вземе студен душ.

Той не се притесняваше като Лита. Тя приличаше на дива котка, но и жена му бе същата, ако човек надникнеше под повърхността. Беки можеше да се справи. Може би Лита трябваше да дойде с подкрепления.

Беки седеше в любимото си чернено кожено кресло с папка на коленете и се преструваше, че чете. Спокойно вдигна очи, когато Лита Корнън нахлу вътре и решително затвори вратата зад гърба си.

— Седни — предложи Беки.

Лита остана права и огледа стаята.

— Виждам, че мястото не се е променило особено.

— Не и в тази част от къщата. — Проклета да съм, ако стана заради нея, мислеше си Беки. — Стаите ни за гости имат самостоятелни бани, но те са дискретно направени.

— Дискретност. — Лита саркастично повтори думата. — Напоследък не се радваме много на това качество, нали така?

— Очевидно. — Беки си наложи да остане седнала. — Три поредни седмици получавам отмяна на резервации. Всеки гост плаща по десет хиляди за една седмица. Цели групи отказаха да дойдат в последния момент. А разходите ми остават постоянни. Предполагам, разбираш какво означават постоянни разходи и по-малко приходи?

— Хмм, да видим. — Лита се намръщи, сякаш се опитваше да пресметне. — Май е същото, което се случва с „Ню Уейв“, когато договорите ми пропадат. Ланкастър, знам, че имаш връзки на Източния бряг, покрай роднините на майка си. Не ми казвай, че нямаш нищо общо със случая „Коста“.

— Кой е той? — неразбиращо попита Беки. — А сега се казвам Лоугън. Но повечето хора продължават да ме наричат Беки.

— Кой е той ли? Не става дума за човек. — Лита присви очи. — Сериозно ли се опитваш да ми кажеш, че не знаеш какво става с „Ню Уейв“? Че нямаш нищо общо?

— О, атаката е най-добрата защита — това ли е стратегията ти сега? — сопна й се в отговор Беки. — Сякаш не си изпратила лично ти някои от хората си в Съединените щати и в Европа да разпространяват гнусни клевети за „Ланкастър“?

— Не си прочела нищо в пресата, нали?

— Не, но съм сигурна, че разпространяваш слухове. Лично.

Лита я погледна с недоумение.

— Аз ли, скъпа? Аз съм само едно момиче от Бронкс. Не общувам с хората от твоята класа по тенис кортовете. Не мога да понасям тези мекотели.

— А аз не знам кой, по дяволите, е Коста.

— Това е компания. — Лита се опита да разгадае изражението на русата жена. Не изглеждаше да лъже, но пък може би беше просто страшно добра актриса. — „Кафе Коста“.

— Все едно. Това няма нищо общо с мен. — Беки започна да става нетърпелива. — Интересува ме само „Ланкастър“. Работих толкова усилено, за да възстановя компанията, и сега няма да гледам как всичко потъва, защото ти…

— Не съм направила нищо. — Лита го заяви толкова категорично, че Беки й повярва. — Нищо. Единствено се опитвам да си спечеля клиенти. Нека предположим само за миг, че и ти не си сторила нищо.

— Добре — съгласи се предпазливо Беки. — В такъв случай виждам две възможности. Едната е всичко да е чисто съвпадение. Другата…

— Рупърт.

— Точно така.

— Няма друга връзка между нас.

Беки се загледа втренчено в нея, после предложи:

— Искаш ли да пийнеш нещо?

— Чаша бърбън „Джак Даниълс“ и кока-кола, моля. Не мога да понасям отлежалото малцово уиски. Има вкус на мухлясала бъчва — отбеляза Лита.

После тя разказа на Беки цялата история. От самото начало, когато бе прекрачила прага на кабинета на Рупърт, до снимките с него, първата целувка, вечерята със семейството й, а после и провалът с „Модерна реклама“.

— Дала си му свободен достъп до сметката си? — ужасена, попита Беки.

Лиза се изчерви.

— Бях влюбена в него. А той умее да залъгва с приказките си.

— Това го знам.

— Представи всичко така, сякаш това е най-доброто за мен. Каза, че не се нуждаел от крупна сума, а от отворена кредитна линия към сметката ми, така че да взема „само колкото е нужно“. — Лита поклати глава. — Баща ми веднага разбра що за човек е.

— Струва ми се, че и моят би го направил. — Беки се поколеба. — Смяташ ли, че някога… те е обичал?

Лита се усмихна на жената срещу нея:

— Спокойно, няма нужда да си подбираш толкова думите. Извини ме за израза, но изобщо не ми пука за него.

— Да те извиня за израза ли? Аз не съм принцеса Грейс — каза Беки.

— Не, само изглеждаш като нея.

Двете жени се усмихнаха. Ледените кубчета в чашата на Лита звъннаха тихо.

— Мисля, че харесваше външния ми вид. Не вярвам, че ме е обичал, че изобщо е обичал някого през живота си. Аз бях красива и печелех добре. Според мен тогава той е бил почти сигурен, че ще спечели делото и ще наследи това място. Трябваха му парите ми. Но когато твоите адвокати победиха в съда, предполагам, решил е, че за него има само една възможна годеница. Бях изритана, но не преди да опразни банковата ми сметка.

— Да, каза ми за това миналия път. Онази телеграма е била ужасно коравосърдечна.

— А това означаваше, че ти си щастливата избраница — заяви Лита и драматично насочи към гърдите й показалеца си с яркочервен лак.

— Да, голям късмет извадих. Допуснах го да контролира „Ланкастър“ и да доведе и без това окаяното състояние на компанията до пълна катастрофа. — Беки се намръщи. — Оставих се да ме заслепи любовта — или поне тогава си мислех, че е любов.

— Той е красавец.

— След Лоугън го намирам за доста хилав — отбеляза Беки, — и е ужасен в леглото.

Лита избухна в смях:

— Мислех, че може само с мен да е било така.

— „Само приказки и нищо в панталона“, както казват тук.

— Е, и с езика не беше особено добър, за съжаление — добави Лита.

Беки се засмя.

— Смяташ ли, че наистина може да има нещо общо със ситуацията ни?

— Щом не е някоя от нас двете, тогава се обзалагам, че е той, скъпа. Не вярвам в съвпаденията. Рупърт е хитър, подъл и алчен. Напълно е способен да си отмъсти.

— Да, но не го бива в трезвото обмисляне. Разбрах го на собствен гръб — каза Беки, разсъждавайки на глас. — Сигурно работи с някого.

— Онази гнусна статийка доказва колко голямо удоволствие е представлявало за него да ни изиграе и двете.

Беки се обърна и отвори едно от чекмеджетата на ореховото бюро.

— Пазя копие от нея, за всеки случай. — Тя я прегледа набързо. — Тук пише, че е бил в Монако, в някакъв клуб.

— Хазарт? Дългове?

— Напуснал е Англия, продал е къщата в Лондон. Много е вероятно.

— Значи търси пари, нали така? И начин да те изрита от къщата. Винаги го е искал.

— Да. И ако работи с някого, предполагам, че скоро ще разберем кой е.

— Но как можем да се борим с него, ако не знаем нищо за плановете му?

— Двете с теб сигурно сме събрали достатъчно омраза към Рупърт, така че когато приключим с него, ще му се прииска да не се е захващал изобщо с нас — напомни й Беки.

Лита потрепери, въпреки топлата стая.

— Но това ще означава публичност. Бизнесът ми е загубен, ако се замеся в грозен публичен скандал, Беки.

— Именно на това разчита той. Че няма да посмеем да застанем пред камерите и да говорим. Не очаква нищо друго. — Беки й намигна. — Ще видим кой има повече кураж.

— Харесва ми — измърмори Лита. — А и той няма да предположи, че работим заедно.

— Искаш ли да останеш да преспиш тук? Имам свободни стаи.

— Заради отменените резервации ли? — Лита се протегна. — Знаеш ли, пътят до Лондон наистина е много дълъг.

— Защо не се обадиш на съпруга си? Ще ти намеря тоалетни принадлежности. Ние вече хапнахме, но можеш да си поръчаш рум сървис.

— Румсървис значи? — отбеляза Лита. — Предполагам, че обслужването е отлично.

— Определено — отвърна Беки с нотка на гордост.

Марк никак не се зарадва, че тя няма да се прибере у дома.

— Съгласен съм — каза той.

— Не е вярно, нали?

— Не, не е. Връщай се тук. Липсваш ми.

— Няма ме само от пет минути.

— Тринайсет часа и дванайсет минути, ако трябва да сме по-точни. Какво правиш сега?

— Лежа в голямо легло с балдахин — отвърна Лита.

— Така в Америка наричате голямата спалня. С какво си облечена?

— С нищо — подразни го Лита.

Той изстена:

— Много обичаш да ме измъчваш.

Тя се усмихна. Направо усети как Марк отвърна на усмивката й от другия край на линията.

— Можеш цял ден да си мислиш как ще те възнаградя утре.

Той затвори, след като й изпрати въздушни целувки, и Лита се отпусна в леглото. Беше силно впечатлена. Очарованието на стария континент никога не бе я вълнувало особено, но дори и най-модерното момиче не можеше да не се впечатли от обстановката тук. Старинното легло от тъмен махагон, с тежки копринени завеси с източни мотиви, напълно си подхождаше с останалите мебели: кресло от слонова кост, изискано малко канапе, шезлонг и килимче, изтъкано от златисти и бледосини нишки. През дебелите стъкла на прозореца се виждаше идеално поддържана морава, голямо езеро и лабиринт от зеленина. Почувства се като Ан Болейн13 в замъка Хамптънкорт.

На вратата се почука и влезе прислужница с униформа, която буташе количка за сервиране.

— Вечерята, госпожо — каза тя.

— Благодаря. — Лита порови из джобовете си за бакшиш и успя да намери банкнота от една лира.

— Благодаря, госпожо — зарадва се момичето и излезе.

Лита подуши лакомо въздуха и вдигна похлупака. Печен пълнен фазан, задушен спанак с лимон и печени картофи, салата със зелен грах, бутилка шампанско и парче шоколадово парфе, при вида на което й потекоха слюнки. Освен това имаше и сребърна каничка с кафе, с малко картонче до нея, на което пишеше „Безкофеиново“, и кутийка с шоколадови бонбони „Шарбонел и Уолкър“. Забеляза, че всички прибори са сребърни. Отряза парче от фазана. Беше крехко и много вкусно, вероятно от дива птица.

Остана очарована. Нищо чудно, че всички тези богаташи плащаха страшно скъпо, за да отседнат тук. Ако си богат и отегчен, това място бе сред най-добрите, където да пилееш богатството си.

Проблемът на Беки беше, че тя разчиташе на хорските приказки. Това я правеше уязвима за някого като Рупърт, всъщност за всеки, който би решил да пусне клевета по неин адрес…

Лита си наля шампанско в кристалната чаша. Усети познатата тръпка на възбуда.

В главата й почваше да се оформя идея.

Беки спа лошо, въпреки че Лоугън бе сложил ръка върху устните й, за да спре да говори притеснено за Рупърт, и бе проникнал в нея, карайки я да забрави всичко, докато я люби. Когато свършиха, тя се отпусна, както обикновено, а Лоугън заспа, прегърнал я с мускулестата си ръка. Но въпреки топлината на тялото му и сладостните усещания на скорошния оргазъм, Беки не можеше да заспи.

Когато Лоугън се намираше до нея, всичко й се струваше постижимо. А сега Рупърт отново се появяваше на сцената. Със сигурност беше той. И тя нямаше никаква представа какво да прави.

Измъкна се от леглото в шест часа, направи си кафе, загърна се добре в кашмирения си халат и излезе да се поразходи в розовата градина, сега пълна с ярки шипкови плодове, които внасяха колорит в хладното ранно утро. Разсеяно си помисли дали да не направи малко сироп от шипки. Гостите обичаха всички стари английски рецепти, например желето от киселици, което тя с удоволствие им поднасяше. Господи, колко красиво бе имението Феърфийлд! А сега, когато бе потънала в дългове заради другите два хотела, имаше опасност да изгуби къщата, да изгуби всичко.

Можеше да избира — да се оттегли, да се примири, да живее на издръжка на съпруга си или да защити честта си. Тя бе рискувала. А сега всичко ужасно се объркваше.

Отпи от кафето и се загледа в парата от горещата течност, която се смесваше с бялото облаче на дъха от устните й, докато стъпваше по замръзналата трева. Изпитваше страх, да, но и още нещо, по-дълбоко — изпитваше гняв.

Рупърт винаги щеше да се връща. Трябваше да намери начин да го унищожи. И да защити себе си от подобни неприятности. „Притежавам английска смелост и американска упоритост — помисли си Беки. — А това определено е достатъчно, за да се изправя срещу него.“

Върна се обратно в къщата в малко по-добро настроение и махна с ръка на Лита, която стоеше в кухнята, облечена в една от по-широките й рокли. Можеха да закусят заедно и да продължат с плановете. Отвори кухненската врата и влезе.

Тогава звънна телефонът.

Рупърт седеше с Пийт Бесъл в малката конферентна зала в „Дорчестър“, облечен в най-хубавия си костюм на фино райе, с дискретна вратовръзка „Хермес“ и обувки „Джон Лоб“, а семплите му златни ръкавели и пръстенът с фамилния герб проблясваха на светлината на лампите. Беше трезвен, но независимо от това, се забавляваше невероятно много.

Присъстваха впечатляващ брой журналисти от жълтите вестници, както и няколко репортери на финансовите издания. Бесъл се бе обадил където трябва, бе инструктирал адвокатите, бе свършил добра работа. Рупърт с радост щеше да му отстъпи Лита.

— Но защо ви отне толкова време да го оповестите публично, лорд Ланкастър? — попита хубавичка репортерка от „Дейли Мирър“.

Рупърт обърна бляскавата си, сексапилна и леко съжалителна усмивка към нея. Тя се изчерви.

— Защото се надявах, че няма да се стигне дотук. Че госпожица Моралес, впрочем госпожа Конрън, и госпожа Лоугън сами ще решат да постъпят честно и почтено. Те знаят, че са се възползвали от поверителна информация. Предполагам, че трябваше да се досетя какво ще стане, когато госпожа Лоугън започна да обвинява мен за краха на „Ланкастър“, който настъпи под нейно ръководство. В крайна сметка обаче, след период на сериозно обмисляне, чувствам, че съм длъжен пред семейството си и пред себе си да отстоявам онова, което по право е мое.

— Излизали сте и с двете жени?

— Да — сериозно отговори Рупърт, — което ме поставя в неловко положение. Налага се да ги съдя за нанесени щети.

— Срещате ли се с някоя конкретна дама в момента?

— Малко съм огорчен от любовта, както сигурно разбирате — отвърна Рупърт.

Последва съчувствен смях и той се ухили.

— Значи наистина сте завели дело?

— Всичко е вписано в гражданския регистър. За съжаление. — Рупърт се изправи, усетил, че е дошъл моментът да се оттегли. — Това е всичко, дами и господа.

— Имам копия от исковете за вас — развика се Бесъл и ги размаха пред различни репортери, които крещяха нови въпроси към излизащия през вратата Рупърт.

Той се усмихна широко. Всичко изглеждаше просто идеално.

— Да, ясно. Разбрах. — Беки се намръщи и погледна Лита, която й правеше знак да затвори. — Ще ти се обадя пак.

Остави слушалката и извика на Шарън да не я свързва повече с никого.

— Този кучи син! Пийт Бесъл. Този негодник! — просъска Лита. — От старата ми фирма е. Сигурно той е намерил Рупърт.

— Знаех си, че е получил помощ отнякъде. Да не би да имате стари сметки за уреждане с този Бесъл?

— Нека ти разкажа в колата — каза Лита. — Мисля, че е добре да идем заедно в Лондон. Искам да обсъдя нещо с теб.

Атмосферата в офисите на „Ню Уейв“ бе доста мрачна, когато пристигна Лита, следвана от Беки. Рецепционистката дори избягваше да срещне погледа на шефката си, сякаш се опасяваше, че може да я уволни. Навсякъде царяха страх и униние, което страшно вбеси Лита. Двете жени се качиха заедно с асансьора до главния офис, където завариха Хари Вайс, потънал в телефонен разговор с Ричард Файнстийн от „Кафе Коста“, и в деловия му тон се долавяха умоляващи нотки.

Очите на Лига проблеснаха опасно. Направи знак на Хари да приключва. Той успя да вметне няколко любезни фрази и след половин минута затвори телефона.

— Слушайте всички. — Тя плесна с ръце. — Оставете телефоните, елате насам и ме чуйте. Имаме проблем с „Дохъни“ и Рупърт Ланкастър и ето какво ще направим.

Отличното настроение на Рупърт бе започнало да се помрачава. Беше се върнал в хотела за късна закуска с шампанско в компанията на Бесъл. Изпитото шампанско се оказа повече от храната, а после, когато дребничкият и мазен американец си тръгна, той изсмърка няколко дозички кокаин — колкото да задържи доброто си настроение. Само че наркотикът бе свършил, а за да намери дилър, трябваше да обиколи клубовете по-късно вечерта. А сега му се бяха обадили от рецепцията, че някой иска да се види с него. Голяма досада.

— Е, кой е? — сопна се той.

— Госпожа Конрън и госпожа Лоугън, милорд.

— Това да не е някаква тъпа шега?

— Има и един мъж, който иска да говори с вас, милорд.

След пауза се чу приглушеният глас на Бесъл в слушалката:

— По-добре ни пусни горе, човече. Имат да ти казват доста неща.

— Все ми е едно. Качвайте се. Стая 256.

Рупърт затвори слушалката и усети как по вените му се разлива нова възбуда. Бесъл, разбира се, не би предизвикал сцена в „Дорчестър“, но бе действал много бързо. Наистина ли онези двете бяха тук? Лично? Готови да го молят и да се унижават заради тъпите си фирми, да му предлагат сделка? И какво ли още бяха готови да му предложат? Кокаинът все още опияняваше сетивата му. Започна да си фантазира как Беки и Лита ще се облеят в сълзи и ще му се примолят да не ги съсипва напълно. Би могъл да изпробва докъде стигат слепите им амбиции. Може би само и само да запазят част от бизнеса си щяха да паднат в краката му и да му се отплатят с горещ секс. И двете. Една за него и една за Пийт, не го интересуваше особено коя точно. Рупърт започна да се възбужда, представяйки си как двамата с Бесъл, седнали на дивана, си бъбрят за сделката, докато русата глава на Беки и тъмнокосата на Лита са сведени над скутовете им. Да. Това вече щеше да е пълна победа.

Съжаляваше единствено, че не е открил Бесъл по-рано.

На вратата се почука. Рупърт стана и отиде да отвори. Аха, ето ги и тях. Беки, облечена в прилепнала копринена рокля, която едва стигаше до коленете й и откриваше прекрасните й стройни прасци, а русата й коса се стелеше по раменете. Лита, обута в тесни черни панталони, които обгръщаха плътно стегнатото й, закръглено дупе, с черно кожено яке и черна сатенена блуза, очертаваща великолепните й гърди. Сега изглеждаше дори по-добре, отколкото последния път, когато я бе зърнал. Към красотата й имаше нов блясък.

— Заповядайте, дами — покани ги той, ухилен самодоволно. Какви сладкишчета изглеждаха двете! Беше ги имал и двете, а после ги бе изиграл. — Бесъл, разполагай се удобно.

Пийт Бесъл седна в ъгъла и се загледа в обувките си, но Рупърт не му обърна внимание.

— Явно сте чули за съдебния иск. Предполагам, че за вас е било малко шокиращо…

— Рупърт — прекъсна го Беки, — нека ти кажа какво е ответното ни предложение. Оттегляш съдебния иск и ни се извиняваш, заявявайки, че напоследък си бил подложен на голям емоционален стрес. После заминаваш в чужбина и никога повече не се връщаш в Англия. Никога повече няма да притесняваш Лита или мен. Никога няма да използваш името Ланкастър за бизнес цели по никакъв повод! Как ти звучи това?

Рупърт се изсмя отсечено.

— Ти си луда. Малко внимание от страна на пресата и всички резервации за луксозните ти хотели отиват по дяволите. Знаем, че това вече се случва. Нали така, Бесъл?

— Млъквай, Рупърт! — просъска Бесъл.

— Може и да си прав за отрицателните отзиви в пресата, поне в краткосрочен план — каза Лита. — Обаче ние двете решихме, че предпочитаме да започнем всичко отначало, но не и да ти позволим да постигнеш своето. Ако продължиш, ето какво ще направим. Разговарях с предишния си банков мениджър, който пази финансовите отчети за онова, което ти ми стори някога. Беше прав, тогава не можех да си позволя адвокат. Но сега вече мога.

— А аз ще застана пред журналистите и ще им кажа как си ме ударил — добави Беки.

— Ще те съдя — упорито повтори Рупърт.

— Може би си забравил Шарън — спокойно продължи Беки. — Имам свидетел. Доникъде няма да стигнеш.

— Вече казах на Пийт, че ще дам много красноречиво интервю на „Ад Уикли“ относно това как е изплагиатствал идеите ми в работата, а ще спомена и за сексуалния му тормоз над мен и половата дискриминация. Заместничката ми — Джанис — познава няколко жени, които още работят в „Дохъни“. Обадила им се е и те са готови да свидетелстват. Той знае, че не може да рискува, ще понесе огромни щети. А аз винаги мога да започна отначало, да поемам малки поръчки. Работата ми сама говори за себе си. Освен това… — Лита се прокашля. — Веднъж щом застанем на свидетелската скамейка и стане ясно, че ти съвсем нищичко не разбираш от реклама, това не само ще обърне делото в наша полза, но и ще те съдим за лъжесвидетелстване.

— А това е криминално престъпление — обади се Беки.

— Я кажи какво правеше в Монако. Намерихме баронесата, с която си бил. Тя е достатъчно възрастна, че да ти бъде майка, Рупърт. Един английски лорд да се превърне в жиголо! — присмя му се Лита. — На пресата много ще й хареса човешката страна на тази история, нали така?

— Тя няма да каже нищо — успя да промълви Рупърт.

— О, така ли? — тържествуващо попита Беки. — Не мислиш ли, че все някоя от тях ще проговори? Доколко си сигурен? А и не може да са чак толкова доволни от теб.

— Какво, по дяволите, искаш да кажеш? — почервеня от яд Рупърт.

— Искам да кажа, милорд, че ти си най-ужасният любовник, когото някога съм имала — заяви Лита. — Едва ти става, а и всичко трае цели три минути.

— Толкова дълго? — възкликна Беки и я погледна.

Лита се усмихна влудяващо на Рупърт.

— И не си мисли, че няма да го кажа пред всички. Не съм свита срамежливка. Макар да си спомням, че ти беше такъв. Наистина ли искаш това да излезе в пресата?

— Бесъл! — изрева Рупърт.

Пийт Бесъл го погледна с открита ненавист. Никога не бе вярвал, че онези глупачки в „Дохъни“ ще проговорят. Не смяташе, че Лита знае, нито че ще се свърже с тях.

Проклетите жени се съюзяваха. Вече нямаше да може да работи там. Щеше да се наложи да подаде оставка.

— Казах ти да си затваряш устата! — сопна му се той.

— Не можете да се отнасяте така с мен. Няма да посмеете — прошепна Рупърт.

— Така ли мислиш? — сви рамене Беки. — Ето копието от изявлението пред пресата, което ще разпространим, ако не оттеглиш съдебния си иск в рамките на половин час.

Тя му подаде документа и лицето на Рупърт съвсем помръкна, докато го четеше. Помъчи се да потисне пристъпа на гадене.

— Ще го оттегля — измърмори той.

— Сигурна съм — усмихна се отново Лита. — И ще се махнеш от Англия. Но не се опитвай да се установиш в Ню Йорк. Имам офис там, а не искам никога повече да виждам лицето ти.

— Рупърт направи голяма услуга и на двете ни. Накара ме да разбера, че моите хотели са прекалено луксозни и разчитат на отбрани клиенти. Ами ако се появи някой друг дребен мошеник като него и се опита да ми създава неприятности? Имам нужда от реклама. Малко повече популярност. Така няма да има отказани резервации. — Беки потупа Лита по рамото. — „Ню Уейв“ ще ми осигури това.

— Ще работим срещу комисиона. Мисля, че начинанието ще се окаже много доходно. — Лита погледна бившия си годеник, който седеше, облегнат на стола, с посивяло лице. — Тръгваме си. Сбогом, Рупърт. Бих казала „довиждане“, но знам, че няма да се срещнем.

— Сбогом — каза и Беки. — Ако искаш съвета ми, намери си някое сговорчиво момиче с пари и се дръж кротко до края на дните си.

— Как мога да знам със сигурност, че въпреки всичко няма да публикувате онези неща? — заговори Рупърт и дори самият той осъзна, че направо хленчи.

Беки го погледна в очите.

— Втори братовчеди сме, Рупърт. Докато не се мяркаш пред очите на хората, няма да е нужно да го правим.

— Не мога да те понасям! — изръмжа той. — Знаеш го, нали?

Лита се засмя.

— Виж какво, Рупърт — отвърна му Беки, — мисля, че все някак ще го преживея.

После излезе и затвори вратата.

Лита пъхна ръката си под лакътя й, докато отиваха към асансьорите, и каза:

— Беше забавно.

Беки тръсна русата си грива и дори бостънският й акцент вече не дразнеше Лита:

— Наистина. Мисля, че ще спечелим добри пари.

— Сигурна съм — отвърна Лита. — Онези двамата очакваха да реагираме така, както според тях реагират жените. Не са предполагали, че ще отговорим на атаката им.

— Е, проблемът си е техен. — Беки посегна и дръпна една от тъмните къдрици на Лита.

Лита довърши детското стихче и двете дружно се засмяха.