Когато тя беше лоша

Тридесета глава

Имаше да върши много по-важни неща и го знаеше. Трябваше да изчисли колко струва издръжката на къщата, да прегледа основно печалбата от хотела, за да прецени кои разходи да намали допълнително и каква заплата може да получи тя самата. Дали да не си наеме апартамент на остров Сили? Струваше й се доста далеч. Да пътува с корабче до сушата и после с влака до Феърфийлд всеки път, щом й се прииска да се върне у дома, щеше да е скъпо, а и ужасно дълго.

От много мисли за новата ситуация главата й пулсираше от болка.

За пръв път в живота й парите се оказваха проблем.

Полагаше големи усилия да запази самообладание. Да не се отдава на емоциите. А отгоре на всичко не можеше да престане да мисли за Уил Лоугън.

За невероятното му нахалство. Та той е само един проклет градинар, повтаряше си тя. Скъп градинар, определено, но в крайна сметка само толкова. Беки го сравни с надута продавачка в дизайнерски бутик.

Проблемът бе, че сама не си вярваше.

Поразпита тук-там за него. Помоли Шарън да говори с приятелите си в селото. Рупърт бе наел Лоугън, така че тя не знаеше абсолютно нищо за него.

Наученото доста я изненада. Беше от Йоркшър — е, това вече го знаеше — и услугите му много се търсели. Изключително много. Работел в района по друг проект, в парка на един замък наблизо, който реставрирали по поръчка на Националния фонд. За да се заеме „Лоугън Гардънс“ с имението ти, трябвало да се запишеш в дълъг списък от чакащи, а и фирмата не се занимавала с обикновени градини.

— Той всъщност е специалист дизайнер на паркове и градини — обясняваше й Шарън, докато пийваха чай и хапваха препечени филийки с мармалад в кухнята. — Каквито е имало някога в Англия. Все забравям името на онзи човек, много известен.

— Талантливия Браун?

— Да. Точно той. Е, Лоугън се занимава с това. И тарифите му са страхотно високи. Не мисля обаче, че той самият изкарва много пари.

— Защо?

— Защото харчи много за самите градини. Наема големи екипи от работници, понякога дори и архитекти. Купува само най-добрите растения и предпочита тези, които са отглеждани екологично, а те струват цяло състояние. Затова не печели кой знае какво.

— Печели достатъчно, че да носи скъп костюм! — рязко я прекъсна Беки.

Шарън примигна:

— Не се нахвърляй върху мен, аз само ти предавам онова, което научих. Какво, да не би да ти е одрал кожата със сметката?

— Платих му пет хиляди за лабиринта в градината.

Приятелката й явно се изненада:

— Само толкова? Сигурно е объркал нещо.

— Какво говориш?

— Ами помисли малко. — Тостерът изпиука и тя скочи от мястото си, за да си намаже още една филийка с масло. — Добре развит тисов жив плет, колко струва това? Особено ако е отгледан съобразно екологичните норми. Ти имаш поне двайсет такива в лабиринта. А и работниците му, тези неща тежат, а и сигурно е трябвало да наеме машини, за да отсече дърветата, и архитект, който да проектира плана на лабиринта. Според мен е похарчил поне три-четири хиляди. — Шарън сви рамене. — Чичо ми има оранжерия и съм наясно.

Беки се ужаси:

— Нали не мислиш, че ми е направил отстъпка в цената?

— Или е това, или наистина нищо не разбира от сметки — увери я приятелката й.

Беки скри лице в дланите си:

— О, господи!

— Какъв ти е проблемът? Получила си една прилична отстъпка. Не ти ли трябват точно сега тези пари?

— Там е проблемът. Такъв негодник! Не искам съжалението му, не искам да ми прави услуги. И защо, по дяволите, да го прави? Аз живея… тук. — Беки махна с ръка към разкошната обстановка около себе си. — Той се държа грубо, настоявайки да му платя сметката.

— Длъжен е да плати на хората си. Вероятно е настоявал, за да получат заплатите си.

— Трябва да разбера веднага. — Беки поклати глава. — Трябва да му се обадя. Или може би ти ще го направиш вместо мен, Шарън. Просто го попитай дали не е станала грешка при изчисленията.

— Не ме замесвай в това, скъпа.

Беки ядно захапа препечената си филийка.

Шарън си тръгна около един часа. Резултатите от нейните изчисления за разходите, нужни за поддръжката на Феърфийлд, дори и само основните — поддръжка и текущи ремонти, косене на моравата и подрязване на живия плет, заплатата на госпожа Моркамб и отоплението поне на част от къщата през зимата — бяха потискащи.

— И не забравяй, че това не е всичко.

— Какво още?

— Ти. Нали трябва да живееш. Храна, напитки, пътувания. Доста е скъпо да си жив. Нещо, което вероятно не си забелязвала досега.

Така беше. Според Беки остатъкът от наличните й средства щеше да й стигне за около три години, може би и за четири, ако наистина харчи много пестеливо. Но никога досега не се бе ограничавала и перспективата съвсем не я радваше.

— Хотелът носи добра печалба. — Без да обръща внимание на безпокойството, което я обземаше, тя се опита да погледне на нещата откъм добрата им страна. — Отначало се занимавах с него. Преди да разбера какво всъщност прави Рупърт. Само един хотел е, но все пак носи приходи.

— Искаш ли съвета ми?

Беки погледна предпазливо към приятелката си:

— Защо ли си мисля, че и без това ще ми го кажеш?

Шарън се усмихна широко:

— Защото вече имаш опит, скъпа моя. Мисля, че трябва да го продадеш.

За втори път през този ден Беки се ужаси от чутото.

— Само това ми е останало от компанията на баща ми.

— „Ланкастър Холдингс“ не е хотелът, Беки. А самата ти. Ако го продадеш сега, когато е печеливш, ще разполагаш с достатъчно пари, докато решиш с какъв бизнес искаш да се занимаваш. Можеш да живееш от лихвата на парите си, ако внимаваш. Изцяло ли притежаваш този хотел, без никакви дългове и заеми?

— Не.

— Жалко. Но все пак ще имаш печалба.

— Не толкова, колкото си мислиш.

Беки се колебаеше. Мисълта да започне от нулата, да постави едно ново начало бе опияняваща. Може би само това можеше да я измъкне от мрачната дупка, в която се намираше.

Но новото начало налагаше да оправи старите си дългове. А това означаваше да се обади на господин Лоугън.

— Не е в офиса.

Беки държеше телефонната слушалка и едва се сдържаше да не тропне с крак.

— Така казахте и предишния път, когато се обадих.

Момичето отсреща имаше дразнещо пискливо гласче:

— Да, госпожице, а сега има друг ангажимент.

— Не му ли предавате съобщенията ми?

— Да не би да казвате, че не си върша работата?

— Предадохте ли му, че е важно?

— Предадох му точно каквото ми казахте. Не е в офиса. Съжалявам.

Чу се изщракване и връзката прекъсна. Кипнала от гняв, Беки отиде в библиотеката и извади фактурата на Лоугън от папката с документи. Да, най-отгоре имаше адрес.

— Госпожо Моркамб.

— Да, госпожице.

— Ще отсъствам през деня.

— Много добре, госпожице.

Беки грабна чантата си и тръгна към колата си, малко „Рено 5“, което Шарън бе настояла да си купи. Дотук с неговите увъртания и измъквания! Щеше да го издири къде е, да уреди сметките си с него и да продължи с живота си.

Пътуването й отне три ужасни часа. Все още й се струваше странно да се движи от обратната страна на пътя и няколко пъти насрещните коли надуваха пронизително клаксони. Три пъти трябваше да отбива встрани от пътя, за да погледне в картата, после обърка отбивката, загуби се из малките провинциални пътища и най-накрая стигна до целта си с цял час закъснение.

Бъкстед се оказа тихо малко селце в Шропшър, близо до границата с Уелс. Белите улични знаци и табелки с черни букви се облягаха на големи живи плетове — зелени, гъсти и отрупани с орлови нокти и с разноцветните фунийки на грамофончетата. В селото имаше малка пощенска станция с червени керемиди и няколко къщи със сламени покриви, останалите бяха направени от камък и тук-там се виждаше по някоя стара сграда от червени тухли. Беки не забеляза нищо особено в мястото. Имаше бар, „Куин Шарлът“, но тя не се отби да хапне нещо за обяд, въпреки че умираше от глад. Искаше първо да се види с Лоугън, после щеше да се нахрани. И да се прибере по-бързо у дома.

Селото бе прекалено малко, за да са отбелязани улиците му на картата, но пък имаше само четири улички. Беки бързо намери „Суон Лейн“ по адреса от фактурата и зави към нея. „Суон Лейн“ 26, трети етаж.

Много добре. Това трябваше да е по-високата, квадратна тухлена сграда на ъгъла. Единствено тя би могла да има цели три етажа. Паркира, слезе от колата и се приближи. Входната врата беше отключена. На първия етаж се намираше зъболекарски кабинет.

— Мога ли да ви помогна? — попита жената на рецепцията.

— „Лоугън Гардънс“?

Тя посочи нагоре с палец.

— Благодаря — отвърна Беки.

Тръгна нагоре по дървеното стълбище, като отбеляза, че килимът е поизтъркан, а стените би трябвало да се пребоядисат. Цялата сграда изглеждаше евтина. Не мизерна прекалено провинциална беше, за да е мизерна, — но евтина, овехтяла и напълно неподходяща за „търсена“ фирма в каквато и да е сфера на бизнеса.

На третия етаж се спря пред солидна дъбова врата с малка месингова табелка до нея, на която пишеше, че това са офисите на „Лоугън“. Пое си дълбоко въздух и влезе вътре.

Мястото бе тясно и явно не им бе достатъчно. По всички стени имаше метални етажерки, но въпреки похвално голямата площ за съхранение на документи, навсякъде лежаха купчини с книжа, писма, сметки, каталози с розови насаждения, зеленчуци и градински инструменти. Освен това се виждаха отворени кашони с мостри на лопатки за разсаждане и други инструменти и дори няколко торби с тор.

Зад секретарското бюро седеше момиче и дъвчеше дъвка. Беки веднага изпита антипатия и осъзна, че това същото момиче бе отказало да я свърже с Лоугън тази сутрин.

— Мога ли да ви помогна?

— Надявам се. Търся Уилям Лоугън.

Момичето зад бюрото присви очи:

— Вие сте онази дама, с която говорих по-рано, нали?

Нямаше смисъл да отрича — колко ли американци се обаждаха на ден?

— Да. Реших, че може да имам по-голям късмет, ако дойда лично.

— Вижте какво, госпожице. — Момичето въздъхна. — Не искам да съм груба, в никакъв случай, но не мисля, че той има желание да разговаря с вас. Предадох му съобщението ви, а той го смачка и го хвърли в коша.

Беки усети как кръвта нахлува в лицето й, но продължи да настоява:

— Предположих, че не иска да говори с мен. Обаче аз искам да говоря с него. Има проблем със сметката ми.

— Проблем ли? — Малкото съчувствие от страна на секретарката изчезна напълно. Сега тя отново се държеше враждебно и повиши тон: — Знаете ли изобщо колко евтино ви излезе цялата работа? Дължим наем за два месеца, обаждат ни се от разсадниците, а вие смятате, че има проблем? Ще ви кажа какъв е проклетият проблем…

— И какъв е?

Беки се сепна. Дори не го бе чула да влиза. Обърна се и видя Лоугън — с черни кадифени панталони, черна тениска и груби работни обувки. Стоеше точно зад нея в тясната стаичка и красивото му лице изглеждаше потъмняло от гняв.

— Предпочитам да го обсъдим насаме.

— Можеш да кажеш всичко, което имаш да ми казваш, и пред Трейси.

Тя погледна към настръхналото момиче. Наистина не й се щеше да обсъжда положението си пред нея. Но Уил се взираше неумолимо в лицето й.

— Моля ви, господин Лоугън. — Каза го тихо. — Шофирах дотук цели три часа, за да поговоря с вас. Не може ли да идем в бара?

Той беше гладен.

— Добре.

— Благодаря — отвърна Беки. Изпита огромно облекчение. Отдаде го на желанието по-бързо да се отърве от Лоугън.

Лоугън донесе напитките им на масата. Барът имаше приятна градина отзад, с голям декоративен храст будлея11, покрит с безброй цветове.

— Какво е това? — Той кимна неодобрително към бялото газирано вино, което тя си бе поръчала.

— С кола съм.

— Вярно.

— Мислех, че истинските мъже не ядат зеленчуков пай — отбеляза Беки, обзета внезапно от детинско желание да му отмъсти за заядливата забележка.

— Аз пък много обичам зеленчуков пай. — Той отново говореше със силно изразен акцент. — Казахте, че сте шофирали три часа, за да ме видите. И не искате да говорим пред секретарката ми. Сигурно имате основателни причини.

— Става дума за сметката. Сумата е прекалено малка.

Той тъкмо се канеше да хапне от пая и вилицата му остана във въздуха.

— Какво искате да кажете?

Тя се взря в очите му. Този път нямаше да я накара да сведе поглед.

— Имам предвид, че направих малко проучване, господин Лоугън. Открих колко струват живите плетове, какви са тарифите за услугите ви и че наемате архитекти. Разбрах, че сте поели работата при мен като един вид… овощарска благотворителност.

Лоугън се смая. После избухна в смях.

— Не ми се присмивайте! — сряза го Беки. — Знаете какво имам предвид. Обикновено се занимавате с индустриални проекти и не печелите много, понеже сте прекалено взискателен към качеството. И въпреки това сте ми направили отстъпка от хиляди лири, независимо от…

— Какво? — меко попита той, а тъмните му очи блестяха весело.

— Знаете. Разправията ни. Както и да е, не се нуждая от милостинята ви. Имам много повече пари от вас, за бога, и искам да платя дълга си. Не искам да ви дължа услуги, за които изобщо не съм ви молила.

Лоугън замълча за миг, после отпи солидна глътка от джина с тоник. Погледна я над ръба на чашата си и очите му леко се плъзнаха по тялото й, както бе направил и по-рано. На Беки изведнъж й се прииска да е облякла нещо различно от бялата памучна рокля. Ами ако слънчевите лъчи я правеха прозрачна и той можеше да види сутиена и бикините й? Бяха от бледосиня дантела. Ами ако ги забележеше?

— Нямате ли какво да кажете? — настоя тя.

Уил Лоугън я огледа преценяващо. Това момиче беше невероятно! Представяше си феминистките като грозни жени, които щурмуват университетите, не носят сутиени и отказват да бръснат подмишниците си. Момичето срещу него изглеждаше точно обратното на този образ: загоряла кожа, дълги крака и златна коса — красива блондинка, достойна за прочутия календар на фирма „Пирсли“. Тогава защо, по дяволите, бе толкова ядосана и горделива?

Какво казваха американците? Кипяща от енергия и плам. Да, точно така, плам.

Напомни си, че е с десет години по-млада. Нали вече бе решил, че е прекалено млада за него? Но въпреки това бе предизвикателство. Богата, от аристократичен род, живееше в имение, беше ръководила голяма компания — о, явно я бе довела до банкрут, както разправяха. Все пак имаше навици да се разпорежда и да й се подчиняват не беше от момичетата, които излизат с мъже като него.

Тя бе за лорд Ланкастър и други такива безгръбначни същества. Но определено харесваше неумолимия й дух. Макар че се нуждаеше от опитомяване, също като дива кобила.

Беше прочел за финансовите й неволи и й бе направил отстъпка в сметката. Навярно беше глупаво от негова страна. Тя имаше право — наистина притежаваше повече пари от него. Но малко му бе дожаляло за нея. Нищо че се държеше като истинска принцеса.

— Изненадан съм.

— Просто ми кажете колко ви дължа и ще си тръгна.

— Ще ми отнеме известно време, за да пресметна. Освен това не искам парите.

— По дяволите! — каза Беки разгневено, готова да му се нахвърли. — Желанията ви нямат значение. Искам да си платя!

— Не можете да ме накарате да взема и едно пени. — Лоугън се усмихна широко. — Но ще ви предложа нещо. Ще хвърляме ези-тура. Ако спечелите, ще ви изпратя сметката си и всичко е уредено. Ще си взема парите от банката и никога повече няма да ме видите.

— А ако загубя?

— Пак ще взема парите. Имам сметки за плащане. — Беки се усмихна доволно. — Но — добави неумолимо Лоугън — за тази цена ще се върна във Феърфийлд да засадя розовата градина и ще излезете на среща с мен, където аз пожелая.

— Моля?

— Да, тази розова градина не ми дава мира. Не понасям да оставям недовършена работа.

— Имах предвид срещата.

Той я изгледа по онзи спокоен и самоуверен начин, който толкова я смущаваше.

— Ще ми е забавно да ви видя принудена да се държите любезно с мен поне една вечер… Освен това сте много красива, както сигурно знаете.

Беки скочи на крака:

— Няма да продавам тялото си, за да платя сметката си към вас, господине.

Лоугън повдигна едната си вежда:

— Кой е молил за подобно нещо, скъпа? Казах среща. Може би това означава нещо по-различно отвъд океана или сте прекалено изискана дама, че да излезете с човек от работническата класа?

— Не. Разбира се, че не. — Беки извади монета от джоба си, подхвърли я нависоко и я захлупи с длан върху опакото на тънката си китка.

— Е? — предизвика я Лоугън.

Тя го погледна право в очите.

— Тура. Казвам тура. — После бавно вдигна ръка от монетата и изруга: — По дяволите!

Лоугън се засмя ниско и гърлено.

— Това значи три хиляди лири и една среща, ако обичате, госпожице Ланкастър.

— Можеш да ме наричаш Ребека — нещастно промърмори тя.

— Аз съм Уил.

— Ще ме уведомиш кога е срещата ни.

Написа му чек и се изправи. Той бързо протегна ръка и стисна китката й — леко, но решително.

— Къде тръгна? — попита Лоугън. — Срещата започва веднага.