Лита Моралес престана да търка захабения кухненски плот, обърна се и видя майка си, която се усмихваше и гордо размахваше бял плик.
— Честит рожден ден, миличка! — майка й я целуна по бузата, докато си слагаше ръкавиците, за да се предпази от ноемврийския студ в Бронкс. През прозорците на мъничкия им апартамент се виждаха уличните лампи на Уилър Авеню на фона на бледозлатистото ледено утринно небе. Беше шест и половина и жената бързаше да хване метрото за Манхатън. — Двамата с баща ти имаме подарък за теб.
Лита се усмихна и взе плика. В него имаше детска картичка с нарисуван таралеж, държащ няколко балона. Вероятно бе взета с намаление, защото единият й ъгъл изглеждаше леко омачкан, а в семейство Моралес внимаваха за всеки цент. В картичката имаше пъхнати седемнадесет долара — по един за всяка година от живота й, обичайният подарък за рождения й ден. За Лита това бяха много пари.
— Благодаря, мамо — тя я прегърна.
— Трябва да тръгвам. Ще се прибереш рано, нали?
— Добре — съгласи се Лита.
Майка й побърза да тръгне, а баща й, разбира се, вече бе излязъл. Вероятно следобед щеше да се прибере, за да подремне малко. Лита не можеше да се сърди, че няма никой на рождения й ден. Родителите й работеха, а Чико, който хъркаше в стаята си, не се броеше. Внимателно прибра своите седемнадесет долара в един стар чорап под дюшека, като си остави два долара за непредвидени разходи през деня.
Сега бе време да измие съдовете от закуска. Лита действаше бързо, защото не искаше да закъснява за училище. В ранното утро гледката към града през кухненския прозорец я потискаше. На отсрещната страна на улицата някоя от бандите бе надраскала с графити стената на китайската обществена пералня. Надяваше се, че не е бандата на Чико. Поне този път.
Обичаше брат си, но наистина се притесняваше за него. Той категорично отказваше да използва ума си.
Догодина щеше да навърши осемнадесет. Налагаше се сериозно да се замисли как да си намери работа и да се измъкне оттук. Иначе щеше да се окаже впримчена в някакво безперспективно препитание — като майка си, или да се мотае по улиците — като Чико, който само създаваше неприятности и си губеше времето. Не за такъв живот си мечтаеше Лита. Не искаше да заприлича на родителите си: с повехнала кожа и черни сенки под очите, изглеждащи поне с десет години по-възрастни, макар да бяха само по на трийсет и седем. Майка й имаше здрави кости и се държеше, но лицето й бе жълтеникаво от недоспиване. Ходеше леко прегърбена — заради безкрайното навеждане над шевната машина в евтината фабрика в Алфабет Сити. Получаваше мизерни надници, без осигуровки, а работата й вземаше здравето и зрението, така че сега красивите й тъмни очи се криеха зад дебелите стъкла на очилата. А баща й караше таксито си из града по цял ден и по цяла нощ, а кожата му бе изтъняла от пушенето и стреса.
До известна степен разбираше защо Чико не желае да работи. Баща му крещеше, че ако искат някой ден да ги приемат истински в тази страна и да бъдат нещо повече от черноработници, да получават уважение, а не обиди, трябва да има повече хора като него, готови да си изкарват хляба честно и почтено. Чико отговаряше, че това е за глупаците. Цялото му поколение се разграничаваше от родителите си. А и не се ли очакваше човек да получава прилична заплата за труда си? Те явно не изкарваха добри пари, щом живееха, натъпкани в малък апартамент от три стаи в най-лошия квартал в града.
В отговор Карлос удряше Чико. Досега брат й не бе отвърнал със същото, само стискаше юмруци, гледаше навъсено и излизаше навън. Но някой ден и това щеше да стане. Лита го знаеше.
Тя бе продължила да учи след завършването на основното си образование, но Чико бе прекъснал, обещавайки на баща си да започне работа в строителството. Нямаше нужда дълго да го увещава. Явно четенето на дебели книги не помагаше много на семейството; съвсем иначе стояха нещата с извънредните надници в строителството. Това бе мъжко занимание. Освен това не трябваше Чико да лентяйства. Затова баща им се съгласи, че няма защо Чико да ходи в гимназия. Той самият не бе завършил средно образование, а се справяше добре в живота, нали така? Имаха покрив над главите си, от четири години не бяха се местили, винаги навреме плащаха наема и дори имаха малко спестени пари за спешни нужди. Може би синът му щеше да се справи още по-добре. На това се надява всеки баща.
Карлос-старши не се замисляше много за Лита. Тя вече разцъфтяваше като жена, но майка й я обличаше прилично, с дълги безформени поли и блузи, за да не се изкушават момчетата и да не си позволяват много волности с нея. След като Лита гневно бе отхвърлила предложението да започне работа във фабриката, той се бе примирил и не й предложи да последва примера на брат си. Щом Лита непременно искаше да завърши гимназия — добре! Вярно че се налагаше да храни още едно гърло и че тя не внасяше пари в домакинството, но пък той я товареше с достатъчно къщна работа, затова му се струваше справедливо. Малкият им апартамент изглеждаше безукорно чист; прозорците блестяха, макар кварталът да бе мизерен. Лита имаше задължение да свърши домакинската работа, преди да се заеме с уроците си.
За съучениците й домашните бяха досадно задължение. А за Лита — истинска награда. Тя не сядаше пред малкото бюро в тясната си стая, докато целият апартамент не светнеше от чистота като в реклама за почистващ препарат. И макар в Бронкс да бе мръсно и пълно с графити, апартаментът на семейство Моралес изглеждаше толкова чист, че спокойно можеха да го използват за сцена на кулинарно шоу.
На баща й това му харесваше, затова повече не стана дума момичето да почва работа във фабриката.
А и докато Лита растеше, у него се появи надежда, че тя може да получи и нещо по-добро. Може би с гимназиалната си диплома и ако се научеше да пише на машина, щеше да си намери работа като секретарка. В централния офис на таксиметровата компания имаше жени, които правеха кафе и водеха документацията. Това бе добър живот за едно момиче. Лека чиновническа работа, която не съсипва ръцете. А дори и Карлос Моралес забелязваше как се развива дъщеря му.
На тринайсет тя бе най-хубавото момиче в училище. На петнайсет — най-красивото момиче в Саундвю. А на седемнайсет — вероятно най-прекрасното момиче в цял Бронкс.
Дългите поли и безформените блузи не можеха да се преборят с майката Природа, която оформяше фигурата й съвсем не с майчинска ръка. Гърдите й, напъпили рано, наедряха и продължаваха да растат, докато накрая заприлича съвсем на Лана Търнър в прилепнал пуловер, не че майка й би й позволила да облече подобно нещо. Старите сутиени от братовчедките й вече не й ставаха. Трябваше да иде в „Маршълс“ и да си купи специални, а майка й изтръпваше, докато внимателно изваждаше пари от портмонето си. На седемнайсет Лита имаше само три сутиена — функционални, здрави приспособления, които силно пристягаха меката й плът и нямаха дори намек за дантела или коприна. Но въпреки това тя се чувстваше секси.
Винаги когато минаваше по улицата, Лита усещаше погледите на момчетата върху себе си. Задържаха се върху гърдите й, щом се приближеше към тях, и върху дупето й, щом отминеше. Всеобщото увлечение по спортуването за здраве щеше да настъпи едва след десетина година, но Лита бе стройна, фигурата й бе естествено стегната и разкошното й дупе, изпъкващо под малката талия, изглеждаше добре оформено и съвсем леко се поклащаше, докато тя се движеше с онова естествено и смущаващо олюляване в таза.
Не искаше да опитва колана на баща си. Не го дразнеше нарочно, както правеше Чико. Доброволно обличаше поли до глезените и блузи с дълги ръкави, но нямаше полза — каквото и да носеше, изглеждаше секси. Тесните прави поли само подчертаваха формите й — тънката талия, стегнатото пищно дупе и гърдите, които грубите памучни сутиени едва удържаха. И не докосваше наркотици или алкохол не защото беше добро момиче, а защото бе горделива.
Нямаше намерение да заприлича на брат си Чико. Нито на Елена Аяла, която живееше по-надолу на улицата им — на деветнайсет и вече майка на неспирно плачещи близнаци.
Лита Моралес щеше да се измъкне. И това бе годината, в която щеше да го направи.
— О, сладурче, накъде си тръгнала така? Ама как само ти стоят тези джинси! Супер!
Лита отмина с безизразно лице, преметнала през рамо старата си раница. Облечена в джинси, получаваше толкова комплименти, колкото и в пола, а и също толкова неприятности. Хлапетата по ъглите й подвикваха и подсвиркваха, когато минаваше покрай тях. Единственото предимство на зимата бе, че тогава носеше широкото евтино синьо палто, което бе омаляло на майка й. То покриваше всичките й форми, както се изразяваше Рико Гонзалес, и й позволяваше да измине осемте преки до блока си без особени неприятности. Най-лоши бяха белите момчета. Подвикваха й думички, като гореща кифличка, мамасита и всякакви такива подмятания. Лита ги презираше. Те слагаха в един кюп всички латиноамериканци — кубинците, мексиканците, пуерториканците — всички, освен доминиканците, които смятаха за чернокожи. Глупаци. Според повечето от тези момчета, ако не си бял като сняг, не струваш пет пари. Приемаха всички испаноговорещи момичета като кукли с гореща кръв и екзотичен вид, с които могат да правят секс и после да ги забравят. Изобщо не се замисляха как ще се почувстват, ако някой подвикваше така след собствените им сестри. Да не би да си въобразяваха, че подмятанията им ще я накарат да спре и да си поприказва с тях? Лита отказваше по двайсет предложения за среща на седмица.
Имаше си нещо като гадже — Хектор Фернандес. Хектор бе амбициозен — една от причините да го харесва. През повечето време се държеше кавалерски, макар да се преструваше, че не я забелязва, когато излизаше с други момчета. Бащата на Хектор даваше под наем два апартамента и семейството му разполагаше с пари. Самият Хектор понякога караше колата на по-големия си брат — един лъскав кабриолет. На Лита й харесваше да се вози в нея, когато имаше малко време, преди да се прибере у дома, макар че Хектор се опитваше да пъхне ръка под полата й. Освен това той беше спортист, което силно ограничаваше подмятанията по неин адрес в училище. Гореше от нетърпение да разбере какво й е купил за рождения ден. Днес трябваше да се прибере направо след училище, но рано утре с Хектор щяха да се видят. Имаха среща преди училище.
В един от часовете той се бе навел към нея и поиска да се видят.
— Наистина е важно, скъпа.
Лита му се усмихна в отговор и тъмните й очи проблеснаха.
— Имаш нещо за мен?
Хектор се ухили широко — със същата лукава и небрежна усмивка, която отправяше към мажоретките, когато си мислеше, че Лита не го гледа.
— Да, точно така. Отбий се утре и си го вземи.
— Добре — обеща тя, после се обърна отново към черната дъска, преди госпожа Майър да изгони от час и двамата.
Сега Лита продължи към ъгъла на „Уилър“ и „Сюърд“ и влезе в малкия хранителен магазин.
— Лита, как си днес, скъпа? — Господин Перес, собственикът, беше приятел на майка й и понякога дори им даваше по нещо на кредит.
— Много добре.
Тя му отправи една от ослепителните си усмивки, които напоследък много го смущаваха. Хосе Перес си бе играл с Лита, когато тя беше малко бебе. Той припряно се извърна и порови в списанията на щанда си, докато момичето си избра яйца и хляб.
— Ето, искаш ли го? — Подаде й брой на списание „Вог“ с оръфани ъгълчета. — Някой е разлял кафе отгоре му. Не съм забелязал, иначе щях да го накарам да си го купи. Сега не мога да го продам.
Тя внимателно хвана за ъгълчето безценното съкровище.
— Наистина ли? Не ти ли трябва?
— Вземай, вземай! — каза той, върна й набързо рестото и я отпрати. Карлос Моралес щеше да го убие, ако можеше да прочете мислите му. — Пак ще се видим.
Лита пъхна списанието в раницата си и изтича по улицата към сградата, в която живееше. Завъртя ключа в бравата и с лекота изкачи стълбите до третия етаж. Един бърз поглед наоколо я убеди, че майка й още не се е върнала. Чико сигурно беше или на улицата с приятелите си и се чудеше как да изкара някой долар, или на строителната площадка, а баща й нямаше да се върне преди времето за вечеря. Чиниите на брат й от закуска стояха, струпани на купчина в мивката, защото той още спеше, когато Лита бе излязла. Изпита разочарование. Искаше да излезе навън и да прочете списанието, но никога не бе бягала от задълженията си, нямаше да го направи и сега. Пусна водата, изстиска мъничко препарат на един парцал и бързо разчисти мивката. След като подсуши и прибра съдовете в шкафа, помете пода, почисти масата и оправи леглото на родителите си. Стаята на Чико бе чиста — най-вече защото той рядко се задържаше там, а собствената й малка стаичка бе безукорно подредена.
Понякога й се щеше да пропусне чистенето, но никога не го правеше. Хлебарките нямаха почивен ден. Знаеше, че единствено в техния апартамент няма нашествие от буболечките — не идваха, защото Лита не им оставяше нищо за ядене. Ядоса се, че майка й е оставила мръсни съдове да стоят в мивката цели четири часа, но знаеше, че родителите й ще обвинят нея. Днес Лита бе тръгнала по-рано за училище, за да вземе извънреден час. По театрално изкуство. Баща й щеше да каже, че е трябвало вместо това да изчака у дома, за да ги измие.
Както и да е. Апартаментът вече бе чист и сега бе свободна. Отиде в стаята си, съблече се и грабна плажната хавлия, която използваха в банята, защото майка й я бе купила евтино преди пет години. Чувстваше се страхотно да е сама у дома, да може да си вземе душ, без Чико или баща й да тропат по вратата. Нямаха пари за луксозни стоки като душ гел, но това беше без значение. Тя се насапуниса, наслаждавайки се на топлата вода, и изми прахоляка на Бронкс от кожата си. Евтиният шампоан и балсамът покриха с пяна лъскавата й коса, после Лита набързо я подсуши, сложи на закачалка дрехите си за училище и избра рокля за излизане. Майка й я нямаше наблизо, така че извади червената, която държеше навътре в гардероба си и никога не обличаше пред нея. Стигаше точно под коляното й, с остро деколте, разкриващо съвсем мъничко от гънката между гърдите й. Беше тънка и недобре скроена, но прилепваше по извивките й като втора кожа, а разкроената пола се увиваше около стройните й крака. Взе и черното си вталено яке, което щеше да облече върху роклята.
Не посмя да си сложи грим; дебелата синя очна линия и изкуствените мигли, които обичаха да си слагат приятелките й, бяха абсолютно забранени за нея. Но пък издуха косата си със сешоара на мама, така че да се спуска на големи вълни около лицето й, после грабна сандалите с високи подметки, които си бе купила от разпродажба в „Дж. П. Пени“, и изтича надолу по стълбите, стиснала чантичката и списанието си. „Вог“. Обожаваше го. Понякога успяваше да прочете някой брой, донесен от приятелките й, но парите не стигаха на никого. Лита пазеше спестените долари в един чорап под скрина с дрехите си. Всеки цент отиваше там. Не вярваше на банката. Понякога пишеше домашните на някое от по-богатите момичета или пък правеше проекта на някой от по-горните класове и така изкарваше по някой долар. Ако се наложеше да се труди цяла нощ за тест на другия ден, Лита вземаше цели десет долара. Оплакваха се, но си плащаха. Нямаха избор — беше по-добре от това да ги скъсат.
В онзи чорап имаше вече над шестстотин долара, без да се броят десетте, които бе пъхнала в чантичката си. Един ден тези пари щяха да й потрябват. Надяваше се това да е скоро.
Бързо слезе по Уечестър Авеню до спирката на метрото. Купи си два билета и се качи на влака в шест. Беше мръсен, надраскан с неприлични думи и антивоенни лозунги. Не обичаше да мисли за войната. За всички млади момчета, които загиваха. Слава богу, майка й бе подкупила лекарите да напишат, че Чико е психически негоден за военна служба. С онези пари щяха да си купуват кола на старо, но беше по-добре брат й да е жив, колкото и досадно да се държеше през повечето време. Тя мразеше войната от цялото си сърце.
— Не смятате ли, че тези мъже трябва да се бият за страната си? — беше се обърнал господин Ричардс, учителят й по политически науки, към гневните си ученици. — Какво ще кажеш ти, Лита Моралес?
Знаеше, че е посочил нея, защото беше тиха и единствена в класа си имаше шанс да завърши с отличие.
— Разбира се, че трябва да се бият за страната си. Но това не е тяхната страна. — Лита изчака одобрителните възгласи да затихнат, после добави: — А и тази война е незаконна.
— Предполагам, че подкрепяш комунистите! — възмутено отбеляза господин Ричардс.
— Не, сър, подкрепям конституцията на Съединените щати. А според нея президентът няма власт да обявява война. Един-единствен орган може да го направи — щатският Конгрес. Конгресът никога не е обявявал война на Виетнам.
Из стаята се разнесоха тихи подсвирквания. Лита знаеше, че да си умен невинаги означава да си популярен сред връстниците, но за нея нямаше значение. Гледаше учителя право в очите.
— Е… чисто технически това не е война — отвърна господин Ричардс.
— Кажете го на всички момчета, които умират. На мъжете, които се връщат с болни мозъци — отговори му тя.
Класът я аплодира шумно, особено момчетата, най-сетне показали някакъв интерес към социалните науки. Съвсем скоро щяха да навършат пълнолетие и никой не искаше да го мобилизират. Някои се канеха да заминат за Канада. Други се опитваха да се освободят от военна служба, а трети се записваха в Националната гвардия. И според нея постъпваха умно. Но някои от съучениците й нямаше да се върнат по домовете си.
— Америка никога не е губила война. Именно младите хора с отношение като вашето ще са виновни, ако това е първата! — каза господин Ричардс. Над яката на ризата му се бе очертал червен кръг, сякаш кръвоносните му съдове щяха да се пръснат.
— Не, сър. Именно стари… — Замалко да каже „глупаци“, но се спря тъкмо навреме. — … мъже като президента Никсън ще са виновни, ако това се окаже първата. Той ще загуби война, която Конгресът никога не е обявявал. А сега иска да обвини за това младите.
Господин Ричардс я изгледа гневно, но нямаше какво да отговори. Урокът продължи, а Лита получи слаба оценка на контролното тази седмица, макар работата й да бе добре обоснована и ясно изложена. Тя само се усмихна. Господин Ричардс не можеше така лесно да победи нейното поколение.
Влакът потегли с тракане от гарата и я измъкна от „Саундвю“, далеч от Бронкс. Щеше да слезе на Централната станция и да се отправи към Вилидж. Да си намери някое кафене под открито небе на тротоара, да чете списанието и да си мечтае за всички дрехи, които ще си купи, когато забогатее.
А Лита Моралес твърдо възнамеряваше да го направи.