Когато тя беше лоша

Четиринадесета глава

Лита чу звънеца на входната врата и тихите гласове в коридора и сърцето й подскочи. В малката баня, чиито тапети по модел на Уилям Морис изглеждаха достатъчно стари, за да са оригинални, имаше мивка с две кранчета и огледало в позлатена рамка, малко размътено от годините. Докато миеше ръцете си, Лита с разтуптяно сърце огледа лицето си. Извади червилото и едва докосна с него устните си. Да, така беше по-добре. Искаше всичко да е идеално.

Пое си дълбоко въздух и излезе.

Рупърт беше в библиотеката, а момичето с бостънския акцент не се виждаше никъде. Лита се усмихна и изтича към него.

— Рупърт! Скъпи, толкова се радвам да те видя. Страшно трудно те открих.

Той затвори вратата на библиотеката.

— Разбира се. — Гласът му звучеше ледено. — Не съм ти оставял адреса си. Изпратих ти телеграма.

— Знам, но не вярвам да е истина. Ние сме сгодени — не можеш просто така да скъсаш с мен.

— Не мога ли? — Смехът му бе жесток. — Аз пък си мислех, че вече съм го направил. Виж, Лита, беше ни забавно, но всичко свърши. Недей да правиш сцена.

Лита отстъпи две крачки назад. Никога не бе виждала този израз в очите му.

— Сцена ли? Ти казваше, че ме обичаш.

— Мъжете казват какво ли не в леглото. — Рупърт сви рамене. — Съжалявам, че напразно си пътувала дотук, но не съм те канил да идваш.

Тя внезапно потрепери от страх и цялата настръхна.

— Рупърт, какво стана с парите ми?

Очите му се присвиха:

— Какви пари? Каква е тази глупост?

— Парите, които ме помоли да ти дам назаем за „Модерна реклама“. Каза ми, че ще вземеш само колкото е нужно. А когато проверих в банката, ми казаха, че са отишли повече от триста хиляди. Почти всичко.

Рупърт я погледна в очите и вдигна рамене.

— Да, много жалко. Парите ти не бяха заем, а инвестиция в компанията. Изгубих една поръчка и парите отидоха по разноски. Всички се надявахме бизнесът да е успешен, но такъв е животът днес. Сигурен съм, че ти можеш да изкараш още пари.

Лита се опря на тъмночервеното кресло.

— Твоята „компания“, ако наистина е имало такава, беше създадена само преди месец. Как си успял да похарчиш толкова много?

— Инвестиции. Разноски. Всекидневни разходи. Всичко се натрупва. — Той леко се усмихна и Лита усети как го намразва. — Ако мислиш, че имаш основание за дело, можеш да ме съдиш. Обявих компанията за ликвидация. Но съм чувал, че адвокатските хонорари са доста високи.

Тя кимна:

— Ще те съдя и тук, и в Щатите. Ще си върна онова, което ми открадна.

Отвън се чу шум, една кола спря пред входа. Рупърт отиде до вратата на библиотеката и я отвори, без дори да я погледне:

— Таксито ти. Мисля, че разбираш — няма как да открадна нещо, за което имам писмено разрешение да взема.

Лита зяпна от изумление и очите й се насълзиха, не успя да се въздържи.

— Хайде, моля те! — по-високо и по-твърдо я подкани Рупърт.

Тя излезе в коридора, заслепена от сълзите си, и изтри очи с опакото на ръката си.

— Лита, между нас няма нищо и никога няма да има. Ти просто не си мой тип. Но Беки е и затова съм тук. Съжалявам, че трябваше да го чуеш толкова ясно, но е за твое собствено добро. Трябва да си идеш. Така само… излагаш себе си.

— Добре — отвърна Лита със зачервени очи и изпълнена с омраза към него. — Тръгвам си.

— Чудесно! — рязко каза Рупърт.

Той се завъртя на пети и се върна в библиотеката.

Лита забеляза, че русокосото момиче я наблюдава с известно любопитство от горния край на стълбите — като случаен пътник, станал свидетел на пътна злополука.

Тя дръпна рязко вратата и хукна навън. Мразеше Рупърт, а също и онази ледена красавица.

В чантата си имаше чифт слънчеви очила. Сложи си ги още преди да излезе от верандата. Нямаше да позволи на Рупърт да злорадства над сълзите й, нито пък да обяснява каквото и да било на шофьора на таксито. Качи се в колата и се постара да не тръшне вратата. Да вървят по дяволите! Сълзите й пресъхнаха моментално.

— Накъде сме тръгнали, скъпа?

— Към гарата, моля.

Слава богу, че гласът й не трепереше. Мъката и шокът й бяха преминали; не бе останало нищо, освен чист леден гняв. Не можеше да се заблуждава повече. Сега искаше единствено да им отмъсти. На Рупърт и на проклетото му гадже. Започна да планира действията си, докато колата бавно продължаваше по пътя. Беше на осемнадесет, но се чувстваше като на петдесет.

Или по-скоро — на деветнайсет, поправи се Лита.

Днес имаше рожден ден.

Когато се върна в Лондон, разполагаше с цял ден за убиване преди обратния полет. Прибра всичките си богаташки дрехи в стил европейска дама и обу чифт джинси и удобен червен пухкав пуловер. Мъжът от рецепцията, който не можеше да реши дали тя изглежда по-секси като изискана дама или като свежо момиче с конска опашка и прилепнал пуловер, й предложи безброй варианти за разглеждане на забележителности, с надеждата Лита да остане още малко наблизо и да пристъпва от крак на крак, така че да може той да се наслади на поклащането на разкошните й гърди. Но Лита не се интересуваше от Британския музей, нито от Националната галерия, нито от Тауър. Само му се усмихна и се запъти към библиотеката.

Ребека Ланкастър. Фамилията на Рупърт беше Ланкастър. Онази надута снобка я бе посрещнала така, сякаш къщата е нейна. Лита извади справочниците „Дебретс“ и „Кой кой е“ и потърси Ребека Ланкастър. Не фигурираше никъде, но в „Лордовете“ на Бърк я намери в бележка под линия; Рупърт бе наследил титлата от Робърт Ланкастър, негов втори братовчед, който имаше наследници: дъщеря Ребека Елизабет и син Чарлс Хенри, починал като бебе. Така дъщеря му Ребека наследяваше семейното имение Феърфийлд Корт, към което бе имал претенции и лорд Ланкастър, Рупърт…

Сред тишината на мрачната библиотека Лита започна да си записва данни в евтиния жълт бележник.

Какво й бе казвал Рупърт за къщата? Че е негова… Правни проблеми…

Той бе казал, че къщата принадлежи на него. И че трябва да се реши някакво съдебно дело. Ако бяха отсъдили в полза на Ребека, какво би станало? Рупърт нямаше да наследи къщата и всичко останало, свързано с нея, така че трябваше някак си да изкарва собствени пари. И вместо да се опита да ги изработи сам при „Бенсън и Бейли“ или някъде другаде, той просто бе решил да открадне нейните. Лита усети как пламва от гняв, независимо от хладината в библиотеката. Вероятно тогава бе започнал да се държи странно с нея. След като вече не е искал да се жени за нея… бе решил да я ограби. Внезапно Лита проумя, че „Модерна реклама“ може би изобщо не е съществувала реално. Просто бе основал една нова „компания“, за да я накара да подпише онзи проклет документ, с който се уреждаше превеждането на парите, и да й ги вземе всичките.

И сега тя се озоваваше там, откъдето бе започнала, без да се броят няколкото хиляди долара.

Погледна към диаманта, който проблясваше на лявата й ръка. Беше й казал, че може да го задържи. Да, страхотно — колко благородно от негова страна! Свали го и го пъхна в джоба си. Веднага щеше да го продаде. Нямаше намерение да му го връща. Вече не можеше да си позволи показни жестове.

Нуждаеше се от всеки цент, за да си отмъсти. Споменът за Беки, застанала високо горе, наблюдавайки я как плаче, студеното й самодоволно изражение накара лакираните пръсти на Лита да се свият в юмрук под масата. Мразеше я — нея и огромната й стара къща, благородния й баща, и заедно с онзи човек на гарата, който толкова небрежно бе предположил, че тя ще отнеме мъжа на Лита. Не че той знаеше нещо, но… „в тяхната класа се поддържат един друг“. Точно така. Ребека бе достатъчно добра, с достатъчно благороден произход достатъчно руса за Рупърт, за разлика от нея. Той нямаше да рискува с нея, след като разполагаше с Ребека. И в какво се бе превърнала Лита? В поредното момиче, което прави сцени — като онази кукла в клуба, която Рупърт бе прогонил. Бузите й пламнаха. Гласът му звучеше твърдо, докато я гледаше с пълно презрение. „Само излагаш себе си.“

Сега разбираше защо онова момиче в клуба я бе нарекло нещастница. Наистина се бе изложила, позволявайки на Рупърт да я разплаче и на Ребека Ланкастър да я наблюдава така, сякаш е научен експеримент. Мисли за Ребека толкова дълго, че накрая се почувства страшно изнервена и се наложи да стане и да излезе.

Затвори книгите прекалено шумно и една начумерена библиотекарка се доближи до нея.

— Надявам се, че няма някакъв проблем? — прошепна тя остро.

Лита я погледна, без изобщо да я забелязва, и отвърна:

— Няма да има.

По време на обратния полет Лита обмисляше как ще постъпи. Купи си британското издание на „Вог“ и го прелисти. Логичният на пръв поглед отговор бе да продължи да работи като модел, да направи още реклами и да спечели много пари. Но това някак си не я привличаше. Струваше й се като връщане назад. Спомни си какво бе казала на Бил за рекламата на „Коста Рика“… как се бе присмивала на другите момичета, че са прехвърлили двайсет и пет. Не искаше и нея да я смятат за изхабена, преди да е навършила трийсет. Да получава по-малко пари, да й възлагат все по-лоши поръчки… и накрая от агенцията дори да не искат да отговарят на обажданията й…

В никакъв случай. Такъв живот не беше за нея. Лита си спомни за училището, за това как искаше да използва ума си. Красотата й щеше да отмине. Потрепери при мисълта, че един ден ще стане на трийсет. Господи, това значеше да остарее! Искаше да е постигнала нещо, преди да е чак толкова стара.

Това бе последната от тийнейджърските й години и щеше да е последната, в която работи като модел. Бил трябваше да й намери още няколко големи поръчки. Само колкото да изкара достатъчно пари, за да стъпи на краката си, да си купи нов апартамент. Ще купи имот в града и ще използва времето си да реши какво иска да прави в живота.

Рупърт имаше право. Точно сега наистина не можеше да си позволи да наеме адвокат, за да го съди. Но както се казваше в поговорката, отмъщението е ястие, което е най-вкусно, когато е студено. Лита можеше да чака. Искаше нещо повече от триста хиляди долара. Искаше пълното му унищожение.

И това на Ребека Ланкастър.

— Да се оттеглиш? — Бил Фишър изгледа Лита стреснато. — Миличка, не можеш. Ти си от най-печелившите ни клиенти. Направи толкова много пари.

Само ако знаеше!

— Така е. — Лита се опита да си придаде незаинтересован вид. — Но, Бил, искам да се занимавам с нещо друго.

— Ти не знаеш да правиш нищо друго.

— Ако се откажа след пет години, ще съм на двайсет и пет и няма да имам опит в нищо друго. И какво ще стане тогава? Ще получа работа по милост тук като твоя секретарка? — Лита поклати глава. — Нямам такова намерение. Ще продължа нататък.

Бил се нацупи.

— Вече съм ти уредил участие в рекламата на „Кънтри Фреш“.

Тя се замисли.

— „Кънтри Фреш“, онези с макароните и спагетите, нали?

— Точно така.

— С кого имат договор?

— Рекламната им агенция е „Дохъни“.

Лита се усмихна. „Дохъни“ с просторните си офиси на Медисън Авеню бе една от най-големите рекламни компании в Ню Йорк. Те работеха за „Нескафе“, за Републиканската партия на щатско ниво, за Сдружението на млекопроизводителите в Америка и за диамантите на „Де Биърс“, освен всичко останало.

— Няма да те оставя в затруднено положение, Бил. „Кънтри Фреш“ може да се окаже последната ни рекламна кампания заедно.

Бил изсумтя:

— Не си работила тук достатъчно дълго, че да ти купувам златен часовник, да знаеш.

— Ще работим заедно и в бъдеще — отвърна му Лита с влудяващо загадъчен вид. Бил винаги усещаше, че това момиче не му казва всичко. — Само че не по този начин.

Лита се опита да не споделя какво е финансовото й положение, но се оказа невъзможно. Реши да обясни ситуацията на родителите си в събота вечерта, за да не се налага да говори с Чико — той щеше да е някъде навън с приятели, да пие и да се забавлява до зори. Майка й се разплака от мъка, но баща й бе твърд като скала.

— Стига, мила. — Потупа жена си по ръката и се усмихна широко. — Той не е добър човек. Късметлийка е, че се отърва от него.

— Защо лордът е направил такова нещо? — изхлипа Мария.

Лита се помъчи да се усмихне:

— Понякога двама души просто се разделят.

— И какво ще правиш сега?

— Ще си намеря ново жилище в града.

— Остани при нас. Ще ти намерим някое добро момче — обеща майка й.

— Не, мамо. Смятам малко да си почина от мъжете. — Лита вдигна глава и подуши въздуха с удоволствие. — Ухае на нещо вкусно. Какво ще ядем? Умирам от глад.

— Разбира се. — Майка й се наведе и намръщено я щипна над лакътя. — Не се храниш добре. Трябва да се отбиваш по-често за малко истинска храна…

Баща й шеговито й намигна. Това бе единствената тема, която можеше да отвлече вниманието на майка й от Рупърт.

Лита си намери апартамент, малко по-добър от предишния й. Ипотеката не беше проблем — даде три хиляди като първоначална вноска и всеки месец щеше да плаща по осемстотин долара. Намираше се на първия етаж на Западна Четвърта улица във Вилидж, тиха и с дървета от двете й страни, близо до любимото й някога кафене. Жилището бе малко, само с две спални, но едната стена на всекидневната представляваше високи прозорци, пред които имаше красива пейка от махагон, в която тя веднага се влюби. Освен това беше само нейно. Стига, разбира се, да си плаща вноските.

Тя прецени, че за около четири месеца трябва да си намери друга работа. Спестяванията й щяха да й стигнат за известно време, а и от рекламата в пресата на „Кънтри Фреш“ щеше да получи двайсет хиляди долара. Много пари. Достатъчно, за да се чувства сигурна.

Но животът в Ню Йорк беше скъп, а се налагаше да поддържа известен стил. Не искаше никой да разбере колко жестоко е била ограбена. Беше си мислила, че е прекалено умна, за да й се случи подобно нещо, но в крайна сметка Рупърт я бе излъгал като хлапе при игра на карти. Парите й нямаше да траят вечно. Трябваше да спечели още.

Вече имаше доста ясна представа как да го направи.

— Значи иска да се срещне с мен.

Хари Вайс свали черните си очила с телени рамки в стил Джон Ленън и ги потърка, както правеше винаги когато бе озадачен от нещо. Беше висок и слаб, трийсет и пет годишен и обичаше да носи черни панталони и пуловери с поло яка. Крещящите цветове на хипи модата не го привличаха изобщо. Имаше около двайсетина черни костюма в гардероба си и само някоя и друга дреха в цвят, за който той твърдеше, че е тъмносиньо, но който всички останали смятаха за толкова тъмен, че спокойно можеше да мине за черен. На Хари не му пукаше. Той беше изпълнителен мениджър, което означаваше, че се среща с клиенти и наема хората, които пишеха рекламите. Освен това контролираше графичните дизайнери. Трябваше да е в крак с модата, а същевременно праволинеен, да изглежда делово, но и непретенциозно. Затова винаги се обличаше в черно. Така си спестяваше време и изглеждаше по-сериозен.

Никой не оспорваше това. И защо да го правят? Хари бе вдъхнал нов живот на старата и стабилна агенция „Дохъни“. Непрекъснато привличаше свежи таланти, които правеха големите рекламни кампании. Той знаеше от какво имат нужда купувачите и им го даваше. Именно с това печелеше парите, с които можеше да си позволи къща на Западна Шейсет и девета улица.

Хари се гордееше, че е готов да посрещне всяко предизвикателство, но тази молба го изненада.

— Да. Каза, че иска да разисква творчески идеи с теб.

— Господи, вече си е подготвила цял репертоар. — Хари въздъхна. — Припомни ми. Какво е досието й?

— Розалита Моралес, агент Бил Фишър от „Моделс Сикс“, прекалено ниска за модния подиум, няколко големи телевизионни кампании, няма корици на списания, взискателна, но никога не проваля снимки. — Сюзи, асистентката му, рецитираше информацията по памет. Щом работеше за Хари, човек трябваше да е подготвен.

— Спомням си. Продаде доста кафе. Модел от средна величина.

— Вече е заснела еднодневна сесия за печатните издания и има насрочен още един сеанс за утре. Фотографът смята, че трябва да поговориш с нея, за да се успокои.

Хари въздъхна:

— И сега трябва да изслушам куп глупости от някаква празноглава кукла.

— Снимките са станали много хубави, Хари. Той не иска тя да се цупи по време на втория фотосеанс. А и освен това… — сви рамене — … чака отвън. Казах й, че имаш среща, но ми заяви, че ще почака. Седи отвън вече близо час.

— Прати я да влезе тогава. И ела да ме извикаш след петнайсет минути. Спешно телефонно обаждане или каквото там измислиш. Ясно?

— Разбрах.

Сюзи кимна и излезе от кабинета му. Върна се след минутка с модела. Хари стана и се усмихна приветливо. Момичето носеше обувки на висок ток и семпъл втален костюм в бежово, който подчертаваше забележителните извивки на тялото й. Имаше изряден грим — фон дьо тен, сенки за очи, плътна спирала, очна линия и перфектно очертани огненочервени устни. Изглеждаше абсолютно уверена в себе си.

— Благодаря, че ме приехте, господин Вайс. Мога ли да седна?

— Разбира се. Моля, заповядайте.

Покани я да седне на модерното ортопедично кресло пред бюрото му и забеляза, че носи куфарче. Освен това имаше забележителни крака, но Хари бе безразличен към красотата й. Никога не си позволяваше да се разсейва в работата. Момичето бе модел. Трябваше да е красиво.

Лита вдигна черното делово куфарче, върху което със златно бяха отпечатани инициалите й, и го сложи в скута си. Веднага забеляза, че Вайс не я оглежда, затова предположи, че е гей. Нямаше значение. Това бе хубаво. Нямаше да попречи на бъдещата й работа. Отвори куфарчето.

— Ще ви покажа няколко работни макета за снимките, които правим сега за кампанията на „Кънтри Фреш“ — каза тя. — Надявах се, че ще мога да ги обсъдя с вас. Имам някои идеи.

Хари потисна въздишката си.

— Моля, продължете, госпожице Моралес.

И Лита започна.