Когато тя беше лоша

Осма глава

Беки погледна към разстлания долу Лондон и въздъхна.

От първокласния самолетен салон и единадесет хиляди метра височина градът не изглеждаше особено впечатляващ. Чувстваше се уморена и сивата мъгла, която обгръщаше замърсения град, сякаш допълнително изсмукваше енергията й. Темза въобще не проблясваше и съвсем не изглеждаше толкова голяма, колкото река Хъдсън. Беки се утешаваше с мисълта, че ще се почувства по-добре дори само като стъпи на твърда земя. След прекарания близо час на пистата на летище „Кенеди“, което я бе обрекло на досадни опити за разговор от страна на бизнесмените от съседните седалки, изпитваше крайна нужда от дълго потапяне в ароматна вана. По новините у дома показваха Великобритания в плен на профсъюзни стачки, заради които имаше режим на тока. Беки бе резервирала стая в „Риц“. Мрачно се закле, че ако се наложи, ще накара служителите собственоръчно да разпалят огъня. Трябваше да се намери топла вода за нея в този ужасен и студен град, иначе нямаше да плати и цент.

— Шампанско, госпожице?

Стюардесата с прекалено щедро гримирани в синьо клепачи и прекалено загоряло лице любезно се наведе към нея с бутилка „Мойе“. Не бе обърнала особено внимание на Беки по време на полета, но тя бе свикнала и с това. Приемаше враждебността на другите жени толкова нормално, колкото и изтърканите реплики за завързване на разговор от страна на мъже, достатъчно възрастни, за да й бъдат бащи. Нямаше значение, че тези жени не знаеха нищо за нея. Основната причина не се криеше в характера й. А в дългите й загорели крака и ръце, златисти и стегнати от плуването в океана и тениса в Хамптънс; във водопада от руса коса с естествено светъл цвят, но подсилен от деликатно изрусени до платинено кичури в Червения салон на „Елизабет Арден“ на Пето Авеню два пъти месечно; в ноктите й — очарователно естествени, с дискретен френски маникюр; във високите скули, слабото й като на модел тяло с издължени форми и малки стегнати гърди; в пълните устни и смайващо зелените очи, накратко — горе-долу във всичко. По време на полет като този обикновено стюардесата ставаше център на внимание. Откога и други жени, освен достопочтени дами от висшето общество, пътуваха в първа класа? След като Беки бе минала през вратата на самолета и бе тръгнала наляво, двадесет и една годишна и поразително красива, с обувки на висок ток от „Шанел“ и прилепнала копринена рокля на „Пучи“, никой от мъжете не гледаше другаде, освен към нея.

— Разбира се, защо не? — отвърна Беки и си взе чаша. Златистото вино засъска вътре и тя отпи, наслаждавайки се на лекото щипене на ледените мехурчета по езика й. Строго погледнато, не биваше да пие, докато не навърши двадесет и една.

— Къде ще отседнете в Лондон?

Възрастният мъж от лявата й страна се наведе към нея. Кожата му излъчваше неприятната миризма на осемте уискита, които бе изпил от началото на полета. Бледите слънчеви лъчи се отразяваха във венчалната му халка.

— При приятеля ми! — сряза го тя. — А вие може би ще отседнете при приятели на съпругата си?

Той се извърна, мърморейки си нещо, което прозвуча като кучка. Да, точно така. Кучка. Според речника това не означаваше ли жена, която е безмилостна към горките нещастници? И това чуваше често. Може и да бе преувеличено, че всички мъже са еднакви, но повечето от тях доста си приличаха. Момичетата в Маунт Холиок вероятно точно сега бяха излезли на протестен митинг. Развълнува се за приятелките си феминистки. „Ще ми липсват“, помисли си Беки, дори и грозното момиче от Бостън — Клеър Хойдън, което публично бе изгорило сутиена си в двора и междувременно бе подпалило стогодишно кестеново дърво. Предвид щедрия й бюст и при положение че вече бе започнал да увисва, тази проява изглеждаше доста неразумна. Но женският клуб в колежа бе завладян от феминистките идеи на Джърмейн Гриър и Сюзън Зонтаг, според които жените се нуждаят от мъже толкова, колкото и рибите от велосипеди. Но повечето от момичетата имаха плакати на разни мускулести типове в гардеробчетата си. Шампионът по шах Боби Фишър бе доста популярен.

Беки нямаше плакати. След Ричард бе сърдита на всички мъже.

Опитваше се да не мисли за Ричард. Горчивото разочарование още я изгаряше. Искаше връзката им да е нещо специално. В крайна сметка предполагаше се, че той е избраникът на живота й. Беше слаб, леко приличаше на поет, с дълга тъмна коса и почтено семейство в Кънектикът. Бяха излизали заедно почти цяла година, преди да я убеди да го направят. Трябваше да е изключително романтично, символ на вечната им любов един към друг. Ричард носеше кошница за пикник — с вино, както и малко кожено томче с любовни сонети на Джон Дън, за да я предразположи. Но ветрецът в късното лято беше хладен като през есента, майонезата май не бе съвсем прясна, а когато съблече ризата си, Ричард се оказа направо кльощав. Беки усети лека погнуса, но половин бутилка вино й бе повече от достатъчна. Ричард я събори по гръб на тревата, която бе леко бодлива, а не коприненомека, както изглеждаше, разтвори краката й и проникна в нея.

Беки извика от болка, но Ричард само промърмори нещо успокоително и продължи да тласка. Единственото хубаво нещо бе, че всичко свърши след две минути… отне му повече време да намери къде точно да го пъхне, отърквайки се в нея като пияница, който се мъчи да улучи ключа в ключалката. Той изстена високо и се отпусна върху нея. Останаха да лежат така и Беки разсеяно го галеше по косата, надявайки се Ричард скоро да стане, за да може тя да се измие в близкото поточе, да се облече и никога повече да не го види.

— У-ха, страхотно! — Той я целуна неуверено. — Трябва да го направим пак.

Беки лежеше под него — чудесните й дълги и стройни крака, стегнатите й гърди с малки и деликатни зърна, хванати като в капан под бледите му кльощави крайници.

— Не мисля. — Тя решително размърда ханша си, за да се измъкне от него. Разкошната й платиненоруса коса улови бледите слънчеви лъчи и в този миг й се прииска да се покрие цялата с нея, също като лейди Годайва. — Малко ме боли. По-добре да се връщаме.

— Добре. Но трябва скоро пак да го направим.

Ричард се изправи, отпуснал тънките си ръце до тялото, зяпнал похотливо дупето й, което бе стегнато в резултат на турнирите по тенис през лятото. Той се пресегна и докосна копринената й руса коса, без да забележи потръпването й.

Беки отново усети тръпка на погнуса при спомена за това. Уф! Знаеше, че ще замине за Англия още когато новините за делото бяха стигнали до леля Минди, но това определено бе улеснило много напускането на Щатите за нея. Нямаше сълзи на летището.

— Моля, затегнете коланите за снижаването ни към Лондон. Температурата на земята е петнайсет градуса и денят е облачен…

Не може да бъде. Беки потрепери и пристегна колана плътно около тънката си талия.

При митническия контрол само погледнаха паспорта й и я пуснаха да излиза. Шофьорът вече я очакваше.

— Позволете да взема куфарите ви, госпожице. — Беки разпозна акцента му като кокни благодарение на филмите, които бе гледала. — Колата е насам, ако обичате, последвайте ме.

— Разбира се.

Надяваше се, че няма да навлизат прекалено навътре в града. Усещаше се крайно изморена, а пътуването й още не бе свършило. На паркинга шофьорът се приближи до един блестящ „Ролс-ройс“ и прибра тежките й куфари „Луи Вуитон“, без изобщо да мигне. Отвори й задната врата и Беки се настани вътре с грацията, която бе придобила след месеци наред уроци по добри маниери при госпожа Портър в Горен Ийст Сайд. Шофьорът с одобрение огледа стройните й прасци, но Беки бе прекалено изтощена, за да забележи. Включиха се в движението и поеха по магистралата, колата се носеше по пътя плавно като гондола във Венеция.

Шофьорът докосна за поздрав шапката си в огледалото.

— Е, госпожице Ланкастър — весело каза той, — добре дошли у дома.

— Кога точно ще пристигне?

Почитаемата госпожа Хенри Уитлок потропа нетърпеливо по махагоновата маса пред себе си и впери поглед в мъжа си. Искаше непременно да разбере кога пристига племенницата й. „Нищо няма да й липсва във Феър Фийлд“, горчиво си помисли тя. Двамата с Хенри бяха опразнили стаите, в които бяха прекарали цели двайсет години и сега живееха в една нова и съвсем обикновена къща в Глочестър; съвсем прилична градска къща с розова градина, но не можеше да се сравнява с Феърфийлд нейния Феърфийлд. Все още не бе свикнала с мисълта, че по закон имението е на племенницата й. Но тя нямаше да даде на дъщерята на Кристи повод за оплакване; момичето бе сираче, наследничка на брат й. Робърт бе допуснал ужасната грешка да се ожени за онази противна американка.

Според Виктория Уитлок дъщеря му Ребека бе само продължение на същата тази грешка. Като се имат предвид непоносимите джаз коктейли и обеди на Кристи кой знае дали Ребека изобщо е дете на брат й, мислеше си ядно Виктория. На снимките младото момиче много напомняше майка си. Неприлично дълга руса коса и широки пъстри рокли — какво ли изобщо бе наследила от Робърт, освен почти мъжкия ръст? Ребека бе висока метър и седемдесет и въпреки това носеше обувки на висок ток. Очевидно обичаше да привлича вниманието върху себе си. А това съвсем категорично не се вписваше в стила на семейство Ланкастър.

Денят, когато лорд и лейди Ланкастър, родителите на Ребека бяха предприели онова пътуване из Ривиерата с кола и бяха загинали след сблъсък с пиян шофьор бе черен ден за Виктория. Разбира се, бе жалила за брат си пък дори и Кристи не заслужаваше да умре. Виктория по-скоро си бе мечтала за развод. Малкият Чарлс, само на шест месеца, завързан с колан за задната седалка на спортната кола на Робърт, също бе загинал на място. Така семейството оставаше без пряк наследник по права линия. Виктория много се стараеше да не допуска случайни помисли от рода на ами ако, които се прокрадваха в ума й неканени. Ами ако бавачката, която трябваше да закара Ребека — само на година и половина и център на света за Робърт — до летището, не бе попаднала в задръстване? Ами ако не бе решила да вземе следващия полет? Разбира се, Виктория не желаеше смъртта на племенницата си, но ако тогава Ребека също пътуваше в онази кола, тя — като единствена роднина на Робърт щеше да наследи Феърфийлд.

Ребека бе собственик на Феърфийлд, без да знае, още откакто колата на горкия й баща се бе разбила в онзи камион. Но омразните роднини на майка й я бяха отвели в Ню Йорк веднага след погребението. Виктория не бе оказала особена съпротива. Тя винеше Кристи и страстта й към високите скорости за смъртта на Робърт. Бебето щеше да й напомня за тази омразна снаха, която бе толкова различна от всички Ланкастър с огромните си зелени очи и с буйната си руса коса. Виктория умееше да се грижи за коне и кучета, но не и за деца. Още повече — за дете, което дори не е нейно. А Джак и Минди Роджърс приеха за съвсем естествено да вземат бебето на сестра си. Ако Ребека бе наследила агресивното американско поведение на Кристи, то Съединените щати бяха най-подходящото място за нея.

Но сега тя бе навършила двадесет и една и попечителският фонд трябваше да й се изплати. Виктория и братовчед й Уилям — президент на Ланкастър Холдинг, вече не бяха изпълнители. Имението Феърфийлд, семейната компания и всичко останало преминаваше в невръстните ръце на почитаемата Ребека Ланкастър. Всичко — освен титлата. Тя оставаше за Рупърт и Виктория отново потръпна, но реши точно сега да не мисли за този проблем.

— Вероятно ще е тук към шест. Баркин трябваше да я вземе от „Риц“ в два часа, предполагам няма да се забавят.

Хенри Уитлок нервно погледна жена си. Стоманеносивата й коса и дебелата пола от туид днес бяха особено добре пригладени и строги. Лош знак. Когато Виктория се обличаше така човек не биваше да се мярка пред очите й. Уитлок искаше само чашата си портвайн, кръстословицата в „Таймс“ и спокойствие. Разбира се, беше тежко да те изгонят от Феърфийлд, но пък не можеха да се преструват, че не са го очаквали.

— Каза ли на прислугата да приготви голямата спалня.

Той кимна.

— А накара ли я да сложи рози във вазата?

— Откъсна няколко червени от градината, от големия храст близо до кухнята.

Виктория настръхна, спомняйки си, че тези рози са от сорта „Американска красавица“. Поличба. Сякаш дъщерята на Кристи вече й се присмиваше.

— Значи всичко е готово — отбеляза тя.

Баркин погледна назад към госпожица Беки. Тя го бе помолила да я нарича само Беки, но той смяташе, че ако иска да запази работата си, е по-безопасно да се придържа към „госпожица“, поне когато госпожа Уитлок е наблизо. Момичето гледаше пейзажа наоколо през прозореца и явно не забеляза преценяващия му поглед. Беше прекалено млада, прекалено богата и прекалено изтънчена за него и ако неговата Мейси можеше да го зърне сега, щеше да побеснее. Но Мейси я нямаше, нали? Свободно можеше да се възхити на забележителните й стройни крака изпод миниатюрната бяла поличка, обути в бели кожени сандали на висок ток, които се открояваха на фона на златистокафявата й кожа, на плътното и прилепнало по тялото бяло яке с военна кройка, закопчано догоре със златни копчета — заради хладната английска привечер. Баркин не бе запознат с последните модни тенденции, но много добре разбираше кога едно момиче изглежда фантастично. Косата й с цвят на зряла ръж се бе разпиляла по меката кожа на седалката. Не можеше да види очите й, скрити зад огромни слънчеви очила в стил Джаки Онасис. И жалко, че си бе сложила този ухаещ на рози парфюм… искаше му се да усети естествения аромат на кожата й. Тя изглеждаше толкова чиста и свежа, стилно оформените й тънки вежди чудесно допълваха нежните й длани. И не носеше чорапи на сякаш безкрайно дългите си крака. Приличаше на Туиги, но бе по-красива. Зачуди се какво бельо носи такова момиче. Ако леко помръднеше на седалката, може би щеше да го зърне. Поличката й бе дяволски къса, но тя някак все успяваше да държи краката си притиснати един до друг или под някакъв изкусителен ъгъл, така че да не може да види нищо. Мека дантела навярно, миниатюрни бикини в розово или прасковено…

Усети как се възбужда. Преглътна и се концентрира в пътя напред. Последното, от което имаше нужда това момиче, бе още една катастрофа.

Пък и тя бе добро хлапе. Помоли го да включи радиото, за да послуша „Би Джийс“. Нямаше да й хареса във Феърфийлд. Поне това знаеше със сигурност.

Не изпитваше съжаление към милионерите, но когато се замисли в какво се забърква Беки Ланкастър, направо му стана мъчно за нея.

— Оуен, колко още остава?

Щеше му се да я отучи от този навик. Ако госпожа Уитлок я чуеше, мястото му щеше да изстине.

— Само още петнайсет минути, госпожице Беки. И ако не възразявате, предпочитам да ме наричате Баркин.

— О, разбира се. Благодаря.

Беки отново се отпусна на седалката. Сълзи напираха в очите й зад тъмните очила „Фенди“, но тя ги преглътна. По дяволите проклетите англичани! Още се чувстваше уморена и притеснена, а дори не можеше да го нарича с малкото му име! В „Риц“ бе поотпочинала — разкошна вана, пухкав бял халат, благоуханен сапун и прилична храна — но изобщо не беше спала. Биологичният й часовник бе тотално разстроен. А и цялата нощ бе вилняла гръмотевична буря; проблясваха светкавици и дъждът трополеше по прозорците. Въртеше се, будна, в леглото си и изпита истинско облекчение, щом зората най-сетне настъпи и видя как слънцето се показва зад облаците.

Леля й бе изпратила телеграма:

Беше я прочела пет пъти поред и все още не можеше да прецени как да я тълкува. Така ли общуваха помежду си хората тук? Леля й бе пращала картички за рождения й ден и за Коледа, подписани просто: „С обич: леля Виктория“. А сега най-сетне щяха да се срещнат.

Облече се много грижливо в бял кожен костюм с минипола от „Фиоручи“ и подхождащи му обувки, гримира се съвсем леко и наново опакова багажа си. Не биваше да закъснее дори минута. Липсваха й приятелите у дома. Те щяха да представят цялата ситуация като забавно приключение. Но сега тя се чувстваше така, сякаш за пръв път я изпращат в пансион. На рецепцията я обслужиха с безличен професионализъм, а след това се появи Баркин, семейният шофьор, грабна куфарите й и я поведе към ягуара, за да поемат по дългия път на север. Беки се опита да поспи, но не можа, а и разговорът не вървеше. И шофьорът дори не й позволяваше да се обръща към него с малко име.

Роднините на майка й винаги бяха говорили с възторг за имението Феърфийлд — какво невероятно място е и каква късметлийка е тя, че й принадлежи и че един ден може да живее там. Беки се надяваше да е така. Копнееше за жегата в Ню Йорк — защо ли някога се бе оплаквала от летния зной? Можеше да хапва диня край басейна, да зяпа момчетата по плажовете, да обикаля с приятелите си по брега, да вършат лудории. Вместо това, сега разполагаше с Феърфийлд до края на живота си. В момента се питаше дали си струва.

Роднините на баща й се бяха свързали с нея преди около година. След навършване на двадесет и една щеше да се превърне в единствения изпълнител на попечителския фонд на нейно име. Къщата щеше да е нейна, а също и компаниите. Но нямало нужда да се мести на друг континент, бяха изтъкнали адвокатите на чичо й. Семейство Ланкастър правели щедро финансово предложение на Ребека. Феърфийлд щял да стане собственост на госпожа Уитлок, бизнесът да премине в ръцете на братовчед й Уилям, а Ребека можела да остане в Съединените щати и да разполага с повече пари, отколкото би имала нужда някога.

Останаха изненадани, когато им отказа. Всъщност тя самата се изненада донякъде. Но не можеше да забрави, не и напълно, че всъщност е англичанка. Не помнеше баща си, бе го виждала само на снимки — млад, строен мъж с тъмна коса и засмени очи, преплел ръце с тези на майка й, чието лице виждаше все по-ясно в огледалото с всеки изминал ден. Баща й бе оставил къщата на нейно име, ако брат й умре. Беше пожелал децата му да я притежават. Ребека да я притежава. И тя чувстваше, че пристига в Англия, за да изпълни волята му.

Беше резервирала самолетния билет за двадесет и първия си рожден ден. Нищо че Англия бе влажна, студена и страдаше от стачки на работниците; че държавата дори обсъждаше възможността да потърси заем от Международния валутен фонд. Семейната компания на баща й се намираше тук. А сега това бе нейната компания.

— Пристигнахме, госпожице Беки — съобщи шофьорът.

Колата зави наляво и мина през две покрити с ръжда врати до два огромни каменни пилона, върху които се издигаха два еднакви лъва; тя ги разпозна от семейния си герб. Колата затрополи шумно по дълга чакълена алея. Момичето се наведе напред, протегна врат и за пръв път зърна дома си.