Когато тя беше лоша

Трета глава

— Хиляда — каза младата жена.

Ричард Дженър, президентът на „Уиминс Магазийнс“, се вторачи безпомощно в модела. Потърси с поглед подкрепа от Бил Фишър, но агентът само безпомощно сви рамене. От моделите не се очакваше сами да договарят хонорарите си. Те трябваше само да се появят, да мълчат и да се усмихват. Но всички бяха чували за Розалита Моралес. Тя обръщаше всичко наопаки. Никога не се бе появявала на корица, никога не бе украсявала първата страница на „Космо“ или „Глемър“, но пък се държеше, сякаш е Али Макгроу. Някак си се бе добрала до информацията колко струва редовен ангажимент като този и настояваше да получи цели петнайсет процента над обичайния хонорар. Заместниците му го бяха предупредили, че с нея не може да се преговаря, но той мислеше, че ще може да я придума.

Оказа се, че е сбъркал.

— Това е малко висока сума, нали, Розалита?

Тя присви красивите си тъмни очи.

— Вашият тираж е половин милион на брой. Можете да си го позволите.

Би настръхнал от гняв, ако друга жена си позволеше да му говори така. Но какво можеше да стори сега? Тя стоеше пред него със сребриста минипола, сякаш нарисувана върху нея, разкриваща дългите й златисти бедра, и с мрежесто потниче върху разкошните й гърди, които прикриваше само една тясна лента плат. Трудно бе да й се разсърди човек. Дженър се стараеше да не загуби професионалното си хладнокръвие. Носеше и кремави, стигащи до средата на бедрото ботуши на много високи токове, така че високомерното й лице се намираше на едно ниво с неговото. Лек блестящорозов грим на клепачите, бял молив за очи, за да изпъкнат повече ирисите й, малко блясък на устните — и бе готова за снимки. Той не си спомняше кога друг модел е правил снимки за редакционната статия на „Сити Уомън“ с толкова малко грим по себе си.

Каква бе тайната на това момиче? Дискретни източници от „Моделс Сикс“ го уверяваха, че не търгува с тялото си. Моделите, не стигнали до върха, обикновено бяха много податливи. Трябваше само да спомене името на Сай Нюхаус, да подхвърли за „Конде Нает“, да увери, че ще й помогне за така жадуваната корица на „Вог“. Ако това не свършеше работа, тогава обикновено някакво бижу се оказваше достатъчно, за да види как се смъкват миниатюрните дантелени бикини. Това бе страхотно предимство на работата в модния бизнес. Дженър си позволи да хвърли бегъл поглед към тези дразнещо прикрити гърди, които потръпваха, докато тя се задъхваше от гняв. Усети как се възбужда.

„Никога няма да успее в кариерата на модел — помисли си той. — Дори и ако продава тялото си.“ Беше жена, която се харесва на мъжете. С всичките си закръглени форми. Нисичка и сочна. Но пък в Средна Америка не се възхищаваха толкова на тънките като вейки модели. Той се замисли с пренебрежение за собствените си читателки. Продаваше изданията си на фермерски дъщери в различни забутани градчета.

— И става дума за госпожица Моралес, господин Дженър.

„Високомерна малка беднячка“, каза си той, а слабините му пулсираха. Щеше да се наложи да извика някоя от русите стажантки в апартамента си на дванайсетия етаж, за да го задоволи. Нямаше да е същото като с тази латино мацка, но имаше нужда да получи нещо.

— Има много други модели.

— А също и много други списания. Мисля, че Бил е казал сумата на вашите хора. Ако е прекалено висока, да си пожелаем приятен ден и си тръгваме.

Бадемовите й очи го гледаха така студено, че усети как ерекцията му спада.

— Платете й! — гневно се обърна той към помощника си. После изхвърча от студиото.

Закле се никога повече да не използва тази нахална глупачка. Но знаеше, че не може да го направи. Последните два пъти, когато имаше публикувани нейни снимки — в плътно прилепнали джинси и във вечерна рокля с гол гръб — продажбите се бяха вдигнали с десет процента. Представянето й с този цвят на кожата като кафе с мляко, големи гърди и стегнато дупе редом с всички останали скелетоподобни модели, които живееха на хероин, придаваше на списанието му определено еротично предизвикателство, а на читателките — фигура, с която могат да се идентифицират.

Когато използваше Розалита, продажбите се вдигаха. И шефовете му оставаха доволни.

За Дженър всичко се свеждаше до парите.

— Трябва да внимаваш — отбеляза Бил Фишър, щом излязоха с Лита от сградата на „Сити Уомън“.

Тя беше с тесни черни панталони, златист колан, ниски обувки и черна копринена блуза с паднал ръкав. Сребристият тоалет бе грижливо прибран в черната кожена чанта, която тя носеше при всеки свой ангажимент. В добавка към повечето пари, Лита настояваше да запази тоалета от всеки фотосеанс. Това бе нечувано, но щом искаха Лита, трябваше да се съгласят. Дори и ако я снимаха в „Шанел“.

— Ако продължаваш с това надуто държане, скъпа, може и да спрат да те използват.

— Няма. Продажбите се вдигат. — Лита изгледа агента си с цялата увереност, която на него му липсваше. — Освен това тук винаги ми създават трудности, но пък винаги се връщат за още.

Бил отказа да спори. От Лита той получаваше по-високи комисиони, отколкото от което и да е от другите момичета от средната категория, а тя водеше сама всички преговори. След две седмици бе разбрал, че е време да престане да й дава съвети, а да почне да се вслушва в нейните. Най-доброто, което можеше да направи агенцията, бе да я държи в течение относно тиражите на списанията и тарифите. Никога не бе срещал момиче, което да се интересува от тези неща. Повечето искаха да знаят единствено кой от фотографите е хетеросексуален, за да опитат да му смъкнат панталоните и евентуално да си уредят по-хубави снимки, по-добро осветление или връзки в голямо списание. Моралес живееше в собствения си малък свят. Тя дори проверяваше рекламодателите. Знаеше, че поради латиноамериканския си произход вероятно няма да успее да пробие в големите кампании, но това явно не я тревожеше. Приемаше всеки ангажимент, за който плащаха исканата от нея цена, и гледаше тя непрекъснато да се вдига. Събираше квитанции за всичко. Той си мислеше, че сигурно пази и билетите от метрото. Когато дойдеше време да се плащат данъци, тя щеше да изцеди и последния цент от правителството.

Бил смяташе нейната целеустременост за малко плашеща.

Но освен това бе много вълнуваща. Той бе „открил“ Моралес, но само толкова, призна си в рядък изблик на откровеност. Лита приличаше на товарен влак и той просто бе скочил отгоре му.

— Кафе „Коста Рика“ — каза тя.

— Какво за тях?

— Току-що са уволнили Кармен Лиена — безизразно отбеляза Лита. — Чух го от Марсел Лебру, докато снимахме за списание „Севънтийн“ миналата седмица. Искам тази рекламна кампания. Тя ще включва и телевизионни клипове, всичко.

— Това е сериозна сделка, Лита…

— Обмислят коя да вземат — Рейчъл Диего, Консуела Бенес или Тина Мендес — продължи тя, без да обърне внимание на думите му. — Всички тези момичета наближават трийсетте. Семейството ми е от Пуерто Рико, така че имам нужната външност, а и съм на осемнайсет. Те ще предпочетат някое свежо лице.

— Ти нямаш опит в телевизията.

— Просто уреди среща, Бил, става ли? Това е моята спирка.

Той вдигна очи. Бяха на гара Пен.

— Поне вземи такси.

— Обади ми се, щом уредиш прослушване, скъпи — каза тя и го целуна по бузата.

„Наистина ли е на осемнайсет?“ — питаше се той, докато гледаше как върви с онова секси олюляване в походката. Държеше се, сякаш е на трийсет и осем. Обожаваше я. Тя направо го караше да съжалява, че е гей. Макар че може би нямаше защо — мъжът, който се обвържеше с нея, щеше да живее с истинска фурия до себе си.

Лита се качи на влака до „Джамайка“, в Куинс. Със спечелените пари бе побързала да се измъкне от „Саундвю“. Беше го сторила тихомълком, използвайки услугите на агент по недвижими имоти, за да се оправи с цялата бюрокрация. Ако човек искаше да живее в хубав квартал, трябваше да е бял. Това бе първото, което научи. Чернокожите, дори и заможните, не бяха добре приети в определени райони. Агентите по недвижими имоти изведнъж нямаха какво да покажат. Цените скачаха с петдесет процента и при проверките се оказваше, че има „непредвидени затруднения“. За хората с латиноамерикански произход нещата не бяха много по-различни. Направо бе побесняла, когато го разбра.

— Просто така стоят нещата, скъпа — заяви й един агент точно преди да го уволни.

Но после Лита се научи да приема някои неща. Родителите й нямаха нейните разбирания — знаеше го добре. Ако тя самата се сблъскаше с чужди предразсъдъци, бореше се с тях. Майка й и баща й не биха го направили. Ако ги настанеше в расистки квартал само за бели богаташи в някой от хубавите райони на Бруклин, те щяха да се чувстват нещастни. Вероятно щеше да е за предпочитане да си останат в мизерното жилище в „Саундвю“.

Имаше и по-добри варианти. Тя избра приятна двуфамилна къща в Куинс, място, където живееха и други латиноамериканци, с ниски данъци и голям заден двор. Майка й можеше да си направи градина там — нещо, което винаги бе искала. Имаше четири спални, което означаваше, че и Чико ще разполага с лично пространство. Тя се настани в апартамента с две спални на долния етаж и накара да сложат решетки на прозорците. След като осигури безопасността на жилището, можеше да живее в него, а когато спести малко пари — да го даде под наем, например на някой ветеран с военна пенсия. Тогава можеше да се премести в града. Всички мечтаеха за Манхатън и Лита щеше да се премести там веднага щом можеше да си го позволи.

Нае хора да окосят моравата и да засадят евтини и красиви цветя и остави бутилка бяло вино да се изстудява в чисто новия хладилник. После доведе родителите си да видят къщата.

— Невероятна е, Лита! Това къщата на шефа ти ли е? — попита я недоверчиво баща й.

Родителите й вече не мърмореха против „мръсните“ й снимки. На баща й всяка снимка, на която не е облечена с дългите си безформени поли, му се струваше неприлична. Отначало двамата с майка й се чувстваха толкова засрамени, че бяха заплашили да изгонят Лита от къщи. Но на Лита й трябваше само една седмица, за да се върне у дома и да даде на баща си пет стодоларови банкноти.

Карлос дори не бе виждал такава банкнота през живота си. Вдигна я към светлината и после погледна жена си. Повече никога не се оплакаха от кариерата на Лита.

— Не. — Тя му подаде връзка ключове. — Това е вашата къща.

Лита си отключи вратата. Светна лампите и внимателно разопакова дрехите от чантата, като приглади кожата и вдигна мрежестото потниче нависоко, така че то заблестя. Ателието за химическо чистене на господин Уонг се намираше две преки по-надолу; щеше да ги занесе на сутринта. Точно сега жилището й приличаше на същински склад за дрехи. Във всяка стая имаше подвижни стойки за закачалки, спретнато подредени до стените. Заради настояването й да задържи всички тоалети, в които са я снимали, Лита бе една от най-добре облечените жени и при това не й струваше нищо.

Приготви си лека салата и си сипа чаша бяло вино. Охладеният алкохол постепенно се вля в кръвта й и я накара да се отпусне. Лита се зае да разглежда „Вилидж Войс“ и местната рубрика „Спестявай с нас“. Търсенето на апартаменти в този район растеше. Утре щеше да поприказва с някой агент, който се занимава с наеми. Това място можеше да й носи приличен наем, което значително би облекчило цената на преместването й от другата страна на моста. Ако искаше да получи рекламата на „Коста Рика“ трябваше да се намира в центъра на събитията.

А това определено не беше Куинс.

На другия ден Лита енергично влезе в офиса на Бил.

— „Коста Рика“? — весело подхвана тя.

Лицето му помръкна.

— Скъпа, попитах в агенцията и оттам ми казаха, че момичето трябва да е поне метър и седемдесет, а и нямат твои екранни проби.

— Ами тогава да ми направят екранни проби — нетърпеливо отвърна Лита.

Бил пребледня. Нямаше желание да й казва истината.

— Просто са решили да поемат в друга посока. Ще успеем за следващата кампания…

— Бил, ако искаш да останеш мой агент, настоявам да ми кажеш какви точно бяха думите им! — студено го прекъсна Лита.

Той държеше да остане неин агент.

— Не го приемай лично. Човекът ми каза, че не искат второкласен модел, че искат някой известен, че трябва да продадат голяма марка и че „Моделс Сикс“ не трябва да им губят времето.

Точните думи на мъжа от агенцията бяха, че не желае някаква трътлеста дебелана от вътрешните страници, но Бил нямаше достатъчно кураж да предаде това съобщение на клиентката си.

— Как се казва отговорникът за тази кампания?

— Рупърт Ланкастър. Англичанин. — Бил прекалено късно осъзна какво означава изразът на лицето й. — Но не можеш да отидеш там, Лита. Той работи за „Бенсън и Бейли“, а ние често получаваме поръчки от тях. Рене има ангажимент за „Ести Лодър“ с тях…

— Трябва! — отвърна тя.

Бил скръсти ръце и се загледа в обувките си.

— Лита, съжалявам, че трябва да ти го кажа. Но ние имаме и по-важни клиенти от теб, момичета от кориците, които често работят с „Бенсън и Бейли“, и ти ще застрашиш взаимоотношенията им с компанията, ако вдигнеш скандал. Само ще се наложи да преодолеем двойно повече трудности, за да ти уредим друга телевизионна реклама.

Той вдигна очи. Нея вече я нямаше.

Тази сутрин Лита внимателно бе подбрала тоалета си. Съчета в едно различни части от последните десетина фотосеанса. Нищо, което да се вписва в стереотипа за латиноамериканка — не се стремеше да постигне такова впечатление. Сложи бледорозови кожени обувки от „Гучи“ с кристали по каишките, блуза с дълбоко изрязан гръб и ръкав само на едното рамо в искрящо бяло, за да подчертае златистата й кожа, и широка асиметрична пола на цветя от „Мери Куант“ в бледосиньо и слонова кост. Косата й бе изсушена от Роберто в „Елизабет Арден“ и се стелеше, лъскава и прекрасна, като буйна грива по раменете й. Завърши тоалета си с чифт огромни бели слънчеви очила от „Шанел“ с кристали по рамката и си сложи блестящи сребристи сенки на клепачите. Дори и бельото й бе от „Диор“ — миниатюрни бикини от дантела с цвят на кафе и подсилен сутиен в същия цвят. Най-отгоре облече памучно палто „Бърбъри“, пристегнато с колан.

Когато влезе във фоайето на „Бенсън и Бейли“, Лита погледна отражението си в огледалото. Идеално. Приличаше на загоряло дете на цветята, на хипи с милион долара. Спокойно можеше да е слязла от автобус за турнето на „Ролинг Стоунс“. Беше толкова, толкова… в стила от края на шейсетте. Но с пари.

Момичето на рецепцията направо се разтрепери, когато Лита наперено приближи до бюрото.

— На кой етаж беше Рупърт Ланкастър? Работя с Бил Фишър от „Моделс Сикс“. Трябва да обсъдя някои подробности за една поръчка с него.

— Осми етаж, госпожице — припряно отвърна момичето.

— Точно така. Осми етаж — съгласи се Лита и се запъти към асансьорите.

Един мъж в костюм побърза да натисне копчето и задържа вратата отворена за нея. Лита само леко наклони глава. Отдавна се беше научила да не благодари на мъжете, когато правеха разни неща за нея. Една жена трябваше да се държи така, сякаш това е нейно право. Иначе мъжете искаха да си платиш за какво ли не.

Адреналинът й започна да се покачва, докато гледаше как етажите отминават. Поемаше риск. Макар да не бе обърнала внимание на Бил, той казваше истината. Ако тя ядосаше този Рупърт дотолкова, че това да навреди на рекламната кампания на Рене — поръчка за милиони долари, от която „Моделс Сикс“ щяха да спечелят стотици хиляди под формата на комисиони, можеше и да се откажат от нея. И макар че щеше да си намери нова агенция ангажиментите й щяха да намалеят и цената й да падне. Никой не искаше да работи с трудни момичета. А колкото и да не отстъпваше по отношение на парите и дрехите, Лита не бе известна като трудна. Тя пристигаше навреме, държеше се любезно с фотографите, не беше откраднала ничие гадже, не вземаше наркотици, не идваше на работа с торбички под очите и не се опитваше да се измъкне по-рано. Правеше онова, което й казваха. Ако работиш с Лита Моралес, определено ще платиш висока цена, но пък няма да имаш никакви проблеми.

Сега обаче щеше да забърка голяма каша.

Пое си дълбоко въздух и излезе от асансьора.

„Бенсън и Бейли“ бе една от най-големите рекламни компании в Ню Йорк и това си личеше.

Осмият етаж изглеждаше толкова внушителен колкото и фоайето долу. На стените имаше снимки — според нея бяха оригинали на Дейвид Бейли. Както и картина на Хокни и едно огромно платно на Джаксън Полък1. Навсякъде се виждаха футуристични мебели от сребриста кожа, които много приличаха по цвят на миниполата й от предния ден. Дискретни кадри от по-известните им телевизионни реклами висяха, окичени на всяка врата, точно над табелката с името.

Лита се приближи до изискано облечено момиче с перли, което седеше до бюро с бъбрековидна форма.

— Идвам при господин Ланкастър — небрежно заяви тя. — Имам уговорена среща.

Момичето рязко вдигна очи.

— Господин Ланкастър? Не виждам нищо, отбелязано в графика на лорд Ланкастър. — Хвърли бегъл поглед към кабинета в ъгъла. — Трябва да проверя при асистентката му, госпожице.

По дяволите! Лорд Ланкастър. Трябваше да провери предварително, Бил й каза, че е англичанин. „Глупава грешка!“, помисли си Лита, ядосана на себе си. Тя проследи накъде гледа подозрителната рецепционистка.

— Не съм виновна, че не знаете как да си записвате уговорените срещи! — сопна й се тя и закрачи решително към ъгловия кабинет.

Чу как момичето стана от бюрото си и тръгна по дебелия бял килим след нея, но не се обърна. Лита бе свикнала да тича по улиците на „Саундвю“ и това момиче от богаташките квартали не можеше да се сравнява с нея. Сграбчи месинговата брава на вратата и я отвори.

Висок, слаб, тъмнокос, зашеметяващо красив мъж с костюм на тънко райе и къдрава коса, която падаше върху яката му, стоеше до асистентката си — пълничка жена на около четирийсет години. Той спря да говори и очите му пробягаха по тялото на Лита, като поглъщаха всеки сантиметър, и накрая се спряха върху гърдите й.

— Съжалявам. Не можах да я спра, милорд — промълви момичето, безсрамно флиртувайки с него, макар да бе силно запъхтяно. — Не знам как е минала през фоайето…

— Грешката е само моя — спокойно поясни младият мъж с аристократичен английски акцент, който направо разтопи Лита. — Забравих да уведомя госпожа Смит за този ангажимент. Така се радвам да ви видя, госпожице…

— Моралес — каза Лита.

— Точно така. Госпожица Моралес. Заповядайте, влезте.