Когато тя беше лоша

Петнадесета глава

— Кое беше това момиче? — попита Беки.

Рупърт стоеше в коридора, заслушан в шума на потеглящата кола. Изглеждаше разстроен.

— Старо гадже. Много съжалявам, че трябваше да видиш това, Беки. Мисля, че горкото момиче е много объркано, щом ме е проследило чак дотук. Надявам се, че сега ще може да продължи живота си.

Беки потръпна:

— Сигурно е било неприятно.

— Така е. Годеница! По-зле е, отколкото си мислех. Наложи се да се държа малко по-грубо, за да може най-сетне да го проумее. — Тъжно поклати глава. — Предполагам, че понякога човек трябва да прояви жестокост, за да помогне някому, но съжалявам, че трябваше да го направя.

— Смяташ ли, че си я накарал да те разбере?

— Да, така мисля. Почти съм сигурен, че няма да се върне. В крайна сметка тя е американка. Отива си у дома.

Беки усети как я обзема облекчение. Усмихна се.

— Винаги ли е толкова драматично, когато човек те покани на чай?

Рупърт се засмя.

— Не, обикновено не е. Опасявам се, че съм ужасно скучен човек.

„Обзалагам се, че не си“, помисли си Беки, наслаждавайки се на смеха му.

— Тогава да пийнем малко чай, преди съвсем да изстине.

Той отвори вратата на гостната и й направи път да мине.

Докато пиеха чай и хапваха от превъзходния лимонов кейк, Беки се отпусна. Рупърт задаваше подходящите въпроси; изглеждаше очарован от разказите й за детството й, за тийнейджърските години и всичко останало, освен за любовния й живот.

— Не ми разказвай за никого от тях. Ще се поболея от ревност и няма да мога да си изям кейка. — Госпожа Моркамб бе наблизо и Рупърт намигна: — А той е превъзходен.

Беки засия.

— А ти не ми разказвай за никоя от приятелките си.

— О, имам репутацията на женкар, но тя изобщо не е заслужена. Обикновено имам ужасен късмет с жените. Виж само последната катастрофа.

— Това какво говори за мен? — попита го Беки.

— Само това, че за всичко има първи път, предполагам. Или че с моя късмет ще откажеш да се видим втори път.

— Няма такова нещо — отвърна Беки, без да обръща внимание на неодобрителния поглед на госпожа Моркамб.

— Приемът снощи имаше феноменален успех. Сама ли организира всичко? Много си талантлива.

— Помогна ми моята приятелка Шарън.

— Значи всички трябва да сме благодарни и на Шарън. Коя е тя?

— Местно момиче. Баща й е месар. — Беки внимателно следеше израза на Рупърт, но той не трепна като леля Виктория. — Малко ми е трудно да си намеря приятели и тя ми помогна за партито. Напоследък често излизам с приятелите й… — Остави изречението недовършено.

— О, ясно. — Рупърт й отправи онази своя ленива и секси усмивка. — Предполагам, че братовчедка ми Вики ги смята за ужасни нехранимайковци.

Беки кимна.

— Аз не смятам така, но мисля, че е важно да се общува с много хора. С различни типове хора — продължи Рупърт. — Мога да те представя на познатите си, ако ми позволиш. Естествено мотивите ми са чисто егоистични. Искам да обера лаврите, когато водя най-красивата жена в Англия на всяко парти.

Беки се изчерви до корена на косата си.

— Престани да ме ласкаеш.

Рупърт я погледна в очите и отвърна:

— Не е ласкателство, защото е истина.

Пиенето на чай се проточи толкова дълго, че Беки го покани да остане за вечеря, но Рупърт поклати глава със съжаление.

— Трябва да се връщам в Лондон. По работа, за жалост. Но виж, в петък съм на парти у Алис Помфри. Защо не дойдеш и ти? Или още по-добре, защо да не те взема оттук? Ще се забавляваме по пътя и можеш да останеш да спиш при мен.

— Малко е рано за това — каза Беки, като й се щеше да спре да се изчервява.

— Имам стая за гости. Ще си в пълна безопасност. Поне за известно време.

Тя се поколеба.

— Обещавам да не те притеснявам. Не искам да те изплаша.

— Е, ще е приятно да се запозная с нови хора. — Беки си представи как телефонът започва да звъни, как играе тенис, посреща гости в къщата и изобщо се забавлява, както по-рано в Щатите.

— Разбира се. Вземи си куфар с дрехи, остани една нощ. Можем да идем на някое дневно представление на другия ден. Да се поразходим из зоопарка.

— Много бих искала.

Рупърт се изправи и й целуна ръка.

— Значи се разбрахме, красавице. Ще дойда към шест часа в четвъртък, за да те взема.

— Чудесно! О, не, не става. — Лицето й помръкна. — Трябва да вечерям с леля Виктория и чичо Хенри същата вечер. Това е обичайният им ден.

— Тогава просто добави и мен към поканените.

— Те могат да бъдат доста страшни — призна Беки, макар че не искаше да го стресне.

Рупърт се засмя:

— Мога да се оправя с Вики.

— Тя предпочита да я наричат Виктория — вметна Беки.

— Знам. — Намигна й. — Затова й казвам Вики.

Още щом той си тръгна, Беки се втурна към телефона, развълнувана до краен предел.

— Не е хубаво да говорите така за тях, госпожице! — строго каза госпожа Моркамб.

Беки я прегърна.

— О, знам, госпожо Моркамб, скъпа госпожо Моркамб. Но той е толкова прекрасен!

— Никой мъж не е идеален, госпожице — изсумтя под нос икономката, но не успя да запази строгия си вид. Усмихна се на Беки, докато тя звънеше на Шарън. Младата лейди може и да изглеждаше царствено, но всъщност си беше дете. Но и този Рупърт наистина бе красив. Макар че не бива да показваш на един мъж, че си го забелязала.

— Е, каква е окончателната присъда? — попита Шарън. — Да не би да става дума за Монтеки и Капулети?

— В общи линии. Но без родители, които да се месят. Няма да повярваш обаче кой се появи.

— Продължавай.

— Побърканото му бивше гадже, което твърдеше, че щели да се женят.

— Не може да бъде! — щастливо възкликна Шарън. — Каква фантастична история! Веднага идвам при теб.

— Останал ми е малко чай.

— Забрави за чая — категорично отвърна Шарън, — ще донеса бира.

Удържа на думата си. Появи се с шест бири и цигари, но Беки я накара да пуши навън.

— Тук направо замръзвам. Ти си пуританка. Глупави янки, всички пушат.

— Не искам къщата ми да смърди.

— Снобка. Не можеш да го избегнеш, горкичката, в гените ти е, предполагам. И какво за Рупърт? Готино парче.

— Моля? — не разбра Беки.

— Няма нужда да се молиш — самодоволно се ухили приятелката й. — За нула време ще те научим да говориш английски. Готино парче. Мъжкар. Сладък тип. Малко хърбав, но все пак сладур, ако си падаш по този тип мъже.

— Страхотен е. Обожавам акцента му.

— Само бог знае защо. Наричаме го „глътнал бастун“. Но щом това да говори като принц Чарлс ти харесва… а и не е съвсем за изхвърляне, признавам.

— Не сме чак толкова близки родственици.

— Но ще станете, ако се ожените. Колко удобно, дори няма да се наложи да си сменяш името — подразни я Шарън. — Само дето ще трябва да добавиш пред него лейди. О-о-о, милейди. — Тя направи реверанс.

Беки я цапна по рамото:

— Той ще ме представи на цял Лондон.

— Защото ние тук не сме достатъчно добри за теб ли?

— О, престани!

— Мисля, че е добра идея. Имаш нужда от защитник при тази твоя стара леля и мъжа й…

— Шарън! — укори я меко Беки.

— Тя ти е роднина все пак. — Приятелката й сякаш се съмняваше в това. — Обаче не ти помогна да се установиш тук. Може би се е надявала, че ако се почувстваш ужасно самотна, ще си събереш багажа и ще се върнеш у дома. Но сега имаш братовчед си Рупърт. Той не е някой срамежливец, ще се справи с тях.

— Откъде познаваш Рупърт?

— Нали чета „Дейли Мейл“? Найджъл Демстър пише за него. Доста си пада по партитата, излиза само с модели.

Беки усети пристъп на ревност:

— Момичето, което се появи тук, изглеждаше като модел.

— А ти не изглеждаш ли?

— Разбира се, че не.

Шарън изсумтя.

— Както и да е, той изчезна в Америка за около две години, не знам защо. И се върна тук, след като излезе присъдата в твоя полза. Обжалва решението в Щатите, но предполагам, казали са му, че няма как да го изслушат там, това стана този месец. Много благородно от негова страна да се появи на партито ти.

— Изобщо не ме накара да се почувствам неловко заради цялата тази история. Увери ме, че е трябвало да го направи заради баща си.

— Сигурно е било достатъчно само да те погледне, за да реши, че вече не си струва.

Беки скръсти ръце.

— Надявам се. Не искам да се вълнувам прекалено, но…

— Малко прекалено късно е за това сега — проницателно отбеляза Шарън. — Кога ще се видиш пак с него?

— В четвъртък вечер. Ще преспя в неговото жилище, за да идем заедно в петък на едно парти в Лондон.

— Само недей да си лягаш с него. Ако искаш да се омъжиш за такъв мъж, не бива да се предаваш лесно.

Беки вдигна вежда:

— Сякаш ще го направя!

— Никого не можеш да излъжеш, скъпа.

В четвъртък ужасно застудя, но господин Хигинс, градинарят, бе запалил в големия салон буен огън, който пропукваше и хвърляше искри, ухаеше прекрасно на борови шишарки и излъчваше толкова много топлина, че Беки се разхождаше наоколо по тениска. Госпожа Моркамб й помогна да сложи коледната украса и тя прекара една весела сутрин, заета с нанизването на разноцветни книжни гирлянди. Според старата традиция закачиха и имел на тавана във всяка стая, така че Рупърт да не може да избегне целувката с нея, и госпожа Моркамб я научи как да приготвя греяно вино. Беки се забавляваше и почти забрави, че и Вики и Хенри също ще дойдат.

Беше свикнала да се притеснява от тези гостувания, редовни като посещение при зъболекаря. Леля й винаги критикуваше нещо, правеше някаква заядлива забележка, а Хенри все отбягваше въпросите й за компанията. Седяха във Феърфийлд толкова спокойно и обсъждаха къщата помежду си толкова свойски, че тя трябваше да прехапе устни, за да не започне да се извинява, задето я притежава. Според Беки щеше да е по-добре изобщо да няма роднини, отколкото да има тях двамата, но въпреки всичко искаше да им угоди, да накара сестрата на баща си да я обикне.

Е, сега тъкмо настъпваше празничният сезон. Може би щяха да са завладени от коледния дух.

Но се тревожеше. И Рупърт щеше да дойде на вечеря. Беки можеше да понесе безкрайното мърморене, но дали и той щеше да ги изтърпи? Беше син на човека, който се бе скарал с Робърт; врагът, опитвал се години наред да им отнеме Феърфийлд. Беки се притесни, представяйки си как Вики се нахвърля върху Рупърт. Можеше дори да го стресне. Една по-злобна забележка и кой знае дали той нямаше направо да си тръгне! Което много би допаднало на леля Виктория, защото така Беки щеше да се озове отново на старта.

Взе си вана и дълго остана във водата с аромат на „Флорис Гардения“, за да се успокои. Изми и изсуши косата си и избра подходяща за Коледа рокля — много елегантна, но все пак топла. Нямаше нищо по-ужасно от това да изглежда като Миси Уорт в Щатите, която винаги отиваше на танците за Деня на благодарността в къси копринени роклички и съответно с яркочервен нос и тракащи зъби! Беки избра алена кадифена рокля, дълга до земята, с дълбоко остро деколте отпред и красива бледосива кашмирена наметка, която да облече отгоре, когато излезе навън с Рупърт. Куфарът й вече бе опакован и в него между тънка мека хартия бяха прибрани костюмът й, копринената й нощница и халатът от „Джанет Реже“, пухкавите й пантофи, а също и една предизвикателна сребриста рокля, която щеше да облече утре вечер. Притеснена да не би леля Виктория да направи някоя хаплива забележка за това, че се опитва да завърти главата на Рупърт, Беки си сложи само мъничко фон дьо тен и гланц за устни, за да заблестят. И без това светлината от огъня бе достатъчно приглушена. Реши, че няма да е прекалено смело от нейна страна.

На вратата се позвъни и тя слезе да посрещне гостите си, като се насили да се усмихне.

Но не бяха те, а Рупърт.

— Подранил си — каза Беки, като се опитваше да не издаде колко е щастлива от това.

— Реших, че може да имаш нужда от подкрепления. Малко допълнителни муниции. — Рупърт извади иззад гърба си нещо дребно, увито в обикновена кафява хартия.

— Какво е?

— Цветята са толкова банални. Видях това в един магазин на Джърмин Стрийт и се сетих за теб.

Беки разкъса хартията. Дървена музикална кутийка с цветя, изрисувани върху капака, и малко златно ключе. Щом го нави, се разнесе мелодията „Под лунната светлина“.

— Красива е. Не знам какво да кажа.

Той се усмихна.

— Мисля, че обикновено се казва благодаря. Но не се притеснявай — изразът на лицето ти ми е достатъчен. Какво е това ухание?

— От греяното вино е, ваше благородие — обади се госпожа Моркамб.

— Невероятно. Дали бих могъл да получа една малка чашка?

Госпожа Моркамб се засуети и се върна с две чаши. Беки отпи глътка. Виното бе подсладено и топло, ухаещо на канела и карамфил.

— Знаете ли, мисля, че това е най-доброто греяно вино, което съм опитвал някога — сърдечно заяви Рупърт. — Вие сте фантастична готвачка, госпожо Моркамб.

Беки с радост видя, че икономката й се изчервява. Колко мило от негова страна да накара госпожа Моркамб да се чувства оценена! Леля Виктория и чичо Хенри само й връчваха палтата си и изобщо не я забелязваха. Рупърт седеше в салона, до огъня, отпиваше от виното си и отрупваше Беки с безброй комплименти. На нея й бе толкова приятно в компанията му, че когато звънецът прозвуча отново, направо се стресна.

Той се протегна и хвана ръката й над лакътя.

— Спокойно. Мога да се справя с тези двамата.

— Не знаеш какви са, Рупърт.

— Не са толкова лоши, колкото си мислиш. Просто трябва да се държиш твърдо с тях — отвърна той, — също като при кучетата.

Беки се засмя.

Рупърт скочи и излезе в коридора, където Виктория енергично изтръскваше снега от филцовата си шапка.

— Ребека, крайно време е да почнеш да осветяваш верандата навън. По алеята има лед — продължи тя, без да вдига очи. — Можех да се подхлъзна и да си счупя врата.

— О, нищо подобно, през прозорците на салона струи достатъчно светлина — високо каза Рупърт. Виктория рязко вдигна глава — като лисица, която е чула хрътките в далечината. Той се приближи, прегърна я и я целуна звучно по бузата, после разтърси здраво отпуснатата ръка на Хенри. — Колко се радвам да ви видя пак, Виктория, Хенри. Изглеждаш много добре, Виктория. Какъв хубав костюм!

Тя носеше убийствено морав безформен костюм, тъмни чорапи и доста тежки кафяви обувки.

— Рупърт, какво правиш тук? — попита студено Виктория.

— Дойдох заради вечерята и малко от отличното греяно вино на госпожа Моркамб. Трябва да го опитате.

— Да, благодаря — побърза да каже Хенри.

Жена му го погледна неодобрително:

— Обикновено не пиеш друго, освен шери преди вечеря, Хенри. А ти, Рупърт, беше тук едва миналата седмица, на бала.

— Точно така. Забележително е, че Беки се съгласи да ме приеме отново толкова скоро. Всъщност тази вечер ще я отвлека.

— Какво ще направиш?

— Ще я заведа в Лондон. Алис Помфри дава прием утре вечер. Беки не е имала особени възможности да си създаде приятели тук, затова сега ще пообиколим.

— Алис Помфри? — Лицето на Виктория се стегна. Беки я гледаше с интерес. — Не мисля, че ще й хареса това, Рупърт. Ребека е свикнала с Америка, както знаеш.

— Но сега не е в Америка. Ако иска да се задържи във Феърфийлд, трябва да опита да се впише тук. Не сте ли съгласни? Предполагам, че сте я запознали с всички приятели на децата си, нали, Хенри?

— Не съвсем. Не смятахме, че ще допаднат на Ребека.

— Какво, никой от тях ли? — Рупърт леко разтвори очи от престорена изненада. — Но при твоята работа и прочутите вечерни партита на Виктория бих предположил, че познавате стотици хора. Господи, докато съдебното дело все още не бе решено, непрекъснато четях в „Татлър“ как давате приеми във Феърфийлд.

— Наистина ли? — изненада се Беки.

Леля й твърдеше, че в провинцията винаги било „много тихо“.

— Съвсем не беше непрекъснато — сърдито отрече Виктория и погледна Рупърт така, сякаш той е някаква изпълзяла изпод килима гадина.

„Наистина страшно много харесвам този мъж“, помисли си Беки.

— Ще седнем ли да вечеряме? — невинно предложи Рупърт.

Това бе първата приятна вечер, която Беки прекара с леля си и чичо си.

— Как беше в Америка, Рупърт? — попита Хенри. — Навярно се радваш, че вече си у дома, нали?

— Разбира се, че се радва. Какво изобщо би могло да му хареса в Америка? Хората са груби и нямат никакъв вкус. Ти всъщност си англичанка, Ребека — добави убедено Виктория.

— Да, радвам се, че се върнах. Но единствено защото открих Беки тук. Само като си помисля, че съм стоял там, докато тя вече е била тук. В Америка е доста забавно. Трябва да отидеш, Виктория — там хората се отпускат.

— Аз едва ли имам нужда да се „отпускам“ — сковано заяви Виктория. — Моля те, подай ми картофите, Ребека.

— Как вървят работите в „Ланкастър“, чичо Хенри? Много ми е трудно да получа нужната информацията от някои служители в компанията.

— О, хайде, Ребека, това едва ли е тема, подходяща за вечеря.

— А, не съм съгласен — спокойно се намеси Рупърт. — Беки ми каза, че иска да поеме активно управлението на „Ланкастър“, а не може да разбере кое как е в бизнеса.

— Най-сетне получих няколко проспекта — по-смело каза Беки. — Но ми трябва повече.

Виктория въздъхна:

— Виж, Ребека, тези компании се ръководят много успешно от попечителите ти години наред. Някак успяваха да оцелеят, преди ти да пристигнеш.

— Но сега Беки поема контрола. Имам конструктивно предложение — невинно подхвърли Рупърт. — Познавам някои адвокати, Беки. Опитни в корпоративното право. Те могат да помогнат с преглеждането на документите и да ти представят сметките, които те интересуват.

Беки вдигна глава.

— Би било…

— … излишно — намеси се Хенри. Беки забеляза, че лицето на чичо й е станало тъмночервено. — Ще ти дадем каквото ти е нужно, Ребека, аз лично ще се заема с това. Разбрахме ли се?

— Да, благодаря ти, чичо Хенри — послушно се съгласи Беки.

За пръв път в живота си имаше усещането, че е надделяла над роднините си. Погледна крадешком към Рупърт, но той се преструваше на вглъбен в сьомгата си.

Е, какво пък! Щеше да му благодари по-късно.