Когато тя беше лоша

Тридесет и шеста глава

— Трябва да сложа край на това.

Беки ядно прехапа долната си устна.

Беше само една статия, но направо съсипваше репутацията й. Сладникава история, разказана с покровителствен тон, с големи нейни снимки, както и снимки на Розалита, Феърфийлд и Рупърт. Направо изтръпна, докато сините й очи пробягваха по редовете, където се описваше притеснението на Рупърт, „джентълменската“ му неохота да разказва стари истории и „искреното му смайване“.

Това приличаше на катастрофа. Конкурентите на Беки в бизнеса с луксозните почивки щяха да се погрижат хората непременно да го прочетат. От статията щеше да излезе чудесна колонка на шеста страница в нюйоркските вестници. Трябваше да вземе мерки веднага. Шарън и останалите й служители не знаеха какво да я посъветват.

Розалита — явно тя предпочиташе да я наричат Лита — трябваше да разбере и нейната гледна точка. Беки не смяташе, че това ще е трудно, защото тя все пак имаше агенция за връзки с обществеността, а корпоративните клиенти мразеха подобни статии в пресата. Но въпреки това реши да не рискува с телефонен разговор. Трябваше да се срещне лично с нея.

— Знам, че се налага, но като четеш това за хиляден път, няма да го накараш просто да изчезне — отбеляза Шарън.

Беки усети познатото противно надигане в стомаха си.

— О, господи, не мога да го понасям! — Хукна към малката тоалетна в съседство с библиотеката, която бе само на нейно разположение. Едва успя да стигне до тоалетната чиния, преди да повърне, останала без сили. Сякаш изповръща червата си. Изправи се и избърса уста. Лицето й изглеждаше бледо, останало без кръв.

Не помнеше да е спала добре поне една вечер след заминаването на Лоугън.

— Беки, добре ли си?

Тя изплакна уста и се върна в библиотеката.

— Честно казано, не знам. Може би просто не мога да се справя със стреса. После отчаяно си призна: — Или пък съм болна от любов. О, Шарън, не мога да спра да мисля за него. А дори не съм излизала с него, както се полага. Не съм ли напрано жалка?

— Мислила ли си — бавно подхвана Шарън, — че може би е нещо друго?

Беки се сепна:

— Нямам време да боледувам. Смяташ, че съм болна?

— Мисля, че може да си бременна.

— Не ставай глупава, невъзможно е. — Беки се вторачи в нея. — Аз използвам диафрагма… О, божичко!…

— Но онзи път не беше го планирала предварително, нали така?

— Дай ми телефона. Ще се обадя на лекаря си.

— Няма нужда да бързаш, Беки…

— Не. — Тя вдигна ръка. — Трябва да знам със сигурност, и то още сега.

Клиника „Кейтърхам“ се намираше в малка сграда с покрив от червени керемиди. Имаше удобни фотьойли с избеляла тапицерия, маса с купчина стари списания и една закръглена сестра в спретната униформа на рецепцията.

— Трябва незабавно да се видя с доктор Елисън — задъхано изрече Беки, следвана от Шарън, която загрижено надничаше през рамото й.

— За спешен случай ли става дума? — Сестрата подозрително огледа стройното и здраво на вид тяло на Беки и лъскавата й платиненоруса коса.

— Не точно, но…

— Тогава ще трябва да изчакате. Името ви, моля?

— Ребека Ланкастър — измърмори Беки.

— Ще ви повикаме, когато има свободен час, госпожице — ведро й съобщи сестрата.

Беки се опита да чака търпеливо. Зачете се в овехтелите броеве на „Пънч“, „Кънтри Лайф“, „Лейди“ и „Хорс енд Хаунд“. Шарън се отказа от списанията и излезе навън да пуши.

Най-накрая, след като и старецът, който едва влачеше крака и кашляше ужасно, бе отпратен да си върви, доктор Елисън надникна през вратата на кабинета си.

— Ребека Ланкастър? Заповядайте, моля.

Тя го последва в малката стая с плакати на болни от заушка деца по стените, бюро и кушетка за прегледи, застлана с гладко опънат бял чаршаф.

— Какъв е проблемът? — попита той, без дори да я погледне.

— Повръщам сутрин. Мисля, че може да съм бременна.

— Е, скоро ще разберем със сигурност. Двамата със съпруга ви вземате ли предпазни мерки?

Беки се засрами.

— Не съм омъжена — едва прошепна тя.

— Разбирам — спокойно каза доктор Елисън и кафявите му очи проблеснаха. — Май ще се наложи да ускорите малко сватбата, а? Кой е щастливият избраник?

— Не трябва ли да се изпишкам в някоя чашка? — отчаяно попита Беки.

— Какво? О, да. — Той й подаде пластмасова чашка. — Проба от урината, моля. Там отзад има тоалетна.

Шарън я закара до вкъщи и за щастие не проговори през целия път. Беки хапеше долната си устна, загледана през прозореца.

— Кога ще се обади? — попита накрая Шарън.

— Само господ знае. Не мога да стоя и да чакам на телефона! — избухна Беки. — Имам чувството, че се задушавам. Тръгвам за Лондон да се срещна с онази Моралес.

— Добре — съгласи се кротко Шарън, — но поне вземи влака. Не бива да шофираш. Прекалено си напрегната.

Беки се настани в първа класа и си поръча чаша кока-кола, за да успокои малко нервите си. Слава богу, че предлагаха кока-кола, нещо толкова познато и американско. Притисна с длани слепоочията си и й се прииска да е отново в дома на леля си Минди. Обратно в Щатите.

„Какво пък! — обади се тихо едно ехидно гласче в главата й. — Съвсем скоро ще се сблъскаш с част от Бронкс.“

Докато зелените поля на английската провинция отминаваха пред погледа и, тя се опита да не мисли за Лоугън и бебето. Ако наистина се окажеше, че е бременна, не можеше да направи аборт. Ако то бе живо в нея, нейното бебе, просто не би могла да го направи… Но не искаше да е самотна майка, не искаше пресата да се нахвърли отгоре й, да я заклейми за „разгулния“ й живот, да нарани детето й с гнусните си историйки…

О, господи! Трябваше да се обади на Лоугън. Просто нямаше как да го избегне.

Когато влакът най-сетне спря на гара Падингтън, тя вече почти се радваше, че ще се срещне с Лита.

В офиса на „Ню Уейв“ Беки не се представи коя е. Просто каза, че носи съобщение за Розалита Моралес.

— Сега тя е госпожа Конрън.

— О, точно така. Да.

— На четвъртия етаж.

Качи се с асансьора. Офисите бяха обзаведени красиво, в модерен стил, като излезели от екрана на киното, едно малко кътче от Манхатън, пренесено в Челси. Не се наложи да търси дълго Лита. Тя крачеше по коридора между кабинетите, крещеше и размахваше същия вестник, който бе измъчвал и Беки сутринта.

Изведнъж забеляза Беки през стъклените стени на кабинета си и спря като закована. Подчинените й, проследили погледа й, се втурнаха навън.

— Не, всичко е наред. — Гласът й беше толкова ясен и силен, че я чуваха и в преддверието. — Пуснете госпожица Ланкастър да влезе. И не ме свързвайте с никого по телефона.

— Благодаря — каза Беки, докато минаваше покрай настръхналата Джанис.

Лита носеше яркочервени кожени панталони, които обгръщаха впечатляващото й дупе, и дълбоко изрязано черно потниче. Беше с ботуши на висок ток, косата й падаше свободно и в този миг изглеждаше напълно готова да застане и срещу самия дявол.

Беки седна, без да чака покана.

— Е? — Лита се възхити на елегантния й костюм в бежово, панталон и вталено сако, комбиниран с копринена риза в цвят шампанско. — Това се казва изненада.

— Прочела си го. — Беки посочи вестника, захвърлен на масата. — Възнамерявам да бъда кратка.

Лита повдигна вежди.

— Трябва да се погрижа за някои свои лични дела — продължи гостенката й. — Затова искам само да знаеш, първо, че не мога да понасям Рупърт и че той замалко щеше да съсипе бизнеса ми, преди да го изритам. И второ, и теб не мога те понасям, но това се отразява ужасно на бизнеса ми. Ще се оттегля от битката, ако и ти го направиш.

— Чудесно. Това е решено! — рязко се съгласи Лита. — Но все още ти имам зъб. Просто няма да ти го върна по този начин. Искам и ти да знаеш, че и аз мразя Рупърт Ланкастър. Той ме заряза с една телеграма, а после открадна всичките ми пари.

— Чудесно. — Беки се изправи да си тръгва, но въпреки всичките й грижи, любопитството започна да я мъчи. — Трябва да ти кажа, че тогава във Феърфийлд нещата не изглеждаха такива. И между другото, тъкмо в онзи ден той ме бе поканил на среща.

— Разбира се. Ти притежаваш къщата. Виж, аз просто не исках да повярвам. — Лита се засмя. — Обичах го, можеш ли да си представиш?

— Мисля, че да — промълви Беки. — Какво имаш предвид с това: „Ти притежаваш къщата“?

Лита махна неопределено. Дългите й лакирани нокти проблеснаха под лъчите на есенното слънце.

— Съдебното дело… Когато беше с мен, той се надяваше, че ще го спечели. Предполагам, че е разчитал да наследи много пари и къщата. После, когато загуби, избяга, просто си стегна куфара и избяга в Англия да те покори. Не че ти имаше нещо против.

— Не знаех. — Беки въздъхна. — Странно, но точно така каза и приятелката ми. Че се опитва да получи къщата чрез мен.

— Била е права.

Помежду им за миг се установи взаимно разбирателство, но после изведнъж и двете си припомниха хлипащата Лита на входа на Феърфийлд. Беки се почувства неловко.

— Мисля, че временното примирие ще бъде от полза и за двете ни. Сама ще намеря изхода.

— Довиждане — студено каза Лита.

Когато отново се качи на влака, изпита облекчение, но за кратко. Вярно, опасността за бизнеса й засега бе отстранена, но колкото и да обичаше работата си, мисълта да създаде отново империята на баща си избледня в съзнанието й, като си представи какво може да се случи лично на нея.

Опита се да чете по време на пътуването, после да поспи. Не се получи. Слезе уморена на гарата в Кейтърхам и взе такси, като се опита да не обръща внимание на добродушните забележки на шофьора за това колко мръсен е Лондон и колко хубаво било човек да се върне в провинцията. Чувстваше се така, сякаш са я окачили над казан с врящо олио и въжето все повече изтънява.

Ако не се брояха сънищата й, Уил Лоугън не се бе връщал повече. Работниците му бяха довършили разкошната, класическа като форма розова градина, засаждайки органично отгледани цветя, бяха зазимили храстите и си бяха отишли. От фирмата му й изпратиха старателно подготвена сметка, която тя плати и оттогава — само мълчание.

Седмици наред си повтаряше, че е глупаво да се оставя мислите за Лоугън да я обсебят. Той беше просто един градинар и горделив, надменен негодник, който дори не бе завършил колеж, който просто беше правил секс с нея, а после бе изчезнал за цели шест седмици без никаква вест, освен една глупава картичка…

И бебето. О, господи!

Нахлу, разгневена, във Феърфийлд, запъти се право към кабинета си и веднага набра телефонния номер на клиниката. Беше почти пет часът. С малко повече късмет, докторът можеше да е още там…

— Ще проверя, госпожице.

Последва пауза и после спокойният, безличен глас на доктор Елисън долетя от слушалката:

— Поздравления. — Тя се подпря на мекото зелено кадифе върху плота на бюрото си, за да остане права, понеже й се зави свят. — Ще имате бебе, госпожице Ланкастър.

— Да, ще се отбие в офиса по някое време.

Беки бе забравила колко мрази този надменен глас. Разбира се, секретарката сигурно изпитваше тайно и безнадеждно младежко увлечение по Лоугън. Самата Беки бе влюбена в него, защо не и това момиче? Нищо чудно, че в гласа му имаше толкова омраза.

— Но наистина не мога да ви свържа с него. Нито да му съобщя. Той каза, че не желае вие да го безпокоите. — В гласа й се промъкна тържествуване. — Каза го много категорично.

— Чуйте ме — става дума за нещо много важно. — Беки не искаше да се моли и да я увещава. — Не се отнася за сметки или за друго дребно нещо. Отнася се за… за… въпросът е на живот и смърт, ясно ли е? На живот и смърт.

— Добре ли сте? — попита Трейси, неочаквано загрижена против волята си, а после стреснато продължи: — Нали не се е случило нещо с Уил?

— Не с него. Просто го накарайте да ми се обади. Важно е.

— Добре, госпожице — каза момичето и затвори.

Беки отиде в кухнята и си направи чаша чай. Британците бяха основали цялата си империя върху чая. Може би сега една чашка щеше да помогне и на нея.

Не помогна.

Отпиваше безутешно от напитката, когато телефонът звънна. Сигурно се обаждаше Шарън, но въпреки това тя скочи.

— Ало?

— Беки? — Беше Лоугън и тя едва не припадна от вълнение. — Какво искаш? Болна ли си? — Направо й крещеше по телефона, явно наистина беше бесен. — Надявам се действително да имаш сериозна причина.

— Зависи какво разбираш под сериозна причина — отвърна тя и гласът й прозвуча като чужд в собствените й уши. Сякаш идваше отдалеч, спокоен и уверен. — Бременна съм.

— Какво? — извика той.

— Бременна съм. Докторът го потвърди днес.

— И смяташ, че аз съм бащата? — попита Уил след кратко мълчание.

Въпросът я прониза право в сърцето и тя усети физическа болка.

— Кой друг да е?

— Откъде, по дяволите, да знам? — Гласът му звучеше грубо.

Беки преглътна сълзите, които се надигнаха в гърлото й.

— Не е имало никой друг, освен теб, откакто скъсах с Рупърт. Наистина. А сега ще имаме бебе.

Той остана мълчалив от другата страна на линията.

— Значи си в третия месец.

— Предполагам.

— Не мога да пристигна тази вечер във Феърфийлд. Ще дойда утре.

— Защо ще идваш?

— А защо не? Имаме да обсъдим много неща, нали?

— Няма да правя аборт — заяви тя и сълзите закапаха от очите й. Прехапа устни, доволна, че Уил не може да я види.

— Не съм те карал да го правиш, по дяволите! — каза той и тръшна телефона.

Беки остана да слуша сигнала в слушалката. Внимателно я остави, после излезе и се озова пред тясното задно стълбище, което водеше към спалнята й. Залости вратата, хвърли се върху леглото и избухна в плач.

Рупърт разкри блестящата си усмивка пред Кати Доналде. Въпреки умората от полета и часовата разлика, знаеше, че изглежда прекрасно. Беше облечен в един от старите си делови костюми „Джийвс и Хокс“, обувките му бяха от „Джон Лоб“, а одеколонът — от „Флорис“. Не можеше да се възползва като жените от фон дьо тен, за да скрие сенките под очите си, но бе сложил чифт очила с тънко обикновено стъкло, без диоптър, които използваше точно в такива спешни случаи.

Беше пропилял всичките си пари и сега му оставаха само титлата и външният му вид. Но това можеше да се промени.

Статията във вестника го зарадва неимоверно. В нея и двете жени бяха описани като глупачки, каквито всъщност си бяха, и, разбира се, обръщаше се внимание на това какво прави Беки с Феърфийлд. Изтъкваше се, че първите опити на Лита в сферата на връзките с обществеността са били за негова сметка. Нали той й бе дал повод да попадне в телевизията, значи всъщност именно той я бе създал. И заслужаваше нещо за усилията си…

Колкото до Беки, тя бе обикновена крадла. Каквото и да твърдеше съдът. Крадла, а сега и истински вандал.

Рупърт кипеше от справедливо възмущение. Не му се искаше да прибягва до крайни средства. Това означаваше да се ожени по сметка. За някоя възрастна дама с куп пари и без никаква класа, от онези, които биха си платили, за да получат титлата му, и биха се съгласили да приведат пари в личната му сметка. По-скоро би станал жиголо, отколкото бедняк, горчиво разсъждаваше той.

Като си представеше, че цял живот ще е принуден да си ляга с баронесата или с някоя като нея, която може би ще иска да го правят при вдигнати завеси! Не можеше да го понесе, на света нямаше толкова силни наркотици, че да го накарат да го направи.

Но докато беше тук, смяташе да се възползва максимално. Старите му приятелчета, вероятно в неведение относно финансовото му състояние, го приемаха с отворени обятия. Може би щеше да успее да намери някоя богата дебютантка в обществото, с добро сърце и щедра природа, отчаяно копнееща за любов, която да не придиря особено за отсъствията му нощем понякога. Определено шансовете му щяха да са по-добри, ако можеше да покаже, че има законни бизнес интереси.

Лита и Беки притежаваха толкова много. Бяха му длъжници и той възнамеряваше да си поиска дължимото.

Няколко телефонни обаждания го бяха убедили, че този човек може да му помогне.

Кати Доналдс му се усмихна замечтано.

— Господин Бесъл ще ви приеме веднага, ваша светлост — изрече тя.