Когато тя беше лоша

Осемнадесета глава

Беки се събуди и се зарадва на пукващата се зора. Облегната на лакът, тя се загледа през дебелите стъкла на прозорците в спалнята си към златните и бледорозови лъчи по повърхността на езерото. Изглеждаше й странно да е отново във Феърфийлд. След един месец, прекаран с Рупърт в Лондон — студен, шумен и блокиран от стачки — бе започнала да тъгува за провинцията. Беше дошъл март и макар все още да бе студено, на Беки й се струваше, че долавя пролетно потръпване във въздуха. Навсякъде из овощната градина разцъфваха нарциси, билките в кухненската градина отново напълваха, а дърветата сякаш бяха покрити с нежна зелена мъгла от млади листенца. Харесваха й партитата, вечерите, нощните клубове — „Анабел“ и „Трамп“, посещението на балет в „Ковънт Гардън“… Животът в обществото й се струваше забавен. Но сега искаше да си почине от това. Беше готова да поеме „Ланкастър“.

Погледна към спящия до нея Рупърт, увит в омачканите чаршафи. Той я беше спасил — това бе самата истина. „И съм му благодарна — помисли си Беки, — разбира се, че съм.“ Рупърт се оказа много известен сред лондонското общество. Беше я запознал с най-отбрани и важни хора. В Кралския балет дори бе представена на красивата и елегантна лейди Тули, съпруга на главния директор, и бе седяла в кралската ложа. Но Патси Тули, макар и много учтива и мила към нея, се бе държала леко хладно с Рупърт. Това май се случваше често. Беки предполагаше, че хората просто ревнуват.

Рупърт бе приел задачата да й намери приятели много сериозно. Сега тя вече имаше два големи тефтера с адреси и телефони на приятни млади хора. Чудеше се как така Рупърт успяваше да я придружава навсякъде из града, денем и нощем… отделяше й време, което вероятно му бе нужно за бизнеса. Работеше в някаква компания за връзки с обществеността, където заемаше поста старши вицепрезидент. Но той, изглежда, нямаше нищо против. Беше й казал, че иска да й помогне.

— Някой трябва да махне от главата ти старата дама — небрежно подхвърляше той.

Беки се смееше:

— Рупърт, не може да говориш така за нея.

— Разбира се, че мога. А и съпругът й не е стока. Преструва се, че се подчинява на жена си и няма силна воля, но всъщност разбира доста от бизнес и не иска да ти каже нищо.

— Изпрати ми цялата информация.

— Не е достатъчно. Защо не ми позволиш да погледна документите на компаниите с моя адвокат? Мога да разнищя какво става в „Ланкастър“ вместо теб и да ти кажа онова, което те интересува.

— Ще го направиш ли за мен?

Той хвана ръката й и я целуна страстно.

— Глупачето ми. Бих направил всичко за теб. Не го ли знаеш вече?

Бяха водили този разговор в края на януари. А миналия месец Рупърт й бе казал, че в „Ланкастър“ е пълна каша и неговият адвокат изяснявал нещата с Хенри. Сега се намираха във Феърфийлд — за да се насладят на чистия въздух и за да й покаже той резултатите. Беки отметна косата си от очите и халката с диаманти, която никога не сваляше, проблесна на утринната светлина. Разположени в редица диаманти искряха върху злато от „Аспри“ — най-красивият подарък за Деня на свети Валентин, който някога бе получавала. Освен това Рупърт я бе завел на вечеря в „Уилтън“ — рибния ресторант на площад „Сейнт Джеймс“, и Беки силно се притесни, когато попаднаха на леля Виктория и чичо Хенри. Размениха си обичайните любезности, целувки по бузите и тя забеляза как лицето на леля й се стяга. Рупърт ясно бе дал да се разбере, че са излезли на романтична среща. Беки усети някакво слабо, но и жестоко чувство на триумф, на отмъщение.

Какво щяха да кажат те, ако Рупърт й предложеше? Шарън безмилостно я дразнеше по този повод и не за пръв път в живота си Беки си представи какво ще е да е омъжена. Щяха да живеят във Феърфийлд, понякога да пътуват до Лондон, да потънат в прекрасния и бляскав водовъртеж, в който я бе въвлякъл Рупърт, щяха да обединят семейството… също като Ромео и Жулиета, но с щастлив край. Тя щеше да ръководи своите компании, а Рупърт да стане истински гений в областта на връзките с обществеността. Щяха да отгледат умните си деца и да ги правят в Оксфорд или Кеймбридж, а навярно щяха да имат и куче…

Рупърт се завъртя в леглото и ленените завивки се смъкнаха, разкривайки слабия му торс. Имаше слабо и източено тяло, което изглеждаше добре в дрехи, но което, ако трябваше да е съвсем честна, Беки неособено харесваше голо. Всъщност напомняше й на Ричард. Нямаше нищо чак толкова нередно в секса с него, но тя започваше да се чувства малко некомфортно. Само малко, разбира се. Може би защото искаше Рупърт да гледа на нея като на подходяща за брак жена… което бе двоен стандарт, разбира се, но беше истина, макар и да не й харесваше да си го признае. А и тази негова костелива фигура! Искаше й се да го поохрани, да му вземе гирички. Не си представяше Рупърт да прави каквито и да било физически упражнения и не знаеше как да му го предложи. Вероятно можеше да подреди фитнес уреди в някоя от стаите във Феърфийлд и тогава той просто щеше да се присъедини към нея, докато тя тренира.

Не знаеше колко ще струва това. Чрез адвоката си Рупърт бе уредил, в много кратък срок, тя да получи прилична издръжка от бизнеса, но Беки искаше да знае точно с колко пари разполага като цяло.

Трябваше да са много. „Ланкастър“ притежаваше корабостроителница, оловни мини в Корнуол, дори малък хотелски бизнес на островите Сили. От докладите и счетоводните документи й бе трудно да разбере колко струва всичко това, но Рупърт проучваше нещата заради нея. Двамата с адвоката му щяха да й го обяснят на разбираем език. Днес предстоеше големият ден. Беки се радваше.

Въпреки многото си нови приятели, бе започнала да се отегчава, като нямаше с какво да се занимава.

Рупърт спеше дълбоко. Тя се измъкна от леглото, грабна сатенената си нощница и я облече, преди той да се е събудил. Разсеяно се запита дали някога ще се чувства удобно да се разхожда гола пред него.

— Изглеждаш много… делова, скъпа.

Рупърт влезе в зимната градина, където госпожа Моркамб сервираше закуска на Беки — сварено яйце, чай и препечена филийка с традиционния английски мармалад, който поне според Беки бе единственото постижение на англичаните в областта на кулинарията. На масата до нея имаше ваза с късно цъфтящи минзухари, а тя четеше „Таймс“, облечена в строг костюм на тънко райе, с вталена кройка и дължина точно до коляното, комбиниран с бяла копринена блуза. Навън бе хладно, но не прекалено студено; зимите тук не бяха сурови като в Ню Йорк.

Рупърт носеше всекидневни панталони, риза и сако. Тъмните му очи я огледаха от глава до пети.

— Е, нали все пак е делова среща, скъпи.

Той се засмя:

— Вие, американците, приемате всичко прекалено сериозно.

— Наистина е сериозно. Днес ще се заема с ръководството на компаниите. Дълго време ме държат настрани.

— Знам. — Рупърт се обърна към госпожа Моркамб: — Бекон с яйца, моля. Благодаря. Виж, Беки, казвам само, че няма нужда да впечатляваш тези хора. Те работят за теб. Ще дойдат тук.

— Мислех, че ние ще отидем в града.

— Защо трябва ти да ходиш някъде? „Ланкастър“ ти принадлежи. Казах на господин Траут да дойде тук с екипа си.

Беки се усмихна на любимия си. Разбираше я толкова добре. Помагаше й да поеме контрола над компаниите и тя го обожаваше заради това.

Адвокат Куентин Траут и екипът му — Маркъс Ригби, Кийт Дженингс и Тристам Мастърс — пристигнаха в единадесет часа, облечени в костюми и понесли големи кутии, подвързани с тъмнозелена кожа. Всички изглеждаха около петдесетте, слаби и страховити на вид. Здрависаха се с Рупърт и после с Беки.

— Прекрасна къща, госпожице Ланкастър — каза Траут. — Имате ли стая, където можем да се оттеглим и да обработим информацията?

— Библиотеката е насам — покани ги Беки.

Рупърт бе пренесъл голяма орехова маса от една от всекидневните за всички документи и й бе помогнал да нареди допълнителни столове около нея, както и бележници и химикалки, спретнато подредени пред всеки. Той я дразнеше, че е прекалено „ефикасна“, но й помагаше. Хенри само й бе казал да не затормозява красивата си главица. „С помощта на Рупърт няма нещо, с което да не мога да се справя“, помисли си Беки.

— Подготвил съм няколко писмени заключения за вас, госпожице Ланкастър — започна Траут, след като сътрудниците му отказаха предложения им чай — които обобщават състоянието на „Ланкастър“, с неговите разностранни интереси в няколко индустриални сфери. Както знаете, много сектори в индустрията на Обединеното кралство бяха засегнати тежко от неотдавнашните вълни на социално недоволство от страна на работната сила…

— Имате предвид стачките.

— Точно така, госпожице Ланкастър. Стачките.

— Опитайте се да говорите на разбираем език, господин Траут — прекъсна го Рупърт и намигна на Беки. — Тук сме, за да изясним ситуацията пред госпожица Ланкастър.

— Разбира се, лорд Ланкастър — леко му се поклони Траут. — Разбираем език. — Но май се затрудняваше от искането. — И така, заради стачките, както ги наричате, и недостига на електрическа мощност „Ланкастър Холдингс“ е претърпяла някои загуби. Корабостроителниците губят клиенти в полза на американците…

— Дайте да видя. — Беки прелисти документите, дока то стигна до колонките с печалбите и загубите. Сърцето й леко подскочи. — Тук има доста червено мастило — отбеляза тя.

— Да. Оперативните печалби са спаднали драстично, а данъчната политика на лейбъристите е довела дотам, че „Ланкастър Шипинг“ да нагазят… в дълбоки води, да кажем.

— Направих си труда да прочета всичко, Беки — обади се Рупърт. — Ако искаш, бих могъл аз да обобщя, а после адвокатите подробно да ти покажат всичко.

Тя се облегна назад. Въпреки хладното утро, усещаше как започва леко да се поти. Този сценарий не бе влизал в плановете й за щастливо бъдеще.

— Искам да чуя.

— Мисля, че трябва да разпродадеш корабостроителниците, така че да се концентрираш върху мините, и да се отървем и от хотелския бизнес. Точно сега имаме нужда от нещо, което да балансира тежките загуби. Цените на акциите падат, независимо че изпълнителите на завещанието на баща ти периодично изкупуват част от акциите.

Беки пое дълбоко въздух:

— В Щатите непрекъснато чуваме за стачки във Великобритания. Тук е пълно със стачки.

— Да, профсъюзите искат тридневна работна седмица.

— И аз искам да мога да прескачам високи сгради, но това няма да стане скоро.

Рупърт сви рамене.

— Бордът е водел преговори с тях, за да се опита да избегне стачките, което означава, че нашите работници получават доста над средната заплата.

— Нашите работници?

Той се изкашля:

— Твоите работници, имам предвид. Толкова време работя по тези документи, че вече започнах да мисля, че и аз участвам.

— Разбира се, че участваш. Ти ми помагаш.

— Бих искал да ти помогна — каза той, гледайки я нежно.

— Госпожице Ланкастър. — Дженингс шумолеше с книжата пред себе си. — Очевидно заради политиката си към профсъюзите „Ланкастър“ има толкова големи оперативни разходи и толкова ниска продуктивност, че не е успяла да реализира печалба през последните три години.

— Тогава трябва да променим политиката към профсъюзите. Да престанем да плащаме по-високи надници. Каква е продуктивността?

— Ниска. Виж, Беки, ти не разбираш добре индустриалните връзки в Англия.

— Разбирам, когато се опитват да ме изнудват! — ядоса се Беки.

— Ще прегледаш всички цифри, но може да е малко късно. Ако бе дошла тук преди три години…

— Нямах никакви права преди три години.

— Господин Траут — обърна се към него Рупърт, — защо заедно с екипа си не запознаете подробно госпожица Ланкастър с положението, а после тя ще ви зададе въпроси, ако има такива?

Той се изправи.

— Къде отиваш? — попита Беки.

— Не искам да оставам. Това е твоята компания и смятам, че вече достатъчно са се месили други хора в нея. Трябва сама да прегледаш всичко.

Намигна й още веднъж и излезе.

„Господи! — помисли си Беки. — Той наистина ме уважава. Каква разлика само!“ Обърна се към адвокатите, които го гледаха как си тръгва.

— Мисля, че лорд Ланкастър е прав. Господа, представете заключенията си. Да започнем от корабостроителниците — каза Беки.

Тръгнаха си от Феърфийлд около три следобед. Беки отиде в кухнята да си вземе нещо за обяд и завари Рупърт, седнал върху една табуретка, да пие горещ шоколад.

— Върни се при мен. Имам нужда от теб — каза тя.

— Заповядай. — Той й подаде табла с тънко нарязани филийки с шунка отгоре. — Постарах се да съм ти полезен, доколкото мога.

Рупърт я чакаше и когато Беки най-сетне приключи с документите към десет.

— Изпратих госпожа Моркамб да си ляга. Реших, че сигурно ще искаш да останеш сама.

— Да. — Тя се опитваше да не издаде чувствата си, но в очите й напираха сълзи. — Защо всичко е толкова объркано? Как са могли да съсипят така компанията на баща ми? Ще ги съдя.

— Няма смисъл. Вероятно са направили всичко по силите си. Нали все пак се опитаха да откупят „Ланкастър“ от теб?

— Сигурно си прав. — Беки се отпусна тежко на един стол. — Рупърт, ще се наложи да продам част от компанията. Нямам време да обърна нещата в своя полза. Направо ми се гади, гади ми се.

— Може би… — Той спря насред думата. — Не, не, забрави!

— Какво?

— Няма да ти хареса, а и аз не бих те винил.

— Кажи ми — помоли го тя.

Рупърт изглеждаше замислен, сякаш преценяваше нещо. „Колко е внимателен — помисли си Беки, — не иска да се меси. Толкова много ме уважава.“

— Смятам, че аз мога да помогна. Ще се наложи да напусна работата си, но имам известна репутация във Великобритания. Ако се захвана, ще свърша нещо в областта на връзките с обществеността, ще намеря финансиране, ще работя заедно с теб по продажбата на малки части от „Ланкастър“ — нищо сериозно. Мисля, че ще успея да спася компанията. Но само ако ти ми позволиш, разбира се. Тя си е твоя.

— Смяташ ли, че можеш да го направиш?

— Да. Поне ще се опитам. И ако ти поемеш ежедневното ръководство, ще сме чудесен екип. — Рупърт въздъхна доста театрално. — Просто няма да понеса семейната компания да се разпокъса.

— О, аз също. Рупърт… наистина ли би се отказал от работата си заради мен?

— Разбира се, ако ти пожелаеш. — Той вдигна длани. — Само ако ти искаш да опитаме, Беки. Ако предпочиташ да приключиш всичко и да разпродадеш компанията, напълно ще те разбера. Не те насилвам за нищо.

— Не! Много бих искала. Искам ти да ми помогнеш! — извика Беки. — Не бих могла да ти се отблагодаря за това. Не знам какво да кажа.

— Не казвай нищо. — Той я прегърна с усмивка. — Само ме целуни.