Когато тя беше лоша

Двадесет и първа глава

Беки залитна. Очите на Рупърт бяха жестоки и в тях проблясваше убийствен гняв. Тя погледна към телефона — беше чак в другия край на стаята. Вратата бе по-близо. Тя я отвори рязко. Отдолу долитаха гласовете на хората от апартамента под тях. Слава богу!

— Не се приближавай!

— Беки… — Рупърт помъчи да се овладее и успя. Дишаше тежко. — Съжалявам, изгубих контрол.

— Точно така. Всичко между нас е свършено.

Той пребледня:

— Скъпа, моля те. Казах, че съжалявам. Наистина. Нека поне ти обясня.

Изглеждаше толкова искрен, че за миг Беки се разколеба.

— Беки!

Викът долетя откъм улицата. Тя погледна надолу към стълбите и видя в преддверието Шарън, която се канеше да се качи горе. Разкаяното изражение на Рупърт изчезна. Мина покрай Беки и изкрещя:

— Не мисля, че е добра идея да се качиш, Шарън. Имаме личен разговор.

Шарън, озадачена, погледна приятелката си.

— Казах ти да се махаш! — сопна й се Рупърт.

Беки се обади тихо:

— Рупърт, престани. Време е ти да си тръгнеш.

Очите му срещнаха нейните и той забеляза стаения гняв в погледа й. Рязко си пое дъх.

— Много добре. — Сега и неговият глас стана също толкова тих. — Ще ти се обадя по-късно и ще изгладим всичко.

„О, аз ще се справя“, помисли си Беки. Разтреперана, тя се отдръпна, за да му направи път да излезе. Рупърт взе палтото си от закачалката на вратата и слезе надолу, подминавайки Шарън, без дори да я погледне.

Тя изтича по стълбите и притисна ръка до устата си. Беки невярващо докосваше с пръсти бузата си. Бялата следа от ръката му вече бе изчезнала и сега бе заменена от ярка червенина.

— Ударил те е? Добре ли си?

— Добре съм.

— Копеле! — изръмжа Шарън. — Трябва да се обадиш в полицията.

— Заради един шамар ли? Не ставай глупава. — Беки потърка удареното, надявайки се следата да изчезне, но вече усещаше как на мястото се появява оток. — Доста силно удря като за толкова слаб човек.

— Защо го направи?

— Казах му, че се каня да даря Феърфийлд на Националния тръст.

Очите на приятелката й се разшириха, после тя избухна в смях:

— Какво си му казала? О, господи, и на мен ми се искаше да се изправиш срещу него, но не по този начин. Не точно сега.

— Каза ми, че съжалява. Помоли ме да изслушам обясненията му.

— Няма никакво обяснение. Не можеш да се връзваш на номерата му непрекъснато. Той…

— Успокой се. — Беки говореше тихо, но усещаше как в очите й напират сълзи. — Никога не съм разбирала жените, които остават при мъже, които ги бият. Няма да се върна при него. Но може би бях прекалено рязка. Знам колко важни са за него къщата и семейството. Не че това извинява постъпката му.

— Мислиш, че става въпрос за запазването на семейната чест ли? — изсумтя презрително Шарън. — Направо ми се ще да ти нашляпам задника с камшик. Няма да ти струва скъпо.

— Каза, че ще ми се обади по-късно тази вечер.

— Тогава нека остана с теб. Ще се обадя на Джак…

— Няма нужда. Мога да се справя с Рупърт — каза Беки, внезапно обзета от силно желание да остане сама. Шарън бе добра приятелка, но не можеше да й помогне да преодолее случилото се. Тя беше способна да разкара Рупърт, но не можеше да каже на Беки къде ще намери друг мъж, който да означава толкова много за нея.

Сърцето вече я болеше много повече от лицето. Шарън схвана намека и внимателно прегърна Беки.

— Само заключи вратата си, обещаваш ли?

— Обещавам — отвърна Беки, но не се тревожеше за това.

Рупърт мразеше сцените. Нямаше да се опита да разбие вратата на апартамента й. Целуна Шарън по бузата, което тя прие като поредния навик на янките, изпрати я до долу, после се качи и извади от фризера пакет грах, който притисна до бузата си. Въпреки това щеше да й остане голяма синина. Зачуди се какво ли да измисли, за да обясни това в офиса.

Напълни ваната, защото изведнъж се почувства омърсена. Избърса сълзите, които се стичаха по бузите й, но нямаше полза. Рупърт беше толкова забавен, беше я разсмивал, беше успял да я отърве от леля Виктория и й беше намерил повече приятели, отколкото можеше да си мечтае. Беки гледаше реалистично. Знаеше, че повечето от тези „приятели“ ще я изоставят сега. Но си спомняше колко мразеше първите си дни в студената, мрачна и разтърсвана от стачки Англия, а Рупърт й бе показал цял един свят, който Шарън не познаваше. Ромео и Жулиета. Каква ирония! Наистина ли беше толкова лошо? Една част от нея копнееше да му прости и не искаше да приеме края. Ами ако я бе ударил, защото е разгневен от предателството й към семейството? Тя имаше власт да разруши всичко, принадлежало на Ланкастър поколения наред. За нея семейството също бе важно. Можеше да разбере чувствата му.

„А казаното от Шарън? — обаждаше се по-циничната й половина. — Виж само колко много пишат за него във вестниците. Теб те няма никъде. Цялата реклама на компанията е за него и «неговата» «Ланкастър Холдингс». И наистина ли е толкова важен този малък хотел? Или е само средство да те държи далеч от централните офиси на компанията?“

„Само ме е използвал“, помисли си Беки и се разплака наистина. Беше прекалено интелигентна, за да се преструва, че не го разбира. Телефонът във всекидневната й звънна, но тя не му обърна внимание. Нямаше да позволи Рупърт да види колко много е означавал за нея.

Беки не очакваше Рупърт да се откаже лесно. На следващата сутрин й доставиха пет пъти цветя, като се редуваха червени и бели рози, по две дузини във всеки букет. Тя повика такси и нареди да отнесат цветята в кардиологичното отделение на болница „Нъфийлд“. Вместо да я разплакват, там розите можеха да зарадват някого.

Обади се в офиса и им каза, че няма да ходи на работа до края на седмицата.

— Лорд Ланкастър се обади да ви потърси, госпожице Ланкастър — осведоми я Елън. — Продължава да звъни. Какво да предам?

— Елън, ако обичаш, предай му, че ще се върна на работа в понеделник! — твърдо нареди Беки.

— Но къде ще бъдете? — настоятелно попита Елън.

— Извън офиса — отвърна Беки и затвори.

Събра малко багаж в един куфар, заключи вратата и излезе на улицата. Тук минаваха автобуси директно за гара „Виктория“ и следващият щеше да дойде след десет минути. Не можеше да направи нищо за сърцето си. Можеше единствено да се захване за работа.

Беки вървеше по калния тротоар на автогарата, като внимаваше къде стъпва, за да не изцапа обувките си, отиваше към ъгъла, за да хване такси. По време на пътуването бе мислила много и макар да се чувстваше зле заради Рупърт, усети и лек срам. След девет месеца в Англия все още не бе идвала в централните офиси на бащината си компания.

Беше позволила на Виктория, Хенри и Рупърт да я държат настрана. Беше се оставила да я съветват адвокати, бе чела доклади за състоянието на фирмата и най-накрая бе поела контрол над най-малката и незначителна част от нея. Но не бе направила нищо, за да се наложи.

Баща й бе завещал всичко на нея и се бе борил дълго време с братовчед си, а по своя вина тя бе станала пионка в ръцете на побелели мъже в костюми.

Чия бе грешката, че стои на заден план? Само нейна.

„Не се чувствах готова. Не се чувствах достатъчно голяма — призна си Беки, докато лъскавата черна кола се промъкваше под дъжда по лондонските улици. — Една част от мен все още е детето, което играеше тенис и излизаше на разходка с яхта. На двадесет и една повечето младежи отиват в колеж или прекъсват следването си, заживяват самостоятелно и опитват наркотици. Оставих се да ме убедят, че по-възрастните трябва да вземат всички решения, но баща ми е решил, че трябва да го наследя на двайсет и една, а не на трийсет и една.“

Е, това сега оставаше в миналото. Шарън имаше право. Трябваше да престане да си намира оправдания.

„Ланкастър Холдингс“ разполагаше с голяма модерна сграда на върха на стръмна павирана уличка, която слизаше към Темза. Намираше се точно в сърцето на лондонското Сити, близо до Кенън Стрийт Стейшън, и Беки се запита вяло какъв ли наем плаща компанията. Разноските сигурно са огромни. Нужно ли е? Изглеждаше добре на заглавната страница на годишния отчет, но…

Влезе във фоайето, обзаведено по последна мода, с голяма картина на Анди Уорхол6, черни кожени дивани и стъклена масичка върху мека постелка. Напомняше й малко на бърлогата на злодей от филмите за Джеймс Бонд; направо й се струваше, че всеки миг иззад рецепцията ще се покаже Шон Конъри. Но вместо това, зад бюрото седеше красиво момиче в костюм и с перлено колие. То изгледа с любопитство Беки, която предположи, че едва ли в офиса идват много двайсетинагодишни момичета с джинси. Усмихна се.

— Здравейте!

— Мога ли да ви помогна?

— Да. Аз съм Ребека Ланкастър.

— И с кого имате среща, госпожице?

Рецепционистката явно се съмняваше, но не се държеше нахално, мислено одобри поведението й Беки.

— Всъщност нямам определена среща…

— Всеки трябва да има определена среща. Съжалявам.

— Аз притежавам компанията — търпеливо поясни Беки.

Момичето леко се озърна за някого от охраната.

— Ами-и… добре.

Беки се засмя:

— Вижте, „Ланкастър Холдингс“. Ребека Ланкастър. Това съм аз.

— Никога досега не съм ви виждала, госпожице — спокойно отвърна момичето, като на човек, който явно бавно схваща какво му говорят.

— Просто се обадете на някого от борда на директорите.

Кой ли заместваше Хенри Уитлок? Повечето членове на борда бяха бивши вицепрезиденти, повишени, докато Рупърт успее да й намери „по-добри ръководители“, както бе обещал. Опита се да си припомни нечие име от годишния отчет на компанията, но се сети единствено за това на счетоводителя, изготвил гъсто изписаните страници с цифри към края на документа; спомни си го, защото Рупърт често и ожесточено го проклинаше. Кенет Стоун. Беки се изчерви. Погълната от мисълта да стигне по-бързо до Лондон и да поеме фирмата в свои ръце, в действителност не се бе замислила какво точно ще направи, щом пристигне.

Но какво пък! Притежаваше това място. Само доброто й възпитание я задължаваше да обяснява каквото и да било на една рецепционистка.

— Кенет Стоун. Обадете се в офиса му и му предайте, че Ребека Ланкастър е дошла да се срещне с него.

— Изчакайте минутка, моля. — Момичето вдигна телефонната слушалка и набра номера, като междувременно наглеждаше Беки, сякаш подозираше, че тя ще опита да открадне саксиите с цветя. Тихичко поговори с някого, после затвори с изненадан вид. — Ще ви приеме. Пети етаж, стая 506.

— Къде са асансьорите?

— Ето там — отвърна строго момичето, сякаш вече му бе дошло до гуша от глупавите въпроси на Ребека.

Беки се запъти към тях и натисна копчето. Кабинката на асансьора представляваше истинска фантазия от месинг и кадифе и изглеждаше, сякаш е взета от хотел „Пиер“ в Ню Йорк. Очевидно тук не бяха жалени средства. Пари, дошли от нейния джоб.

Докато асансьорът плавно я изкачваше нагоре в сградата, Беки за миг се замисли за момичето на рецепцията. Именно така гледаха всички на нея. Една малко странна, много млада наследница, която няма защо да си вре носа в бизнеса. На практика тя се бе отказала от колежа. Всички изглеждаха учудени, че изобщо се появява в собствения си офис. Личната й секретарка я мразеше и не се притесняваше да показва чувствата си. Ако искаше да промени представата за себе си, трябваше доста да се потруди. Доста. А фактът, че бе позволила на Рупърт да я „спаси“, представляваше просто поредното извинение да го отложи.

Слезе на петия етаж. На малка месингова табелка върху стената пишеше: „Счетоводство“. Тук обстановката изглеждаше доста по-скромна, отколкото във фоайето, килимите бяха по-тънки, нямаше саксии с цветя и никакви картини по светложълтите стени. Беки продължи по коридора и се представи на секретарката, която седеше зад бюрото си пред стая 506.

— Аз съм Ребека Ланкастър.

— Да, госпожице Ланкастър. Насам, моля! — енергично я подкани жената. Беше по-възрастна и изглеждаше много делова, а бюрото й бе добре подредено. Тя покани Беки в кабинета на шефа си и тихо затвори вратата зад гърба й. Беки огледа стаята — обзаведена функционално, с бюро от тъмно дърво, диван, стол и няколко семейни снимки на стената редом с професионални дипломи. Зад бюрото седеше нисичък мъж на средна възраст с добре поддържана брада. Той стана и подаде на Беки влажната си длан.

— Госпожице Ланкастър, моля, седнете.

— Благодаря.

— Признавам си, че съм малко изненадан да ви видя.

— Реших го в последната минута — отвърна му Беки.

— Наистина. — Той кимна. — Смятах, че лорд Ланкастър ще иска лично да го направи, вместо да изпраща вас.

Беки замълча за миг:

— Мисля, че говорим за различни неща. Дойдох да обсъдя делата на компанията с някого от членовете на борда. Искам да играя по-активна роля. Не — поправи се тя, — ключова роля. Всъщност искам да поема пълния контрол над фирмата.

— Тогава, ако смея да попитам, какво правите в кабинета ми? Аз ръководя счетоводния отдел на този етаж. Както навярно ви е обяснил лорд Ланкастър.

Беки се опита да измисли логично обяснение, но въображението й отказа да й помогне.

— Честно? Малко прибързано взех решението. И единственото име, за което се сетих, бе вашето.

— И защо точно моето?

Проницателните му въпроси и начинът, по който я гледаше с блестящите си очи, я изнервяха. Определи акцента му като принадлежащ към долните слоеве на средната класа, успял професионалист, но много далеч от класата на Рупърт. Очевидно знаеше и приемаше коя е и каква е, но изглеждаше доста войнствено настроен. Беки притеснено се размърда на стола си.

— Беше написано под счетоводните отчети на компанията в доклада, който четох.

— В доклада има стотици имена.

— Лорд Ланкастър спомена вашето един-два пъти — призна тя.

Мъжът се усмихна леко:

— Обзалагам се, че е било така. И ви е помолил да дойдете тук?

— Той не знае, че съм тук. Не лорд Ланкастър притежава компанията, господин Стоун, а аз.

— Знам това, госпожице. Но вие назначихте братовчед си, нали? Лично. Предполагам, че одобрявате действията му?

Беки усети как стомахът й се свива от лошо предчувствие. Избегна отговора и попита:

— Какво според вас се кани да направи Рупърт?

— Да ме уволни, госпожице Ланкастър — спокойно отвърна той. — От известно време го очаквам.

— Защо, за бога, да ви уволнява? Да не би да има проблем във воденето на счетоводството?

Отново лека усмивка.

— Семейството ви като цяло явно не харесва начина, по който водя счетоводството.

— И какъв е той?

— Точен — заяви Стоун. — Отправял съм към борда неколкократни предупреждения — както към предишния борд, така и към режима на лорд Ланкастър. Наредиха ми да променя „представянето“ на счетоводството, за да подхожда на новата политика на компанията и да отразява новите поръчки, които той е осигурил. Аз, разбира се, отказах да го направя.

— Обещавам ви, господин Стоун, че никой няма да ви уволни, задето си вършите работата. Не съм счетоводител и се надявам адвокатите да ми разяснят какво е положението на компанията. Адвокатите на лорд Ланкастър ме увериха, че фирмата спешно се нуждае от промени, че губим пари… това лъжа ли е било?

— Абсолютно вярно е. — Счетоводителят се поколеба. — Да говоря ли с вас откровено?

— Разбира се.

— Имаше нужда от промени, но не от такива, каквито направи лорд Ланкастър. Кризата съществено се задълбочи.

— Но нали имаме много нови поръчки?

— Те идват с отложено плащане. Подбихме цените на конкуренцията, за да вземем поръчките, и сега оперираме с минимална разлика в печалбата. За връзки с обществеността се харчат чудовищно големи суми. Надниците са високи, често има стачки, продуктивността е ниска, а разноските ни се увеличават всеки ден.

— Вашият офис не изглежда екстравагантно.

— Този етаж е под мой контрол. Ако идете на който и да е от другите, ще забележите безсмисленото пилеене на пари — повсеместно в тази компания. — Стоун въздъхна. — Честно казано, обмислях варианта да подам оставката си. Да работиш като счетоводител във фирма, решила да се разори тотално, е… истински срам.

„Излиза, че този чудак се срамува заради мен“, помисли си Беки.

Е, и да беше чудак, думите му определено звучаха разумно.

— Тази офис сграда…

— Глупаво пилеене на средства. Един недвижим имот в Йоркшър би намалил разходите ни с две-трети. Но три поредни борда категорично отхвърлят предложението ми да се преместим. Твърдят, че се нуждаем от престижен офис в Лондон, макар интересите ни да са в Корнуол и Йоркшър.

— Няма нищо престижно в банкрута — ядосано вметна Беки.

— Напълно съм съгласен с вас.

— Какво да направя? Дайте ми съвет, господин Стоун — помоли тя.

Някой отгоре явно я закриляше. Ако бе попаднала на кой да е от прехвалените вицепрезиденти на Рупърт, навярно щеше да изгуби цял месец, докато научи истината за състоянието на фирмата.

— Няма кой знае какво за правене. Вече нищо не може да ни спаси.

— Винаги има начин за спасение — твърдо заяви Беки. — Ще започнем още днес. На колко време подновяваме договора за наем тук?

— На всеки шест месеца. Изтича през юни.

— Остава ни по-малко от месец. Отървете се от този договор. Намерете ми нещо евтино в Лондон. Продайте всички картини. Спрете разточителните разходи за излишен лукс. Ако на някого не му харесва, уволнете го.

— Нямам власт да уволнявам и да назначавам, госпожице…

— Вече имаш. Каква точно длъжност заемаш?

— Вицепрезидент на счетоводния отдел.

— Ставаш главен финансов директор. Личният състав ще е отговорен пред теб. Веднага започваш да получаваш заплата като на член на борда. Надявам се, че ще те убедя да останеш.

Той кимна:

— Ще остана, госпожице Ланкастър, но ви предупреждавам, че според мен вече е прекалено късно за тази компания.

— Моля — обърна се тя, — наричай ме Беки.