Когато тя беше лоша

Двадесет и четвърта глава

Лита излезе от сградата на „Дохъни“ на Мадисън Авеню. Денят навън бе прекрасен, но тя махна на едно такси. Не искаше да вижда никого от агенцията. Мразеше ги всичките.

Чувството за безпомощност й се струваше по-лошо дори от самото плагиатство. Много дързък ход от страна на Пийт — да се осмели да влезе в кабинета й. Наложило се е да работи много бързо, за да направи макета си, копирайки нейния, вероятно докато двете с Джанис са обядвали. После да направи копие и за Хари. Но Пийт бе хитър като лисица. Гневът й бе отправен не толкова към него, колкото към Хари. Влудяваше я това, че трябваше да стои и да приема обидите от страна на Пийт.

Щеше да му отмъсти.

Шофьорът на таксито си мърмореше под нос и надуваше клаксона. На Лита не й пукаше. Идеално отговаряше на настроението й. Мразеше града и всичко живо в него. Мразеше Пийт и кикотещите се секретарки, както и Марк, и всички негодници, с които бе работила. Не мразеше Хари Вайс, но още по-лошо — чувстваше се предадена от него. Внезапно си спомни, че преди две години си бе обещала да отмъсти на Рупърт и онази надута англичанка. Забравеното унижение сега се върна със същата сила, както и в деня, когато го бе преживяла, когато бе умолявала и търсела разбиране от тях в онзи студен английски коридор. Но напредвайки в кариерата си — макар и не достатъчно бързо — не й бе останало време да мисли за отмъщението си.

Сега това щеше да се промени.

Не знаеше каква стратегия да избере. Нямаше никаква представа. Но вярваше, че ако човек търси достатъчно упорито, ще намери каквото му трябва. Въпросът не бе в това да вярваш в сляпата съдба, а да вярваш в себе си.

Таксито пристигна до адреса и Лита изтича по стълбите и влезе в безукорно чистия си апартамент. Струваше й се много странно и непривично да си е у дома посред бял ден. Жилището й изглеждаше чисто и подредено — отчасти защото това бе в природата й, но и защото никога не се задържаше тук. Огледа блестящия от чистота кухненски плот, многобройните възглавнички, мароканските лампи от ковано желязо, копринените драперии, окачени на стените, за да създадат усещането за дворец в един типичен и компактен апартамент в Уест Вилидж. Последните четири дни бе хапвала само готова храна. Взе голяма найлонова торба и изхвърли в нея всичко от хладилника си, което можеше да се развали. Преди няколко дни бе платила сметките, така че имаше една грижа по-малко. Нуждаеше се от почивка, и то незабавно.

Загледа се в една от разкошните марокански лампи. Беше създала екзотична атмосфера в жилището си, за да се пребори със стреса в работата. Искаше, доколкото е възможно, когато се прибере у дома, да се озове в един друг свят.

Но защо да не го направи наистина?

Напълни куфара си „Луи Вюитон“ с дрехи за топло време, заключи и взе такси до летище „Кенеди“. Заминаваше за Маракеш. Където никой от тези негодници в „Дохъни“ нямаше да я намери.

Таксито, което нае от малкото летище на Маракеш, подскачаше и дрънчеше по прашния път, а куфарът й, струващ хиляда долара, бе закрепен отгоре върху колата с въже. Даде на шофьора бакшиш от пет долара и набръчканото му от слънцето лице засия, а усмивката му разкри няколко счупени зъба.

— Вие иска хотел? Добро хотел?

Лита малко се притесни, но това бе рискът на спонтанните решения — човек нямаше представа къде ще попадне.

— Да. Благодаря — съгласи се тя. — Добър хотел.

— Мой брат работи. Добро хотел. Помага готвач. Малко, но добро. — Той въздъхна. — Много долар.

Човекът издиша шумно и трагично. Лита схвана намека и му даде още два долара. Чувстваше се изтощена от полета и дори и скъп хотел беше по-добре от нищо. Там можеше да обмени малко пари и тогава да потърси нещо на по-прилична цена. Планираше да остане поне седмица, а защо не и малко по-дълго, без да се занимава с нищо особено. Щеше да се попече на слънце, да си купи още лампи, да направи тен и да си намери басейн, където да поплува. Да се зареди с енергия и да отмие от душата си лепкавото усещане за гняв и безсилие. Облегна се на топлата кожена седалка и затвори очи.

След двадесет минути таксито спря със скърцане и Лита слезе от него.

— Къде се намираме?

Шофьорът й подаде куфара.

— Авеню „Якуб ел-Мансур“.

— Невероятно.

Тя се огледа. Ниски постройки, сякаш изпечени от кал детски играчки, бяха скупчени една върху друга. Край нея минаваха мъже с дълги бели роби и жени с черни памучни яшмаци, украсени с дълги, блестящи нанизи от монети. Имаше велосипеди и магарета, които теглеха каруци по калдъръма. Въздухът бе наситен с птичи песни и уханието на цветя.

Шофьорът посочи с ръка към най-обикновена стена с избеляла месингова табелка, на която пишеше: „Хотел Фатима“ над боядисана в черно врата. Той натисна звънеца, после скочи в колата си и потегли.

Лита почака. Носеше светлосини джинси и бяла тениска и всички мъже я зяпаха. Вече бе почнала да се чувства неловко, когато вратата най-сетне се отвори. Един възрастен мъж, облечен с широки, избелели червени панталони и свободна копринена риза, леко й се поклони.

— Искам една стая — каза Лита.

— Разбира се, мадам. — Английският му също имаше френски акцент, както на шофьора. — Насам, моля.

Тя влезе в двора и той затвори здраво вратата зад гърба й.

Все едно бе попаднала в оазис. Лита се смая. Шумното оживление на улицата бе изчезнало. Зад съвсем обикновените наглед врати се простираше двор, строго подреден по ислямски обичай. Имаше четири малки фонтанчета, разположени около правоъгълен басейн в центъра, пътеките, стените и фонтаните бяха украсени с най-фината и сложна мозайка, която Лита някога бе виждала. Рецепцията представляваше малка махагонова масичка под ярка с набраздени колони, там седеше друг мъж в бяло със затворена малка тетрадка пред себе си. По-възрастният вече бе изчезнал нанякъде с куфара й и Лита се приближи масата.

— Мадам желае стая?

Тя кимна.

— Колко време?

— Една седмица.

Искаше й се да попита за цената, но мястото изглеждаше толкова цивилизовано и тихо, че й се стори неуместно да повдига въпрос за парите.

— Двеста американски долара за една седмица.

„Само толкова?“, учуди се Лита. Е, може стаите да се окажеха истински боклук. Но нямаше особено голям избор. Извади две стодоларови банкноти и ги сложи на масата. Човекът тържествено й подаде две сребърни ключета.

— Това е за стаята ви. Двадесет и четири, на втория етаж. Ще я видите, като се качите по стълбите. Другият е за входната врата, през нощта. Добре дошли в хотела, мадам.

— А куфарът ми? — попита тя.

Той направи широк жест с ръка:

— Вече сме се погрижили за всичко. Моля, не се тревожете.

— Добре — неуверено се съгласи Лита.

Взе сребърните ключета и прекоси живописния двор, мина под портокалови дръвчета и малки палми, после се изкачи по стъпалата, издялани от бял камък. Коридорът на втория етаж също бе украсен с покрити с мозайка арки… Повтарящият се мотив действаше успокояващо. Лита намери своята врата, заоблена и издялана от старо дърво. Опита ключето — ставаше идеално.

Стаята бе невероятна. Сега разбра колко погрешна представа е имала за това как изглежда една истинска стая в Северна Африка. Осъзна, че домът й в Ню Йорк е върхът на кича.

Имаше легло с резбовани колони и хладни на вид бели чаршафи. Изглеждаше съблазнително подканващо. Чисто белите стени й изглеждаха стари, донякъде приличаха на килия на монах. Имаше ниски табуретки, гардероб и скрин от същото резбовано тъмно дърво, както и възглавнички за сядане с пискюли. От стаята се излизаше на малко балконче с изглед към двора, с тучна зеленина по стената. Самостоятелна баня с мраморна вана, а до богато украсената мивка — два малки свещника от филигранно сребро със свещи и две месингови стрелки на стената, под които пишеше: „Мека“. „За да знае човек накъде да се моли“, досети се Лита. Очевидно хотелът обслужваше и богати мароканци, освен западни туристи. Почувства как в изтощението й се промъква някаква възбуда. Дрехите й бяха разопаковани и спретнато окачени в гардероба, а куфарът й — сложен в долния край на леглото. Тя свали прашните си и потни дрехи и се запъти към банята. Изми косата си и я среса, после се пъхна в прохладните чаршафи и потъна в блажен сън.

Когато се събуди, й трябваха няколко секунди, за да осъзнае къде се намира. Все още сънена, тя се измъкна от леглото и отиде до прозореца. Навън вече бе тъмно. Долу дворът се осветяваше от свещите, поставени във филигранните марокански лампи, и чудновати сенки танцуваха по дърветата и басейна. Погледна към пустинното небе. Звездите блестяха, безкрайно ярки при липсата на неонови светлини, които да ги скриват. Небето бе стряскащо ясно. Тя отвори капаците на прозорците, за да пусне вътре приятно прохладния нощен въздух. Сънливостта й премина; изведнъж се почувства изпълнена с енергия. Маракеш й се струваше вълшебен, сякаш тук можеше да започне всичко отначало.

Изтича до гардероба и извади немачкаемата си бяла рокля от изкуствена материя. Беше от три съвсем тънки пласта, стигаше до земята, с дълги ръкави. Вярно, че имаше и дълбоко остро деколте, но бе от най-скромните й тоалети. Извади и оранжев шал от шифон със златна бродерия, който уви около врата си, за да прикрие разкошните си гърди, обаче категорично отказа да покрие косата си. Нямаше да е в неин стил. Сложи си чифт висящи обици — яркожълт кварц на сребърни верижки, чифт сандали на висока платформа и бе готова за излизане. Заключи стаята, слезе долу и обмени малко пари.

— Ако желаете, мадам, хотелът може да ви осигури гид.

— Мисля просто да се поразходя — отвърна Лита.

Човекът на рецепцията като че ли не одобряваше това, но й подаде малка карта.

— Това е градът. Хотелът е тук — посочи той с пръст, — а площад „Джема ел-Фна“ е тук.

— Ще тръгна натам — съгласи се Лита. — Благодаря.

Тръгна, преди той да я накара да приеме платения водач. Пред хотела цареше същото хаотично оживление, както преди. Тя преметна чантичката си през гърдите. Градът сигурно гъмжеше от джебчии. Закрачи бързо. Инстинктивна реакция за самоотбрана в Ню Йорк. Ако човек вървеше достатъчно уверено, изглеждаше, сякаш знае накъде отива и другите не го закачаха. Имаше добър усет за посоката, а и освен това като че ли всички се бяха запътили към площада. Тесните улички гъмжаха от хора. Мина покрай мъж, който продаваше мънички костенурки и хамелеони, завързани върху пръчки, чиито кръгли очи зяпаха право в нея. Проскубани и окървавени от собствените си клюнове пилета, които скоро щяха да бъдат изядени, бяха натъпкани по шест в малки кафези. От време на време покрай нея изтрополяваха каруци, теглени от магарета. Лита потрепери. Очевидно движението, защитаващо правата на животните, още не бе дошло в Африка.

Стигна до „Джема ел-Фна“ само след няколко минути. Трудно можеше да го подмине човек. Тясната уличка с изложени за продан килими и улични фенери зави рязко надясно и Лита се закова на място.

Под нея се простираше огромен открит площад, блеснал от хилядите светлинки на газени лампи и обикновени електрически крушки, провесени между стотиците сергии; екзотичен пазар, където се предлагаха не само лъскави ябълки и зелен фасул. Имаше истински факир със змия, а до него — танцьорка, покрита от глава до пети в полупрозрачни мохамедански дрехи. Долови невероятен аромат — уханието на парфюми се смесваше с миризмата на печено месо и ядки и сякаш на хиляди различни подправки. Устата на Лита се напълни със слюнка. Изведнъж усети, че направо умира от глад. Площадът бе заобиколен от ресторанти, много от които имаха и тераси. Тръгна наляво и си избра един, чието име, освен на арабски, бе изписано и на английски. Жена, загърната в черни дрехи от глава до пети, й подаде менюто. Лита посочи към горния етаж.

— La haul?9 — попита жената.

Тъкмо да поклати глава, Лита се сети, че жената говори френски. Разбира се. Това бе бивша френска колония. Нейният френски бе ужасен, но знаеше няколко думички.

— Oui, merci — благодари тя.

Жената кимна и я поведе нагоре по стръмно извито стълбище от червени тухли, украсено с мозайка. Терасата имаше изглед към бляскавия и благоуханен площад. Лита не можа да сдържи усмивката си. Посочи към малка маса за двама до парапета на терасата и жената я остави там с менюто.

Лита се огледа. Обстановката бе спартанска, но дори и най-простите неща тук бяха украсени със сложни шарки в традициите на ислямското изкуство. Навсякъде наоколо се виждаха малки портокалови дръвчета в керамични саксии, чиито клони бяха отрупани с плодове. Ресторантът бе пълен с клиенти, повечето — облечени богато мароканци. Лита го прие като добър знак, както в хотела. Не бе пътувала много по света, но беше логично най-добрите места да са посещавани от местните хора.

Зае се да разучава менюто и примигна. „Бастила“ солен пай с филе от гълъб, бадеми и канела. „Брио“… месо и подправки в тесто. Хм…

— Excusez-moi, madame.10

Жената се бе появила отново с малка сребърна табла и леко се поклони. Носеше малка стъклена чаша, украсена със сини шарки, в която имаше някаква благоуханна топла напитка. Лита се помъчи да си спомни нещо от уроците по френски, но не успя.

— Хм… не съм поръчвала нищо.

Жената я гледаше неразбиращо.

— Всичко е наред. Това е почерпка.

Лита вдигна очи. На съседната маса седеше сам един мъж, явно американец. Изглеждаше на около трийсет и осем, с прошарена коса и гъсти тъмни мигли, обграждащи тъмните му очи. Стори й се, че мускулите му изпъкват под тънкия летен костюм.

— О! Благодаря! — отвърна тя.

Жената остави чашата на масата й от ковано желязо и се отдалечи с плавна походка.

— Ментов чай. Тук не пият алкохол, така че това е любимата на всички напитка. Традиционна.

— Благодаря — пророни Лита.

— За мен е удоволствие. — Мъжът отново се загледа в менюто си.

Тя отпи от течността. От нея излизаше пара, беше много сладка и изобщо не приличаше на билковия ментов чай в родината й. Беше много вкусен. Странен, но чудесен. Лита тайничко погледна към мъжа на другата маса. Не носеше пръстени на ръцете си. Ако не се брои красивият му външен вид, не й се бе натрапил с някоя многозначителна реплика, а явно много добре познаваше мястото. Тя се прокашля.

— Извинете.

Мъжът я погледна. Имаше шоколадови очи, които сякаш проникваха направо в душата й.

— Питах се дали бихте вечеряли с мен — предложи Лита. После се изчерви. Беше ли прекалено нахална?

Той се поколеба само за миг, после се усмихна леко:

— Благодаря. Много ще се радвам.

Стана от мястото си и дойде на нейната маса. Тя забеляза, че е висок. Вероятно около метър и осемдесет. Когато застанеше до него, щеше да е много над нея. Подаде й едрата си ръка; имаше здрава китка.

— Казвам се Едуард Кан.

— Лита Моралес.

— В командировка ли си тук?

— В командировка ли? — повдигна вежди тя. — Какво ще правя в Маракеш по работа?

— Не мога да си представя защо иначе една жена… — той явно подбираше думите си — … хм, като теб, се храни сама.

Лита поклати глава. Изведнъж й се прииска да си бе сложила малко грим.

— Не, тук съм на почивка.

— Сама? Независима жена.

Тя се усмихна и златистото й лице сякаш светна. „По дяволите — помисли си той, — каква красавица!“ Замалко да оближе устни.

— А ти си тук по работа, така ли?

— Да. Пътувам два пъти годишно, за да пазарувам.

— И какво купуваш? — попита Лита.

Забулената сервитьорка се появи и застана в очакване до масата им. Лита погледна менюто си.

— Опитвала ли си досега мароканска кухня?

— Това е първата ми нощ тук.

— Ще вземем бастила, кефа и туажен де поасон — поръча той и кимна към менюто. После я погледна. — Ще трябва да ми се довериш.

— Някои хора биха казали, че това е полова дискриминация — отбеляза Лита.

Тъмните му очи я изгледаха втренчено.

— Така ли?

За пръв път от много месеци насам тя усети как потръпва от плахо желание. Размърда се на стола си и се опита да мисли за друго. Романтичните чувства бяха нещо страшно.

— Внасям килими, освен всичко друго. Ръководя дизайнерска фирма в Ню Йорк.

„Живее в Ню Йорк“, зарадва се Лита.

— Интересно. За кого работиш?

— „Олимпия“ — отвърна той.

— Чувала съм за тях. Най-търсената дизайнерска фирма в цяла Америка. Не сключиха ли съвсем наскоро договор да обновят интериора на „Грейси Меншън“?

Едуард Кан кимна.

— И отговаряха за последния ремонт в Белия дом. Дори „Систър Периш“ ревнува от „Олимпия“ — продължи Лита.

— Много добре си осведомена.

— Работя за рекламна агенция. По-точно — работех. Налага се да следим новите тенденции в почти всички области. Освен това чета „Вог“. Там непрекъснато пишат за „Олимпия“.

Той леко наклони глава:

— За кого си работила?

— За „Дохъни“.

— Много добра компания.

— Сега вече не са чак толкова добри — безизразно отбеляза Лита.

Мъжът се усмихна широко. Харесваше нейния плам.

— Уволниха ли те?

— Сама си тръгнах. Това е дълга и скучна история.

Сервитьорката се върна с две чаши студена вода и плато мароканска салата — листа от джоджен, домати, нарязани на кубчета картофи с подправки.

— Толкова е вкусно! — изненада се Лита.

— Според мен мароканската кухня е сред най-добрите в света. След като свикнеш с мисълта, че ядеш гълъби. Та какво си правила за тях?

— Бях старши художествен мениджър. Работех върху рекламни кампании за телевизията и печатните издания. Понякога за радиото. А ти?

— Аз съм собственик на фирмата — отвърна той.

— О! — Тя отново се изчерви. За щастие единствената светлина идваше от трепкащите пламъчета на филигранните свещници.

— Кога напусна?

— Вчера. — Лита бодна с вилицата си от картофите с джоджен, докато сервитьорката слагаше на масата им малки квадратни банички. — Тръгнах си, върнах се в апартамента, събрах си куфара и потеглих за летището. Дойдох тук с нощния полет.

Той се засмя:

— Голяма авантюристка си.

— Бях направо бясна — обясни тя. — И имам мароканска лампа в апартамента си.

— Звучи ми съвсем логично. — Огледа я преценяващо. Лита изпита усещането, че разсъблича бялата й рокля. Подръпна леко шала си по-надолу. Зърната на гърдите й бяха настръхнали, а навън не бе достатъчно хладно, за да се дължи на друго, освен на него. Разбира се, той изглеждаше прекалено стар и прекалено улегнал за нея. — А какво каза приятелят ти за тази самотна екскурзия?

— Нямам приятел — отвърна тя, леко нащрек, — бях прекалено заета.

— Добре! — направо отсече той.

Лита се изчерви още повече:

— Да не ме каниш на среща?

— Вече сме излезли — заяви той. — Опитай от бастилата. Много е вкусно.

Тя се подчини. Наистина се оказа така.

— Тук съм още три дни. Можем да поразгледаме заедно местните пазари. Тогава ще ми разкажеш дългата и скучна история.

Лита се поколеба:

— Не знам… Имам доста планове.

— Не, нямаш — спокойно възрази той.

— Добре — усмихна се тя, не можеше да се въздържи. Той не би приел да се преструва на срамежливо момиче.

Взе я от „Фатима“ на другата сутрин и кимна одобрително:

— Имаш много добър вкус за хотели.

— Благодаря. — Прехапа устни, за да не признае, че няма нищо общо с избора. Наистина искаше да го впечатли.

— Аз съм отседнал в „Палмерай Голф Палас“, на края на града. Огромен и модерен хотел. Твоят е много по-хубав. — Очите му обходиха стаята.

— Да не би да черпиш вдъхновение?

Той не се усмихна.

— Разбира се. Винаги работя.

— Мислех, че компанията ти е огромна — осмели се Лита.

— Така е.

— Нямаш ли си вицепрезиденти, които да се занимават с това?

— Най-важните пътувания не възлагам на никого другиго. Това ще зареди запасите ни от килими за цяла година. За малките ни клиенти, откъдето идват най-много поръчки, за богатите съпруги на момчетата от Уолстрийт и за медийните магнати тази година ще предложим стила на Близкия изток. А дори и интериор в английски провинциален стил може да се освежи от един марокански или персийски килим.

Той се огледа леко нетърпеливо.

— Готова ли си?

— Готова съм.

— Дай да видя. — Отстъпи назад и я огледа. Лита бе избрала най-съблазнителния си тоалет: прилепнала рокля от бледосиня коприна, която стигаше почти до коляното и гальовно обгръщаше гърдите й. — Не можеш да излезеш с това.

— Моля? — предизвикателно настръхна тя.

— Казах, че не можеш да се облечеш така. Чакай малко. — Без да обръща внимание на възмутения й поглед, той отиде направо до гардероба й и прерови дрехите й. — Сложи… това и това. — Подаде й две закачалки, на първата висяха панталоните й от тъмносин шифон, а на втората — широка блуза с дълги ръкави от златиста коприна. Жалко, че не е с висока яка, но ще си сложиш шала, ето така. — Взе един бял шал, наметна го върху косата й и го уви около врата й.

— Не искам да го нося — упорито настоя Лита.

— Ако показваш толкова много плът, всички мъже ще помислят, че си проститутка — безизразно отбеляза Едуард и посочи роклята й. — Запази това за вечеря. И ако нямаш нищо против, не говори много по време на разходката ни. Ще разберат, че си западнячка, но ако не си държиш езика зад зъбите, аз ще изглеждам като мъж, който не може да контролира жена си.

— Ами ако имам нещо против?

Той се усмихна:

— Тогава ще те оставя да се оправяш сама. Бизнесът си е бизнес. Сигурен съм, че го разбираш.

— Вярно е — съгласи се тя.

— Не се притеснявай. — Едуард изглеждаше безкрайно уверен. — Много ще ти хареса.

Така и стана. Той я поведе по извитите, претъпкани улички на града, разделени на малки кварталчета, които изобилстваха с магазини за различни стоки: пазара на кожарите, на бижутерите, ароматния пазар за подправки, където поспряха, за да си купи килограм чист шафран; медния пазар и пазара за керамични изделия, където всички купи и съдинки бяха покрити със сложните плетеници на ислямското изкуство, а ароматът на индийско орехче, хвойна и канела се носеше навсякъде във въздуха; и накрая стигнаха и до пазара за килими. Навсякъде висяха малки и по-големи килими, сложно украсени и изключително красиви — сини на племето аит уаузгуит, червени на берберите, пъстри на Рабат и още стотици други видове. Лига следваше Едуард, изпи безброй чашки ментов чай, разглеждаше килимите, които й показваха жените, и обикновено оставаше напълно пренебрегната от мъжете, докато Едуард се пазареше с продавачите на бърз, гърлен френски. Навсякъде подписваха договори за износ. Едуард купи стотици килими, като само посочваше с пръст и избираше светкавично от огромния асортимент на всяко дюкянче. Когато най-сетне спряха за обяд и се отправиха обратно покрай продавачите на хамелеони към „Джема ел-Фна“, Лита вече се чувстваше изтощена.

— Следвай ме.

— Непрекъснато вървя след теб. Защо аз да не избера ресторанта? — запротестира тя.

Едуард се засмя:

— Ако знаеш някой хубав — моля.

Лита сви рамене. Искаше да тропне с крак, но той беше прав. Откъде да знае дали няма да си навлече хранително отравяне? Трябваше ли обаче той да се държи толкова… властно?

Едуард я заведе до невзрачна стена в ъгъла на площада и потропа на малката врата. Нещо обичайно за Маракеш — някоя врата да води от прашната улица или площад към тих оазис. Зад тази се намираше двор с маси, разположени под сенките на най-различни овощни дръвчета. Лита забеляза мандарини и нарове.

— Това е ресторантът, в който обядвам винаги когато съм в града.

Появи се един сервитьор и Едуард поръча и за двамата на френски. Налагаше се да му се довери — нямаше никаква представа какво има в което и да било от ястията, а снощната вечеря се бе оказала много вкусна. После дойде друго момче, поклони се и подаде на Едуард няколко вестника.

— Това е „Уолстрийт Джърнъл“! — възкликна, удивена, Лита.

— Да. Получавам го тук. С един ден закъснение, но все е нещо. Обичам да знам какво става по света и на борсата. Да съм в течение. Докато изпия чаша студена лимонада.

— Защо не ги четеш в хотела си?

— Вечерите ми са свободни от делови ангажименти. Посветени са изцяло на удоволствията.

Лита потръпна от начина, по който изрече „удоволствия“. Отново я гледаше така, сякаш иска да смъкне шифона от тялото й.

— Освен това получавам лондонския „Таймс“ и „Ню Йорк Таймс“. — Той й ги подаде небрежно.

Една забулена жена им донесе студена лимонада и Лита разсеяно хвърли поглед на английския вестник. Там нямаше какво да я заинтригува… още новини за недостиг на електричество и индустриални стачки. Говореше се за заем от Международния валутен фонд. Странно колко спокойно отразяваха събитията вестниците, докато страната се пръскаше по шевовете в икономически план. Отгърна на бизнес страниците. Щеше да е интересно да направи сравнение с някои европейски реклами. Лита небрежно прелистваше, но изведнъж едно от заглавията прикова вниманието й:

А под него имаше снимка на Беки.