Когато тя беше лоша

Тридесет и осма глава

— Разкажете ми за Феърфийлд — кротко подхвана Пийт Бесъл, — милорд.

— Можеш да ме наричаш Рупърт — отвърна той и безгрижно завъртя чашата си с бренди, така че част от алкохола плисна към огъня и за миг пламна ярко.

Рупърт ставаше все по-пиян, но изобщо не се притесняваше от това. Харесваше Бесъл. Този тип бе американец и при това някакъв дребен шеф в рекламна агенция, но си знаеше мястото. Освен това се отнасяше с уважение към Рупърт, настани го в собствената си частна квартира на Мадисън Авеню, луксозно мансардно жилище с еротични снимки по стените, боядисан в черно паркет и изобилие от животински кожи по пода. Това бе любовно гнездо, предназначено за някоя любовница или по-вероятно — за много любовници, но беше луксозно и имаше леко упадъчен вид. Бесъл изпращаше на Рупърт като подарък шампанско и малки шишенца кокаин със стъклени тапи и мънички сребърни лъжички. Имаше много пари и не се свенеше да ги сподели с друг, установи доволно Рупърт.

Не като онези стиснати кучки в родината му.

— Историческо място. Семейното имение. Моето имение. Сега тя… — Рупърт се намръщи… — Тя го осквернява, превръщайки го в хотел. Прави състояние от моята собственост. Не е честно. Тя е жена. Не може да продължи името на рода.

— Видя ли това, Рупърт?

Бесъл угоднически му подаде сгъната страница от вестник, извадка от „Таймс“. Рупърг примигна ужасено.

— Какво… Омъжила се е за Уилям Лоугън? Някакъв градинар?

Толкова пребледня, че Бесъл побърза да му посочи къде са тоалетните. Не искаше този пиян глупак да повърне насред „Оукс“, изискания мъжки клуб в центъра, в който тъкмо го бяха приели.

— Спокойно. Няма да повърна. Просто ми се повдига от всичко това.

— Разбираемо е — утеши го Бесъл. Той живо се интересуваше от Лита. Би направил всичко, за да я унищожи. Може би тази Беки щеше да му е от полза. Но Рупърт Ланкастър бе много важен участник в плана му, а Рупърт изпитваше нужда да го изслушат.

„Като всички пропаднали пияници“, помисли си Бесъл с презрение.

Ланкастър обаче имаше и друго предимство в очите му, освен името си — подлото лукавство. Беше успял да измъкне пари и от двете жени. Още не бяха съсипани напълно единствено защото Ланкастър нямаше представа какво да прави с парите им, след като ги бе откраднал.

Това нямаше да се случи на Пийт Бесъл.

Пийт, разбира се, се справяше завидно. Беше добър в работата си и го знаеше. Запази собствените си клиенти. Но онези, които не бяха последвали Лита в новата й фирма, не бяха доволни от работата му. Макар и по-късно, и те бяха отишли в „Ню Уейв“ или в други агенции. Постепенно слуховете за това, че Лита е откраднала идеите му, се замениха от намеци, че именно тя винаги е била големият талант в агенцията.

Мразеше тези приказки. Още повече, след като Хари Вайс напусна. Това приличаше на вот на доверие към Лита. И обвинение към него.

„Дохъни“ все още бе важна сила в бизнеса, но влиянието й намаляваше. Престижът и клиентите — също.

Да унищожи „Ню Уейв“ се бе превърнало в истински жадуван блян за Пийт. Нямаше представа как да го постигне, докато не се появи Рупърт Ланкастър.

С идеите на Рупърт и под ръководството на Бесъл това щеше да е детска игра. А ако междувременно можеше да навреди и на братовчедката Ребека като награда за англичанина — толкова по-добре.

— Мисля, че пресата ще се заинтересува от това, не си ли съгласен? Бедният наемен работник и богатата наследница? И освен това има доказателства, че ти си спечелил големи поръчки за компанията й. И че Лита е започнала бизнеса си като партньор в твоята фирма.

— Точно така. — Рупърт отпи поредната голяма глътка от брендито си.

Топлината на алкохола се смеси с топлината на пропукващия огън и удобния кожен фотьойл. Навън, сред небостъргачите на Манхатън, духаше леден северен вятър и той се наслади на уюта вътре. Усмихна се замаяно на Бесъл и внезапно му хрумна нещо.

— Знаеш ли, Беки започна да се занимава с хотелиерство в „Ланкастър“. — Засмя се. — С един мизерен малък хотел. И… аз й помогнах тогава.

— Разбира се — подкрепи го Бесъл. — Тя е откраднала всичките ти идеи, нали така? И Лита също е отмъкнала бизнес плановете ти, нали?

— Напълно вярно! — категорично отсече Рупърт. Снижи гласа си: — Но може би трудно ще се докаже.

— Когато става дума за хотелски бизнес, обслужващ само важни персони, и за една рекламна къща, няма нужда да го правиш. — Бесъл се ухили. — В това е цялата прелест на плана. Трябва само да се вдигне достатъчно шум. — Отново се усмихна мазно. — И може би тази Беки ще ти плати, за да се махнеш от главата й, след като види какво ще направим с Лита. Клиентите й ще се разбягат като ужилени. Втренчи поглед в госта си. — Трябва само да се придържаш към плана.

— Нямаш проблеми. Рупърт се усмихна заговорнически. — Можеш да разчиташ на мен.

— Добре — съгласи се Пийт. — Още едно бренди?

Беки се стараеше максимално да избягва Лоугън, но не беше лесно. Той се зае да работи само за местни клиенти, но се прибираше вкъщи навреме за вечеря. Зимата чукаше на вратата и трябваше бързо да се организират коледното и новогодишното парти, пълна празнична програма за хотела в Единбург, както и седмицата за хотела в Лондон, посветена на творбите на Дикенс, и по-специално — на неговата „Коледна песен“. Но нищо не променяше факта, че Беки се връщаше у дома при Лоугън всяка вечер.

Студения. Надменния. Горд Лоугън.

Оставяше й бележки, вместо да разговаря с нея.

Излизаше от стаята, когато тя приседнеше до камината, и отиваше да чете в старото, люлеещо се кресло в гостната, обикновено с бутилка вино, което не я канеше да сподели.

Това нараняваше ужасно Беки, но тя много се гордееше, че не показва чувствата си пред него. Когато получаваха писма и тя трябваше да чете поздравителни картички, адресирани до „Госпожа Уилям Лоугън“, внимаваше той да не забележи как трепва от болка.

Тази вечер се прибираше късно. Тъкмо се връщаше от Лондон, където правеха последните допълнения към новия хотел, безукорно елегантен и модерен. Дизайнерите искаха да им каже какво име да сложат отпред и Беки бе решила да го нарече просто „Ланкастър“. Щеше да изгради цяла верига. Този в Шотландия щеше да се казва „Ланкастър-Единбург“. Само Феърфийлд никога нямаше да бъде наречен хотел „Ланкастър“.

Беки слезе от мерцедеса си и потрепери. Въздухът беше направо леден заради ясната нощ. В провинцията звездите изглеждаха толкова ярки, че блестяха като диаманти по мастиленочерното небе над главата й. Някъде отдалеч се чуваше бухането на сова, полетяла над близките поля. Зад гърба й се виждаше осветеният величествен силует на Феърфийлд. Сред последните гости бяха първите европейци, които отсядаха в него — италианско семейство, потомствени състезатели с бързи коли и купища пари, явно отегчени от безкрайните слънчеви дни в родината си. Беки не се интересуваше откъде идват гостите й. Стига да плащат сметките си и да си заминават щастливи, за да разказват за преживяното на богатите си приятели. И в нейната малка къщичка прозорците светеха. През големия прозорец можеше да зърне веселия огън в камината и светлината в кухнята…

Лоугън си беше у дома. Разбира се.

Тя влезе и затвори вратата зад гърба си.

— Уил, аз… Господи!

Лоугън се закова на мястото си, съвсем гол. От него се вдигаше пара. Току-що бе излязъл от банята. Стегнатото му тяло сякаш бе излято от бронз, коремът му бе гладък и мускулест. Гъстите тъмни косъмчета по гърдите бяха залепнали за кожата му, а водата се стичаше надолу на малки вадички. Бедрата му изглеждаха мощни като на състезател по ръгби, а пенисът му — толкова голям, колкото си го спомняше.

— Видя ли достатъчно? — иронично попита той.

Беки се сепна.

— Не можеш ли да използваш хавлия?

— Сложих ги в пералнята. Още не са изсъхнали.

Лоугън се върна отново в банята, докато тя се посъвземе малко. Знаеше, че се е изчервила. Надяваше се, че няма да си личи толкова на светлината от огъня. Той се появи само след минутка, обул джинсите си, с боси крака и все още мокри гърди.

— Мислех, че ще останеш в Лондон тази нощ — каза той.

— Съжалявам, че те разочаровах! — отвърна рязко Беки.

— Цялото това пътуване напред-назад сигурно ти тежи. — Не искаше да се поддава на тона й. — Трябва да се опиташ да намалиш малко темпото заради бебето. Бременността не е подходящо време да се подлагаш на голям стрес.

Беки се опита да задържи погледа си настрани от силно изразените му мускули. Махна с ръка към малкото им жилище.

— Твърде късно е за това, не смяташ ли? — Нямаше къде другаде да погледне. Тялото му и действаше като магнит. — Моля те, облечи някакви дрехи — настоя тя.

Лоугън само се приближи към огъня и се протегна пред камината, гъвкав и грациозен като лъв. Присви очи и се загледа в нея.

— Ако не знаех със сигурност, че греша, щях да си помисля, че голите ми гърди те смущават.

— Разбира се, че ме смущават. — Беки нямаше намерение да се разкрива, но какво пък. — Ти си този, който избяга от мен, не помниш ли? Отблъсна ме.

Очите му се разшириха:

— Шегуваш се, нали? Аз съм те отблъснал? Ти каза, че не искаш да ме виждаш повече. Когато се върнах.

— Остави ме да се измъчвам цели шест седмици — каза Беки и усети как гласът й изневерява. — Спа с мен, а после просто ме остави да те чакам. Прави секс с мен и после ме забрави. Като че ли съм някакъв парцал.

Лоугън се изправи и стъпи здраво на крака. Направи крачка към нея.

— Това ли си мислеше? Че само съм искал да правя секс с теб?

— И защо не? Напусна Феърфийлд. Когато се върна и се спъна в мен, тогава също искаше да ми се нахвърлиш. Или просто да ме подразниш. Обиди се от… от… — Толкова ядосана се чувстваше, че чак заекваше. — … от нищо и после просто ме изостави…

— Защото ти започна да разправяш някаква тъпа история за някакъв слуга.

— Било е в миналото. Не ставаше дума за теб, упорит глупак такъв.

— Предполагам, че не е било нищо лично и когато изхвърли онази картичка за Деня на свети Валентин, която ти изпратих? Била е на прабаба ми, Беки. Моят прадядо й я е изпратил от фронта. Семейството ми я е пазело години наред.

Беки зяпна.

— Съжалявам. Ти не ми каза…

— Не мислех, че е нужно, за да не я изхвърлиш.

— Но ти ми изпрати само една картичка, Лоугън. Дори не ми се обади. Нищо.

Той изглеждаше объркан.

— Мислила си, че съм те зарязал? Но нали ти казах, че не ме бива в телефонните разговори? Обясних ти, че нещо толкова специално като връзката между нас не бива да се поддържа от разстояние. Защото е глупаво. Не мога да обичам някого по телефона.

— Казваш „да обичам някого“?

— Разбира се. Бях лудо влюбен в теб. — Лоугън поклати глава, сякаш напълно озадачен. — В това има известна ирония, нали, да си въобразя, че градинарчето може някога да спечели ръката на господарската дъщеря?

— Ти си ме обичал — прошепна Беки. — Наистина си ме обичал.

— Жалко, че ти никога не си изпитвала същото към мен. Винаги си ме карала да чувствам, че според теб аз търся само парите ти, сякаш съм жиголо.

— Аз те обичам.

— Хайде, кажи си всичко, скъпа — уморено промълви Лоугън, — знам, че има още.

Беки отиде до прозорците и спусна плътно пердетата. Не че имаше голяма вероятност някой да мине по тихата алея, но просто за всеки случай. Точно сега не искаше никой да си вре носа в дома им.

— Някога излизах с един мъж, който търсеше само парите ми…

Очите му бяха ледени.

— Значи това си мислеше, така ли? Че горкото бедно момче от северните графства те преследва заради богатството ти. Може и да се изненадаш, принцесо, но аз разполагам със собствени средства.

— Да, но едва ли… имам предвид, виж само какъв офис си наел, колко много сметки имаше за плащане…

Той поклати глава:

— Невероятно! Наричаш се делова жена, а предполагам, и през ум не ти е минало, че другите хора понякога имат проблем с парите в брой. Наех онова място, когато чаках да ми платят за… Господи! Защо, по дяволите, се опитвам да се оправдавам пред теб? Имаш ли представа за мащаба на обикновените ми поръчки, знаеш ли колко много работа вършим в момента? Търсят ни от Италия, Франция, Испания, от Арабския полуостров. Обадиха ми се от кралското семейство на Саудитска Арабия тъкмо преди ти да ми поднесеш малката си изненада. Кралят иска да му направя градина в един оазис. — Той сви рамене. — Не че ти влиза изобщо в работата, но „Лоугън Гардънс“ наистина се разрасна добре. Точно както го бях предвидил, когато за пръв път дойдох да работя при теб. Изобщо не съм се съмнявал. Комисионите, които получих тази година, ще достигнат четвърт милион само от такси, без да броим режийните разноски. Следващата година ще са повече.

— Тогава как така се съгласи да направиш розовата градина за…?

Лоугън не се усмихна.

— Защото беше твоята градина, а аз търсех нещо, което да ме задържи близо до теб. Понякога човек постъпва много глупаво, нали? Мислех, че между нас има нещо.

Беки седна в едно от меките кресла. Така се озова близо до масивните му бедра в джинси. Тя решително се загледа в огъня.

— Добре ли си? — попита той и падна на колене пред нея.

— Защо да не съм? О, притесняваш се за бебето. За теб съм само инкубатор за бебето.

— А аз — донор на сперма.

Сега лицето му бе точно до нейното. Потъмнелите му очи бяха леко омекнали. Решителната извивка на челюстта му се доближи до устните й. Беше прекрасен и Беки прехапа устни, за да не простене гласно от болка и копнеж по него. Трябваше ли непременно да стои толкова близо до нея с мускулестите си гърди?

— Лоугън — твърдо изрече тя, останала без дъх, — моля те, иди да се облечеш…

Той я целуна.

Едната му ръка се озова на тила й и я сграбчи за коприненомеките кичури, а другата се спря на бузата й, после нежно се спусна по шията и погали трапчинката в основата й. Устните му бяха груби, напористи и лакомо поглъщаха нейните, езикът му настоятелно потъваше дълбоко в устата й, тялото му я притискаше към облегалката на креслото. Беки изхлипа приглушено, зажаднялото й тяло откликна мигновено, зърната на малките й гърди настръхнаха, тънката й талия се извиваше към него и търсеше близостта му.

— Ами бебето? — прошепна тя.

Лоугън само измърмори гърлено:

— Няма да нараним бебето. Това е нещо естествено. Тъкмо така се е появило то. — Дъхът му пареше шията й, устните му галеха кожата й. — Освен това ти си моя съпруга. Ще консумираме брака си.

Разкопча горните копчета на роклята й и откри гладките й рамене. Беки се задъха, докато посягаше да свали копринения си сутиен. Лоугън дръпна ръцете й:

— Не пипай. Сега си моя.

Пъхна пръстите си под нежната материя на сутиена й и започна да я гали нежно, да дразни плътта около зърната й, без наистина да ги докосва. Беки простена тихичко. Лоугън разкопча металната закопчалка и издърпа копринените презрамки. Сутиенът се плъзна по кожата й, приглаждайки нежните златисти косъмчета, които бяха настръхнали по ръцете, гърба и навсякъде по топлото й, възбудено тяло, чувствително към най-малкото докосване.

— Гърдите ми са прекалено малки — оплака се тя.

Лоугън се засмя:

— Идеални са. Като малки праскови. Толкова си красива!

Протегна показалец, докосна едното настръхнало бледорозово връхче на бледите й гърди и забеляза как то набъбва и леко потъмнява. Усмивката му избледня. Тя усети как дишането му се накъсва и става все по-тежко. Лоугън нетърпеливо задърпа роклята и чорапите й, а после — и тънките кремави бикини. Слабините му пулсираха, притиснати от стегнатите джинси.

— Да се качим горе! — Тонът му не търпеше възражения. — Нямам намерение да чакам.

Притисна длани от вътрешната страна на бедрата й и безмилостно ги плъзна нагоре, докато усети меките златисти косъмчета и влагата й по загрубелите си ръце.

Беки се опита да се изправи, но коленете й трепереха.

Лоугън се усмихна с онази сексапилна и донякъде жестока своя усмивка, която разпалваше всичко в нея и изпращаше стрелички към зърната на гърдите й и дълбоко между краката й.

— Предполагам, че ще трябва да го направим по традиционния начин — каза той.

Наведе се и я вдигна на ръце. Беки въздъхна. Беше я вдигнал, сякаш е лека като перце. Озова се притисната до силните му гърди, уловена от ръцете му. Той я понесе нагоре по дървеното стълбище към нейната спалня, която сега щеше да се превърне в тяхна обща спалня. Нежно я остави върху старото легло от черешово дърво, застлано с хладни бели чаршафи. Беки протегна ръце и разкопча металните копчета на джинсите му. Той ги изрита настрани и застана — гол и едър — до стройните й бедра. Беки посегна да го погали. Беше великолепен. Голям, твърд като скала и нежен като кадифе. Но той нямаше намерение да я остави да поеме контрола. Пъхна пръсти в нея и усети колко е гореща и влажна.

— Моля те — обади се Беки, останала без дъх. Изви гръбнака си, притиснала се към него.

— Не преди да си готова — отвърна Лоугън.

Едва успя да изрече думите, но си наложи да не бърза. Забеляза как проблясва пръстенът на тънката й лява китка, която галеше гърба му. Сложи ръце на раменете й и я притисна към меките завивки, после слезе ниско долу, а устните и езикът му не знаеха пощада. Щом стигна до парещите й слабини и леко докосна с език пулсиращата й плът, Беки се изви страстно нагоре, извика приглушено и той трябваше да сложи длан върху устните й. Неспособен да се сдържа повече, Лоугън проникна мигновено в стегнатата и влажна утроба на жена си. Започна да се движи, напълно забравил всичко, изгарян от нуждата да избухне в нея, от копнежа по тялото й, по дивия блясък в очите й и влажните й от пот кичури, които направо го подлудяваха. Сля устни с нейните, целуна я страстно, притисна крехкото й тяло със своето и отзивчивостта на нейната плът го докара до самозабрава. Вече не можеше и не искаше да спре. Прегърна силно тръпнещата в ръцете му Беки и експлодира в разтърсващ оргазъм, който заличи от съзнанието му всичко — освен мисълта за тях двамата.