Когато тя беше лоша

Двадесет и девета глава

Беки реши да се оттегли и да излекува раните си.

Уилсън не беше сантиментален човек. Тя всъщност не се учуди от този факт. През следващите две седмици преживя истинско унижение — наложи се да повтаря безброй пъти баналните извинения колко добре за акционерите на „Ланкастър“ ще бъде да се приеме офертата на Уилсън, принуди се да позира за снимки заедно с него, на които му стискаше ръка, сякаш е невръстно хлапе, което предава контрола в ръцете на възрастните. В замяна, като „компенсация“, й бе оставено името „Ланкастър Холдингс“ и единственият хотел на компанията на островите Сили. Освен това получи и обезщетение в размер на шест месечни заплати. И понеже никога не си бе определила голяма заплата, при положение че всичко отново отиваше в „Ланкастър“, обезщетението се равняваше на по-малко от двадесет хиляди лири. Разбира се, получи оферта от Уилсън да купи личните й акции от компанията. Именно тогава изпита истински финансов шок.

Авоарите й бяха оценени на по-малко от сто хиляди лири.

Кен Стоун потвърди най-лошите й подозрения.

— Мислех, че знаеш. Лорд Ланкастър продаде някои… всъщност повечето… от личните ви авоари, твои и негови, за да намали разходите по маркетинговата си програма. Това задържа срива за няколко месеца, доколкото си спомням. Той имаше документи с твоя подпис. Бяха напълно законни, иначе никога не бих позволил…

— Всичко е наред — успокои го Беки.

Вината не беше негова. А на Рупърт. И нейна, защото му бе позволила да го направи. За последен път позволяваше някой да се разпорежда от нейно име. Споменът все още я измъчваше, дори и след време. Замисли се за сметките на Феърфийлд и какво ще стане с къщата, ако не се отоплява през зимата. През ум не й минаваше да се продават картините. Липсата на пари я ужасяваше.

Наследница. Каква нелепа шега! Беше загубила почти всичко само за няколко години.

Веднага обяви за продан апартамента си в Йоркшър. Купи го човек от „Уилсън Шипинг“ и Беки дори не можеше да си позволи да му откаже. Беше й заявено, че е „много удобен за централен офис“.

Разбира се, нали затова го бе предвидила!

Бяха готови да й предложат исканата сума и тя не си позволи да прояви гордостта си. От тази продажба получи чиста печалба още десет хиляди лири, след като плати всички сметки и такси. Отиде до местния клон на банката си и внесе парите по сметката си, до последното пени.

Цялата стойност на собствеността й възлизаше на сто двадесет и седем хиляди лири, един малък хотел и провинциално имение. „Никак не е малко за повечето хора“, опита се да се убеди тя. Но за единственото дете на лорд Ланкастър това бе ужасен провал.

Стисна ръка на всеки от екипа си и запази сбогуването с Кен за накрая.

— Не изглеждаш особено съкрушен, Кен — отбеляза Беки, докато стискаше ръката му.

— Не съм. Имам много предложения за работа.

Тя се почувства леко засегната:

— О! Добре. Това е чудесно.

— Не се тревожи — усмихна й се топло той. — Отново ще работим заедно в бъдеще. Уверен съм.

Беки здраво прехапа устни. Беше успяла да сдържи сълзите си през цялото време, но след като наистина се намери един човек, който да вярва в нея, можеше и да се разплаче.

— Довиждане, Кен — припряно се сбогува тя и изтича навън.

Сега пътуваше с влака на юг. Първа класа, разбира се. Не защото искаше да пилее пари, а защото се налагаше. Не знаеше колко дълго ще успее да запази самообладание и не искаше някой вестникар да я види как се размеква.

— Добре дошли у дома, госпожице! — посрещна я госпожа Моркамб, когато таксито я остави пред входната врата на Феърфийлд. — Тъкмо сложих чайника. Колата е багажа ви пристигна вчера и вече е разопакован.

— Благодаря, госпожо Моркамб. — Беки я целуна по бузата. — С удоволствие бих изпила чаша чай.

Икономката се оживи:

— Точно това исках да чуя. Имате нужда да качите някой килограм.

Беки се взря в зачервеното й лице и разбра, че тя иска да добави нещо.

— Колкото до вестниците…

— Това е истински позор. — Думите сами изскочиха от устата й. — Тези… тези…

— Знам. Но думите не могат да ни наранят, нали така? Няма да им обръщаме внимание.

— Значи всичко е наред, така ли, госпожице? Моята заплата?

— Винаги ще получавате заплата тук, госпожо Моркамб.

„Само Господ знае как ще стане това“, помисли си Беки. Едва ли можеше да си позволи шестстотин лири за икономка. Но тази жена бе работила за семейството й още когато тя е била малко момиченце. Трябваше да намери начин да я задържи.

Госпожа Моркамб сякаш се канеше да каже нещо силно емоционално, но се задоволи само с думите:

— Ще ви донеса чаша чай, госпожице.

— Благодаря. — Беки я последва в кухнята. — Мисля да си взема вана.

Внезапно изпита силна нужда веднага да се потопи във водата. Копнееше да отмие от тялото си разочарованието и страха си, да се пречисти. Възрастната жена й подаде чашка от костен порцелан, пълна с любимия й ароматен китайски чай, и Беки се качи на горния етаж. Влезе в стаята си, затвори вратата и се съблече. Навън вече се смрачаваше, небето бе избледняло в късната лятна привечер и във въздуха се усещаше лек хлад. Напълни ваната с гореща вода и сипа голяма доза от ароматните соли. Вече нямаше да използва скъпите „Флорис“. „Уейтроуз“ предлагаха най-различни евтини соли и тъкмо тях щеше да използва занапред. Остана дълго във водата; сапунисваше дългите си стройни крака, отмиваше прахоляка от кожата си и поглеждаше към градината през прозореца на банята, който бе отворила, за да излиза парата.

Нейната градина. Беше изминал близо месец, откакто бе идвала тук последния път, и мястото изглеждаше напълно преобразено. Овощната градина бе останала наполовина и сега имаше разкошен тъмнозелен гъст жив плет под формата на лабиринт, разположен на около акър, с извити и сложно преплетени пътечки, скрити сред тях и покрити с мъх статуи, малка каменна пейка с диви рози, покатерили се по беседката над нея. Силно развълнувана и също толкова уплашена, Беки погледна на запад. Не, моравата за крокет си стоеше все още непокътната. Забеляза някакви опънати ленти, очертаващи периметъра. Е, поне тук би могла да спести малко пари. Лоугън сигурно щеше да се върне сутринта. Щеше да му приготви сметката — и край! Потисна надигналото се съжаление. Вече не разполагаше с милиони.

— Обещах ти розова градина — промърмори тя на себе си, — но няма да я получиш.

Приключи с ваната, облече сатенената си пижама с цвят на кафе от „Джанет Регер“ и наметна отгоре копринен халат в същия цвят. Почисти грима от лицето си и върза косата си на конска опашка, а после нахлузи чифт бродирани копринени чехли със златна шевица. Може би имаше нещо вкусно за вечеря. Щеше да хапне, да изпие чаша топъл шоколад и после да си легне с някоя развлекателна книжка. Сутринта щеше да има достатъчно време, за да измисли какво да прави оттук нататък. Зашляпа надолу по стълбите и отиде в кухнята.

— Госпожо Моркамб, аз…

Закова се на прага. В кухнята й седеше Уил Лоугън и пиеше чай. Беше с мръсни ботуши, в косата му имаше листенца от живия плет, а някога бялата тениска бе прилепнала по тялото, мокра от пот, и ясно очертаваше всичките му мускули. Тъмните му очи с гъсти мигли я гледаха замислено и погледът му одобрително се плъзна нагоре и надолу по прилепналата й сатенена пижама. Тя се изчерви, почувствала се напълно разголена.

— Аз… мислех, че вече си тръгнал.

— Не. Така се случи, че не съм. — За миг Беки се наслади на плътния му йоркширски акцент. — Едва седем и половина е — подчерта той.

Да, явно беше прекалено рано да е облечена като за лягане.

— Ще се преоблека горе — измърмори тя.

Очите му пробягаха по тялото й.

— Не се притеснявай заради мен, скъпа.

Беки избяга от стаята.

Втурна се в спалнята и навлече най-семплите дрехи в гардероба си — чифт тесни джинси и ватирана риза. Да, така беше много по-добре.

„Господи, прекрасна е!“, помисли си Лоугън, когато тя се появи отново и изтича надолу по стълбите боса. С чистото си лице, дългата и стегната на опашка руса коса, с тези огромни сини очи и златистия загар на кожата изглеждаше точно като модел от рекламите за почивка в Лос Анджелис. Хищникът у него се зарадва на смущението й. И двамата знаеха, че Лоугън я е видял по бельо, обезоръжаващо женствено, прилепнало по нежните извивки на стройното й тяло и намекващо за чувствеността й. Той си представи нежната извивка на тънката й талия и крехката гъвкавост на тялото й, мечтаейки как загрубелите му ръце се плъзгат по гладката й матова кожа.

— Добре — каза Беки. Той се усмихна на опита й да се държи делово, което явно я ядоса още повече. — Господин Лоугън, трябва да поговоря с вас относно работата ви.

— Има някакъв проблем с моята работа ли?

Беки се сепна и застана нащрек. В тона на Лоугън се долавяше опасно предизвикателство.

— Не съм забелязала такова нещо.

— От името на целия ми екип се радвам да го чуя.

— Екипът ви не е тук, нали?

— Не. Тръгнаха си преди няколко часа. Аз трябваше да довърша някои неща.

— Добре. — Тя стисна ръце. — Господин Лоугън, няма да съм в състояние да ви възложа изпълнението на розовата градина.

Той се намръщи ядосано:

— Съгласихте се за розовата градина, както и да не се месите в работата ми. Няма да правя нищо друго на онова място. Мислех, че сме обсъдили въпроса.

— Не, не ме разбирате. Не мога да си позволя розовата градина. Настъпи… — тя отново се изчерви — … промяна в положението ми.

Лоугън леко помръдна, без да отклони тъмните си очи от нея.

— О, да, четох нещо такова. — Момчетата в бара бяха следили историята с голям интерес, както и хората от екипа му. Ставаше дума за заплатата им. Наложи се да им посочи голямата къща зад гърбовете им, маслените платна и антиките, които ги заобикаляха, когато минаваха по коридора към тоалетната на долния етаж. — Но ще платите за направеното досега.

Тя настръхна. Изрече го като предизвикателство, сякаш мислеше, че тя ще опита да се измъкне от задълженията си и че ще се наложи да я съди за това. Господи, какъв арогантен тип! Беки се стегна и рязко отвърна:

— Да, господин Лоугън. Ще бъдете възнаграден напълно за усилията ви до този момент веднага щом проверя какво сте свършили и бъда удовлетворена от работата ви. Бъдете така добър да ми представите подробна сметка утре. Ако работата ви е със задоволително качество…

Лоугън скочи на крака, силно разгневен. За каква се мислеше тази малка двайсет и две годишна американска кукла? Беше се потил и трудил над тази градина — един от най-добрите му проекти от години. Беше поел прекалено дребна за фирмата му поръчка и бе отклонил други, по-доходни предложения, само за да сътвори нещо истинско за това старо имение. Беше си направо услуга. А сега тя се осмеляваше да се съмнява в качеството на работата му!

— Не мисля, че бих приел чек от вас, госпожице Ланкастър. — „Тази игра се играе от двама“, помисли си Лоугън. — Като се има предвид случилото се с компанията ви. Предпочитаме да се отбиете до банката и да заверите чека. Или да ни платите в брой. Ще ви дадем разписка.

Думите подействаха на Беки като удар с камшик.

— Много добре, господин Лоугън. Утре в десет ще е най-удобно.

— Чудесно. Докато „проверявате“ работата ми, аз ще ви придружавам. Така всички ваши основателни забележки ще можете да отправяте направо към мен.

— Много добре — повтори тя.

Лоугън остави чашата чай на кухненския плот.

— Ще се видим утре. Точно в десет. — Мина с широки крачки покрай нея и излезе от къщата, без да се обърне назад.

Беки го чакаше точно в десет на следващата сутрин. Беше приготвила разписка, в която трябваше само да се впише сумата. Беше позвънила в банката и ги бе уведомила, че ще се наложи да изтегли известна сума. После изми и изсуши косата си, гримира се и избра един от най-скъпите си тоалети — вталена рокля в бледорозово на „Кристиан Диор“, която комбинира с плетена жилетка в същия цвят от най-фина вълна, а накрая добави и колие от едри, лъскави перли. Освен това си сложи и едно от наследствените бижута в семейството — изящен пръстен със сапфир, голям колкото половин яйце на пъдпъдък. Гримът й бе лек и в неутрални тонове, но се парфюмира обилно с уханието от рози и ароматен грах, което специално бяха смесили за нея в Париж. Уил Лоугън я обвиняваше, че не може да плати сметките си? Да върви по дяволите! Щеше да му даде да се разбере.

Не се изненада, че той пристигна точно на секундата. Позвъни на вратата тъкмо когато старият стенен часовник отмерваше часа. „Нахалник — помисли си тя. — Сигурно е минал пеша по алеята и после е изчакал часовникът му да покаже точната минута.“

— Здравейте, господин Лоугън! — хладно го поздрави тя, когато отвори вратата.

Носеше безукорен черен костюм и чифт здрави обувки с дебели подметки, които изглеждаха скъпи. Ризата му бе на много фино райе в бледосиньо, а на ръкавелите му се виждаха семпли златни копчета. Беки се помъчи да овладее изненадата си. Беше свикнала да го вижда, облечен в джинси и тениска, изпоцапан целия с кални пръски, и сегашният му вид истински я шокира.

— Проблем ли има?

— Защо?

— Защото ме зяпате.

По дяволите! Точно така беше.

— Съжалявам. Просто не очаквах да видя един градинар…

Тя махна неопределено с ръка.

— О? — В тона му се долавяше враждебност. — Казах ви, госпожице Ланкастър, аз не кося моравите. „Лоугън Гардънс“ се занимава с проектиране на градините и аз съм собственик на фирмата. Когато не работя на обекта, обичам да нося прилични дрехи.

— Разбира се. — „Господи, само дано не се изчервя отново!“, молеше се Беки. Всичко бе объркала. — Заповядайте. Да минем в библиотеката.

„Изглежда страхотно! — помисли си Лоугън. — Донякъде прилича на Джаки Онасис, но е много сексапилна.“ Акцентът й бе подчертано сладък, макар и съвсем не на място в тази къща. Последва я в библиотеката, любувайки се на загатнатата извивка на дупето й под вталения тоалет. Във въздуха след нея се носеше ухание на цветя, смесено с аромата на кожата й. Надменна малка госпожица. Той се озърна — безброй лавици, отрупани с книги в кожени подвързии, разкошна стара камина с фантастични фигури и ориенталски килим на пода. По дяволите! И той би искал да си има такова кътче. Обеща си, че един ден това ще стане реалност. С пари всичко се купуваше, а богаташките деца, които наследяваха такива имения, не ги ценяха и пропиляваха парите си за наркотици и яхти, така че не можеха да ги поддържат.

Лоугън имаше големи мечти. Огледа стаята, за да си припомни точно колко големи.

— Невероятно е! — пророни той, после се сепна. Идеше му да се срита сам. Не биваше да показва на тази малка принцеса колко е впечатлен.

— Да, красиво е. Тази стая е от петнадесети век. Най-рано построената в цялата къща.

Беки отиде до бюрото, а Лоугън бръкна в сакото си и извади сметката, прибрана в чист бял плик. „Канцеларски материали Смитсън“, забеляза тя веднага.

— Заповядайте.

Сметката бе за цели пет хиляди лири, но изключително подробно описана, с представени цени на сурови материали, транспортни разходи, увеличения на материалите, трудови възнаграждения, дизайнерски такси…

— Тук всичко изглежда наред — тихо каза тя. Искаше да спори с него за цената, но не можеше. Спомни си собствените си смели думи, че тя отговаря за всичко и че парите не са проблем.

— Тогава да идем да огледаме работата ми? — предложи Лоугън.

— Съгласна съм.

Беки леко вирна брадичка — неосъзнат жест на превъзходство, който накара платинената й коса да се разлюлее около раменете. Лоугън с мъка откъсна очи от нея. Тръгна към входната врата, поведе я през кухненската градина, надолу към моравата и лабиринта.

— Както бяхме обсъдили, заразените ябълкови дървета са отсечени и нарязани за огрев. Ще ви стигнат за няколко зими. — Той махна с едрата си ръка към бараката за дърва. — След това според плана ми бяха изкопани бразди и бе засаден добре развит жив плет от тис. Добавихме статуи, рози и една пейка.

Водейки я из лабиринта, обяснението му продължи все така строго и безлично. Беше топло лятно утро и някаква сънлива пчела вече жужеше мързеливо из благоуханната зеленина на листата. Тревата под краката й бе подравнена и тучна, а плетът — подкастрен толкова прецизно и равномерно, сякаш с бръснач. В края на първото разклонение се натъкнаха на покрита с мъх статуя на Персефона, придържаща робата си, бягайки от някого.

Мястото й се струваше направо вълшебно и изглеждаше, като че ли е било засадено още по времето на кралица Елизабет I.

— Вървете откъм лявата страна, иначе може да се загубите. Лабиринтът е малък, но сложен. Планът му е прикрепен към сметката ви.

Беки мълчаливо го следваше. Наистина всичко се сливаше в един безкраен коридор с гладки изумрудени стени. Беше разкошен. Прекрасните статуи се появяваха на най-неочаквани места, а когато той най-сетне я заведе до пейката, момичето не можа да сдържи възхитеното си възклицание. Под ярката и топла слънчева светлина извитата арка от рози приличаше на венец от яркочервени рубини на фона на тъмнозелените тисови клонки — толкова бе романтично, че направо отне дъха й.

Смайването й не убегна от вниманието на Уил Лоугън.

— Харесва ви — каза той.

Не беше въпрос, а по-скоро констатация.

— Да. Много ми харесва. Великолепна е. Благодаря — въздъхна Беки.

Тъмните му очи я погледнаха спокойно:

— Няма защо. Радвам се, че сте доволна от работата ми. Адресът, на който можете да изпратите банковия превод, е на фактурата. Бих казал, че се надявам отново да работим заедно някой ден, но едва ли ще се случи. — Изправи се и тръгна напред. — Ако ме последвате, ще ви преведа по обратния път.

Беки изпълни нарежданията му, чувствайки се смешно малка и отблъсната.

Погледна широкия гръб на Лоугън и реши, че го мрази от цялата си душа.