Когато тя беше лоша

Тридесет и четвърта глава

Беки прекара първата седмица, в която гостуваше на роднините си, много приятно. Забавляваше се чудесно. Но не искаше да признае пред никого, че не намира почти нищо общо със старите си съученици. Момичетата бяха най-вече завладени от планове за женитба; предпочитаха се богати банкери и адвокати. Сега предишната й компания, в която приятелите й не мислеха за друго, освен за тенис и бъбреха само за незначителни неща, й се струваше безкрайно скучна. Но Беки си наложи да ги изтърпи.

Излизаше да язди с тях, слагаше си късата бяла поличка за тенис и маратонките и разговаряше за времето, за кино и за това кой кого е поканил на вечеря.

Чакаше своя шанс. Щеше да разбере, когато моментът настъпи.

— Господи, толкова ми е омръзнал остров Мавриций! — отбеляза провлачено Катрин Симпсън една вечер, докато хапваше фазан и пиеше бяло вино.

Всички бяха отседнали във „фермата“ на Филип Симпсън в Дъчес Каунти. Симпсън организираше ловни партита за отбрани клиенти в щата Ню Йорк и бе собственик на спортен клуб и здравен център за богаташи в Манхатън. Беки вечеряше с братовчедка си Сюзи и съпруга й Боб, който ходеше на лов за птици в кънтри клуба на Симпсън. Около дългата дървена маса от седемнадесети век седяха двадесет двойки, всички от висшето общество, с изключение на няколко новозабогатели играчи на Уолстрийт, които придаваха нужния колорит. Беки най-много харесваше хората от Уолстрийт, но сега не биваше да се показва придирчива. Наложи и се да изтърпи неприятните подмятания на останалите заради факта, че още не е омъжена, да не говорим за скования учтив разговор, който трябваше да води с настанените до нея очилати типове, явно смятани за добра „партия“ за нея.

— Толкова е претъпкано там. Вече просто не може да се намери прилично място за избрани хора, където да се отседне. Приближените на принцеса Маргарет са свестни, но какво да кажем за онези ужасни рок звезди? Мик Джагър и останалите. Искам някое тихо местенце.

„Обзалагам се, че много обичаш да се увърташ около Мик Джагър“, помисли си Беки, но сърцето й биеше шумно. Щом Катрин бе решила да се превзема така, Беки можеше да й угоди. Трябваше й само малко повече хладнокръвие.

— Знам точно какво имаш предвид — небрежно подметна Беки. — Имам едно място за почивка, което обаче не е… как да го кажа… подходящо за обикновените туристи. Там се отсяда само с покани. И държим броят на гостите да остане изключително ограничен.

Катрин повдигна вежди.

— Къде се намира?

— Става дума за имението ми в Англия. Къщата е на петстотин години и никога не е била отворена за посещения. Английските власти са я обявили за паметник на културата, така че не мога да си позволя да я рекламирам. Заради неприемливи кандидати, нали разбирате. — Беки внимателно вдигна чашата си с вино и се обърна към пъпчивия момък от лявата й страна, сякаш е приключила с темата.

— Почакай малко, Ребека — прекъсна я Катрин Симпсън. Беки я помнеше добре всички знаеха, че е била стюардеса, когато се запознала с Филип и първокласния салон на самолета. Беше известна с амбициите си за израстване в светското общество — само от мисълта, че може да има нещо, което не е достъпно за останалите, й потичаха слюнки. — Разкажи ми за това място.

Беки се обърна към домакинята и поверително снижи глас:

— Това е фамилното имение. Майка ми, лейди Ланкастър, е била първата американка, която изобщо е стъпвала там, можете ли да повярвате? — Това си го биваше; очите на Катрин направо блеснаха при споменаването на титлата. — Предлагам пълна почивка. Масажистка, маникюристка, личен фризьор и гримьор — всичко това безплатно и на разположение по всяко време на денонощието. Разполагаме и с шофьор. Осигуряваме обиколки из други благороднически имения, до които обикновените хора нямат достъп. — Как, за бога, щеше да стане това? Какво пък, все щеше да намери начин. — Това е първокласно обслужване само за ценители, за хора с вкус към европейския лукс и елегантност. Ще има частни концерти, камерна музика преди вечеря, езда… всички занимания, присъщи на дамите и джентълмените. Разбира се, както сами можете да прецените, не мога да предложа това на когото и да е, а само на много отбрана група хора.

Катрин Симпсън бе запленена. Силно гримираните й очи се присвиха хищно:

— Колко е голяма къщата?

— Огромна е — призна Беки, — но ще приемаме само по десет двойки едновременно. Не обичам да има тълпи наоколо. Разбира се, това ще са… суперлуксозни ваканции, и само за хора, които могат да си го позволят. Цената ще помага да се ограничи достъпът.

— И работи ли вече това място?

Униформите не бяха съвсем готови, не бе организирала никакви излети, нямаше коне, нито…

— Напълно готово е. Намислила съм кого да поканя за откриването на сезона, но не съм разговаряла с тях все още.

— О, трябва непременно да поканиш и мен.

— Теб ли? — Беки успя да си придаде напълно изненадан вид. — Не знам, Катрин, цената… — По лицето й се изписа мъка. — Десет хиляди за апартамент за една седмица. Британски лири, а не долари.

Катрин весело се засмя:

— Боже мой, напълно разумна цена. Ще наема всички стаи за две седмици. Много отдавна съм планирала да поканя приятелки, за да се повеселим заедно.

Страхотна идея осени Беки.

— Можеш да резервираш всички стаи, с изключение на една. Вече съм дала съгласието си един фотограф и един журналист от „Таун енд Кънтри“ да направят няколко снимки и да напишат кратка статия за първите гости.

Катрин Симпсън би дала всичко, за да види снимката си в това списание, и не успя да прикрие доволната си усмивка.

— Е, предполагам, че няма да е проблем — отвърна тя.

След вечеря Беки се извини на домакините, целуна леля си по бузата и хукна към летище „Кенеди“. За щастие можеше да смени билета си и хвана нощния полет до „Хийтроу“. Нямаше никакво време за сън. Набързо нахвърля идеите си на гърба на кесията срещу повръщане в самолета. Най-напред трябваше да се обади на пресата. Е, това едва ли щеше да представлява голям проблем. Много лесно можеше да привлече вниманието на светските издания в Америка към начинанието — суперскъпо, само с покани, за изключително отбран кръг. Припомни си няколкото титулувани особи, присъствали на първия й бал. Щеше да привлече някого от тях за член на комисията по посрещането, както и да се обади на собственици, които бяха предали имотите си във владение на Националния тръст. Щеше да им предложи няколко хиляди лири, за да й разрешат да ползва салоните им за една нощ. Да организира вечеря с музика…

Все още нахвърляше идеи, когато самолетът докосна пистата.

Катрин Симпсън беше идеалната гостенка. Тя възбудено обясняваше на Беки как приятелките й направо си изплакали очите, че няма повече места в имението. Освен това направи резервация за две седмици и накара всички да изпратят предварително парите. Беки незабавно раздаде малки премии на целия персонал — с обещание за повече, ако гостите останат доволни. Обърна голямо внимание и на безплатно гостуващите журналисти, както и на съпругите на банкерите и сенаторите. Осигури им хайвер и водка и във всяка стая остави отлежало шампанско, шоколадови бонбони, огромен букет рози във всеки апартамент — с различен цвят. Лесно намери и частни имения — всички се нуждаеха от пари, за да си помогнат за сметките за отопление. Беки организира вечеря с музиканти в костюми от времето на кралица Елизабет в салона на „Кархейвън Касъл“. После плати на един беден преподавател от Оксфорд да разведе гостите й из някои от най-красивите колежи в града. А накрая дори нае младежи от една студентска театрална трупа, които да направят частно представление на „Сън в лятна нощ“ насред моравата й.

Времето невинаги бе в синхрон с плановете й, но Беки успя да превърне в предимство и есенния хлад. Накара хората си да запалят камините във всички стаи, да сервират на гостите ликьор и да им предложат топли халати от агнешка вълна. Една сутрин необичайно за сезона се разрази буря с градушка и Беки обяви Ден за разкрасяване, който жените използваха охотно за масажи, козметични процедури и гримиране.

Успехът се оказа невероятен. Следващите гости започнаха да звънят на Беки и да я молят да им позволи да дойдат още преди да са си тръгнали първите. Тя изплати щедри премии на служителите си и се зае да подготви зимна ваканция — английска Коледа, с пътуване до Париж и пазаруване в Лондон, с посещения на театрални постановки и развлечения в Уест Енд, запазени ложи в Ковънт Гардън и още трима частни масажисти.

Тъкмо бе затънала в преговори с един местен доставчик на цветя за целогодишно обслужване, когато на вратата й се потропа.

— Влизай, Шарън! — извика тя, покривайки с длан телефонната слушалка.

Не беше приятелката й. А Лоугън. В избелели джинси, груби обувки за работа в градината и омачкана тениска, която изглеждаше така, сякаш е спал с нея. Небръснат и със стръкчета трева в косата.

Изглеждаше страхотно.

Беки не можа да сдържи вълнението си. Въпреки волята й, зърната на гърдите й настръхнаха само при вида му.

Слава богу, че днес носеше дебело кожено яке. За миг тялото й предателски си припомни за всяка негова ласка, начина, по който го бе почувствала в себе си, и как се бе надигнала, за да посрещне езика му.

Страстният секс с него сега й се струваше порочен и недопустим.

— Шест седмици — само каза той. — Трябваше да го свърша. И ето ме сега.

— Чудесно — ледено пророни Беки.

Тъмните му очи се впиха в нейните.

— Не получи ли картичката, която ти изпратих?

— О, да, картичката! — сопна се тя. — Толкова отдавна беше, че съвсем забравих за нея.

Уил Лоугън я погледна внимателно, после сви рамене.

— Искаш да се караме ли? Казах ти — не ме бива да разговарям по телефона. По-скоро смятах, че това между нас е прекалено сериозно за телефонна връзка. Предпочитам да изчакам, докато съм в състояние лично да говоря с една жена. Ако съществуват някакви чувства, това може да се разбере само лице в лице.

— Или тяло в тяло — в твоя случай.

Той я изгледа спокойно.

— Някой казвал ли ти е, че си една сприхава малка глупачка? Едва ли аз съм първият, но няма значение. Ще се заема с градината.

— Чудесно! — каза тя. — И моля те, нека запазим отношенията си стриктно делови. Мисля, че и двамата си взехме поука от грешките си. Нали така?

— Ясно, сладурано! — отвърна той. Колкото повече се ядосваше, толкова йоркширският му акцент ставаше по-плътен, забеляза Беки. Той тръгна навън.

— Почакай. — Тя властно му махна да спре. — Парите ти. Този път искам да ти платя предварително.

Лоугън кимна.

— Виждам, че си почнала да приемаш наематели.

— Не са наематели — разбесня се Беки. — Гости са. Сега това е хотел.

— Ще взема парите — отвърна Лоугън, протегнал ръка за чека, който тя откъсна гневно и направо хвърли към него. — Дори и само защото така няма да се налага да ме виждаш, след като приключа с работата си.

Сгъна внимателно чека, пъхна го в джоба на джинсите си и излезе.

Беки изчака да изчезне от погледа й, после удари с юмрук стената.

„Проклет мъж! Изобщо не бърза да свърши“, мислеше си Беки, наблюдавайки екипа работници, които копаеха с пот на челото в мразовития въздух и засаждаха млади растения, никак невпечатляващи на пръв поглед. Но тя познаваше достатъчно добре таланта на Лоугън и вярваше, че мястото ще стане фантастично. А сега, когато Феърфийлд и паркът около къщата бяха нейният бизнес, тя усещаше, че се нуждае от него.

Опита се да се съсредоточи в работата си, но й бе трудно. Шарън много успешно се справяше с осъществяването на проектите й. Беки се срещаше с банкери, показваше им резултатите си и успя да издейства финансиране за идеите си. Но не можеше да изхвърли Лоугън от ума си.

Нарочно се прибираше у дома късно, след като той вече би трябвало да си е тръгнал, за да провери дали всичко е наред с гостите й и да поработи в кабинета си. Днес бе успяла да подпише договор за заем за един малък и полусрутен театър в Уест Енд. Не можеше да си позволи да купува хотели, затова се налагаше да действа заобиколно. Театрите струваха по-евтино. Сега разполагаше с достатъчно средства, за да преустрои арадата.

Вкара колата в малкия гараж в края на алеята, заключи вратите и излезе навън. Слънцето залязваше и тя придърпа кашмирения си шал, за да се стопли. Днес косата й се спускаше свободно по раменете й. Гримът й бе лек и семпъл. Вече нямаше нужда да се облича като по-възрастна. Но краката я боляха от високите обувки и копнееше да ги свали и да се пъхне във ваната си, която не бе ремонтирана като останалите…

Внезапно се оказа просната на земята, притисната от огромно мъжко тяло.

— Здрасти! — Лоугън протегна ръце и се надигна над нея. Носеше черни работни панталони, от него се усещаше слабо ухание на афтършейв и на пот, а гърдите му бяха голи, както и когато работеше в слънчев ден. — Добре ли си? Боли ли те някъде?

— Сравнително добре съм, имайки предвид, че някой ме използва като топка за ръгби — отвърна тя. Тялото на Лоугън върху нейното й действаше изключително обезпокоително. — Къде е ризата ти?

— Защо? Да не би тялото ми да те обижда? — подразни я той. — Преди не беше така. — Отърколи се от нея и се опря на лакът на тревата. — Тичах към къщата. Ти изникна изневиделица.

— Трябва да внимаваш къде вървиш! — сопна му се Беки.

— Така изглеждаш чудесно — небрежно отбеляза той, галейки косата й.

— Остави ме на мира — каза тя, но гласът й сякаш се прекърши в гърлото.

— Не — бавно отвърна Лоугън, — не мисля да го правя.

Протегна загрубялата си ръка, пъхна я под коприненомеката й руса коса и притегли главата й за целувка. Устните му покориха нейните, а езикът му се плъзна между тях и леко погали горната, докосвайки нежно кожата. Изпълни я изгарящ копнеж по него, пусна се от гърлото към гърдите й, зърната й мигом набъбнаха, а между краката си усети влага. Прекалено много от голото му тяло докосваше нейното, за да успее да му устои. Тя опита, макар и неособено убедително, да го отблъсне от себе си, но Лоугън безмилостно повдигна лявата си ръка и докосна настръхналото й зърно през плата на роклята. Това леко докосване предизвика вълна от удоволствие, която премина от гърдите надолу към слабините й.

— Желаеш ме. — Ниският му шепот до ухото й звучеше безкрайно самоуверено. — Мислила си за мен през цялото време. Също както аз мислех за теб.

Беки дори не се опита да го излъже.

— Хайде да идем някъде другаде — предложи той. — Нали не искаш да се превърнеш в допълнително развлечение за гостите си?

— Има заден вход към източното крило — промърмори тя. По дрехите и в косата й имаше тревички, а тесните джинси на Лоугън бяха подозрително издути отпред, което не би могла да обясни, ако някой ги зърнеше.

Той я поведе към задния вход, леко я дърпаше след себе си и ръката му стискаше нейната. Малката дървена вратичка се отвори лесно и Лоугън се наведе, за да мине, после се заизкачваха по извитото дървено стълбище нагоре към спалнята на Беки.

— Уха! — Той влезе в спалнята и забеляза масивните греди по тавана, безценния персийски килим в бледосиньо и златно, плътните прозорци и старинните мебели. — Страхотно е човек да е на твое място.

Беки се бе заела с копчетата на роклята си.

— Предполагам. — Беше възбудена и нетърпелива.

— Защо е била нужна онази малка вратичка, която води насам?

Тя се усмихна:

— Може би, за да влизат тайно слугите?

Лоугън замръзна на мястото си. Сякаш някаква преграда бе паднала пред очите му:

— Какво?

Беки не забелязваше нищо:

— Може би господарят на къщата е имал навика да води тук кухненската прислужница.

— По дяволите! — тихо изруга Лоугън и вдигна глава. — Трябваше да се досетя. Всички от вашата класа са еднакви, милейди. Точно това съм аз за теб, нали? Един слуга?

— Разбира се, че не си! — ядоса се тя. — Не изопачавай думите ми.

— Нещо като наемен жребец? Градинарят? О, да, съвсем в стил „Любовникът на лейди Чатърли“12. — Лоугън поклати глава. — Няма да стане, Беки. Ще трябва другаде да си потърсиш развлечения.

— Махни се оттук! — каза Беки, объркана и ядосана. — Негодник такъв.

— С удоволствие, мадам — отвърна той. Докосна челото си в ироничен знак на почит и излезе.

Беки се просна на леглото и избухна в сълзи. Безразсъден, противен, арогантен негодник. Мразеше го. Мразеше и себе си. Защо толкова много го желаеше?

Когато се събуди на сутринта, Уил Лоугън бе изчезнал. Отговорникът по засаждането на растенията я уведоми, че е заминал да надзирава изпълнението на друг свой проект.

— Не се тревожете, госпожице Ланкастър. Господин Лоугън изцяло завърши проекта на вашата градина. Сега трябва само да засадим розовите храсти.

— Чудесно. — Но не можа да се сдържи да не попита: — Къде е този друг проект?

— Във Франция, госпожице.