Когато тя беше лоша

Двадесет и осма глава

— Трябва да разберете, госпожице Моралес, че за мен е много необичайно да обсъждам бизнеса си със…

Уилсън, над петдесетте и облечен в безупречен костюм, махна с ръка към Лита. Офисът му изглеждаше точно както очакваше — строг, с тъмночервени тапети и маслени картини по стените, бюро от тъмно и лъскаво дърво, а столът под нея бе с черна кожена тапицерия.

— С една млада жена ли? — подсказа му тя.

Той присви очи.

— Да не сте от онези войнствени феминистки, госпожице Моралес?

Тя само сви рамене.

— Единствената ми кауза е моята компания. „Ню Уейв“ е малка агенция, господин Уилсън, но сред клиентите ни са доста престижни фирми, благодарение на предишната ми работа за „Дохъни Инкорпорейшинън“ в Манхатън…

Той леко се прокашля.

— Познавам работата ви, госпожице Моралес, иначе не бих се съгласил да се срещнем. Всъщност нашият ферибот за Скандинавия изгуби част от пазарния си дял в последно време, което е доста неприемливо, и ако цените ви са значително по-ниски от тези на конкурентите ви, готов съм да разгледам предложението ви за тази поръчка.

— Значително по-ниски ли?

— Ще се наложи сериозно да намалите таксите си, за да се установите от тази страна на Атлантика, което, вярвам, бързате да сторите.

Лита се усмихна, преди да успее да се сдържи. Нагъл тип. Харесваше й как разсъждава.

— Ако ми позволите, господин Уилсън, предпочитам да ви отправя контрапредложение. Отнася се до офертата, която сте направили наскоро към „Ланкастър Холдингс“.

— Едва ли ми е нужна реклама за това — пренебрежително махна с ръка той.

— Сър — малко нервно каза Лита, — ако ми позволите да ви представя предложението си, ще приключим срещата за по-малко от осем минути.

Той се облегна назад в стола и допря върховете на пръстите си, давайки й знак да продължи.

— „Ланкастър Холдингс“ е малко необичаен случай за вашата компания. Те реализират малка печалба, имат уместно финансиране, търсят купувач и се надяват да намалят драстично разходите си. Ако представят ситуацията добре, акционерите им може да решат, че си струва да запазят акциите си, макар да не са получавали дивиденти от години. Вие търсите да изкупувате на изключително ниска цена. Освен това досега не сте загубвали сливане. Репутацията ви кара по-малките фирми просто да вдигнат ръце и да продадат всичко.

Уилсън съвсем леко повдигна вежда. Тя видя, че е впечатлен, и продължи също толкова целеустремено:

— Затова да преследвате „Ланкастър“ е донякъде рисковано за вас. Или ще превземете на доста ниска цена една доста по-голяма фирма от предишните ви цели, или ще загубите репутацията си на непобедим противник. Нещо, което трябва да се избегне на всяка цена.

— Не на всяка цена, госпожице Моралес. Аз приемам разходите много сериозно. Не ги обичам.

— Разбираемо е, сър. В този случай вашата цел е да убедите акционерите, че цялата реорганизация на „Ланкастър“ е като пренареждането на шезлонгите върху палубата на „Титаник“. И че могат да се отърват от мъчителните фирмени доклади, в които се описват загубите, като просто ви продадат акциите си на разумната цена, която им предлагате. Трябва да бъдат убедени, че усилията на „Ланкастър“ да преструктурират компанията са обречени. Мога да ви помогна в това отношение.

— Как?

— Господин Уилсън, в корпоративен план връзките с обществеността са ограничени. Обикновено представянето се свежда до снимки на президента на компанията как позира с огромен чек, който е дарил за някаква благотворителна кауза, или как изготвя годишния доклад, или спонсорира за спортно състезание. Предлагам да направим нещо различно за вас. Агресивна реклама. Ще открия и ще се постарая пресата да научи за всеки проблем на „Ланкастър“, на целия холдинг, на профсъюзите им и на ръководните им кадри.

— И откъде знаете, че има проблеми?

— Винаги има — отвърна тя. — Ако се обърна към водача на профсъюзната организация в корабостроителниците им, той вероятно ще ми помогне да ги потърся. Ако задам няколко провокативни въпроса относно разходите на открито събрание на компанията, със сигурност ще успея да предизвикам някои неразбории. Винаги има достатъчно проблеми. Лихвеният процент също е проблем.

— Вие сте рекламна агенция.

— Вярно е. Но искаме да навлезем и в сферата на връзките с обществеността. Това е шансът ни да започнем с широко известен случай.

— А откъде сте сигурна, че ще успеете?

Лита забеляза игриво пламъче в очите на възрастния мъж. Ъгълчетата на устата му потрепваха леко.

— Просто знам — твърдо заяви тя. — А ето и най-хубавата част. Това няма да ви струва нищо.

Той примигна и за пръв път доби изненадан вид.

— Ще платите разноските ни, разбира се. Но само толкова. И ако превземете компанията, ще получим изключителни права да ви представяме за една година. На цената, която в момента плащате на рекламната си агенция.

— По-малко с пет процента — каза Уилсън.

На Лита й отне около секунда, за да осъзнае, че той всъщност приема.

— Добре — съгласи се тя, като се мъчеше да сдържи усмивката си. — С пет процента по-малко.

— Бях впечатлен от факта — каза й Джослин Уилсън по-късно същата вечер, когато я изведе на вечеря в „Кларидж“, — че познавате толкова добре компанията ми. Обикновено рекламните агенти само нахвърлят бегло проекта.

— Аз вярвам в предварителната подготовка.

— Защо не опитате от пушената сьомга за предястие? Според мен е сред най-добрите в света. И бутилка „Круг“. — Той подаде менюто на сервитьора. — Както обикновено, моля.

— Много добре, господин Уилсън. Госпожице?

— О, ще взема яребица — поръча Лита. Тя се наслаждаваше на меката светлина на свещите и нежната джаз музика от пианото. Както и на атмосферата на изискан лукс, заобикаляща я отвсякъде. Англичаните й харесваха, когато не се държаха ужасно покровителствено. „Бих могла да свикна с всичко това“, помисли си тя.

— Знам, че вярвате в предварителната подготовка. Затова ви позволявам да се заемете със задачата.

— И защото ще работим без пари.

— И заради това също — кимна той.

Уилсън имаше няколко много скъпи и дискретни любовници, които живееха на негови разноски в апартаменти в Челси. Мислено ги сравни с американката. Те се обличаха малко по-добре от нея, но никакви скъпи костюми от „Шанел“ не можеха да компенсират невероятните й гърди, тънката талия и разкошното й закръглено дупе. Строгият костюм не можеше да прикрие формите й. Беше безумно млада. Той за миг си позволи да си представи как Лита го е яхнала, а гърдите й подскачат — едри, все още стегнати и с тъмни зърна. Мммм! Разбира се, никога не би казал нещо гласно. Бизнесът си е бизнес. Човек винаги можеше да си намери компаньонка от висока класа, но парите бяха по-ценни. А Моралес бе изтъкнала няколко много важни пункта.

След излизането й от кабинета му Джослин Уилсън бе позвънил на няколко човека в Америка. Тя се бе оказала доста известна в Ню Йорк, макар че от „Дохъни“ се бяха постарали да очернят името й. Разбра, че на Мадисън Авеню „Огилви и Матър“ вече се бяха опитали да изкупят новооснованата й агенция. Той наистина поемаше голям риск, канейки се да погълне „Ланкастър“. Но вероятно тя можеше да помогне. Изглеждаше агресивна и напориста, но такава бе новата жена на седемдесетте, поне в Америка.

— Какво знаете за „Ланкастър“? — попита той, докато изстискваше лимонов сок върху рибата в чинията си.

— Доста. Мисля, че най-ценното за вас в компанията е Ребека Ланкастър.

— Наследницата. Тя май се справя доста добре в реформирането на фирмата.

Събеседничката му се наведе над масата и обрамчените й с гъсти мигли очи се присвиха опасно.

— Излизала е с плейбой, едва е надхвърлила двайсетте, на практика е чужденка, няма никакъв опит в бизнеса и е просто последната издънка на семейството, довело компанията до разруха. Всъщност тя е истински пасив за фирмата.

— И вие сте малко над двайсетте, госпожице Моралес.

Лита се усмихна многозначително:

— О, да, господин Уилсън, но сега не аз съм под прицел. А тя. Поне дотогава, докато се противопоставя на сливането.

Той кимна.

— Да, полученият наскоро нов заем е предназначен да им даде време, за да продадат няколко оловни мини в Корнуол.

— Това няма да стане.

— И защо не?

— Не знам — отвърна Лита, — но ще разбера.

— От какво ще имате нужда?

Тя се усмихна широко. Вече бе мислила по въпроса.

— Място в офисите ви, петима от анализаторите ви и достатъчно голям бюджет, за да мога да нагостя щедро всеки журналист, когато сметна за добре.

— Получавате го! — не се поколеба Джослин Уилсън. С удоволствие отпи глътка от шампанското си. Внезапно се почувства много спокоен за тази своя инвестиция.

— Все има нещо, което можем да сторим — каза Беки.

Усещаше физическо неразположение. Нищо досега не я бе подготвило за такава яростна атака. Нито трудните преговори с профсъюзите, нито преместването на компанията и продажбата на лондонските офиси, нито дори уволняването на излишните работници и служители. След всички онези събирания до късно нощем с Кен Стоун и екипа му от финансови съветници се чувстваше закалена или поне така смяташе досега. Но атаката от страна на „Уилсън Шипинг“ бе жестока, бърза и масирана.

Пресата. Като делова жена бе свикнала на някой и друг ред във финансовите страници и някоя епизодична, неясна снимка на задните страници. Не бе очаквала тази градушка от критични статии. На таблоидите им бе представена историята й от „човешка гледна точка“, както безпомощно се бе изразил наскоро уволненият й отговорник за връзки с обществеността. Изведнъж започнаха да пишат за нея в клюкарските рубрики, в неделните притурки, в страниците с очерци и нищо от написаното не говореше в нейна полза. Представяха я като безскрупулна американка, дошла наготово чужденка, която била сложила гаджето си начело на компанията, оставила го да похарчи милиони и после се опитала да поправи нещата, уволнявайки хората си. Съпрузи и бащи. Публикуваха сърцераздирателни разкази на пристанищни работници, които бе уволнила, защото не вършели добре работата си, но според вестниците те бяха истински мъченици, представени редом с гротескни описания на бала във Феърфийлд. Някак се бяха добрали до нейни снимки в белия кожен костюм, с който приличаше на Джери Хол, и други, на които бе заедно с Рупърт и държеше чаша шампанско. Страхотно! Не знаеше от кое й призлява повече — от снимките или от историята под тях. А каквото и изявление да дадеше „Ланкастър“, пресата не проявяваше интерес. Държаха си на тяхната гледна точка и нямаха намерение да я променят.

Четейки статиите, самата Беки изпитваше омраза към жената, която описваха. Явно истината нямаше значение.

— Не мисля, че има нарушения — тихо каза Кен Стоун, — госпожице Ланкастър.

Разбира се, не бяха успели да продадат нищо. Цената на акциите се бе вдигнала. Но само заради надвисналата над главите им заплаха от поглъщане на компанията.

Акционерите се колебаеха. И нещо повече. Секретарката на Ребека трябваше да наеме още две помощнички, за да се справят с всички негативни писма, много от които — от техни акционери. В едно от тях човекът пишеше, че е „забравил как изглеждат дивидентите“.

При други обстоятелства щеше да сметне репликата за забавна.

Стоун и екипът му застанаха на нейна страна. Посъветваха я да забрави за отрицателните отзиви в пресата и да се съсредоточи върху усилията да запознае акционерите с плановете си. Строгите и категорични финансови отчети и прогнози показваха стабилно съживяване на компанията и възможност за бъдещ растеж. Бяха ги разпратили масово на хората и за известно време изглеждаше, сякаш акционерите на „Ланкастър“ ще издържат на атаката. А сега — отново изненада.

— Но те не могат да докажат, че е имало нарушения, а разпоредбите за безопасност на труда.

Беки ядно тупна купчината писма върху бюрото си. Бяха от Службата по безопасност на труда в Тръро, Корнуел. Жители на селата близо до оловните мини изведнъж бяха започнали да се оплакват, че се разболяват. Твърдяха, че мините отравят водоизточниците им. Службата се канеше да предприеме цялостно разследване.

— Няма нужда. Именно в това е цялата прелест на ситуацията, от гледна точка на Уилсън. Разследването ще отнеме поне година и никой няма да купи мините на цевта, която искаме, след като над главите им виси подобен пасив.

— Мамка му! — изруга Беки, което изобщо не бе в стила й. — По дяволите! Извинявай, Кен.

— И аз се чувствам по същия начин, госпожице Ланкастър — сериозно отвърна той.

Тя се отпусна тежко на стола си. Гърлото я стягаше.

— Проклет негодник! Предполагам, че от банката се обаждат, нали?

— Непрекъснато. Искат среща с нас.

— Ще почакат. — Тя притисна слепоочията си. — Кен, има ли някакъв шанс да открием рицаря на бял кон? Някой благодетел, партньор, вместо търговец, който иска да ни погълне?

— Винаги има надежда — със съмнение в гласа каза той, — но нашите инвестиционни банкери вече са търси ли къде ли не. При проблема с мините и високия лихвен процент…

— Знам. Ще просрочим плащанията. Съществува опасност да доведем акционерите си до просешка тояга. — Беки стана и в очите й проблеснаха сълзи. Примигна, за да ги спре. — Някои от тях са вложили всичко в акции на „Ланкастър“. Не мога да понеса отговорността за разоряването им.

— Какво ще правиш? — попита Стоун.

— Ще се срещна с Джослин Уилсън — тихо каза Беки — Би ли го уредил, Кен, моля те.

Уилсън определяше условията и Беки знаеше, че трябва да ги приеме. Той предложи да обядват заедно в „Дорчестър“ и избра маса, която да се вижда отвсякъде. Беше го очаквала. За Уилсън фирмата й бе най-голямата му цел досега и той предвкусваше победата. Беки прекара нощта в Лондон, пренебрегвайки програмата за икономии и наемайки апартамент в „Риц“. Вече нямаше смисъл от лишения. Но си струваше да се появи в най-добрия си вид. Избра младежки тоалет — слънчева рокля от няколко слоя шифон в лимоненожълто, която открояваше тена и дългата й руса коса, сандали с висок ток и лек, естествен грим. Вече не се налагаше да изглежда като четиридесетгодишна дама. Отиде по-рано в „Дорчестър“ и отпиваше от коктейла си с шампанско, когато той се приближи до масата — мъж на средна възраст с достолепен вид — точно какъвто си го бе представяла.

Тя стана и се ръкува с него, отправяйки му блестяща усмивка. С удоволствие забеляза, че това явно го изненада.

Уилсън бе шокиран. Това момиче направо сияеше. Пое си дълбоко въздух и усети уханието на „Ларпеж“. За какво ли толкова се радваше тя? Беше я съсипал. Седна, размениха си обичайните любезности и поръчаха ордьоври. След като сервитьорът донесе бутилка „Пуйли Фуис“, той реши да повдигне очевидния въпрос.

— Вие поискахте тази среща, госпожице Ланкастър.

— Така е, господин Уилсън. — Той разбра, че събеседничката му няма да предложи да я нарича само Ребека. — Тук съм с предложение за вас.

— Каквото и да предложите, няма да промените решението ми да погълна компанията ви, госпожице Ланкастър.

— Така е. Но все пак мога да повлияя на цената, на която ще я купите. Мога да ви спестя поне по две лири на акция.

Сега вече бе заинтригувала стария лешояд. Погледна го в очите.

— Подкрепата на борда за вашата оферта ще ви гарантира сделката. Колкото по-дълго се борим срещу вас, толкова по-голям дълг ще наследите, когато най-сетне погълнете компанията. Парите са важни за вас, а за мен е важна „Ланкастър“. Не искам името на компанията да се изплъзне от контрола ми. Ако ми оставите името и хотелската верига, аз ще ви отстъпя всички активи на фирмата.

— Хотелската верига ли? Мислех, че разполагате само с един хотел.

— Така е. — Тя му се усмихна обезкуражаващо. — Но може би ще успея да го превърна в нещо истинско. Или поне ще имам възможността да го направя и нищо, носещо името на баща ми, няма да се използва за цели, които не одобрявам.

Уилсън се замисли за няколко мига.

— Дадено — каза и стисна ръката й.

Искаше й се да заплаче, но успя да запази усмивката си.

— Както знаете, господин Уилсън, Кенет Стоун е моят главен финансов директор. Той се справи отлично и почти успя да ни измъкне от ямата, в която бяхме затънали. Ще ви бъде полезен, ако го наемете на работа.

Уилсън попи устни със салфетката си.

— Беше, госпожице Ланкастър, беше ваш главен финансов директор. Със сигурност ще помисля за кандидатурата му, но искам да знаете, че не приемам никакви съвети от вас относно това как да ръководя компанията си. Можете да запазите името и хотела си, но това е всичко. Връзките ви с останалите части от фирмата ще бъдат прекъснати окончателно. След като веднъж получа контрол над дадена компания, не позволявам ни най-малка намеса от когото и да било.

Беки преглътна. Беше мъчително да седи тук и да слуша всичко това. Но нямаше избор.

— Много добре, сър. — „Ще се съвзема — помисли си, докато ровеше в храната си, която сега имаше вкус на пепел. — Това не е краят на историята. Заклевам се.“ Взе чашата си с вино и вдигна тост. — За бъдещето! — каза тя.