Само един риск

9

Том остави втората си бира на тезгяха. Барът на хотел „Скандик Ферум“ беше, общо взето, пуст и в това нямаше нищо странно. Беше Бъдни вечер, валеше сняг на парцали и всички нормални хора си бяха у дома при семействата, гледаха телевизия, ядяха предколедна вечеря, разменяха подаръци. Беше решил, че от това се нуждае. Да излезе, да изпие една бира в бара, все едно е най-обикновен ден. Тъй като беше работил почти всяка Коледа през зрелите си години, не очакваше да се чувства по по-особен начин. Беше си най-обикновена вечер. Сега обаче се чудеше възможно ли е да съществува по-жалко усещане от това да седи сам в почти празен хотелски бар в три часа на Бъдни вечер.

От време на време барманът го поглеждаше въпросително, иначе си зяпаше безизразно телевизора в ъгъла.

Том плъзна поглед из помещението и по масите. Мотиви на тапетите бяха най-различни хищни животни, на бара бяха наредени препарирани яребици, а над масите висяха полилеи, направени от рога на северен елен.

И тя беше тук. Седеше на една маса. Онази жена. Тракаше без спиране на компютъра. На моменти си записваше нещо в бележника. Пред нея беше оставена чаша за кафе, която барманът от време на време отиваше да допълни.

Том си пиеше бирата. След малко погледът му се върна към нея. Изглеждаше дълбоко потънала в работата си, затова я погледа още малко. Беше омотала шал около врата си, нахлупила плетена шапка и облякла вълнен пуловер. От време на време си почесваше челото, променяше си позата, сбърчваше нос. У нея непрекъснато имаше нещо напрегнато. Припрени движения и непрестанно променящо се изражение на лицето. Понякога промърморваше нещо и поклащаше глава, все едно водеше разпален спор, макар да беше сама на масата. И пак се нахвърляше върху клавиатурата. Той я разглеждаше вече четирийсет и пет минути и тя не беше вдигнала очи нито веднъж.

— Яла ли е? — попита Том бармана.

— Какво?

Том кимна към жената:

— Кога изобщо яде нещо?

— Нямам представа — сви рамене барманът и се обърна.

В четири и половина жената престана да пише и взе да щрака на телефона. Том поръча още една бира, започна вътрешен спор.

— Как е? — подвикна накрая.

Тя го погледна, изглеждаше изненадана, сякаш едва сега забеляза къде се намира.

— На мен ли говорите? — извика в отговор.

— Тук сме само вие и аз. Работите ли?

Тя погледна компютъра си, после него.

— Защо питате?

Добър въпрос. Том вдигна халбата си към нея.

— Весела Коледа!

Тя взе чашата кафе, леко я надигна и отвърна с ироничен тон:

— Весела Коледа!

После остави чашата, без да отпие, и му хвърли извинителен поглед.

— Кафето ми е свършило — подвикна обяснително.

Том отвори уста, но цялото това викане взе да му се струва идиотско. Стана от бар стола и тръгна бавно към нея. Тя следеше приближаването му с присвити очи. Подръпваше ръкавите на пуловера си и хапеше устни, не окуражително, а бдително.

— Преча ли? — попита Том и посочи лаптопа и всички други предмети, разпилени около нея.

Тя сви рамене.

Той се престори, че не забелязва враждебността й.

— Журналистка ли сте?

— Да.

— За какво пишете?

— Довършвам една статия за сексистките надписи по фланелките на мъжете в Кируна — отвърна, без да й мигне окото.

Аха! Той се ухили криво.

— В три части ли ще е?

— Минимум.

Но тя сякаш се поотпусна леко. Напрегнатите линии около устата омекнаха, отърси рамене.

— Ами беше… странно. Разбирам ви. Но не беше моя — обясни Том.

Тя го изгледа скептично.

— „Не беше моя“ точно като „Не съм спал с онази жена“?

— „Не беше моя“ като нечия чужда и сега е на боклука — отвърна й твърдо.

Той самият се беше подразнил, когато най-после забеляза надписа. Вдигна ръка все едно дава клетва:

— Стопроцентова истина. В хотела ли сте отседнала?

— Да — отвърна тя и се протегна.

Погледът на Том за миг се спря на гърдите под пухкавия пуловер.

— За първи път в Кируна? — продължи да пита.

Кратко мълчание, после:

— Не. И вие ли живеете тук? В хотела, искам да кажа?

— Не. Просто чакам Коледа да мине. Но остават още няколко часа.

Тя кимна и си разтри врата.

— Схващане?

— Силно. Съвсем съм загубила представа за времето. Боже, колко време съм стояла така! Но поне я изпратих.

Спогледаха се. Той трябваше да се върне на бара. Не се познаваха, дори не беше сигурен, че ще се харесат. Но беше приятно да поприказва с някого.

— Помолих да ми приготвят нещо за хапване — подметна Том, когато мълчанието взе да става неловко. — Искате ли и вие? Имали коледно меню.

Жената се облегна назад, вдигна вежди и го изгледа изпитателно. Имаше хубави очи, леко полегати, много сериозни и сякаш пронизващи, все едно знаеше всичко за всичко на света. Бяха зелени и й придаваха вид на лукава улична котка.

— Предлагате да седнем заедно? — попита тя, все едно е предложил да практикуват някакъв чужд обичай и иска да се увери, че го е разбрала правилно. Но след това направи жест към другия стол. — С удоволствие. Казвам се Амбра.

— Том. — Той седна срещу нея. — Е, как върви? Статията за надписите?

Вече беше затворила лаптопа. Жена, свикнала да внимава с информацията.

— Чудесно — отговори, докато барманът приближаваше с дълбока въздишка. — Ще искам същото като него, коледно меню и една бира.

Амбра си свали шапката, прокара пръсти през косата си. Лъскави тъмнокестеняви къдрици. Когато ги разлюля, го лъхна аромат на шампоан или някакъв спрей. Ухаеше приятно.

— Къде работите? Във вестник? Или сте на свободна практика?

Тя го гледа дълго, сякаш преценяваше дали да рискува да му каже.

— В „Афтонбладет“ — отговори накрая.

— Фамилията ви да не е Винтер?

Беше чел нещо от нея, почти беше сигурен, след като чу името.

— Да. — Сега тя звучеше значително по-остро, повече като арогантната столичанка, за която я беше взел. — А вие имате ли си фамилия?

— Лексингтън — отвърна той, докато барманът нареждаше салфетки и прибори на масата. — Значи сте тук за Коледа?

— Може да се каже. А вие тук ли живеете?

— В момента.

Барманът се върна с храната. Две щедри порции херинга, картофи, маринована и пушена сьомга, безквасен хляб и масло.

— Ще искате ли шнапс или нещо друго? — предложи мъжът с доколкото бе възможно още по-малко ентусиазъм отпреди.

Том погледна Амбра въпросително.

— Един малък? — каза тя и погледна лакомо храната. — Искам да празнувам завършването на статията.

Том кимна. Определено беше вечер за празнуване.

Донесоха им по една запотена чаша алкохол — бледожълт норландски аквавит. Амбра отпи, отначало предпазливо, после го пресуши решително. Том направи същото и поръча още два.

Да, беше такава вечер.

Нахвърлиха се на храната. Амбра явно беше прегладняла и бързо омете всичко. Едва след третия шнапс, студената шунка, рибното ястие и още по една бира тя остави приборите и въздъхна леко. Взе си още едно парче от пушеното филе от северен елен, което бяха поднесли с третото блюдо. Бузите й се бяха зачервили и когато размота шала, Том инстинктивно я огледа. Имаше малки гърди, но той харесваше всякакви, а и нейните изглеждаха хубави под плетения пуловер, вече го беше установил.

— Защо всъщност работиш навръх Бъдни вечер? — попита той и откъсна очи от тялото й. Не беше от мъжете, които имат навик да зяпат.

Амбра отпи от шнапса. Барманът отдавна беше оставил цялата бутилка на масата и Том беше продължил да налива и в двете чаши. Амбра поглади с показалец ръба на чашата и той проследи движението. Имаше хубави пръсти. Хубави гърди, хубави очи. Той определено започваше да се напива.

— Трябваше да запиша едно интервю.

— На Бъдни вечер?

Тя вдигна рамене оправдателно:

— Не ме бива да си почивам.

— Работохоличка?

Амбра сви вежди, сякаш обмисляше въпроса.

— Не, просто нямам никакви интереси и никакъв личен живот — подсмихна се.

Май не само той се беше натряскал. Но когато не се държеше остро и отбранително, тя беше доста симпатична.

— И никакво семейство? — полюбопитства Том.

Нямаше пръстен на ръката й, но това не значеше нищо.

Бяха си побъбрили, докато ядяха. Малко за времето (студено), за хотела (леденостуден според нея, нормален като за Кируна според него) и за храната (и двамата бяха повече от доволни). Но тя не сподели нищо лично. Нито пък той. По природа беше параноичен. Често хората като него трябваше да избират между две алтернативи, помисли си, докато я гледаше над халбата бира — да си параноичен или да хвърлиш топа. Изпусна нишката на разговора.

— Имам сестра, но тя все пътува, пък и без това никога не празнуваме Коледа заедно. Ами ти? Какво правиш тук съвсем сам?

Тя взе една джинджифилова бисквитка, сложи отгоре резен синьо сирене и ги пъхна в устата си.

— Не съм празнувал Коледа със семейството си от тийнейджър — отвърна той и взе да върти в ръка чашата с шнапса.

Изведнъж осъзна, че трябваше да се обади на майка си. И на сестрите си. Мислите му се насочиха към Елинор. Сигурно в момента се гушкаше с Нилас, отваряха коледни подаръци или гледаха огъня в камината.

Тя сдъвка бисквитката и се протегна за още.

— Тук ли живеят?

— Семейството ми ли? Не.

— А приятелка?

Том се поколеба, но после поклати глава.

— Ами ти?

— Не, и аз съм сама.

Въздухът затрептя от напрежение. Тя въртеше кичур коса между пръстите си. Той винаги беше харесвал женските ръце, а нейните бяха нежни и светли, усети, че фантазира какво би направил с тях.

— Но изобщо оттук ли си? Не личи никакъв диалект — попита Амбра и го върна на земята.

— Не. Но тук си изкарах военната служба преди сто години. Норландските пехотинци.

— Пехотинец?

Том забеляза, че тя гледа ръцете му, и се сдържа да не вземе да си помпа бицепсите. Беше позагубил малко мускулна маса, но все още беше в добра физическа форма, а тя явно нямаше нищо против това. Взря се в зелените й очи. Не беше просто „доста“ симпатична, беше извънредно симпатична, реши в крайна сметка.

— Кога? — попита тя и мигна бавно. Миглите хвърляха дълги сенки върху бузите й,

— Деветдесет и седма и деветдесет и осма. И после идвах тук още няколко пъти. Завърших офицерското училище и изкарах практическото си обучение тук горе.

— Така значи. Офицер. Е, Том Лексингтън, още ли си военен? — Гласът й беше нисък, а тонът многозначителен.

— Не.

— И какво работиш?

Котешките очи го изучаваха, устните лъщяха от бирата, която току-що беше пила.

Том помисли за самотните нощи, за паническите атаки и мрачните изгледи за бъдещето. Това му беше лошото на общуването, причината да отбягва хора, откакто пристигна. Причината такива като него да предпочитат компанията на себеподобни. Колко да й разкаже? Все пак тази жена беше репортер в един от най-големите скандинавски вестници. Но пък той отдавна беше приключил със секретните мисии, а и не беше държавна тайна какво върши, какво е правил.

Или поне не всичко.

— В момента не работя — отвърна уклончиво и вдигна въпросително бутилката шнапс. Беше почти празна. Амбра подаде чашата си. Том раздели последните глътки.

— Обичаш ли работата си? Приятна ли е?

Тя се облегна назад и го изгледа проницателно, сякаш много добре знаеше какво прави — сменя темата. Допи си шнапса и той внезапно осъзна кое в нея му е било така познато и глождеше подсъзнанието му. Това не беше обикновено момиче от средната класа. Ни най-малко. И преди беше виждал хора, които изглеждат така, просто в първия момент не можа да направи връзката. Сега обаче я видя. Беше срещал безброй улични деца — в Азия, в Близкия изток, за последно в Чад. В Чад дори му се беше наложило да отвлече едно такова момченце, за да получи информация. Това бяха деца, които не разчитаха на никого, бяха свикнали да се борят за оцеляване във всяка секунда — и физически, и психически. Да преценяват обстановката непрекъснато. И очите на Амбра имаха абсолютно същия израз като на тези деца.

— Работата в „Афтонбладет“ е най-хубавата на света.

— Защо?

— Нищо не може да се сравнява с това да участваш, когато се пише история. Да получаваш идеалната смесица от новини и забавление. Никога не съм искала да правя нищо друго, нито да работя в телевизия, нито в някое списание.

— Нищо друго?

— Нищичко.

Том не можеше да не се усмихне на ентусиазма й. И можеше да разпознае себе си в тази страст, той също често се чувстваше така, когато беше на мисия.

Беше пиян. Приятно замаян без ни най-малка тревожност. Седяха като отделени от останалото човечество, навън се сипеше сняг и някъде Елинор празнуваше Коледа с Нилас, а на него му пукаше по-малко от когато и да било в последно време. Ако се съсредоточеше върху Амбра и спреше да мисли за всичко останало, ставаше почти поносимо. Алкохолът също имаше пръст в това, разбира се. Той пак плъзна поглед по тялото й. И това помагаше. Да я оглежда.

Нейните очи му казваха, че е забелязала как зяпа гърдите й. Беше забравил за какво говореха.

Телефонът й иззвъня.

— Трябва да вдигна, извинявай. Шефът ми е.

Том погледна часовника си. Беше осем. На Бъдни вечер.

— Ти си стой, аз ще стана — предложи той, изправи се, тръгна към тоалетната.

Когато се върна, Амбра беше затворила и пиеше бира направо от бутилката. Приличаше на репортер от световна класа със стройното си тяло и бдителна поза, все едно беше готова всеки миг да скочи от стола, да развее баджа си и да започне да притиска до стената корумпирани политици и своеволни управници.

— Какво искаше шефът ти? — попита той.

— Просто да провери нещо. И да види как е положението.

— И как е положението?

Тя отпи още малко.

— Мразя Коледа — подхвърли безгрижно.

Да, вече се беше досетил.

— Защо, какво ти е направила?

— Не Коледа конкретно. Мразя всичко, свързано със семейните празници. Коледа, уикендите, ваканциите.

Между веждите й се появи бръчка, докато говореше. Том се наведе по-близо, за да я чува, и забеляза, че има дълги гъсти мигли и красива уста. Само за целувки. Дори когато говореше сърдито, устата й изглеждаше мека. Той усети, че е пиян, масата беше покрита с бутилки, освен това забеляза, че завалва думите. Но не беше гадно пиян и жалък, по-скоро доволно нахранен и приятно подпийнал. Точно сега животът не беше толкова отвратителен.

— Никога досега не бях срещал човек, който мрази ваканциите — отбеляза, но се сети, че и в това разпознава себе си. Той също повече обичаше да работи, отколкото да почива.

— Целият ми живот и личност са обвързани с работата. — Амбра поднесе бутилката към устата си и той се загледа как устните й се долепват до стъкления ръб. — Нали ти казах, че нямам собствен живот — напомни му и си избърса устата с опакото на ръката.

— Освен една сестра?

— Тя ми е доведена сестра. Запознахме се като тийнейджърки. Ами ти? Защо си сам на Бъдни вечер?

Той сви рамене:

— Просто така се получи. Нали разбираш.

Амбра кимна бавно. Разбираше много добре. Оглеждаше го тайничко между миглите си. Том Лексингтън. Определено не това беше очаквала от тази вечер — да вечеря с мъж и едва ли не да флиртува. Или да — направо си флиртува. Често пътуваше и разбира се, беше се случвало да общува с местното население — както в барове, така и в отделни случаи (два пъти) в леглото. Понякога беше приятно да има компания, но тя не беше от общителните хора, които черпят енергия от всички, които срещат. Освен това нямаше кой знае какъв интерес към свалките за една нощ (не по морални съображения, а просто бяха толкова тъжни) и се беше примирила, че ще прекара Бъдни вечер с любимия си компютър.

А сега седеше с него.

С Том Лексингтън, бивш пехотинец, който явно също нямаше с кого да празнува Коледа.

Изглеждаше доста добре. Стига да си падаш по грамадни, сериозни, пиещи бира мачовци. Черни очи. Черна коса и брада. Черни дрехи. Черно, черно, черно. Беше тайнствен, но това не й пречеше, направо си беше за предпочитане, че говори толкова малко за себе си. Пиеше твърде много, значително повече от нея, а и тя самата беше прекалила. Освен това изглеждаше малко потиснат. Вярно, прекарваха си неочаквано добре, но не го беше чула да се засмее и един път. В най-веселите моменти беше поизвил устни, което вероятно трябваше да мине за усмивка. Макар че може би беше депресиран заради празниците. В такъв случай Бог й беше свидетел, разбираше го съвсем добре.

Не беше точно красив, но определено беше секси по един мрачен начин. Тя не си падаше по силния мълчалив типаж, но Том я привличаше. Е, може би бирата и шнапсът си казваха думата. Както и фактът, че наоколо нямаше жива душа. Но все пак… У него имаше нещо мъжествено и дървосекаческо.

— Какво се умисли? — попита я той.

— Жена се заприказва с непознат. Никога не се знае какво ще последва.

Очите му проблеснаха. Амбра без затруднение си ги представи двамата в леглото й на горния етаж, виждаше как тези ръце я събличат, тялото му я притиска, той я целува и люби, искаше да разбере дали е несръчен или решителен любовник. С грамадното тяло и суровия поглед би могъл да изглежда плашещо, ако не беше толкова не груб.

И несъмнено я оглеждаше, макар вероятно да си въобразяваше, че е много дискретен. Рядко й се случваше да не приеме това за обидно. А и той го правеше внимателно, хвърляше едно око и после бързо се съсредоточаваше върху лицето й, кимаше на думите й, задаваше смислени въпроси. И тя усещаше погледа му по всички възможни части на тялото си, усещаше го на места, където би желала да почувства пръстите му, устата му. Да. Бяха само двамата. Той, изглежда, владееше основите на социалните компетенции, а тя определено беше пияна. Освен това часове наред беше писала статия за секс оргии. Нямаше как да не й се отрази.

— Амбра. Това е необичайно име — каза Том и черните му очи се плъзнаха по пуловера й за мили секунда-две.

Коремът я присви.

— Май е италианско. Майка ми го избрала. Мисля, че е от някаква картина.

— Починала ли е? Майка ти?

Амбра кимна. Не й се говореше за това, не сега. Не помнеше нито една Коледа с майка си и баща си, но понякога в съзнанието й изникваше някой образ, който може би беше свързан с тях. Аромат, усещане за щастие и уют.

Том въртеше чашата си. Осветлението в ресторанта беше приглушено и барманът не се беше мяркал скоро. Може би му беше писнало и се беше прибрал вкъщи, те седяха тук доста отдавна. На масата гореше ароматна свещ и пламъкът се отразяваше в очите на Том. При първата им среща видът му я беше уплашил. Имаше вроден и дълбок страх от агресивни мъже, но той беше толкова спокоен, изглеждаше толкова уравновесен, че страхът постепенно изчезна.

Професията й я беше срещала с военни и мнозина от тях разправяха колко са уравновесени психически, а после се показваха като изненадващо обидчиви примадони. Но Том изглеждаше наистина здравомислещ.

— Кое е най-хубавото в работата ти? — попита той тихо.

— Работата в редакцията.

Много обичаше да бъде репортер, да пише, да интервюира хора, но нищо не можеше да се сравни с работата в редакцията. Тя беше като живо същество, хората там бяха някак по-умни, по-забавни, това беше едно от най-хубавите места на света.

— Може би заради усещането, че всичко е възможно. Че може да се случи какво ли не. Че днешният ден може да се превърне в ден, в който пишем история. Трудно е за обяснение.

— А най-лошото?

— Не всички те обичат. Нямам нищо против малко градивна критика, но мога да кажа, че търпя доста омраза и интернет тролове. Някои могат да бъдат наистина жестоки.

— Как?

— Не искам да цитирам, но определено има мъже, които мразят жени, и го показват, сякаш всичко ги провокира.

— Звучи отвратително.

— Да. А и щеше да е за предпочитане, ако не се карах с шефа толкова често. Не ме бива да галя с перце новия ни главен редактор. Може би съм малко…

— Свирепа? Предубедена? — предложи той. Но се усмихваше.

Тя се засмя:

— Смятах да кажа предизвикателна. Би трябвало да мога да си държа езика зад зъбите от време на време.

Например не биваше да казва на Дан Першон, че вестникът е направил крачка назад по отношение на феминизма. Или да протестира срещу всичките му предложения.

— Но тогава нямаше да си толкова добър журналист. А харесва ли ти да работиш на терен? Както сега?

— Различно е. Но вчера чух невероятна история. За таен секс лагер тук, на север. Можеш ли да си представиш?

Той най-сетне се ухили.

— Не съвсем. За това ли пишеш в момента?

— Да, утре ще излезе във вестника. По-точно, първата част. Секс тайните привличат много читатели.

— Звучи малко… таблоидно.

— Може би.

Неочаквано барманът се върна. Почисти масата им, вдигна празните бутилки и купчините чинии, замени изгорелите свещи с нови.

— Скоро затваряме — каза сърдито. — Ще искате ли още нещо?

— Кафе? — предложи Том.

— Не, мисля да продължа с пиенето. Както ти сам каза, хубаво ще е този ден да мине.

Замълчаха.

Барманът донесе две бири и пак изчезна.

— А и обичам да разговарям с хората — продължи Амбра. — Да разбера как мислят. Чудя се дали в крайна сметка това не е най-мощната ми движеща сила. Любопитството. Или може би чувството за справедливост. Да не позволявам гадните деяния да се разминават на когото и да било. Ох, не знам…

Тя облегна длан на масата. Том я погледна и също сложи своята, недалеч от нейната.

Атмосферата стана напрегната. Дали и той го усети? Амбра забелязваше всичко в него. Ръката му, имаше толкова големи ръце. Присъствието му. Сериозните му очи.

— Минава полунощ, официално можем да кажем, че преживяхме Коледа — каза тя бавно и леко приближи дланта си до неговата, почувства топлината на кожата му при малкото разстояние между ръцете им върху покривката.

— Да.

Тя си играеше с етикета на бирата, вече не беше жадна.

— Ще плащаме ли? — попита тихо.

Той кимна и взе сметката въпреки протестите й.

— Няма да го обсъждаме — отсече и тя се предаде.

— С кола ли си? — попита го, след като барманът вдигна последните чаши от масата.

— Да.

— Нали нямаш намерение да шофираш? След като си пил?

— Не — погледна я той в очите.

Мълчание. Никога повече нямаше да се видят. Във въздуха имаше такъв заряд, че между тях едва ли не изскачаха искри. А и вече бяха установили, че са съвсем сами, и двамата. Като че ли вече беше решено. Тя преглътна. Желаеше го.

Тих глас шептеше в главата на Том, че трябва да се прибира. Веднага. Че в никакъв случай не бива да седи тук и да разменя многозначителни погледи с Амбра.

Само че беше изпил огромно количество алкохол и не можеше да се прибере с колата.

А навън беше невероятно студено и валеше сняг.

А и беше Коледа. По това време в Кируна трудно щеше да намери такси, пък и никой нямаше да иска да го кара чак до гората.

И тъй нататък, до безкрай. Извиненията да остане в хотела бяха почти неизчерпаеми.

Тя беше сама.

Той беше сам.

Между тях имаше нещо, несъмнено.

Том се колебаеше. Дали от самото начало бе знаел, че накрая ще завършат по този начин? Честно казано, нямаше представа. Дълбоко в себе си усещаше, че би размишлявал другояче, ако беше трезвен. Но химията беше безспорна. Бяха флиртували безсрамно. И отдавна не беше правил секс. Може би точно от това се нуждаеше.

Амбра стана от масата. Леко залитна и това реши въпроса.

— Ще те изпратя до стаята — подхвана я той под лакътя.

— Окей.

Не я пусна, въпреки че тя вече не се олюляваше. Нещо в него се беше променило, когато я хвана над лакътя. Вибриране в тялото, вдишване, което заседна в гърдите и после… Похот. Чувстваше похот. Останаха в тази поза, ваещата й коса до бузата му. Дълбоко, дълбоко в съзнанието си чу гласа — Безумно лоша идея. Не му обърна внимание. Амбра вдигна очи към лицето му. Дългите клепки потрепнаха. Той докосна с палец плетения пуловер, представи си кожата под него. Тя беше топла и за миг пред очите му пробяга картина как двамата преплитат тела в широко прохладно хотелско легло. Тя с пламенната енергия и дългите крака. И той… Да се остави на няколко минути забрава и човещина — нима не се нуждаеше точно от това?

— Хайде, ще дойда с теб. — Гласът му прозвуча дрезгаво.

Щеше да я изпрати до вратата. После щяха да видят.

Отидоха до асансьора. Във фоайето нямаше никого. Зад въртящите се стъклени врати снегът се трупаше.

Асансьорът се бавеше. Том вдигна ръка и хвана между пръстите си една от непокорните й къдрици.

— Дали… — поде Амбра, но веднага млъкна.

Той плъзна ръка под нежната коса. Тя го гледаше немигащо, виждаше как гърдите й се вълнуват под пуловера. Притисна тила й с длан и бавно я придърпа към себе си. Тя не се дръпна, вдигна лице към неговото. Той леко наведе глава и внимателно докосна устни в нейните. Тя тихичко измърка и ръката й се плъзна нагоре по ръката му, стисна я леко. Затвори очи, той също. Беше обикновена целувка, без езици, без почти никакъв физически контакт, само срещащи се устни, длани и пръсти, които се движеха по кожа и дрехи, и коса. Но това беше целувка, която обещаваше повече, Том също изстена тихо.

Асансьорът дойде. Боже, още бяха във фоайето! Той отвори очи. Тя също. Усмихнаха се, леко смутени. Бузите й бяха поруменели, очите блестяха. Вратите на асансьора се отвориха. Наистина не биваше… Но въпреки това той се качи с нея. Застанаха до противоположни стени в кабината, не продумаха през краткото изкачване. Стигнаха етажа и Амбра излезе първа. Бедрата й се движеха меко. Осветлението беше слабо и наоколо цареше пълна тишина, сякаш те двамата бяха единствените хора в хотела, в Кируна, в целия свят.

— Тук живея — спря тя пред една врата.

Леко се затрудни с картата, докато отключи, след това го погледна. Имаше най-светлата кожа, която беше виждал, сякаш никога не беше излизала на слънце, сякаш живееше само нощем и беше изградена основно от сняг и звезден блясък, и всичко друго бяло на света. Когато се вгледа още по-отблизо, забеляза малка бенка в ъгълчето на устата.

Целуна я отново. Бутна я назад, притисна я във вратата, чу как простена, езиците им се срещнаха и през него сякаш премина електрически ток. Толкова, толкова отдавна не беше целувал друга жена, освен Елинор. Амбра му се стори шокиращо различна. Шокиращо добра. Целуна я почти агресивно, почти отчаяно. Притисна я по-силно върху вратата, плъзна език из устата й, чу я как стене. Тя опря длан на гърдите му, отдръпна се леко, разрошена, с подути от целувките му устни.

— Почакай… Няма ли да влезем?

Гледаше го въпросително и това сякаш развали магията, с която го беше омаяла. Все едно се будеше от приятен, но абсолютно нереален сън. Та той не биваше да бъде тук. Не можеше да бъде тук. Намираше се в Кируна по друга причина, не можеше да рискува всичко с друга жена.

— Том?

Той отстъпи крачка назад. Ръката й падна от гърдите му.

— Най-добре да си вървя — промълви.

— Какво? — изгледа го тя с ококорени невярващи очи.

Той прочете покана в този поглед, толкова ясна, все едно е изрекла думите. Остани с мен.

И защо не?

Амбра Винтер беше зряла жена, сама в чужд град. Той самият също беше необвързан, свободен или поне неприятно самотен.

Значи нямаше никаква причина да каже това, което устните му сами изрекоха:

— Не биваше да идвам.

Амбра премигна. Блясъкът в очите й помръкна.

— Съжалявам — каза той и наистина го мислеше.

Съжаляваше, беше тъжен и вероятно полудял. Надали Елинор щеше да се впечатли, че той се въздържа от секс заради нея. Пък и не можеше да се каже, че планът му да си я върне даваше резултат — точно обратното.

— Ама защо? Няма за какво да съжаляваш — отвърна Амбра. Тонът й беше едва ли не бодър, но той усети, че я е наранил.

Искаше да й обясни, че дълго време е бил с една жена, че сам си няма доверие, че тя изглеждаше толкова самотна и че той беше още по-самотен, и че просто му се струваше нередно, като същевременно го чувстваше и плашещо редно. Вместо това каза само:

— Ще се оправиш ли?

Тя го изгледа.

— Ще се оправя ли? Ами да. Няма страшно.

— Амбра, слушай…

— Лека нощ, Том.

Тя бързо се обърна, натисна бравата, извади картата, плъзна се през открехнатата врата и рязко затвори след себе си.

Том стоеше нерешително в средата на коридора, ослуша се, но не чу нищо.

Добра работа, Том, чудесно се справи! Вдигна юмрук, за да почука, но се отказа. Погледна часовника. Поне Бъдни вечер беше минала. Върна се долу, за да потърси някой, който да му даде стая.