Само един риск

62

Том беше получил от Елса адреса на къщата, където се намираше Амбра. Беше приземил хеликоптера в снега, взе шейната и потегли натам. Дали не надушваше дим?

Натисна газта до дупка, надигна се да мине през неравностите по пътя и приближи къщата. Прозорците бълваха гъст черен дим. Той изключи двигателя и чу сирени — много, много далеч.

Посрещна го Тарек, запъхтян и омацан в сажди, сякаш остарял с десет години. Две мръсни и окървавени момиченца стояха зад него. Том се огледа.

— Къде е Амбра? — попита с безумна надежда тя изобщо да не е стъпвала тук.

Разбира се, това беше изключено.

Тарек поклати глава, лицето му беше като вкаменено:

— Остана вътре. Заключена в мазето. От няколко минути не я чувам и е тъмно като в рог. — Той поклати глава.

Том погледна към къщата. Пушекът се усилваше.

— Къде? — попита само.

— Стая в мазето. Опитах се, честна дума. Но вратата беше заключена и не успяхме да я отворим, тя каза, че пак ще пробва и след това просто изчезна. Виках, но нищо. Пожарната идва. — Той зарови лице в ръцете си.

Том изтича до шейната и взе одеяло от багажника. Втурна се към къщата.

— Не влизай! — изкрещя Тарек.

Но Том нямаше избор.

Баща му го казваше. Беше пълен с цитати и поговорки, имаше подходящ за всеки случай. Обикновено Том изобщо не го слушаше. Но си спомняше как пиха бира при последната им среща. Баща му пи малко повече от разумното. „Том, когато искаш нещо, което никога не си имал, трябва да направиш нещо, което никога не си правил. И ако не си готов да рискуваш всичко, за да го получиш, може би не го искаш достатъчно силно. Разбираш ли?“

Том погледна горящата дървена къща. Въпросът беше: какво беше готов да рискува, за да получи Амбра?

Отговорът беше прост.

Всичко.

Затова метна одеялото на главата си и го вдигна пред устата. Приведе се и изкрещя в пълния мрак:

— Амбра!

Никакъв отговор. Пушекът му стигаше до кръста, затова, все така приведен, се втурна вътре. Нямаше да излезе от тази къща без нея, това беше. Като по чудо намери стълбите към мазето. Почти полетя надолу, усети как пушекът го следва като виещо се черно чудовище. Затаи дъх. Тарек беше казал, че е в стаята в дъното, затова изтича дотам и стигна до заключената врата.

— Амбра! — изкрещя, макар да не очакваше отговор.

Гърлото и очите го дразнеха. Оставаха му броени секунди.

Блъсна вратата. Нещо я спря отвътре — там лежеше Амбра. Том се наведе, уви безжизненото й тяло в одеялото, вдигна я и хукна обратно по стълбите. Белите му дробове горяха. Най-сетне изскочи навън. Падна на колене, пусна я и се просна по гръб до нея, лежа така няколко секунди, като пълнеше дробовете си с въздух. Господи, беше успял! През всичките си години като командос не беше правил нещо и наполовина толкова откачено. Не бива да влизаш в пожар. Никога. Но той оцеля. Да му се не види! Избухна в смях и после така се закашля, че повърна. До него Амбра също се разкашля. Имаше няколко драскотини по лицето и беше покрита със сажди, но беше жива. Беше същинско чудо.

Той извъртя глава към нея.

— Том? — изграчи тя и това беше най-прекрасният звук, който беше чувал в живота си. — Какво правиш тук? — попита тя и пак се закашля.

— Знаеш ли къде се намираш? — Той се надигна на коляно и отметна косата от саждивото й чело.

— Кируна. Избухна пожар. Момичетата?

— Добре са.

— Наистина ли си тук? Защо?

— Не си вдигаше телефона. Разтревожихме се.

— Вие? Кои?

Той я погали по челото, не можеше да спре да се усмихва. Тя беше жива. Облекчението беше като наркотик, беше напълно замаян и му идваше да се смее на глас.

— Сестра ти. И Елса. Тя ми каза, че ще идваш тук, безпокоеше се за теб. Аз също.

— Пак ли ми спаси живота?

Той кимна.

— Долетях от Стокхолм, понеже Елса ми се стори страшно разтревожена.

— Ясно. Извадила съм късмет. — Тя изтри лицето си с длан.

Над тях засвети Северното сияние.

— Аз извадих късмет. Амбра, оби…

Но Амбра беше забелязала Тарек и взе да му маха и да сочи:

— Снимай! — викаше тя. — Тарек, снимай!

Мигът отмина, но Том се зарадва, че Амбра явно си е все същата. Помогна й да се изправи. Сред пожара избухваха експлозии и Том си помисли, че сякаш адът се е отворил.

Районът около къщата се беше напълнил с народ, беше пристигнала пожарната, бърза помощ, полицията.

— Ела — хвана я той под ръка, подкрепяше я. — Искам да те прегледат, да се уверят, че си добре.

— Добре съм — запротестира тя с дрезгавия си от пушека глас.

— Направи го заради мен — помоли я той и тя кимна.

Отидоха до линейката, където вече превързваха момиченцата. Амбра седна при тях. Том гледаше, докато една сестра осветяваше зениците й с фенерче, мереше кръвното налягане и преслушваше дишането й, а накрая й даде кислородна маска. Той не позволи да го прегледат, чувстваше се по-жив от когато и да било, но прие кислородната маска.

— Защо не пръскат вода? — кимна Амбра към пожарникарите, които просто стояха и гледаха.

— Няма как, толкова е студено, че водата замръзва в маркучите. Ще я оставят да изгори.

— Още по-добре — заяви Амбра.

Пристигна черен автомобил. Рязко наби спирачки и навън изскочи жена. Като че ли беше с пижама под якето.

— Лота! — възкликна Амбра глухо и прегърна момичетата през раменете, придърпа ги покровителствено към себе си.

— Дойдох веднага щом чух — каза Лота задъхано.

Амбра присви очи. Изглеждаше като тигрица, чиито малки са в опасност.

— Вече имам доказателства. Сега сте длъжни да ги преместите в друго семейство.

Момиченцата се притиснаха към нея.

— Имам още по-добро решение. Открих майка им. Здрава е и копнее да ги види — каза Лота и гласът й потрепери. — Ще докладвам за станалото. Но първо момичетата ще се приберат у дома при майка си. — Тя погледна Амбра в очите. — Благодаря ви! И извинете, че не ви повярвах. Обещавам ви, кълна се, ще поправя всичко.

И беше искрена.

— Ще пиша за това — каза Амбра и гласът й прозвуча предупредително.

Том не можа да се сдържи, усмихна се. Амбра беше великолепна, когато се бореше на страната на безпомощните.

— Пишете — кимна Лота. — Аз ще помогна.

— С имена?

— С каквото поискате.

— Те страдаха достатъчно — въздъхна Амбра.

— Съгласна съм.

Амбра изгледа жената скептично. Том пък гледаше жената, чийто живот беше спасил два пъти. Нямаше нищо, което не би направил за нея. Буквално беше минал през огъня за нея. Някой там горе очевидно смяташе, че той я заслужава. Сега се надяваше, че ще може да използва остатъка от живота си, за да го докаже на нея.