Само един риск

22

Амбра прибра компютъра в чантата. Набързо провери още веднъж в гардероба, в банята и под леглото в хотелската стая, за да се увери, че не е забравила нищо, но беше взела всичко. Щеше да е приятно да се прибере у дома, да остави зад гърба си Кируна и всички несполуки и спомени, помисли си тя, докато си обличаше палтото. Беше успяла да уреди късно напускане на хотела, за да се престраши да отиде още веднъж до къщата на семейство Свентин. Изглеждаше все така необитаема, а и тя дори не беше сигурна какво се надяваше да постигне с идването си. Остави още едно съобщение на почиващата социална работничка, след което се върна в хотела да си досъбере багажа.

Щеше да иде в редакцията още следобед, пък и беше обещала да изпрати готов текст същия ден, та Грейс да престане да се цупи. Имаше още малко време до идването на таксито, затова полегна на кревата с телефона в ръка. Прегледа новините. Светът си беше жив и здрав. Стига да не живееш в Сирия. Разсеяно прегледа профила на Джил в инстаграм. Сестра й беше качила снимки от вечерта. Чашите шампанско, огъня в камината, но и една снимка, на която се виждаше Том. Няма да му хареса, помисли си тя, леко злобно. Прочете коментарите и видя колко са противни. Джил не беше преувеличила вчера — от някои действително можеше да ти се изправи косата. Амбра докладва всички хейтърски коментари и остави телефона. Стигна до извода, че в едно отношение пътуването се оказа полезно — за първи път от дълго време почувства, че иска да срещне някого. Мъж.

Съвсем наскоро един колега от „Дагенс Нюхетер“ се беше свързал с нея в туитър, предлагаше да се видят. Дали да приеме и като се прибере, да излязат на кафе? Като цяло щеше да й се отрази добре да излиза повече. Да се изправи срещу някои от страховете си, да направи нещо извън работата.

Срещата с Елса също беше приятна. Беше показала на старицата как се чати и как се правят снимки с телефона и след леки първоначални проблеми с ауто коректора вече успяваха да си пращат кратки съобщения. Елса особено си падаше по емотиконите и последното съобщение, което Амбра получи, беше пълно с цветя, самолети и махащи ръчички.

Беше увила в чифт чорапи жабката, която Елса й подари, и я беше прибрала старателно в чантата. Жабата щеше да стои на нощното й шкафче заедно с единствената снимка на родителите й и един безумно скъп и непрактичен свещник от „Свенскт тен“, подарен й от Джил.

Просто щеше да се съсредоточи върху добрите страни от престоя си тук и щеше да забрави всички други. След няколко дни вече нямаше да я е грижа. Догодина по това време щеше да е просто поредният неприятен спомен сред всички, които беше натрупала с времето. Един от многото. Помниш ли, когато направи пряко включване с обърнат наопаки пуловер, ха-ха? Или когато се навря без покана при един бесен партиен лидер и той те нахока, ха-ха? Или — най-смешният, — когато си мислеше, че онзи бивш войник в Кируна си пада по теб? Ха-ха-ха!

На вратата се почука. Амбра предположи, че камериерката иска да влезе да почисти, понеже тя беше задържала стаята толкова до късно.

— Влез — извика и се надигна на лакти.

Не последва отговор и тя стана да отвори.

Том Лексингтън.

Това е шега!

— Здравей! — промълви той.

Запълваше цялата рамка на вратата с размерите и присъствието си.

Амбра хвана бравата и стисна здраво метала. Сега беше моментът да каже нещо хапливо. Или да тресне вратата.

— Здравей! — изломоти само.

Той надникна над рамото й към събрания й багаж.

— Заминаваш ли?

— Таксито ще дойде всеки момент.

Той пъхна ръце в джобовете на якето и облегна рамо на рамката.

— Исках да те видя, преди да тръгнеш.

Тя пристъпваше от крак на крак.

— Можеше да звъннеш. Или да пишеш.

— Можех — отвърна той.

Тя мълчеше. Продължи да пристъпя, измъчваше се, но най-накрая се реши. По-добре да го каже. Пое си дъх.

— Извинявай, задето така се нацупих снощи.

Том леко изкриви устни:

— Аз съм виновен, ти няма за какво да се извиняваш. Не знам какво стана. Не биваше да… знаеш…

— Няма нищо — рече тя.

— Страхотна си, това искам да кажа. Беше ми приятно да общуваме тези дни. И беше полезно за мен — да излизам, да говоря с теб. Наистина значеше много за мен. Признателен съм. Но нали ти обясних каква е ситуацията…

О, боже, тя не беше сигурна още колко ще изтърпи от тези извинения! Том я караше да се чувства като рехабилитаторка или нещо подобно.

— Няма нужда да обясняваш — прекъсна го, но той продължи:

— Не знам какво стана. Цяла нощ не мигнах и размишлявах, не искам да смяташ, че съм имал някакви задни мисли. Напоследък съм извън равновесие, разбираш ли, и в сауната беше горещо и може би виното…

— Добре, Том — прекъсна го пак тя и облегна буза на отворената врата.

Не беше сърдита, не беше ядосана. Наистина беше добре. Джил беше права, свалките за една нощ не бяха за нея. Том я привличаше и тя беше разчела собствените си чувства в ситуацията. Да, чувстваше се унизена и глупава. Но това си бяха нейните чувства, не неговите. Голяма работа! Сега щеше да се прибере у дома и да спи с журналиста от туитър, реши го.

— Благодаря, че дойде — кимна.

— Не исках да се разделяме така.

— Да — съгласи се тя.

— Дали можем да бъдем приятели?

— Разбира се. Приятели, естествено. — Тя изстена вътрешно.

Той изглеждаше облекчен и посочи багажите:

— Аз ще ти ги сваля.

След кратко колебание тя прие, не искаше да бъде груба, след като явно щяха да бъдат „приятели“. Слязоха заедно до рецепцията, тя набързо уреди сметката и после се спряха пред хотела.

— Няма нужда да чакаш с мен — обърна се към него с надеждата да схване намека.

Той избърса снега от лицето си. Няколко снежинки бяха кацнали в черната му коса — бели звезди в мрака.

— Така правят приятелите. Чакат заедно — отвърна.

— Вярно.

И те чакаха.

И чакаха.

— Студено е — потръпна Амбра в тънкото си палто. Умираше от студ. — Дали да не чакаме вътре?

— Не идва кола — заяви той убедено.

— Идва — възрази тя.

— Не.

Той вдигна чантата й и тръгна към паркинга.

— Какво правиш? — подвикна тя и заподтичва след него. — Таксито ще дойде всеки момент.

— Няма да дойде.

Том натовари багажа в собствената си кола.

— Ще ме отвличаш ли? — попита тя раздразнено.

Той затвори багажника, отвори предната врата и я задържа:

— Скачай, ще те закарам.

— Ама таксито…

— Качвай се.

След четвърт час Том сви към летището на Кируна. Паркира пред терминала, слезе и извади чантата на Амбра от багажника.

— Аз ще си я нося — изсъска тя и протегна ръка.

— Ще ти помогна — отвърна той твърдо, без да обръща внимание на гневно проблясващите й очи.

Чантата тежеше, а Том още се измъчваше от угризения, искаше да й услужи по някакъв начин.

Амбра вървеше напред и той следеше с очи леката й походка. Добре че изгладиха нещата помежду си и можеха да се разделят като приятели.

Том почака, докато тя взе бордната си карта. Чантата остана като ръчен багаж — той знаеше, че безценният й компютър е вътре. Странно колко бързо можеш да опознаеш някого.

Тя се обърна:

— Е…

Е…

Наближаваше Нова година и летището беше оживено. Около тях бързаха хора със сакове, ски и бебешки колички.

— Благодаря, че ме докара — каза Амбра, а в същия миг Том, без да се замисля, протегна ръка към нея.

Тя беше свалила шапката и косата й стърчеше на всички страни.

Той си мислеше, че просто ще приглади една особено непокорна къдрица, но ръката му някак не спря дотам. След като я отметна, видя как къдрицата се върна, затова продължи движението и неволно я погали по бузата, бавно и нежно. Амбра се вцепени и се вторачи в него. Пръстите му бяха загрубели, затова движенията му бяха плавни, сякаш искаше да се увери, че кожата й наистина е толкова нежна, колкото си я спомня.

Така беше.

Пръстите му се задържаха върху меката кожа.

Да стои насред летище Кируна и да гали Амбра по бузата — би трябвало да го усеща като нещо нередно, но не беше така. Усещаше го като най-умното си деяние от дълго време насам.

— Какво правиш? — промълви тя с вдигнати вежди.

Цялата му длан вече беше върху бузата й, Том не знаеше как се е озовала там. Амбра примигна бавно, но не отмести очи от неговите. Не изглеждаше особено суетна жена, затова той предположи, че тези дълги черни като въглен клепки са истински.

— Благодаря ти за тези дни — прошепна й.

Тя си пое дъх, все едно беше забравила да диша и сега го компенсираше с бавни и дълбоки вдишвания.

— Том?

— Да?

Трябваше да спре да я гали. Но Амбра го гледаше с очи, зелени като планински езера и брезови поляни през пролетта. И след това му се стори, че тя притиска бузата си към дланта му, леко движение, но достатъчно насърчаващо, че Том да плъзне пръсти към тила й, под къдравата й коса. Все едно докосваше котка или кожа от норка, беше толкова невероятно мека… Той чу някой да издишва и разбра, че това е неговата собствена въздишка.

Point of no return.

Всички мисии, на които беше ходил, имаха такава точка, след която нямаше връщане назад. И сега той я приближаваше.

После, след като Амбра се качеше на самолета за Стокхолм и през облаци и хиляди метри височина изчезнеше от живота му, може би завинаги, той още щеше да чувства аромата й по пръстите си — помисли си и подмина точката, вече не би могъл да се върне, направи последна крачка напред, хвана главата й — не силно, но решително, наведе се към лицето й, приближи уста към нейната и тогава, най-после, най-сетне, я целуна отново. Продължи онова, което започна вчера, за което мечта цяла нощ. Устата му докосна нейната. Устните се докоснаха, отначало изпитателно. Той изви глава, плъзна език над долната й устна и тя му позволи, разтвори устни, покани го с вкуса си и блажената си топлина.

Том я придърпа по-близо, силно, чу я как изстена, притисна се към нея, усети как тя се притиска към него, усети крака й между бедрата си. Плъзна ръце под палтото й, около гърба й, надолу към талията и бедрата и по-надолу, придърпа я още по-плътно и я целуна. Все още му беше непозната, но ръцете и тялото му привикваха бързо, наслаждаваха се на кръглите й меки форми под джинсите, на нетърпеливите й ръце, които го стискаха, на страстната уста. Амбра се притисна към него като че ли около тях се вихреше някакво природно бедствие и той бе единствената й надежда да оцелее. Том пъхна ръка между телата им, обхвана едната й гърда. Тя изстена глухо под устните му, направи онова женствено движение, с което притисна гърдите си към ръката му, и тогава той също изстена, поглади с палец зърното и усети как то се втвърдява под дрехите.

Целуваха се така, страстно и еротично, докато той не усети промяна в нея. Тя се отпусна в обятията му, внимателно се отдръпна, опря ръка на гърдите му и се отдели. Не казваше нищо, само дишаше тежко и го гледаше, сякаш едва сега осъзнаваше какво се беше случило.

— Нали щяхме да бъдем приятели? — усмихна се тя криво.

Отличен въпрос.

— Щяхме.

Том отметна поредната къдрица от лицето й. Поглади с пръст слепоочието й, бузата, плъзна го надолу до ключицата. Тази жена имаше такова силно и енергично излъчване, че той невинаги забелязваше колко крехка е всъщност. При всяко вдишване и издишване ключицата й се надигаше и спадаше под ръката му. Сещаше всичките й уязвими точки, пулса, шията, вените.

— Това е лоша идея — промълви тя, доста неубедително.

— Да — съгласи се той, хвана лицето й с две ръце и я целуна отново, грубо, жадно, с отворена уста и език.

И двете й длани се плъзнаха по гърдите му, по ръцете, нагоре по врата и накрая в косата му. Том изстена, когато цялото тяло на Амбра отново прилепна към неговото, не беше съзнавал колко е зажаднял за докосване. Притисна се към устата й, плъзна език, целуваше я диво, неудържимо, чуваше я как стене.

И тогава хората в препълнената зала напомниха за себе си — бебешка количка може би, някой се препъна и се блъсна в Амбра. Ръцете на Том я стиснаха за закрила.

— Извинете! — извика жената.

— Няма нищо — промърмори Амбра.

Жената отмина и Амбра облегна буза на гърдите му. Том я пое в обятията си, отпусна брадичка върху косата й, вдиша аромата й. Тя се размърда леко, но остана в ръцете му, вече с лице към гърдите му. Колко време се бяха натискали като тийнейджъри? Минута? Пет? Или по-дълго? Той нямаше представа. Сякаш всичко, което мозъкът му следеше автоматично — средата, движението на околните, отминалото време, — просто беше престанало да съществува. Пусна я, отстъпи крачка назад, разтърка лице. По високоговорителя поканиха пътниците за Стокхолм да се качват на самолета.

Тя си пооправи дрехите.

— Това е моят полет — каза.

— Да — отвърна той.

Лицето й беше поруменяло, устата й изглеждаше готова за още целувки и нещо го прободе в сърцето. Навярно нямаше да се видят никога повече.

— Лек път! — смотолеви.

Тя се усмихна, завъртя се и отиде към проверката на багажа.

Том чакаше, сигурен, че ще се обърне. Тя обаче не погледна назад и след малко изчезна.

Отиде си.