Само един риск

56

— Потискаща работа — отбеляза Том, докато преглеждаше списъка с имена.

— В смисъл? — попита Матиас и остави една черна чанта на масата.

Екземплярът от списъка на Матиас вече беше изгорен, мирисът на дим се носеше из въздуха. И двамата го бяха наизустили и Том също щеше да изгори своето копие, преди да тръгнат.

— Във всяко отношение — отвърна Том и накъса листа на парченца, пусна ги в празна консервна кутия. — Но най-вече това, че се оказаха съвсем обикновени хора, каквито срещаме всеки ден. Депресиращо е.

Човек очакваше тези, които мразят и заплашват активните жени, да са психически нестабилни хора, болни мъже, аутсайдери. Но имената в списъка им бяха на обикновени мъже с обикновени професии.

Един лекар, който пишеше толкова ужасни заплахи, че Том го беше взел за психопат. Местен политик с крайнодесни виждания, който редовно заплашваше горе-долу всички жени журналистки, блогърки и знаменитости с изнасилване, осакатяване и изтезания. Финансист, който прекарваше нощите си по форумите; журналист, който беше водещ подстрекател в „Авпикслад" и „Свободни времена“; интелектуалец на средна възраст, който, изглежда, мразеше феминистките точно толкова, колкото си падаше по твърде млади жени. И всичките до един мъже.

Том щракна запалката и изгори парченцата. Понякога губеше вяра в собствения си пол.

— Според някои на мъжете трябва да им се отнеме избирателното право за няколко години — каза той умислено.

Беше го чел някъде. Или пък Амбра му го беше споменавала. Ставаше му все по-криво.

— Може би няма да е лошо — съгласи се Матиас, но Том вече беше забравил за какво говореха.

Гледаше пламъците и си спомняше, че с нея бяха разговаряли за мъже, които се държат като гадняри. Искаше му се поне той да не се беше държал като гадняр. Единственото, което можеше да направи сега, беше да концентрира всичките си чувства в настоящата задача.

— Отвратително е, че на тези магарета се позволява да се държат така. Нищо не може да се направи, какво става с този свят? Но като оставим това настрана…

Той замълча, вгледа се в замиращите пламъчета.

Матиас се ухили, докато прибираше пътната карта на Швеция в чантата.

— Знам. Като изключим това, е доста приятно.

Том кимна. Наистина беше приятно да го върши. Незаконно, потенциално опасно. Може би откачено, но готино. Ако се разчуеше, Матиас щеше да загуби работата си, а той самият пак щеше да бъде разкъсан от медиите. Но не се тревожеше. В това бяха добри. Калкулирани рискове и тайни операции — това беше начинът им на живот, в това бяха експерти.

Бяха проверили списъка безброй пъти, добавиха някои имена, зачеркнаха други. Съставиха строги правила и критерии, към които да се придържат. Решиха, че е задължително условие да има специфични и груби заплахи, не просто обикновено изливане на омраза в интернет. Трябваше да са отправяни систематично и в дълъг период от време. Освен това лицата трябваше да са пълнолетни, дори за всеки случай решиха долната граница да е двайсет и пет години, горната — шейсет и пет. И накрая, мъжете трябваше да са получили няколко предупреждения да престанат, които да са игнорирали.

След като съставиха списък със стоте най-ужасни интернет тролове и хейтъри в Швеция, се принудиха да го съкратят драстично и сега списъкът им съдържаше неколцина от най-отвратителните мъже в страната. Мъже, които действително заплашваха свободата на изразяване и демокрацията. Мъже, които систематично заглушаваха гласа на жените и които правораздавателните органи не можеха или не искаха да докоснат.

— Нито един от тях не заплашва други мъже.

— Не, откачено е, и аз това гледах. Сякаш наистина мразят жени. Много от тях мразят и имигранти, и мюсюлмани, изглежда, нещата са свързани, но се нахвърлят само на жените. Някои от тях имат криминални досиета, разбира се. Почти всичките за побой над приятелки и съпруги. Гадини.

След като завършиха списъка, обмислиха кого да включат в екипа, обадиха се на неколцина стари приятели, съставиха програми и алтернативни схеми. Толкова лесно се беше оказало да се върнат към някогашните навици, мислеше си Том, докато оглеждаше един нож. Двамата с Матиас бяха изпълнявали стотици подобни операции, и по-малки, и значително по-мащабни. Тази дори не беше кой знае колко сложна. Той прибра ножа в канията и провери оборудването, което бяха събрали на масата и сега го инспектираха за последно. Винаги беше сложно да решиш какво да вземеш за дадена операция, да се опиташ да си представиш кое ще ти потрябва, да помислиш за всички „за“ и „против“. Той вдигна един метален бокс. Незаконен в Швеция. Показа го на Матиас с въпросително изражение. Оръжието имаше дълги остри шипове. Изглеждаше смъртоносно.

— Само за сплашване — обясни Матиас.

Том заобръща тежкото оръжие, мъчеше се да си спомни дали някога е използвал такова. Остави го и взе пистолет.

— Ако ни хванат, трудно ще обясним това — каза сухо.

— Възнамеряваш ли да те хванат?

Том претегли в ръка пистолета, Глок 17. Той рядко носеше оръжие, но пистолетът беше хубав, прост и здрав.

— Може би е разумно да го вземем. Но няма да стреляме по никого, ясно?

— Естествено, стига си се тревожил — успокои го Матиас и се наведе над картата на Сконе.

Бяха проверили за евентуални пътни ремонти, планираха алтернативни маршрути и определиха места, където да се срещнат, ако по някаква причина се разделят. Беше проста задача, но те бяха достатъчно опитни да знаят, че и най-леката операция бързо може да се превърне в катастрофа, затова планираха предварително и най-дребната подробност.

Том отвори опаковката на новия телефон. Щяха да оставят личните си телефони тук, бяха купили нови и ги бяха заредили с предплатени карти, взети от различни магазини. Щяха да използват отделен телефон за всеки адрес и после да го унищожат и да го хвърлят на сметището. Матиас погледна собствения си смартфон, изключи го и пак го включи, сякаш за да се увери, че работи. Том се досети за причината за това, най-вече защото самият той го правеше често през последните дни.

— Какво става с Джил?

Имаше късмет, че беше зает с тази операция и с кризата в службата, иначе вероятно щеше да чака по цял ден с телефона в ръка.

Матиас вдигна очи:

— Честно казано, не знам.

— Но ти я харесваш?

Матиас плъзна поглед по маските, въжетата и инструментите, но челото му беше сбърчено.

— Нямам възможност за сериозна връзка. Още по-малко с жена като Джил, изключено е. Тя качва всяка своя стъпка в социалните мрежи, напълно непредвидима е, изобщо не е мой тип.

Думите му не звучаха никак убедително.

— Значи си влюбен до уши — заяви Том.

Матиас поклати глава:

— Нищо няма да излезе. Никога.

— Не, вероятно няма — съгласи се Том.

— А с твоите жени какво става?

Том го изгледа сърдито, вече съжаляваше, че му разказа за появата на Елинор.

— Не ми се говори — отвърна рязко.

— Свършено ли е между теб и Амбра?

Том се замисли. Искрено се надяваше да не е. Не можеше да си представи живота без нея. Беше едва ли не облекчение да осъзнае, че се чувства така — тя значеше толкова много за него; беше готов на абсолютно всичко за нея, без колебание би дал живота си. Но не отговори на въпроса на Матиас, на никого не му влизаше в работата. Просто продължи да прибира необходимото снаряжение. Накрая затвори чантата:

— Готови ли сме?

Вече се бяха преоблекли в тъмни дрехи. Безлични черни панталони, тежки ботуши. Якета без отличителни знаци. Бяха купили анонимна таратайка със зимни гуми, воден нагревател и мощен двигател. Сложиха крадени номера, после щяха да я дадат за старо желязо. Точно като едно време.

— Оръжия, оборудване, карти. Още нещо? — попита Матиас, докато се оглеждаше за последен път и оставяше портфейла и смартфона си на кухненската маса.

Том постъпи по същия начин. Щяха да носят само пари в брой. Колкото по-малко неща можеха да разкрият самоличността им, толкова по-добре.

— Това е всичко.

— Тогава тръгваме на юг — решително рече Матиас.

Щяха да започнат от Сконе и после да се придвижват на

север.

— Да, на юг, на война с троловете.

Пристигнаха в Сконе малко след полунощ. Навлязоха в малко село, намериха адреса и се приготвиха за дълго чакане в колата.

— Къде са момчетата? — попита Матиас.

Бяха изпратили двама от служителите на Том да наблюдават целите, да опишат ежедневните им действия и да проучат околността. Те щяха да стоят на пост, докато Том и Матиас изпълняваха същинската задача.

— На място са. Всичко изглежда спокойно.

В два часа Том и Матиас слязоха от колата. Прокраднаха се към къщата.

— Няма аларма — прошепна Том. — Почти ми липсва предизвикателството.

Вмъкнаха се за двайсет секунди. Бяха го правили и преди. Влизаха в къщите, измъкваха врага навън, справяха се с терористи, глави на кланове, местни разбойници. По-често обаче във военни зони, не в тихи селца. Някакъв си охранен бял мъж от средната класа не им беше в категорията. Вмъкнаха се в спалнята и извлякоха сънения мъж от леглото. Бяха избрали самотници, не искаха да рискуват да пострада невинен. Залепиха му устата, нахлупиха качулка на главата му, завлякоха го в кухнята, сложиха го на един стол и му овързаха ръцете и краката с тиксо. Почакаха, но отникъде не долиташе звук. Децата на мъжа бяха големи и учеха в чужбина, жена му го беше напуснала преди няколко години. Умна жена.

Матиас скръсти ръце, вторачи се строго през дупките в маската, която носеше.

— Е, Стиг, знаеш ли защо сме тук?

Стиг енергично заклати глава.

— Тук сме, за да си поговорим за присъствието ти в интернет. Не е много симпатично.

Стиг изкрещя нещо иззад тиксото. Матиас направи крачка към него и му смъкна качулката. Стиг млъкна рязко и се заоглежда отчаяно, очевидно беше свикнал той да има преимущество. Том беше видял жалбата за побой, подадена в полицията от последната му приятелка. Направил я на кайма. Случаят обаче бил изоставен.

— Сега ме слушай внимателно, Стиг. Ще изтриеш всичките си профили във форумите, във фейсбук и инстаграм. Точно така, знаем всичките ти тъпи псевдоними и ти никога повече няма да напишеш и ред, нито като коментари, нито във фейсбук, нито в някоя затворена група, нито в дебат, нито във форум, нито във видео. Една злобна дума и ние ще се върнем. И тогава няма да бъдем толкова нежни. Не толкова мили, колкото сме сега, ясно?

Стиг не помръдваше.

— Той разбира ли? — попита Матиас през рамо.

Том изсумтя. Матиас силно удари мъжа през лицето. Знаеше точно къде и как да удари и кръвта веднага шурна от носа на Стиг.

— Ясно? — повтори Матиас.

Стиг хълцаше и кимаше.

— Сега ще махна това. Ако извикаш… — Матиас извади пистолета от кобура и го размаха пред лицето на мъжа, което лъщеше от пот.

Матиас свали рязко тиксото от устата му.

— Ще се оплача в полицията — бяха първите думи на Стиг.

Матиас се обърна към Том и подбели очи. Този човек беше пълен идиот. Том взе бейзболната бухалка, удари я в дланта си няколко пъти, преди да я остави на масата. После извади пистолет за пирони от чантата. Едва се сдържаше да не се разсмее иззад маската, беше го купил от „Баухаус“, никога не би го използвал, не си падаше по изтезанията, дори над интернет тролове, но инструментът изглеждаше плашещо, а точно това беше целта. Матиас взе пистолета за пирони и го доближи до лицето на Стиг. Онзи нададе рев като животно в капан и по долнището на пижамата му изби мокро петно.

На лицето му вече не беше изписано никакво предизвикателство.

Това е хубавото при гаднярите — лесно се пречупват.

— От нас очаквай нулева толерантност, затова няма да имаш друг шанс — продължи Матиас, все така с пистолета на сантиметър от лицето на Стиг.

— Окей, окей.

— Ще пишеш ли още?

Стиг поклати глава.

— Защото иначе може доста да ти стъжним живота.

— Просто пиша каквото мислят всички. Живеем в демократична страна.

Том извади пистолета си от колана, пристъпи напред и го долепи до капачката на коляното му. Стиг изхленчи и Том впи очи в неговите, остави го да види ясно на какво насилие е способен.

Стиг припадна. Главата му клюмна.

— Какъв кретен, ще се удуши, ако виси така — промърмори Матиас.

Развързаха го, сложиха го да легне на една страна, събраха си снаряжението и напуснаха къщата също толкова тихо, както влязоха.

Редуваха се да шофират и се върнаха в Стокхолм точно преди сутрешния час пик.

— Днес на работа ли си? — попита Матиас и се прозя.

Том кимна. Щеше да поспи няколко часа, после щеше да отиде в „Лоудстар“.

— До довечера — каза, когато остави Матиас пред дома му.

Следващото им пътуване беше до Линшьопинг — къща от червени тухли, обкръжена от красиви заснежени живи плетове и с кабриолет беемве в гаража.

Срещата мина почти идентично. Стефан беше главен лекар и психиатър. Прясно разведен, без деца и любител на преследването на млади жени в интернет. Освен това редовно пишеше гадости по форумите за пациентите си мюсюлмани и подстрекаваше, под псевдоним, към избиване на паразитите. Под едно от имената си в най-четения форум се беше изфукал, че е пребил просяк и самотно дете бежанец по време на пътуване за уикенда до Стокхолм.

Когато махнаха тиксото от устата му, се разпищя като прасе на заколение и не млъкна дори когато Матиас му удари два бързи шамара един след друг. Лекарят продължи да бълва змии и гущери чак докато на Том не му писна и пак му залепи устата.

— На път съм да ти залепя и носа — промърмори той.

Матиас приседна на кухненската маса, като единият му крак се полюшваше, и изброи всички заплахи, които лекарят е отправил през годините. През това време Том вадеше различните инструменти и правеше всичко по силите си да изглежда като тотален садист, а лекарят, който бавно започваше да осъзнава сериозността на ситуацията, пребледняваше все повече. Когато Том извади моторната резачка, онзи най-накрая се предаде.

— Как ще разберем дали не продължават? — попита Том, след като оставиха съсипания доктор и се качиха в колата, за да се приберат в Стокхолм.

— Филипа е направила алгоритъм. Не могат да гъкнат, без ние да научим, а и ще им го напомняме редовно. Страшно е изобретателна, когато й се даде възможност.

— Законно ли е?

— Класифицираме ги като заплаха срещу демокрацията и терористи. Това ни дава доста свобода на действие. Капка в морето, но пак е някакво начало.

— Всички не могат да свършат всичко, но всеки може да свърши нещо? — предложи Том сухо.

— Именно. Поне тези типове са дигитално кастрирани за вечни времена. Приемам като лична мисия да се погрижа никога повече да не заплашат никого.

— Като говорим за лични мисии… Стори ми се особено бесен на доктора. Какво е направил?

— Заплашва Джил от години. Няколко пъти се е оплаквала в полицията. Например заплашвал да й отреже гърдите, също и да пусне в интернет домашния й адрес. Преди няколко вечери пред къщата й е стоял въоръжен мъж.

— Да бе!

— Да. Утре ще се разправим с двете богаташчета.

— Дотук всички бяха доста сговорчиви — отбеляза Том.

Ясно съзнаваше, че това, което правят, не е съвсем морално и че не бива да му е приятно. Но беше неописуемо хубаво да върши нещо.

— Да, невероятно е колко разумен става човек, когато му дойдат гости с бейзболна бухалка — съгласи се Матиас.

Следващите две посещения преминаха по подобен начин като първите, Том дори взе да се прозява, когато едното момче от Йостермалм се разциври. Ако не беше чел грубите сексуални заплахи и заканите да подпалят бежанския лагер, щеше да му стане жал за него. По задължение размаха под носа му и бокса, и пистолета за пирони, и моторната резачка, но беше явно, че това момче повече нямаше да посмее да се изказва отрицателно нито за жените, нито за чужденците.

— Според теб защо всички, които мразят жени, мразят и имигранти и хомосексуалисти? — зачуди се Том, докато се качваха в колата.

— Със сигурност има дълъг и интелигентен отговор на този въпрос, но краткият е, че са идиоти. Утре се заемаме с последния, след това, за съжаление, трябва да се връщам на работа.

— Аз също.

— Как върви в „Лоудстар“?

— По-спокойно е.

— Хубаво ли ти е пак да работиш?

— Да, много.

Том гледаше през прозореца към кишата и сивото небе. Отразяваше му се положително да ходи на работа, а и се получаваше неочаквано добре. Но това нощно занимание също беше супер. А като си помислеше за последното име от списъка, не можеше да не се подсмихне злобно. Чакаше с особено нетърпение тази среща. Не, не беше над тези неща.