Само един риск

61

— Ще подам жалба срещу вас за заплахи към длъжностно лице!

Началникът на социални грижи Ингемар Борг крещеше толкова силно, че Амбра трябваше да държи телефона на разстояние от ухото си.

— Никого не съм заплашвала, но трябва да проверите децата — опитваше се тя да говори спокойно.

Беше задала най-обикновен въпрос, въобще не го беше заплашвала или тормозила.

Но Ингемар Борг изобщо не искаше да говори за момичетата.

— Какво ви става? Разпространявате лъжи за нас. Ще говоря с шефа ви, ще се погрижа да ви уволнят, ясно ли е?

Да, да, кажи нещо, което не съм чувала хиляди пъти.

— Уно Алто е… — започна Амбра, но в отговор получи само електронна тишина. Ингемар Борг беше затворил.

Поколеба се дали пак да не го набере. Само че Борг, изглежда, беше излязъл от релси, тя не можеше да се надява на никакво съдействие от негова страна.

Погледна часовника. Джил беше звъняла снощи и й беше пратила есемес, но тя не беше събрала сили да й отговори. Обичаше Джил, но имаха твърде много неща да си изясняват, трябваше да почака. Когато приключеше, щеше да поговори с нея. И с Том, който също беше звънял, но не беше оставил съобщение. Той също трябва да почака, помисли си тя твърдоглаво. Вместо това се обади на Елса:

— Всичко наред ли е?

— Да, да, миличка — изчурулика Елса. — Всичко е наред.

Приключиха разговора и Амбра се опита да се отърси от странното усещане, че Елса крие нещо от нея. Нетърпеливо набра за пореден път полицията в Кируна, изчака поне двайсет сигнала свободно, преди да се предаде. И без това се съмняваше, че ще искат да й помогнат. Предишният им разговор не завърши с взаимно съгласие.

Забарабани с пръсти по волана на колата, която нае, чувстваше се толкова безпомощна. Какво да прави, по дяволите? Не познаваше никого в Кируна, освен една лежаща в болница старица. Почука още малко с пръсти, гледаше снега навън, опитваше се да състави план за действие. Мислите й пак се насочиха към Том, колебаеше се дали все пак да не му звънне, да види какво иска, но не й се щеше да чуе още лоши новини. Ами ако той просто искаше да облекчи нечистата си съвест? Или още по-лошо — ако й съобщеше, че все пак се е върнал при Елинор? Не, не сега, имаше си други проблеми за решаване. Я почакай… Амбра стисна волана при тази нова мисъл. Надигна се на седалката. Тарек! Всъщност познаваше още някого в Кируна! Фотографът Тарек.

Загледа се в снежния път и набра номера му.

Моля те, моля те, вдигни.

— Ало?

Да! Амбра подскочи на седалката от облекчение.

— Здравей, Тарек. Амбра Винтер се обажда. В момента съм в Кируна, можеш ли да ми помогнеш за нещо? Не е разрешено отгоре, може би е откачено, но се нуждая от снимки. Нуждая се от оборудването ти и от теб.

— Вярно е, звучи леко откачено. Ти звучиш леко откачена — рече той.

— Само че ти си ми длъжник, след като ме заряза в гей бара. Вземи и камерата. Изпрати ми адреса си и веднага ще те взема. Молятемолятемоляте.

Тарек се засмя:

— Девойка в беда. Дори аз не мога да устоя на това. Дай ми половин час.

Амбра успя да намери дома на Тарек и зачака нетърпеливо пред къщата. Той излезе, натовари оборудването си в колата, седна отпред и я прегърна бързо.

— Е, сега пък какво измисли?

— Финландски водач на секта ще извършва екзорсизъм на две малки момиченца, оставени на отглеждане при религиозни фанатици. Трябват ми снимки.

— Аха, нищо повече — въздъхна Тарек, свали си ръкавиците и се почеса по челото.

Амбра дръпна ръчната спирачка и даде газ. Направи обратен завой и се насочи към широкото шосе. Беше наела голямо волво, подобно на онова на Том — не мисли за Том сега! — мощно като хищен звяр и истинска наслада за шофьора.

— Благодаря ти, че се съгласи.

— Звучи твърде вълнуващо, за да откажа, а и нямам други планове. Поръчка на „Афтонбладет“ ли е?

— Не бих казала — смотолеви тя, помисли си, че съществува реален риск да остане без работа, ако тази история се провали.

— Ясно — отвърна безгрижно Тарек.

— Извинявай, че те въвлякох.

— Няма за какво, обичам приключенията. Сега ми разкажи всичко.

Амбра разправи набързо за децата в приемни семейства, откачените сектанти и финландските екзорсисти. Тарек клатеше глава и възкликваше от време на време.

След десетминутно пътуване тя видя отбивката и сви по тесния път.

Спряха далеч от къщата. Амбра изгаси двигателя и стана съвсем тъмно.

— Какво правим сега? — попита Тарек, докато снимаше през прозореца на колата като частен детектив.

— Ще чакаме, предполагам.

Тя се взря в тъмната къща, искаше й се да беше тренирала самозащита, да знаеше какво се прави в такива ситуации. Но не можеше да си тръгне оттук, без да е спасила момиченцата и да е намерила доказателство за ставащото. Нямаше да ги изостави. Щеше да стори за тях това, което никой не беше сторил за нея.

— Някой идва — прошепна Тарек.

Фотоапаратът му щракаше тихо.

— Виждам — прошепна Амбра.

Колата спря пред къщата и от нея слезе Уно Алто.

— Той е, екзорсистът.

— Ама че противно старче! — сбърчи нос Тарек.

Амбра кимна. Пълната подкрепа на Тарек стопляше сърцето й.

— Благодаря ти, че ми вярваш — прошепна.

— Че как иначе? Такива ненормалници има навсякъде. Ако знаеш колко пъти майка ми е чувала, че трябва да ме заведе при молла, за да прогони хомосексуалността от мен.

— Да му се не види!

— Именно. Фанатизмът е еднакво потискащ във всички религии.

Тарек направи доста снимки, докато гледаха как Уно тропа на пътната врата. До момента къщата беше потънала в пълен мрак, но сега на един прозорец запалиха свещ, а Есаяс Свентин отвори вратата. На прозореца, зад трепкащото пламъче на свещта, падна сянка. Сигурно беше Ракел.

— Идва още някой — прошепна Тарек и в същия момент се чу бръмчене на двигател.

Пристигна моторна шейна, спря и още двама мъже влязоха в къщата.

— Според теб какво ще правят с момичетата? — попита Тарек с притеснен поглед. — Имам предвид по-точно.

Амбра беше прочела всичко, което намери за екзорсизма. Пък и тя самата някога беше подложена на лудостта на Есаяс.

— В много случаи само се молят за „жертвата“. Има клипове в ютюб. Крещят на обладаните, размахват библията, удрят ги, стискат ги. Често „контролираните“ са млади жени. Но има случаи и на загинали след подобни процедури.

— Но не в наше време, нали? — Красивото лице на Тарек беше пребледняло.

— Напротив. Малки деца, пребити до смърт в опит да пропъдят злите духове от тях.

— Дявол да го вземе!

— Ужасно е, защото често трае дълго време. И никой не се намесва. Има много случаи на млади жени, подлагани на глад и бой с месеци, понеже семействата им решили, че са обладани от дявола и това е единственият начин да ги излекуват. Извършва се в името на някаква извратена любов.

Тарек вече беше достатъчно потресен, но Амбра продължи с информацията, прочетена през последните седмици, беше погълнала всичко.

— При аутопсията на една млада жена се оказало, че е страдала от тежка епилепсия. Имала съвсем същите симптоми, които свещениците и семействата тълкуват като зли духове. Жената умряла от глад и студ след месеци изтезания в дома си.

— Боже Господи!

— Да. И то в днешно време! Списъкът е дълъг и това са само известните случаи. Както ти казах, потискащо е.

— Трябва да се обадим в полицията — заяви Тарек.

— Нямаме доказателства. Пък и вече им звънях. Много пъти. — Добави тя смутено.

Тарек се ухили:

— Писна ли им от теб?

— Малко.

Тарек пак вдигна фотоапарата, насочи го към къщата, защрака.

— Значи ние ще намерим доказателства.

Амбра кимна и също погледна към къщата. В живота има моменти, които те определят като личност. Моменти, в които си длъжен да избираш какъв човек искаш да бъдеш.

И в този момент, докато седеше в топлото волво в покрайнините на Кируна, в съзнанието й нахлуха спомени.

Беше на четири години и стоеше между мама и татко. Едната ръка в топлата длан на мама, другата — в сигурната длан на татко; вълнение в гърдите.

Бяха на открито, гледаха необичайно весела детска площадка. Пясъкът изглеждаше мек и приятно чист, наоколо бяха пръснати жълти кофички и сини лопатки. Имаше червена пързалка и лъскави люлки и беше пълно със засмени деца.

— Искаш ли да се пуснеш, миличка? — попита татко и кимна към червената пързалка. Гласът му беше радост и смях, и обещание за сладолед под слънцето.

Амбра кимна и после се втурна напред с шеметно чувство в гърдите и клокочещ смях в гърлото. Тя се спусна, татко я улови в края на пързалката и я вдигна във въздуха.

— Къде е мама? — попита тя и го прегърна през врата.

Татко я отнесе до една пейка, където мама седеше при някакво момиченце, което се беше ударило.

— Къде са нейните мама и татко? — попита Амбра.

— Ще се опитаме да ги намерим, но през това време ще останем тук. Едно разплакано дете е отговорност на всички.

И Амбра кимна, защото наистина разбираше. И така се гордееше с родителите си, които помагаха на други деца.

Амбра не помнеше какво стана после. Но помнеше онова, което родителите й по различни начини я бяха научили възможно най-рано. Че е неин дълг да се застъпва за всеки, който се нуждае от помощ.

— Трябват ни по-ясни снимки — каза Тарек.

— Да — съгласи се тя. — Сигурно са в мазето.

Слязоха от колата и се прокраднаха към къщата.

— Ама че е студено! — заграка със зъби Тарек.

Амбра също трепереше. Температурите бяха паднали драстично. Заобиколиха затрупаната със сняг къща. Цареше пълна тишина и изведнъж тя се разколеба. Ами ако целият този цирк, който беше направила, се окажеше просто истерично преувеличение? Може пък събирането вътре да беше скучно и съвсем невинно.

— Ако са в мазето, тук някъде трябва да има прозорец — спомни си тя.

Огледа къщата. Имаше толкова много сняг.

— Мисля, че е тук — коленичи и започна да рови.

Тарек й помогна.

— Ето го — прошепна Амбра.

Предпазливо разровиха снега около стъклото. Като че ли беше покрито с тъмен плат, но все пак се процеждаше бледа светлина.

— Нищо не виждам — прошепна Тарек и в същия миг отвътре се чу силен писък. — Те ли са?

— Не знам. Не ти ли прозвуча като дете?

Още един писък.

— Тарек, каквото и да става, трябва да направиш снимки. Това е главната ти задача. Колкото можеш повече снимки.

— А ти какво ще правиш?

Тя знаеше какво трябва да направи, само се надяваше да събере кураж.

— Ще се опитам да се вмъкна вътре.

— Недей сама, ще дойда с теб — възрази той.

— Не — отсече тя решително.

Ако някой щеше да нарушава закона, тя щеше да понесе последствията, не Тарек.

— Ще се опитам да махна плата, за да виждаш какво става вътре.

— Пази се — прошепна той, преди тя да се скрие зад ъгъла.

Амбра хвана бравата и я натисна. Вратата се плъзна и след като дълбоко си пое дъх, напълни дробовете си с въздух и смелост, тя прекрачи прага и влезе.

Изглеждаше точно като едно време. Стените, простичките картини, мебелите. Наложи се да спре. Беше забравила миризмите — съвсем обикновен мирис на храна, човешко тяло и текстил — и те я върнаха в онези дни. Чу някакво изщракване и сърцето й замря. На практика току-що беше влязла с взлом.

Промъкна се към мазето. Толкова я беше страх, че даже в първия момент се обърка, зави в неправилна посока, взе да се поти, пак й се стори, че чува шумове, спря, чуваше единствено биенето на сърцето си. Със затаен дъх и вцепенен мозък зачака, но след малко реши, че просто къщата пука, затова продължи напред. Най-сетне намери вратата към мазето. Възможно най-предпазливо слезе по стълбите, спомни си колко се страхуваше някога от тези тъмни дървени хлъзгави стъпала. Миришеше на дървени стърготини и сурово дърво и на масло от котела. Чу приглушени мъжки гласове през вратата в дъното, приближи се, спря, трепереше от страх. Там бяха, зад вратата. Наведе се. В ключалката нямаше ключ и тя надзърна през дупката.

Видя мъжете и двете момиченца. Груби мъжки юмруци около тънки детски китки.

— В името на Исус ти заповядвам да излезеш — прозвуча гласът на Уно Алто.

Той притисна кръст към челото на момичето. То плачеше тихо. Другото се разпищя. Есаяс замахна с библията си и го удари по главата. Другите мъже издаваха глухи звуци, сякаш напяваха.

Амбра не искаше да си припомня, но нямаше как да се предпази, когато я заляха спомените от собственото й минало. Боят с библията, ударите, шибането с колана. Абсолютната власт, която Есаяс имаше върху нея. Тя бавно пое дъх, издиша. Съсредоточи се върху настоящето. Не върху миналото. С разтреперани ръце извади телефона, трябваше някак да направи снимки.

— Извинете?

Гласът прозвуча зад нея и Амбра така се уплаши, че изтърва телефона и той издрънча на пода. Обърна се, взря се в сивокосата жена, която се беше промъкнала безшумно зад гърба й. Беше Ракел Свентин.

— Коя сте вие? Какво правите тук? — попита Ракел.

Амбра се опита да се наведе, за да си вземе телефона, но Ракел приближаваше, затова се изправи бързо.

— Как влязохте? Какво правите тук?

— Тук съм заради момиченцата.

— Да, горкичките. Дано този път успеем. Дяволът ги е обладал.

На Амбра й идваше да хване Ракел за раменете, да я разтърси.

— Те са деца. Не схващате ли какво им причинявате?

Ракел се уви в жилетката. Упорит блясък припламна в очите й. Амбра помнеше този блясък. Когато Ракел решеше нещо, никога не размисляше, ако ще да ставаше дума за принуждаване на сираци да ядат гранясала кървавица или че някой е обладан от нещо си.

— Правим го за тяхно добро. За душите им.

— Може да загинат. Да им останат травми за цял живот.

Тя помисли за собствения си влошен слух, за ударите, за психическия тормоз. Раните, които й нанесоха.

— Не мога да ги оставя да живеят в грях, никога не бих си го простила. Това е Божията воля.

Някога Амбра така се боеше от тази жена. Ракел беше превърнала детството й в ад по безброй начини. Тези сбръчкани сухи ръце я бяха зашлевявали, бяха й отнемали вещите, никога не я бяха утешавали, нито давали близост. Но самата Ракел често беше жертва. Беше значително по-млада от Есаяс, беше родила и отгледала децата му, беше приключила с образованието си след началното училище. Животът й беше изкривен и воден от страха. Въртеше се около библията и Есаяс.

— Ракел, те са деца — каза тя умолително.

— Точно затова. Децата са възприемчиви към злите духове. Вината е на съвременния свят.

Преди Амбра да успее да отговори, от стаята пак се чуха писъци.

— Ракел, трябва да им помогнем.

За миг Ракел сякаш се поколеба, но после погледът й угасна.

— Не — заяви твърдо, протегна се покрай нея и бутна вратата към стаичката.

Блъсна Амбра в гърба и тя политна навътре. Въздухът сякаш беше наситен със стрес и страх.

— Коя е тази? — попита Уно Алто.

— Вмъкнала се е в къщата.

Частица от Амбра искаше просто да побегне. Но тя видя надеждата в ужасените очи на децата и разбра, че не може да ги изостави. Постара се да изглежда възможно най-авторитетно.

— Дойдох да помогна на момичетата. Как се чувствате? — обърна се тя към двете деца, опита се да им покаже с поглед, че е на тяхна страна, че може да ги спаси от четиримата мъже из стаята. Усещаше Ракел някъде зад себе си, но не смееше да се обърне. — Не съм сама — предупреди.

Мъжете приближаваха.

— Тарек! — изкрещя тя и погледна към прозореца, питаше се дали той е навън, дали я чува.

Есаяс кимна рязко към вратата:

— Ракел, вън!

Другите също се насочиха към вратата и тя се помъчи да разбере какво са намислили. Есаяс я гледаше и в очите му гореше омраза. Стаята беше осветена само със свещи и когато той й обърна гръб и бутна вратата, една от тях падна върху черга, която се запали. Есаяс излезе последен от стаята и затвори вратата.

Амбра бързо стъпка чергата и потуши огъня.

— Няма страшно — успокои тя момичетата. — Вече не гори.

Чу как Есаяс пъхна ключ и заключи вратата отвън. Проклет дъртак! Съвсем беше откачил. Какво се надяваше да постигне с това?

— Приятелят ми е навън. Той ще ни пусне. Всичко ще е наред. Казвам се Амбра. — Тя се усмихна на момичетата, които я гледаха уплашено. — Така, я да видим сега — продължи тя и придърпа една щайга, оставена в ъгъла.

Постави я под прозореца и смъкна плата. Прозорецът беше вграден в стената и не можеше да се отвори. Тя заблъска по стъклото.

— Тарек! Ехо!

Дали Тарек се беше обадил в полицията? А дали му бяха повярвали? Пак затропа. Лицето на Тарек се показа зад стъклото.

Тя едва не се изсмя от облекчение, всичко щеше да се нареди.

— Момичетата са при мен. Заключени сме.

— Амбра, от къщата като че ли излиза дим. Можете ли да излезете? Трябва да побързаш.

Амбра усети безпокойство. Да не бяха запалили нещо някъде в къщата?

— Не, заключени сме.

Тя се обърна към стаята, видя ужасените лица на момичетата.

— Няма страшно — каза им твърдо.

Щяха да оправят всичко.

— Влизам — извика Тарек.

Лицето му се скри и след минута го чуха да дърпа бравата и да тропа по вратата.

— Избягаха, останахме само ние — извика той.

— Още ли гори?

— Опитах се да го изгася, но се разпространява твърде бързо. Възможно ли е старецът да е подпалил собствената си къща? Защо го прави?

Защото искаше да убие демоните. Защото я мразеше. Защото е изпаднал в паника.

— Трябва да излезете! Веднага! — извика Тарек.

— Не виждаш ли ключ? — попита Амбра.

Дълго мълчание.

— Не, никъде.

— Прозорецът — сети се Амбра. — Да разбием прозореца.

Тарек пак изчезна.

— Всичко ще се оправи — повтори Амбра и после Тарек пак се показа на прозореца.

Беше задъхан, изпотен. Тя го погледна в очите, почувства как паниката стяга корема й.

— Дръпни се — извика той.

В следващата секунда изрита прозореца. По пода паднаха парчета стъкло. Повя леден въздух.

— Излизайте, бързо.

Тя изведе момичетата едно по едно. Вдигна мършавите им тела през процепа, чу ги как изскимтяват, когато се порязаха.

— Хайде, Амбра — извика Тарек.

Само че беше невъзможно, тя го знаеше от самото начало, прозорецът беше твърде тесен за нея.

— Пожарната идва — каза той.

— Какво гори?

— Мисля, че някакъв диван. Пуши страхотно. Но скоро ще дойдат.

— Да. Трябва да свърша нещо, да потърся някакви доказателства. Тарек, обещай, че няма да влизаш. Димът е смъртоносен. Обещай.

— Недей така, Амбра!

— Обещай.

— Обещавам.

— И предай на Джил, че я обичам. И че знам, че и тя ме обича.

Джил трябваше да го знае, трябваше да знае, че не й се сърди.

— Амбра, не се предавай, пожарната идва. Всичко ще е наред.

В същия момент се чу експлозия. От горещината прозорците се бяха пръснали. Огънят вече щеше да се нахрани с кислород.

Тя не се беше предала, но се опитваше да гледа реалистично, макар от паниката гласът й да трепереше.

— Как са момичетата?

— Добре са. Какво става? Откри ли нещо?

Тя се огледа из така познатото помещение. Каква ирония! Отново да е заключена в омразното мазе.

Плъзна поглед по грубите лавици. Не виждаше нищо, нищичко, с което би могла да отвори вратата. Разкъса един кашон, вътре имаше само стари вестници. Наистина ли щеше да умре сега? Това ли беше всичко? Беше спасила момиченцата, това беше хубаво. Но й се искаше да беше постигнала повече, да беше станала нещо повече. Не искам да умирам!

Трябваше да каже на Тарек да предаде и на Том, че го обича. Ако не беше изпуснала телефона си навън, щеше да се обади, разбира се. На Том. На Джил. И на Елса. Може би дори на Грейс. Но за друг не се сещаше. Трагично. Чу истерично хълцане и осъзна, че идва от нея.

Забеляза малка кутия, покрита с прах, забравена в един ъгъл. Струваше й се страшно позната. Вгледа се по-отблизо. Възможно ли беше? Кутията, в която държеше нещата на мама и татко? Есаяс беше казал, че се е загубила, но явно я е откраднал, задържал я е и ето я сега тук.

Тя вдигна капака и се вторачи в съкровищата вътре. Видя лицата им на старите снимки. Докосна брачните халки и кадифената торбичка с… Напипа малкия несесер. Несесерът на татко със старинните часовникарски инструменти. Отвори го. Вътре имаше малък нож и дребни отвертки. Взе най-дългата, пъхна я в ключалката, закашля се, опита се да отключи, потта се стичаше в очите й. Изкрещя от безсилие, дълбоко си пое дъх и разбра грешката си. Димът навлизаше при нея. В мига, в който ключалката изщрака, тя усети как зрителното й поле се замъглява и рухна върху кутията.