Само един риск

63

Амбра беше в офиса на „Афтонбладет“ пред компютъра на онлайн редактора. Адреналинът плъзна по вените й.

— Готова ли си? — попита Грейс, която стоеше до нея. Ръцете на Амбра настръхнаха. Откакто започна работа като репортер, беше публикувала хиляди статии. Тази обаче беше различна.

Тази беше голяма.

От пожара насам Амбра работеше, кажи-речи, нонстоп, беше започнала да пише още на мястото. Имаше няколко ожулвания на челото и беше цялата схваната, но иначе се измъкна невредима. Раздразнено гърло и болка в дробовете, но без дългосрочни последици. Веднага след като отговори на въпросите на полицията, седна и писа цяла нощ. Говори с момиченцата — които, между другото, се казваха Сири и Симоне; чу се по телефона с майка им и после се прибра в Стокхолм. През последните денонощия беше спала четири-пет часа, написа няколко кратки текста и работи по големия репортаж. Но не усещаше умората, беше като надрусана с ендорфини и вълнение.

— Значи пращаме — кимна Грейс на онлайн редактора. След секунда репортажът й излезе на заглавната страница.

В същия момент електронни съобщения потеглиха към всяка новинарска агенция по целия свят, към всички телевизии и вестници в Швеция. Към мобилните телефони и компютрите на читателите.

Клик, клик, клик…

Няколко секунди мълчаха. Наслаждаваха се на мига. Без съмнение това беше най-добрият текст, който Амбра бе писала някога. Когато започна да се рови надълбоко, попадна на безброй нередности. Родители и деца, систематично държани разделени, пострадали деца, живели в мизерия и изложени на тормоз. Това беше важно разкритие, сензационна история с фантастична драматургия — две беззащитни момиченца, пренебрегнати от социалните служби. Чудатата история с екзорсиста. Зверствата на семейство Свентин, които продължаваха от десетилетия. Оставката на шефа на социалните. Интервюто с биологичната майка на момичетата, връщането им при нея, щастливият край. Беше класическо журналистическо разследване, което щеше да промени животи и закони.

Амбра и Грейс се спогледаха, споделяха усещането, че са свършили нещо значимо. Амбра беше на път да припадне от недоспиване, беше некъпана и напрегната. Но се гордееше. Грейс й кимна с уважение. За секунда Амбра се почувства непобедима.

А после всичко се върна към обичайния си ход. В крайна сметка това беше новинарска редакция; новините не спираха ни денем, ни нощем. Грейс се отдалечи, а Амбра се зае с писането на следващата част от поредицата репортажи, които озаглавиха:

„АФТОНБЛАДЕТ“ РАЗКРИВА:

СЕКТАНТСКИ ЕКЗОРСИЗЪМ НАД ШВЕДСКИ ДЕЦА

Телефонът й извибрира — Елса й пращаше съобщение:

Изписаха ме от болницата. Всичко е наред. Ще прочета статията ти. Прекрасна си.

Амбра й изпрати сърчице. Беше се почувствала морално задължена да опита да се възмути, че Елса е излъгала Том безсрамно, но просто нямаше как. Ако Том не беше дошъл в Кируна, сега тя нямаше да бъде тук.

Не беше успяла да поговори с Том, след като той я спаси от горящата къща, само размениха няколко кратки есемеса — а това беше безкрайно дразнещо.

Тя го беше прекъснала, докато той й казваше… нещо. Идваше й да заудря глава в бюрото. В момента, в който се развика на Тарек, осъзна какво се кани да й каже Том. А после беше твърде късно и тя не събра смелост да попита: „Стори ми се, че ми казваш, че ме обичаш, вярно ли е?“. Може просто да е изскочило неволно от устата му насред целия хаос. Тя беше пъзла и се срамуваше от това. Но по-добре пъзла, отколкото отхвърлена.

Отвори имейла, погледна писмата. Имаше някои критични читатели, но повечето я хвалеха. Получи се мейл и от Лорд_Брутал900. Тя се поколеба, но после го отвори:

Четох статията ти. Беше добра. Моля за извинение за всичко, което ти причиних, държах се ужасно. Няма да се повтори. Съжалявам.

Прочете съобщението два пъти. Нищо не разбираше. Вдигна очи и срещна погледа на Грейс.

— Чу ли, че Дан Першон иска да говори с теб? — подвикна тя.

— За какво?

Да те викат при големия шеф никога не вещаеше нищо добро.

Грейс само сви рамене и извърна лице.

Амбра затвори непонятния мейл и неохотно тръгна към ъгловия кабинет на Дан Першон. Гордееше се със свършеното. Ако той възнамеряваше да я изрита, поне щеше да си тръгне с високо вдигната глава. Решително почука на стъклената врата.

— Влез!

Амбра докара невъзмутимо изражение на лицето си и отвори вратата на луксозния офис, където беше влизала един-единствен път.

Дан Першон й махна да седне, говореше с някого по телефона.

— Доста си се потрудила — започна той, след като затвори.

— Да — отвърна тя само.

Похвала ли беше това, или критика? Не че имаше нещо за критикуване. Репортажът беше безупречен. Силен. С патос. Конфликт между малкия човек и държавата. Перфектната сензация. Идваше й да затропа нервно с крак, но се удържа, поизправи рамене. Тръгни си с високо вдигната глава.

— Грейс иска да го разтеглим няколко дни — продължи той.

— Да.

Дан се облегна назад на въртящия се стол и сплете пръсти.

— Не знам дали си чула, но в „Разследвания“ се отваря свободно място.

Тя го погледна смутено. Какво правеше той? Дали искаше да я дразни?

— Чух — каза неутрално.

— Говорих с шефа на отдела. И двамата сме на едно мнение. Мястото е твое, ако го искаш. Трябва да се гордееш със себе си, „Афтонбладет“ се нуждае точно от хора като теб.

— Не като Оливер Холм? — изтърси тя, преди да успее да си затвори устата.

Дан изглеждаше объркан.

— Не, това никога не е било на дневен ред, доколкото знам.

Той взе някаква плоска опаковка и извади четвъртита дъвка.

— Никотинова дъвка — поясни и я пъхна в устата си. — Отказах цигарите, ужасен навик. Е, това е. Трябва да си насрочим среща, за да съставим дългосрочен план. Желаем да те задържим в „Афтонбладет“, няма да губим една от звездите си заради конкуренцията. Така че ще трябва да обсъдим заплата, бъдеще и развитие. Как ти звучи?

— Звучи отлично.

— Добре тогава. Секретарката ми ще ти запише час. Това ми харесва. Искам повече жени в сайта. Живеем в нови времена, трябва да вървим в крак с тях. Да пишем повече за рака на гърдата и за тормоза над жени. Сещаш се. Повече феминизъм.

Амбра прие като лична победа факта, че се въздържа да не коментира това изказване.

След няколко минути тя излезе от кабинета на Дан, усмихваше се по целия път до бюрото си. Грейс вдигна очи:

— Добре ли мина?

— Доста — отвърна Амбра безгрижно.

— Браво, но сега трябва да работим. Затрупани сме с обаждания.

— Заради моята статия?

— О, да. Заради нея. Да действаме.

Чак към три часа Амбра успя да отскочи до тоалетната за първи път. Взе със себе си телефона и погледна профила на Джил в инстаграм. Тя беше на турне в Норвегия. Амбра написа коментар под снимката и добави сърчице. Почака.

Телефонът иззвъня.

— Съжалявам — започна направо Джил.

— Аз също. Можеш ли да ми простиш?

— Разбира се, но слушай, имам малко работа, трябва да бягам. Благодаря, че ми писа.

— Благодаря, че се обади.

Амбра остана на тоалетната. С Джил отново бяха сестри. Това беше нещо ново — можеха да се карат, да си наговарят ужасни неща, но после да се одобряват. Може би другите хора се учеха на тези отношения автоматично, знаеха, че е човешко да се държиш глупаво, и си прощаваха, за нея обаче беше направо революционно. Вероятно и за Джил. Тя си изми ръцете и се върна на бюрото си.

Към шест часа вечерта Амбра забеляза, че Грейс я гледа умислено. В седем и петнайсет тя дойде при нея:

— Работното ти време свърши преди петнайсет минути. Прибирай се.

— Ама… — Амбра изобщо не искаше да се прибира, а и Грейс никога нямаше нищо против тя да работи извънредно.

Сега обаче лицето на Грейс беше твърдо:

— Това е заповед. Тръгвай.

Докато стоеше в асансьора, Амбра усети колко е изморена. Избягваше да поглежда в огледалото, знаеше, че има грамадни сенки под очите, че е изцедена и има леко маниакален вид от прекалено многото кафе и прекалено малкото… ами, всичко друго, от което се нуждаеше. Закопча си якето и притисна чантата с лаптопа плътно до себе си.

Отвън стояха няколко от готините типове. Пушеха в студа и изглеждаха някак изгубени, откакто водачът на стадото ги беше изоставил. Амбра ги подмина, позволи си злобен беззвучен смях. Беше ги сложила в малкия си джоб. И то с репортаж за жени и деца. И им беше откраднала под носа най-атрактивната работа в целия вестник. Ура за Амбра Винтер! Искаше й се да имаше с кого да го отпразнува.

— Здравей! — чу познат тих глас.

Амбра спря рязко. Реши, че от преработване и недоспиване получава халюцинации.

Само че наистина беше той.

Том.

Стоеше тук. Пред нея. В Стокхолм. И изглеждаше както винаги. Фантастично красив. Едър и облечен в черно, впечатляващ и мъжествен.

Спогледаха се.

— Здравей! — промълви тя накрая и се зачуди дали го е казала така задъхано, както се чувстваше. — Не знаех, че си в Стокхолм.

— Имаш ли време да си поговорим?

— Откъде знаеше кога свършвам работа? — почуди се тя, но после се сети. — Грейс?

— Да.

— Можеше да се обадиш. Или да пишеш.

Той сви рамене. Стоеше поне на метър от нея и все пак Амбра сякаш го усещаше по себе си, върху себе си. Топлата му кожа и мириса му. Твърдата черна коса под пръстите й, наболата брада върху бузата й. Какво искаше той? „Да си поговорят“? Какво значеше това?

Том вдигна ръка, държеше ключове за автомобил:

— С колата съм, какво ще кажеш?

Тя кимна. Той й отвори вратата. Якетата им се потъркаха едно в друго, когато тя мина покрай него, Амбра затвори очи, вдиша добре познатия аромат и после се настани на предната седалка. Том заобиколи, влезе в колата, запали двигателя и потегли.

— Къде отиваме? — попита тя, когато видя, че поеха към Кунгсхолмен.

Истината беше, че се чувстваше твърде уморена да води сериозни разговори, твърде мръсна и твърде изтощена от работа. А и той мълчеше, беше потънал в себе си.

— Том, аз…

— При мен — отвърна той кратко.

Амбра се загледа през прозореца, не знаеше какво повече да каже.

Том паркира, слезе и й отвори вратата. Тя го последва във входа и после в асансьора. Качиха се високо, високо горе. Въздухът в малката кабина беше толкова тежък, толкова спарен, че тя едва дишаше. Том протегна ръка към нея, буквално я удари ток, тя се наведе към пръстите му. В този момент асансьорът спря и ръката му увисна във въздуха.

Том й направи път да мине първа и й се стори, че той си пое дъх, когато минаваше покрай него. Не разбираше тази странна атмосфера.

Том отключи пътната врата, на която пишеше „Лексингтън“, взе връхните й дрехи, окачи ги, влезе навътре в апартамента и каза:

— Това е холът.

— О! — възкликна тя, като видя прозорците.

Отиде при тях, докато той палеше свещи в големи фенери. Прозорците бяха високи, с ниски первази. Никакви растения, никакви завеси, като цяло стаята беше гола. Но не студена, просто сдържана и мъжествена, точно като Том. И гледката към канала и двореца Карлберг, към града в далечината и проблясващите градски светлини беше прекрасна.

Тя се обърна.

— Невероятно красиво е — въздъхна и се запита дали той е живял тук с Елинор.

Нямаше такова усещане. Тук нямаше нищо женствено. Този апартамент навяваше мисли единствено за Том. Лавици с книги, големи модерни мебели, възглавници и одеяла, които изглеждаха чисто нови. Тя подуши въздуха.

— Нещо ухае страхотно — забеляза и червата й изкъркориха.

— Предположих, че ще си гладна. Скоро ще е готово — отвърна той.

В единия край на хола имаше висок плот, а зад него се виждаше кухнята. Том се скри зад плота, отвори голям хладилник и се върна с ледена бира. Пръстите им се докоснаха, когато й я подаде. Тя я прие. Не искаше да се надява. Но все пак… Така щеше да бъде, ако имаше някого в живота си, мъж като Том. Някого, при когото да се прибира вечер, който й готви, който пали свещи и й носи студена бира. Това бяха опасни фантазии — да иска да бъде важна за някого. Гледаше го, взираше се в тъмните очи. Изглеждаше сериозен, почти строг и тя нямаше представа за какво мисли и какво чувства. Надигна бирата към устата си, отпи. Каквото и да се случеше тази вечер, щеше да запомни хубавото. И да си припомня, че е компетентна професионалиста, уважаван журналист. Че може да преживее всичко. Избърса си устата с опакото на ръката.

— През последните дни мислих много. За нас — започна той.

Тя пак кимна, пак надигна бирата и искаше и не искаше да слуша.

Том се почеса по брадичката, наболата брада тихо остърга дланта му.

— В последно време… Месеците след Чад, в Кируна, всичко с Елинор беше… не знам как да го нарека. Беше тежко.

Млъкна.

— Да — кимна тя, цялото й тяло беше като сковано в лед.

Сериозният глас на Том, непроницаемият поглед. Това не вещаеше нищо добро. Постъпи така глупаво, като дойде тук, позволи си куп очаквания и надежди. Отпи още една глътка, помисли си, че щеше да е по-добре да й беше пратил есемес.

— Амбра, съжалявам, ако съм те наранил. Знам, че те нараних.

— Наранихме се взаимно — отвърна тя и се зарадва, че гласът й прозвуча толкова спокойно, толкова неемоционално.

Това беше тя. Неемоционалната Амбра Винтер. Пак отпи. Нискоалкохолна бира. Дори нямаше да може да се напие.

— Все пак съм доволен, че Елинор се появи онази вечер — заяви той.

Супер, много се радвам за вас.

Том продължи:

— Страхувах се от чувствата, дълго време ги потисках. След Чад, но и преди това. Когато те срещнах, Амбра, се пробудиха толкова чувства, че не можех да се справя с тях и се уплаших. Взех го за знак, че съм зле. Толкова силни чувства можеха да бъдат единствено знак, че нещо не е наред.

— Няма нужда да обясняваш.

— Искам да обясня. Трябва да го кажа на глас. Нищо не се е случило между нас с Елинор, трябва да го знаеш.

— Така ли?

Тя искаше да му вярва, но… Том твърдо поклати глава.

— Да. Нищо. Свършено е, при това от дълго време. Не искам Елинор. Искам теб. Само теб. Мисля, че го искам от първата ни среща.

— Наистина? — учуди се тя, спомни си първата им среща.

Том се усмихна леко.

— Е, може би втората или третата. Но никога не съм се чувствал така. Звучи клиширано. И слабо. Но си загубих ума по теб. Дори не знаех, че мога да се чувствам така. Толкова е различно от всичко, което съм преживявал, затова ми отне време да го проумея.

Глупавото й извън логично сърце заби бясно в гърдите.

— А сега си го разбрал? Така ли? — изясни си тя.

— Да. Права беше. Бях самодоволен. И Матиас ме нарече така, също и злопаметен. Но ще се променя. Искам да продължим да се виждаме. Да бъдем заедно.

Тя пак надигна бирата. Дишаше, опитваше се да мисли.

— Амбра? Кажи нещо.

Погледна го право в очите. Изправи гръб, отметна глава. Беше решаващ момент.

— И аз имам да ти казвам нещо.

Лицето му помръкна.

— Да?

Тя събра кураж. И после скочи в пропастта.

— Обичам те — изрече.

Може би прозвуча сковано и тържествено. Но думите бяха необичайни за нея, никога не ги беше казвала на никого. Никога. Двете с Джил не употребяваха тези думи, а друг нямаше.

Реши, че трябва да се усъвършенства. Да бъде смела не само в работата, но и в личния живот. Да се осмелява да показва любов, да се осмелява да се разкрива, да поднася сърцето си.

— Обичам те, Том — повтори и странното беше, че се оказа приятно да го произнася.

В крайна сметка това изпитваше и нямаше защо да го крие. В известен смисъл вече не беше свободна. Обичаше го и беше негова.

— Каквото и да изпитваш ти и каквото и да стане занапред, това е положението.

Том Лексингтън, мъжът, който толкова рядко се усмихваше, се ухили до уши.

— Радвам се. Защото и аз те обичам — отговори.

Сърцето й подскочи щастливо.

— Мислех, че съм развалила всичко. След онази отвратителна статия.

— Не, и тогава те обичах.

— Може би все пак не си толкова самодоволен.

— Ако ти си доволна от мен, това ми стига.

— И на мен.

Той пристъпи към нея и устните ми се срещнаха, меко.

— Амбра — промълви той и целуна шията й, челото, носа.

— Да?

— Обичам те.

Внимателно разкопча най-горното копче на блузата й, целуна я по шията, разкопча още едно, опря длан върху голата й кожа. Съблякоха се взаимно, дреха след дреха, отне време, защото се целуваха и милваха, но накрая застанаха голи един срещу друг. Сега, когато думите бяха изречени, в ситуацията имаше сериозност. Тя плъзна ръце по гръдния му кош, проследи ги с очи. За разлика от нея, той нямаше почти никакви белези от пожара.

Том погледна разтревожено тялото й.

— Не е толкова зле, колкото изглежда — промърмори тя, съзнаваше, че цялата е в синини и ожулвания.

— Съжалявам — прошепна той.

— Вината не е твоя, освен това се чувствам добре, честна дума. Целуни ме.

Тя нежно хвана главата му и я придърпа към себе си. Притисна се към ръката, която се заключи около гърдите й, бавно потърка зърното си по топлата твърда длан. Изстена, когато ръката му се плъзна между бедрата й, когато един пръст потърси пътя навътре. Изпъшка тихо, отстъпи назад, докато облегна гръб в стената, и се притисна към ръката му. Още един пръст, докато бавно я целуваше. Вкопчи се в него.

Изстена, последва ритъма, който той създаваше с пръстите си, с ръката, с устата. Вдигна единия си крак, облегна го на бедрото му. Той хвана другия и я вдигна все едно беше лека като перце.

— Ох! — изпъшка тя.

Беше толкова секси и нямаше никакво намерение да се тревожи дали му тежи, или позата му е неудобна. Дали няма да я изпусне. Имаше му пълно доверие.

— Държа те — промълви той и я подхвана стабилно. — Държа те, Амбра — повтори и после тя усети как прониква в нея, бавно, устремено, тази блажена топла твърдост, която й пасваше перфектно. Облегна се на стената, не го изпускаше от поглед, чувстваше как я изпълва. От този ъгъл той влизаше по съвсем различен начин и тя изстена. Бедрата му започнаха да се движат и в такт с тласъците той пъхаше и вадеше език от устата й.

— Том — прошепна тя, взря се в черните му очи.

— Обичам те — каза той и пак се плъзна в нея.

Повтаряше го отново и отново, докато се тласкаше в нея, целуваше я, държеше я, прегръщаше я.

— Обичам те, Амбра Винтер…

Затвори очи, страстта я заслепяваше. Той я целуваше меко по устата, шията, гърдите, под ухото, шепнеше любовни думи. Тя беше толкова близо. Следваше всяко нейно движение, не отместваше очи от нейните, държеше я здраво, стабилно. Амбра усети как краят приближава, вгледа се в очите на Том и се предаде на оргазма, който я заля като прилив, като горещ взрив. Очите й се насълзиха, тялото се разтрепери и той прошепна името й и също свърши, дълбоко в нея, бавно, интимно. Ръцете му я стиснаха силно, зарови лице в шията й, целуваше я, ближеше, шепнеше. Тя затвори очи, вдиша аромата му, не искаше да плаче, но беше така разтърсена от всички емоции, че от гърлото й се изтръгна ридание.

— Не знам дали краката ще ме удържат — прошепна накрая.

Нетренираните й бедра бяха започнали сериозно да треперят от необичайната поза, но същевременно тя искаше да остане така, покрита от тялото му, изпълнена от него, близо, кожа о кожа, гърди о гърди. Вместо да я пусне, Том я вдигна на ръце, леко несръчно, и внимателно я пусна на дивана.

— Не отивай никъде — заръча й.

Том огледа задоволената си жена, след което отиде някъде, донесе малка кърпа и й я подаде. Взе новото одеяло, което беше купил — онова, което му напомняше за нейния апартамент в Стария град, и я зави.

— Благодаря — усмихна му се тя.

Беше готов да свали луната и звездите за тази усмивка. Боже, колко беше близо до това да я загуби, любовта на живота си, своята половинка! Но сега тя беше тук, при него. Беше жива и каза, че го обича, и нямаше никаква причина да мисли за всичко, което можеше да се обърка. На два пъти бе спасил живота й. Но в действителност тя беше тази, която спаси него.

— Искаш ли да хапнем? — попита Том, все така развълнуван.

Преди Амбра той изобщо не беше жив.

Тя се изтегна като котка.

— Вече се боях, че няма да предложиш.

Преди да отиде в кухнята, той хвърли един поглед през рамо към нея — жената, излегната на дивана му. Докато довършваше готвенето, Амбра дойде при него, увита в одеялото. Сключи ръце през кръста му, опря буза върху гърба му.

— Ухае божествено — похвали го тя.

Той извади салата и хляб. Гледаше я как поглъща храната, наслаждаваше се на простичкото чудо тя да е тук, при него.

Скоро щеше да й каже, че е решил да се присъедини към Матиас и екипа му за спасяване на нацията. Амбра защитаваше демокрацията по свой си начин, той щеше да го прави по свой. Щеше да превърне тази част на света в по-безопасно място, за да могат такива като нея да вършат каквото трябва да се върши. Да дават глас на онези, които трябваше да бъдат чути.

Но първо щяха да се нахранят, после щеше да я сложи в леглото, да бди над нея, да й дава каквото пожелае — десерт, сън, секс, гореща вана. Каквото пожелаеше или й потрябваше. Това беше главната му задача.

Историята щеше да завърши както трябва.

Щастливо.