Само един риск

21

Остатъкът от вечерта не се оказа толкова неловък, колкото Том очакваше.

Беше още по-неловък.

Докато Матиас поднасяше десерта и Том правеше кафето, Амбра почти не обели дума. Тя помогна да наредят на поднос чашите, които Матиас извади, и когато отиде да вземе мляко, се спря неподвижно пред вратата на хладилника. Том видя, че гледа снимката му с Елинор от десетата им годишнина в дома на нейните родители. Снимката беше стара. Беше се озовала случайно в багажа му и той я залепи с магнит за хладилника и после я забрави. Искаше му се Амбра да не я беше видяла.

Тя отвори хладилника, извади млякото и бутна вратата.

— Хубава снимка — подхвърли уж небрежно.

Дали беше искрена? Тонът й беше рязък. Той самият се чувстваше объркан.

— Какво си гукате двамцата? — подвикна Джил откъм масата.

Амбра взе подноса.

— Престани — изсъска на сестра си и отиде в дневната.

Том остана загледан подире й. Не се беше представил много добре.

Том сложи още една цепеница в камината и се върна на канапето. Ако Джил и Матиас не приказваха и не се смееха без спиране от кафето насам, остатъкът от вечерта щеше да мине в пълна тишина.

— … и той смърка кокаин цяла сутрин и пропусна прякото предаване. Но всички лелки си падат по него, затова сега е програмен директор на първи канал.

Джил наклони глава и доколкото Том можеше да прецени, Матиас беше искрено запленен от безумните й дрънканици за шведските знаменитости. А може би пък наистина беше вълнуващо да слушаш клюки направо от извора. Просто на Том му беше трудно да се съсредоточи. Той гледаше Амбра, която седеше свита в един ъгъл на дивана и слушаше с разсеяно изражение. Вероятно вече беше чувала повечето истории на Джил. От време на време кимваше учтиво на някоя реплика на Матиас, но беше очевидно, че се е затворила в своя свят.

Джил каза нещо, което Том не чу, а Матиас се засмя високо.

— Още кафе? — предложи Том и вдигна каната към Амбра.

— Не, благодаря, няма нужда — отвърна тя.

Гласът й беше пресилено учтив. Усмихна се сковано и Том не можа да измисли какво повече да я пита.

Матиас пак избухна в смях на нещо, казано от Джил, а Амбра имаше вид, че й се ще да е на хиляди километри оттук. Том не я винеше. Беше се държал като идиот. Сякаш за момент си изгуби ума. Химична реакция, която не успя да овладее. Но горещата й благоуханна кожа под пръстите му, онези тихи приглушени стенания от удоволствие, които издаваше — това го накара да я целуне. И оттам тялото му започна да мисли само — за нещо повече от целувка. Например какво ли ще е да вдигне Амбра от плетения стол, да усети ръцете й около врата си, краката й около кръста си, бавно да разтвори халата й, да проникне, кожа върху кожа, да я обладае срещу стената, върху масата.

Някъде при появата на тези мисли трябваше да спре да я масажира, разбира се. Вместо това обаче се наведе към привлекателната й уста, без да помисли за последствията. Той, който никога не предприемаше нищо, без да има три резервни плана, се беше навел да целуне Амбра Винтер без капка мисъл за всичко, което можеше да се обърка. Не можеше да повярва. Никога не беше вярвал, че човек може да има чувства към две жени едновременно, това бяха просто лъжи от страна на мъже, които търсят извинение да изневерят. Том обичаше Елинор, беше дошъл чак тук, за да си я върне.

Амбра беше привлекателна, в това нямаше съмнение, но той беше срещал красиви жени и преди. Обикновено нямаше проблем да отделя моментното привличане от дългосрочните цели. Никога не беше изневерявал на Елинор, до ден-днешен.

И точно тук се коренеше проблемът, поне за него. Никога не беше предавал жена си. Да, веднъж преди много години бяха скъсали за известно време и тогава той — точно както предполагаше Елинор — имаше няколко случайни връзки. А и не беше девствен, когато се запознаха. Имаше няколко сексуални преживявания в младостта, които определено не би искал да пропусне. Но откакто хормоните от пубертета се успокоиха, никога не беше позволявал страстта или похотта да го направляват. Като командос беше гъвкав, такава беше самата идея на това да си елитен войник — да се приспособяваш и нагаждаш, но той не се поддаваше на случайни импулси. Да му се не види, не получаваше случайни импулси. Поне докато не срещна Амбра Винтер.

— Амбра, нали и ти имаш такива? — чу гласа на Джил.

— Извинявай, не слушах, за какво говорите.

— Интернет хейтъри — обясни Джил.

— Джил разказваше какви гадости търпи в инстаграм — додаде Матиас.

Амбра кимна:

— Тормозят всички, и журналисти, и артисти, но жените страдат най-много. Ако си и млад, направо ти стъжняват живота.

— Но какво се прави по въпроса? — попита Матиас с бръчка между веждите.

— Борбата срещу заплахите и омразата срещу жени не е приоритет на властите — отвърна Джил примирено. — Имам един трол, който постоянно заплашва да ми нареже гърдите и да ме изнасили. За последно с чук и счупена бутилка. Полицията не ми обръща внимание, вече дори не им се оплаквам.

— И при теб ли е така, Амбра? — попита Матиас.

— Да. Някои са груби. Повечето пишат редовно.

— А какво казват началниците ти? — попита Том.

Той се понадигна, облегна ръце на бедрата си и я погледна сериозно.

Тя сви рамене в жест, който можеше да означава всичко. Нима я заплашваха? В такъв случай той с удоволствие би си поговорил с негодниците. За предпочитане с помощта на бухалка.

Амбра се сви още повече в ъгълчето на дивана със сгънати крака и скрити в ръкавите на пуловера ръце.

Том стана, донесе одеяло и й го подаде.

— Благодаря — прие го тя и го метна на краката си.

Косата й отдавна беше изсъхнала и беше по-къдрава от когато и да било. В момента изглеждаше невероятно млада, повече като тийнейджърка, отколкото като журналист от най-големия вечерен вестник в страната. Цялата беше изтъкана от контрасти. От една страна, циничен репортер, който отразява убийства, природни бедствия и социални неправди. От друга — млада жена, която никога не е стъпвала в сауна и не е виждала Северното сияние. Той остави чашата с кафето, прищя му се да се сети какво да каже.

Амбра се наведе над масата и взе телефона си, за да избегне погледа на Том поне за малко. Джил пак зацвили щастливо и Матиас се усмихна широко. Тази вечер започваше да става нетърпима. Тя наистина се стараеше, но настроението й се беше развалило непоправимо. Опита се да привлече вниманието на Джил, да й покаже, че иска да се прибира, но Джил беше твърде заета да флиртува с Матиас. Боже, не млъкваха! Телефонът изпиука и тя прочете новината, която беше получила.

— Станало ли е нещо? — попита Том и на нея й се прииска да не настръхва всеки път, като чуе дълбокия му глас.

Тя кимна и остави телефона.

— Тежка катастрофа в Сконе.

— Да, долу времето било ужасно.

— Да.

— А и тук пътищата са в лошо състояние.

— Да.

Разговорът беше идиотски — все едно са непознати, които си бъбрят в асансьор или нещо такова. Амбра си мислеше за снимката върху хладилника. Том извърна очи и тя се сви още повече под одеялото, искаше й се да събере смелост да обсъдят станалото преди малко. Какъв е етикетът, след като си се целунал с някого? И какво всъщност правеше Том Лексингтън? Дали пък не беше играч? Изглеждаше съвсем свестен, но пък я беше целунал най-неочаквано и държеше снимка на Елинор в кухнята си — и Амбра не разбираше нищо. Изобщо имаше ли нещо между тях, или не? Той съзнаваше ли какви разнопосочни сигнали й изпраща? Пък и тя самата… как изобщо се беше забъркала в такава странна ситуация? Изгледа кръвнишки Джил, която тъкмо качваше хилядната си снимка в инстаграм, този път с боровинковия чийзкейк на Матиас.

Фрея, която дремеше пред камината, надигна глава, изправи се и отиде да подуши Джил, продължи към Матиас, който беше зает да изтърсва нещо от рамото на Джил. След това кучето се приближи до Амбра, подуши одеялото и накрая седна в краката на Том с умолително изражение.

— Ще я изведа — обяви той и определено изглеждаше благодарен, че си е намерил повод да се махне за малко.

Докато Том беше навън с Фрея, Амбра обикаляше из дневната, а Джил разправяше за някакво британско токшоу, в което участвала. Амбра тъкмо беше взела една книга и четеше текста на корицата, когато чу Том да стъпва тежко в антрето, а Фрея дотича обратно в стаята. Дойде право при нея. Козината й беше студена.

— Хубаво ли беше навън? — Амбра почеса Фрея зад ухото.

Кучето затвори очи, явно му беше приятно, затова тя продължи да го чеше. Вдигна очи и видя, че Том я гледа.

— Става късно — промърмори тя.

Той не отговори.

— Джил, дали да не се обадим на Лудвиг? Да дойде да ни вземе?

— Вече? — изненада се Джил.

— Ще ставам рано.

Като по чудо беше успяла да се добере до върнат билет за Стокхолм и точно сега копнееше по-силно от когато и да било да напусне тази част на света.

— Кога ти е полетът?

— Следобед, но преди това трябва да работя.

Чиста лъжа.

Джил направи кисела физиономия.

Амбра уморено поклати глава:

— Може ли да тръгваме?

Джил се обади и след петнайсет безкрайни минути каза:

— Ето го.

Слава богу!

Сбогуваха се в антрето. Матиас помогна на Джил с мантото, Том държеше палтото на Амбра и тя припряно пъхна ръце в ръкавите и се отдръпна веднага. Всички размениха няколко бързи прегръдки и след това двете най-сетне излязоха навън.

Амбра се тръшна на задната седалка в колата. Облегна чело на прозореца. Беше грохнала.

— Защо се държа толкова странно? — попита Джил, докато сочеше пътя на Лудвиг.

— Уморена съм — отвърна Амбра уклончиво.

Наистина беше уморена, уморена от цялата тази авантюра в Кируна. Копнееше да се прибере у дома, към ежедневието, към редакцията. Веднъж да си отиде вкъщи, щеше да се опита да тръгне по срещи, обеща си го. Нормални, обикновени, необвързани мъже.

— Аз пък си прекарах чудесно. Бяха много готини. Или поне Матиас. Ти се държа страшно студено с Том. Какво всъщност стана между вас?

Амбра я изгледа кисело:

— Изненадана съм, че въобще си забелязала нещо. При цялото това флиртуване с Матиас. Нали каза, че нямате нищо общо?

— Нямаме. Това беше безобиден флирт. За какво се цупиш? Какво очакваше?

— Не знам.

— Сама каза, че той си има момиче.

— Бивша — напомни и тя. — Която има гадже.

— Да, да, да, мен ако питаш, по-добре ти е без него. Вярвай ми.

Как само мразеше Джил да прави така — да й казва как да се чувства!

— Не може ли поне няколко минути да ме оставиш да тъгувам, преди да почнеш да ме агитираш да гледам позитивно?

— Никой мъж не заслужава тъгуване. — Джил изглеждаше искрено учудена.

Тя удари длан по облегалката на шофьора:

— Лудвиг! След малко трябва да завиеш!

— Знам. Още имам джипиес — отвърна Лудвиг кисело.

— Свий тук — размаха ръка Джил.

— Знаааам.

Амбра се помъчи да не слуша постоянното им джафкане, загледа се през прозореца към превитите от снега клони, които профучаваха покрай тях. Колата беше голяма и топла, но навън си беше същинска пустош.

Определено щеше да загърби тази история. Веднага. Така или иначе, нищо не се беше случило, повтаряше си тя, докато оставяха километър след километър гора зад гърба си. Всичко си беше както обикновено. Нямаше никаква причина да чувства поражение. Нямаше никаква причина да бъде разочарована. Може би просто не беше доразбрала нещо и в момента Том и Матиас обсъждаха колко е досадна. Оставаше й само да продължи напред. Стегни се, Амбра.

Мразеше този израз. Точно него употребяваха приемен родител след приемен родител, когато тя паднеше, когато се удареше, когато някой я блъснеше, когато беше нещастна. „Стегни се, Амбра. Избърши сълзите, Амбра. Не й обръщайте внимание и ще спре.“

Джил беше права, просто трябваше да забрави тази история.

Точно така щеше да постъпи. Само първо да разбере как се прави. Как игнорираш чувствата си, желанията. Как игнорираш болката.

Стегни се, Амбра.

Тя облегна чело на прозореца и се загледа в гората — тиха, тъмна, заплашителна.