Само един риск

ЕПИЛОГ

Около година по-късно

Амбра отново беше в Норботен. Този път още пò на север — в Абиско. Тук се събираха полярни изследователи, планинари и любители на снега от цял свят. Тук беше и тя.

Беше тъмно, едва няколко звезди светеха в иначе черното небе. Ако присвиеше очи през прозореца, можеше да различи Лапортен, величествената U-образна долина в далечината. А далеч над нея, на върха на планината Нюоля, се издигаше „Аурора Скай Стейшън“, едно от най-добрите места в света за наблюдение на Северното сияние. По това време на годината, с дълбокия над метър сняг и арктическите температури, дотам се стигаше само с въжена линия.

Около целия „Абиско Маунтийн Лодж“, хотелът, където в момента се намираше Амбра, персоналът беше наредил стотици лампи, направени от чист лед. Блестяха на фона на снега като звезди, спуснали се на земята. Беше толкова красиво, че чак болеше. Тя се извърна от прозореца и погледна към стаята.

— Притесняваш ли се? — попита Джил.

Тя стоеше пред едно от двете големи огледала в стаята и си оправяше деколтето. Роклята й беше шведска висша мода, специално ушита за нея, изглеждаше като че ли е на церемонията за Оскарите.

Амбра погледна бляскавата си сестра:

— Притеснявам се най-вече да не ослепиш някого с роклята си. Не можа ли да избереш нещо малко по-дискретно?

Джил махна с ръка:

— Тази ми е дискретната версия. Не се безпокой, това е твоят ден, никой няма да те засенчи. — Тя надигна бюста си, който изпълваше лъскавия плат. — Надявам се — добави тихо.

Амбра се огледа в другото огледало. Нейната рокля беше от две части. Белият сатен на полата блестеше с тежък и скъп блясък. Горната част беше от тясно снежнобяло жарсе, плат, който й стоеше като втора кожа. Двете части се събираха на талията с широка копринена лента, която завършваше с панделка на гърба. Скрити в коприната бяха две джобчета. Беше едновременно модерна и романтична. И несъмнено най-красивата дреха, която някога е обличала.

— Нали не съжаляваш, че избра зимна сватба? — попита Джил, извади телефона си, разроши си косата и си направи безброй селфита.

— Не, но съжалявам, че не ти забраних инстаграма.

— Стига си опявала. Вместо това дай малко клюки. Имаше ли нещо драматично, или всички се държат прилично?

— Като цяло мина добре — отвърна Амбра, докато се въртеше, за да разгледа полата си.

Шейсетте гости бяха долетели с хеликоптери от летището в Кируна. Бяха се забавлявали с топене в горещи басейни, разходки с моторни шейни и каране на ски. Някои бяха отишли с хеликоптер до връх Кебнекайсе, други се отдадоха на риболов в лед. Снощи всички вечеряха в „Аурора Скай Стейшън“. Когато към два часа Амбра най-сетне отиде да си легне, бендът още свиреше. Едната сестра на Том много държеше да дава съвети за отглеждане на деца, някакъв братовчед говореше само за опасностите от пластмасата, а Грейс беше започнала разгорещен спор за смъртното наказание с един от приятелите на Том от армията, но като изключим това, настроението беше спокойно и приятно, както се беше надявала. Джил пристигна чак днес, което също допринесе за цялостното спокойствие, помисли си тя предателски, докато слушаше тихата глъч откъм гостите, които търсеха местата си в съседното помещение.

Всички хора, на които държеше, бяха тук. Елса с новата си приятелка. И със сина си, социалния работник. Симоне и Сири, които Амбра беше спасила от къщата, заедно с майка си. Неколцина колеги от вестника. И новото й семейство, разбира се. Все още й беше трудно да привикне с мисълта, че вече има семейство — майката на Том, сестрите, братовчеди и всякакви роднини.

Джил отпусна ръка на бедрото си и подхвърли нехайно:

— Дали да не пообиколя между гостите? Онзи Александър де ла Грип е суперсекси. Може да проверя дали не му трябва нещо.

— Стой тук, стръвнице, ти си ми шаферка. Остави Александър на мира.

— И без това има очи само за жена си и децата. Щеше да е сладко, ако не беше толкова дразнещо.

— И ако ти нямаше гадже. Матиас, нали го помниш — подхвърли Амбра.

— Вярно.

Иззад вратата се чу бебешки плач и Джил вдигна вежди. Беше пълно с деца. Александър и Изабел бяха довели Мариус и новороденото си бебе. Наталия и Дейвид дойдоха с близо двегодишната Моли. Някои от другите гости също имаха деца на различни възрасти. Точно това искаше Амбра — весела и оживена сватба. В началото й се струваше добра идея, но сега пробуди нежелани емоции.

— Какво има? Защо въздишаш така? — попита Джил, която през последната година беше започнала да забелязва чувствата на околните. И промяната никак не беше лоша.

Амбра не отговори веднага. Вместо това погледна очите си в огледалото. През годината си беше пуснала по-дълга коса. Фризьорът беше хванал къдриците й от едната страна с шнола във формата на снежинка. Беше простичка и красива прическа, роклята беше като сън и дори гримът й стоеше добре. Чисто обективно погледнато, никога не беше изглеждала по-красива. Приближи се, взря се в лицето си. Беше толкова странно, че отвън не си личеше — всичко, което носеше вътре в себе си. Макар че всъщност беше същото за всеки човек. Например Александър и Изабел, които стояха в съседната зала със съвършеното си семейство, също носеха белези от миналото. Изабел й беше доверила как се тревожат от все по-суровия обществен климат. Как Мариус — милият добър Мариус — бил изложен на расистки обиди. И Наталия и Дейвид Хамар — тази преуспяла двойка, която сякаш притежаваше всичко — бяха преживели спонтанен аборт едва преди няколко седмици. Страдаха толкова силно, че до последния момент не беше сигурно дали ще дойдат на сватбата. И Джил, богинята, звездата, обожавана от всички, носеше толкова дълбоки рани в душата си, че й беше трудно да повярва, че Матиас наистина я обича. Животът не е само онова, което личи на повърхността. Животът е сложен и крехък.

Джил дойде при нея, този път сериозна, и сложи ръце на раменете й.

— Амбра, какво има? Пребледняла си. Станало ли е нещо? До теб съм, знаеш го, нали? Ако искаш да се откажеш и да се прибереш у дома, така ще направим. Веднага. Знаеш, че според мен той и без това не те заслужава.

— Откачалка! Не искам да се отказвам — отвърна Амбра, но гласът й потрепери.

Джил я стисна по-силно и Амбра долови паника в очите на сестра си. Вечно подготвени за катастрофа. И двете бяха такива и едва ли някога щяха да го преодолеят напълно. Бяха твърде наранени, твърде добре знаеха колко бързо може да се преобърне всичко.

— Какво има тогава? Плашиш ме. Да не умираш?

Очите на Джил се напълниха със сълзи. Ноктите й се забиха в жарсето на роклята.

— Не умирам — бързо я успокои Амбра. — Честно. Извинявай, че те уплаших.

Джил отпусна хватката си. Въздъхна.

— Да му се не види, изкара ми ангелите. Кажи сега.

Амбра се обърна, застанаха лице в лице.

— Том иска деца.

Джил мълчеше.

— А ти не искаш ли? — попита накрая.

Амбра сведе глава, не можеше да погледне Джил в очите. Почти прошепна:

— Ами ако не мога да бъда майка? Ако не знам какво да правя?

Никога досега не се беше престрашавала да го изрече на глас. Но тази мисъл винаги я беше измъчвала, а през последните месеци се беше засилила. Тя, със своето детство, как би могла да даде всичко необходимо на едно дете?

— Глупаво ли се държа според теб? — попита.

— Много. Слушай ме сега. Ще бъдеш страхотна майка. Чуваш ли? Ти защитаваш невинните. Боже, нали спаси живота на онези момичета, освен това си имаш мъж, който боготвори земята, на която стъпваш.

Амбра кимна:

— Том ще бъде добър баща.

— Да, едва ли ще побърка децата ви твърде много — съгласи се Джил. — А сега престани да се самосъжаляваш. Идеята е това да е най-щастливият ден в живота ти.

Подаде й носна кърпичка, Амбра я взе и си издуха носа. В този момент на вратата се почука и Том влезе.

— Как върви?

Дявол да го вземе! Беше ужасно хубав.

— Амбра размисли и иска да отмени сватбата — заяви Джил.

Лицето на Том не трепна.

— Матиас сваля една от сервитьорките.

Очите на Джил проблеснаха и тя се насочи към вратата.

— Ще го убия — каза твърдо.

— Ама той те бъзика, не схващаш ли? — извика Амбра с едва сподавен смях.

Джил изгледа Том сърдито:

— Как да се сетя, като се има предвид, че той няма капка чувство за хумор.

— Е, имам безброй други качества — сви рамене Том.

— Вярно е — намеси се Амбра, погледна гривната на ръката си.

Когато я е изнасял от горящата къща, Том беше спасил и кутията й. „Ти я беше стиснала с всички сили и предположих, че е важна“, обясни той. В кутията откри любимата късметлийска гривна, която бащата на Амбра подарил на майка й при раждането. Тя раздвижи ръка и мънистата издрънчаха.

Жален звук привлече вниманието на Амбра. Фрея беше застанала до Том и виеше трагично.

— Не харесва венеца — обясни Том.

На врата на Фрея имаше венец от бели и зелени цветчета, същите цветове като букета на Амбра и жилетката от костюма на Том. Изглеждаше крайно нещастна. Погледна Амбра умолително. Махни го, сякаш казваха очите й. Амбра почеса кучето под брадичката.

— Скоро — прошепна.

— Ако не си се отказала, да започваме. — Том пристъпи към нея.

Тонът му беше шеговит, но тя видя облака на безпокойство, който мина по гладко избръснатото му лице. Черните очи се впиха в нейните и едва не й секна дъхът. Това беше важното. Не рокли и свещи, и цветя. Това. Любов на живот и смърт. Вярност. Преданост. Това беше мъжът, който влезе в горяща къща заради нея, който спаси живота й два пъти. Който би жертвал живота си за нея, който никога не би я предал.

— Не съм се отказала — каза тя твърдо.

Том пристъпи към нея й и я целуна, жадно, доминиращо, сякаш за да се увери, че говори сериозно. Амбра отвърна на целувката, притисна се към гърдите му, новия му твърд костюм, придърпа го към себе си, докато се замая, разгорещи, задъха.

Джил изстена умилено.

Фрея се присъедини с вой.

Том се усмихна:

— Какво ще кажеш? Да идем ли да се оженим?

Тя кимна и протегна ръка към него.

Пред семейството им, приятелите и официалното лице Том внимателно сложи диамантения пръстен на тънкия пръст на Амбра. След това вдигна ръка и Амбра постави гладката халка на неговия пръст. Очите им се срещнаха и макар залата да беше пълна с хора, съществуваха само те двамата.

— Вие влязохте в брачен съюз и го потвърдихте пред тези свидетели — съобщи официалното лице тържествено.

Том въздъхна. Вече беше официално. Амбра беше негова. И той беше неин. Най-сетне. Целуна я, докосна с уста меките устни, усети, че тя се усмихва. Гостите се смееха, аплодираха и свиреха с уста. Прозвуча музика и Джил Лопес запя най-новата си песен в тяхна чест. Беше вълнуваща сълзлива балада, песен за обичта между две сестри, суперхит, който Джил написа след сдобряването им и който оглавяваше класациите цяла есен.

Том стисна ръката на Амбра.

— Добре, че не привлече цялото внимание — прошепна Амбра.

— Тя те обича — отговори той.

— Да.

— И аз те обичам.

Тя стисна ръката му и облегна глава на рамото му. Неговата съпруга.

Дълго след вечерята, речите, тортата и сватбения валс Том и Амбра стояха насред дансинга. Около тях всички танцуваха, но те стояха почти неподвижно, плътно един до друг, целуваха се нежно, бъбреха си, докосваха се.

— Танцува ли ти се още? — попита Том тихо.

Амбра поклати глава. Нежната коса го гъделичкаше по носа. Той беше решен сватбеният й ден да мине точно както тя искаше. Но вече копнееше да остане насаме с нея.

— Искаш ли да си поговориш с още някого? Джил? Елса? — предложи той.

— Не особено. Толкова говорих, че пресипнах.

Това реши въпроса.

— Тогава да изчезваме.

— Къде отиваме? — попита тя, докато се измъкваха от залата.

Роклята й шумолеше тихо.

— Сложи си това — обърна се той към нея, когато стигнаха изхода.

Наметна й дебело зимно яке, уви шал около врата й и й подаде плетена шапка, която тя внимателно сложи върху къдриците си.

— Навън ли ще излизаме? На високи токчета съм — възпротиви се тя.

Но очите й блестяха от любопитство. Такава беше неговата съпруга. Вечно любопитна. Обу топлите ботуши, които той й подаде.

— Ела.

Студът ги обгърна, когато Том отвори вратата. Посрещна ги кучешки лай.

— Кучешки впряг! — възкликна Амбра.

Чакаше ги впряг с подскачащи, лаещи сиви и бели кучета. Той й помогна да се качи между животинските кожи.

— Колко е красиво! — промълви тя.

И наистина беше красиво. Звездите по небето и ледените лампички покрай целия път, чак докато водачът на шейната подвикна на кучетата да спрат. Амбра потрепери и вдигна глава към планината.

— Наистина ли ще се качим горе?

Той кимна.

— Сега ще стане студено — извини й се.

Тя се качи на лифта, той я уви в кожа, седна до нея и я хвана за ръка. Въжената линия тръгна безшумно. Оставиха осветения хотел и проблясващите лампички зад гърба си, изкачваха се все по-нависоко и по-нависоко, докато не стигнаха върха на планината. Студът тук горе беше убийствен и те пробягаха, ръка за ръка, краткото разстояние до станцията.

— Само ние ли сме тук? — попита тя, като влязоха.

— Да.

Беше наел цялата станция за нея, за тях. Той окачи връхните им дрехи, докато тя се оглеждаше. Стаята беше семпла, тук гледката беше главното. Погледна кожите на пода пред прозорците, запалените свещи и пръснатите розови листенца. Изгледа го:

— Розови листенца?

— Прекалих ли? — попита той.

— Малко — усмихна се тя и очите й проблеснаха.

Отиде до прозореца и долепи нос до стъклото.

— Сякаш гледам целия свят.

Гласът й беше тих, почти благоговеен. Милиони звезди грееха в небето, от всички страни се виждаха планини, а над тях се простираше безкрайният космос. Том застана зад нея, целуна я по врата, усети как тя потръпна. Плъзна ръка по гърба й, докосна малките копченца, наведе се и я целуна по рамото. Разкопча едно копче и пак я целуна и така докато всички копчета бяха разкопчани и тя задиша учестено и плитко. Том откри откъде се отваря полата, разкопча я. Смъкна я с едно-единствено плавно движение и тя се разстла като море от плат в краката й. Не носеше фуста. Само бельо. Том дълго я гледа.

— Скъпа? — попита накрая.

Не знаеше какво точно беше очаквал от бельото й, може би малко дантела, може би дори се беше надявал на онези старомодни комплекти с телени копчета, които бавно да разкопчае. Но това?

— Да?

— Наистина ли носиш дълги гащи под сватбената си рокля?

Тя кимна доволно.

— Вълнени. Суперудобни. Ти няма ли да се съблечеш?

Помогна му да си свали дрехите, а той смъкна дългите й гащи. Пусна ги върху кожите на пода и тя се кикоти чак докато ръката му не се плъзна между краката й, тогава рязко пое въздух. Той коленичи пред нея, целуна корема й. Смъкна й бикините, които все пак имаха малко дантелки отстрани. Пак я целуна, промълви нещо върху топлата кожа и я целуна, пак и пак, докато тя не застена.

Онази нощ Северното сияние огряваше небето над Абиско по рядко виждан начин. Всъщност мнозина твърдяха, че това беше абсолютно необикновено зрелище. Може би най-грандиозното някога. Такова, за което писаха по вестниците и за което гостите на сватбата дълго щяха да говорят. Амбра и Том обаче изобщо не го видяха. Те бяха заети с друго.