45


Амбра гледаше със смъдящи очи монитора и се мъчеше да се съсредоточи върху новинарския поток. Всъщност днес трябваше да има свободен ден, но Грейс притеснено я помоли да работи извънредно и тя не можа да откаже. Сега обаче започваше да усеща колко малко е спала през последните нощи. В редакцията винаги беше стресиращо, но при толкова болни колеги почти не й оставаше време да иде до тоалетна или да се нахрани, по цял седеше пред компютъра и поглъщаше кофи кафе. Искаше й се поне да хапне нещо на крак, но дори за това не намираше време. Чакаха я три статии за написване и към двайсет и пет телефонни разговора и съобщения, на които да отговори. И нито едно от тях не беше от Том.

Беше отговорила припряно на вчерашния му есемес и след това не му се обади, а и той повече не я потърси. Опитваше да се убеди, че това ни най-малко не я безпокои, но безуспешно. Ами ако се беше отказал? Дали не съжаляваше, че я покани на партито в петък? Трябваше да му пише, може би да му звънне, само да…

Дисплеят на телефона светна и тя го погледна, надяваше се да е той. Но не беше Том, съобщението беше от Елса:

Днес видях Есаяс. Говореше с някакъв мъж. Направих снимка. Мога ли да я изпратя с есемес?

Амбра й изпрати възможно най-подробни инструкции и след миг получи снимката.

Знаеш ли кой е? Прилича ми на тв детектив.

Амбра се вгледа в размазаната снимка на висок, облечен в черно мъж, която Елса й прати. Никога не го беше виждала.

Не. Но, Елса, бъди внимателна. Не се натоварвай с това.

Ами ако нещо се случеше с Елса? Все пак беше кажи-речи стогодишна.

В отговор Амбра получи усмихнато личице.

Пак се взря в снимката на мъжа. Беше размазана, не се виждаше добре, той беше извърнат настрани. Можеше да бъде всеки. Но нещо в позата му размърда мозъка й. Дали беше възможно да го намери по снимката? Тъкмо включи и това в мисления си списък с „Неща, за които трябва да намеря време“, когато забеляза, че Оливер Холм върви към бюрото й.

Ъгълчето на устата му беше извито в усмивчица, а широките рамене, лъскавата коса, пружиниращата походка го караха да изглежда като принц от филм на „Дисни“. Изглеждаше добре, доста жени го заглеждаха, докато минаваше покрай тях с бицепсите си и идеално преценената небрежност на дрехите. Всъщност и някои от мъжете.

Оливер се спря на две-три бюра от нея. Амбра видя с крайчеца на окото, че разменя няколко думи с един от шефовете на редакции. Изсмяха се високо, Оливер прокара ръка през косата си и в отговор на думите си получи потупване по гърба. После извика „чао-чао“, направи още две крачки и пъхна глава в офиса на „Разследвания“. Амбра не можеше да се сдържи да не подслушва. Чуваше само тихо мърморене. Опита се да се съсредоточи върху работата, но беше невъзможно. Какво толкова имаше да приказва с тях?

— Супер, до скоро! — каза той силно и Амбра побърза да се вторачи в компютъра и да се преструва, че не го вижда.

Оливер продължи нататък, движеше се през офиса като завоевател, като някой, който е ударил джакпота и само чака да си получи парите.

Ако Амбра имаше смъртен враг, това беше Оливер Холм.

Той приближаваше към бюрото й, тя наведе глава още по-ниско към компютъра, все едно буквите на екрана съдържаха отговора за смисъла на живота.

Отмини, отмини, отмини.

Оливер се спря.

Естествено.

— Как върви, как върви? Пописваме си?

Амбра не отговори, само го изгледа, искаше й се да каже, че той просто е тъпо русо парче. За съжаление, беше твърде умен за това.

— Реших, че ще искаш да знаеш, че съм хванал страхотна история. Сега бях при момчетата от „Разследвания“ и им разправих, направо побесняха от кеф. Ами ти? Да не се занимаваш с някой от сълзливите си социални репортажи? Малко емоции за домакини?

Оливер плъзна поглед по записките на Амбра, където беше отбелязала с големи букви „Социални грижи“.

Тя обърна бележника с лицето надолу.

— Тук всичко е наред. Ами ти, напоследък да си черпил шефа с цигарки?

Оливер се ухили:

— Хайде, хайде, да не се цупим. Кой знае, може пък да те прехвърлят някъде другаде. — Той се засмя, все едно просто си бъбрят и се закачат.

— Да, все пак аз нямам роднини, които да ми помогнат да се издигна, затова ще трябва просто да стискам палци.

— Горкичката малка Амбра! Сигурно те боли, че все те побеждавам.

И за първи път Амбра си помисли, че Оливер може и да е прав. Може и да е по-добрият журналист. Тъкмо понечи да каже нещо затапящо, или поне да измисли нещо интелигентно, когато Оливер вдигна ръка за поздрав към някого зад нея. Тя се обърна. Беше Карщен Лундквист, експертът по въпросите на сигурността, вървеше към тях.

— Здрасти, мъжки! — ухили се Оливер.

Карщен само го изгледа над очилата, без да отговори.

— Амбра, имаш ли минутка? — попита само.

— Оливер тъкмо си тръгваше — отвърна тя и не можа да не изпита злобно удоволствие, като видя изражението на съперника си.

Карщен беше един от авторитетните мъже в редакцията, беше печелил награди, бяха го крали конкуренти, не се поддаваше на подмазване. Той си нагласи очилата и изгледа Оливер очаквателно, на Амбра направо й идваше да го прегърне. Оливер се намуси и се махна.

Карщен придърпа един стол и пак вдигна очилата на носа си.

— Мислех за онова, което ми каза.

— За Чад?

Амбра почти беше забравила, че бяха говорили преди две седмици, обяснението на Том й стигаше. Ако трябваше да бъде честна, в момента мислеше повече за секс, отколкото за война. Сега се засрами леко. А се имаше за професионалиста.

— Нещо не се връзва — започна Карщен.

— Какво?

— Случило се е нещо в района, за който говорихме. Носят се слухове. Мога да те свържа с моя човек, ако още проявяваш интерес.

— Но защо тогава никой не е писал за това?

— Всъщност ТТ писаха нещо. Но малка битка в Чад не е приоритетна задача, така да се каже. Русия, Сирия, ИДИЛ — да, Западният свят си има достатъчно проблеми.

Амбра се почеса по челото.

— Как смяташ? Възможно ли е да има шведска връзка?

— Нямам представа. Нямам и време да работя по това. Искаш ли информацията, която ти намерих?

Амбра кимна. По-късно щеше да я провери. Още една точка в списъка с неща, за които трудно щеше да смогне. Ставаше все по-дълъг.


Късно същата вечер Амбра вървеше към къщи почти разплакана от умора след няколко часа извънреден труд. Валеше сняг и тя беше така съсредоточена да не се подхлъзне на коварния тротоар, че напълно забрави да напазарува. Чак когато се катереше по стълбите, се сети, че вкъщи няма нищо за ядене. Но беше твърде уморена да се връща.

Изкачи последните стъпала и видя, че пред вратата й е оставено нещо.

Кафява хартиена торба. Поколеба се на най-горното стъпало. Първата й мисъл беше за някаква заплаха. Тя самата никога не беше получавала подобно нещо, но на няколко колежки им се беше случвало.

Предпазливо приближи торбата, наведе се, надникна вътре. Букет цветя и кошница, увита в целофан. Надали беше заплаха. С прилив на енергия тя вдигна плика, отключи вратата и забърза към кухнята, без да си сваля връхните дрехи, остави торбата на масата и започна да вади подаръците.

Оказа се кошница с деликатеси, пълна със сирена, бисквити, грозде, чери доматчета и кутийка луксозни бонбони. Букетът беше от лалета във всякакви цветове — виолетови, жълти, розови, разноцветни, двойни и единични, изобилие от цветове. Прочете картичката:


Тези цветя ми напомниха за твоя апартамент — цветове и радост.

Чакам с нетърпение петък.

Не се пребивай от работа.

Том


Това беше идеалният подарък. Перфектен. Личен, луксозен, грижовен, без да е прекален или нахален. Тя напълни ваза с вода и натопи цветята. Отвори едно от сирената, отряза дебело парче и го сложи върху наръсена със сол бисквитка. Облиза си пръстите, отнесе цветята и кошницата в хола, нареди всичко на масичката и после се върна в антрето да се съблече.

Докато вечеряше и гледаше цветята си, не можеше да загърби мисълта, че ако Том не иска нищо сериозно, значи е избрал грешна тактика. На нея това й се струваше като нещо повече от случайна връзка, повече от флирт. Дали той го съзнаваше? И дали изпитваше същото?

Загрузка...