Само един риск

12

Амбра стискаше очи, отказваше да ги отвори. Ако лежеше, без да помръдва, може би пак щеше да заспи.

Не се самосъжалявам, рече си. Да се изложиш не е краят на света. В живота има толкова много страхотии. Помисли за хората, болни от рак. Или онези, които бягат от войни. Или които не успяват да избегнат бомбите и глада.

Започваше да се поти. Преглъщаше и преглъщаше, докато вече не можеше да издържи, завтече се към тоалетната и стигна в последния момент, преди да повърне, превита над чинията.

След това се отпусна на леденостудения каменен под.

Макар и на света да съществуваха далеч, далеч по-лоши неща, за които да се безпокои, терзанието не я напускаше. Уф, как само искаше да бъде някой друг в този момент!

Потърка чело, изпъшка и бавно се надигна. Причерня й пред очите и се хвана за мивката, за да не падне. Изчака световъртежът да премине, после пи вода направо от кранчето, обърна гръб на отражението си в огледалото и се замъкна обратно до леглото.

Следобед трябваше пак да ходи при Елса. Дано дотогава се пооправеше. Дано и Елса изведнъж да не откажеше да говори, иначе цялото това отвратително пътуване щеше да се окаже загуба на време, пълен провал. И дано мозъкът й да заработеше дотогава. Боже, не помнеше кога за последно я е мъчел такъв махмурлук, че да няма сили за работа. Май никога.

Амбра се зави презглава и се помъчи да се сети за нещо по-лошо от това да те отреже мъж пред хотелската ти стая на Бъдни вечер. Не измисли нищо. Целувката. О, боже, целувката! Том умееше да се целува, а това само влошаваше нещата. Тя изстена под завивката. След няколко дни сигурно щеше да забрави всичко, но точно сега й се искаше — желаеше го с цялото си сърце — да може да върне часовника назад, за да промени всяко свое решение. Щеше да прекара Бъдни вечер сама, затворена в хотелската си стая, изобщо нямаше да се разприказва с Том Лексингтън в бара. Никога нямаше да усети привличане и да изпита желание, никога нямаше да си въобрази, че чете същите пориви в неговите очи.

Отметна завивката. Нуждаеше се от чист въздух. И хапче за главоболието. Осъзнаваше, че в дългосрочен план станалото не играе никаква роля. И несъмнено някога в бъдещето щеше да срещне мъж, който не я намира за толкова отблъскваща, че да откаже, когато тя му се предлага и се притиска в него. На интелектуално ниво знаеше това. За жалост, точно в този момент интелектът й не беше във върхова форма, затова терзанието и срамът имаха възможност да се развихрят. Тя разтри очи. Така, планът беше да вземе душ, да намери хапче за глава, да изпие цяла кофа кафе и после да се подготви за интервюто. И най-важното — да забрави Том Лексингтън и всичко свързано с него.

Батерията на телефона беше паднала, затова тя се изправи с мъка, намери зарядното, прегледа туитър, инстаграм, фейсбук и имейла си, увери се, че докато е спала, не е избухнала трета световна война, след което пак се просна в леглото, докато отмине новата вълна от гадене. Веднага след интервюто щеше да отиде на летището и да се прибере у дома. Боже, как копнееше да се махне от Кируна и да си отиде в Стокхолм! Беше успяла да намери билет за един от препълнените самолети и се закле, тук и сега, никога повече да не стъпва в този град. Ако ще да я уволнят. Работата беше всичко за нея и тя търпеше какво ли не, но снощи беше ударила дъното и нямаше накъде повече.

Отпусна се и зачака гаденето да престане. Веднага щом й мина, се довлече до душа, изми грима и мръсотията, изплакна си косата. След като си облече чисти дрехи, се почувства една идея по-достойна и когато слезе да закуси, без да се натъкне на Том (слава Богу!), си помисли, че може би все пак ще оживее. Щеше да направи интервюто с Елса и после щеше да се махне от това забравено от Бога място.

Остави димящото кафе на масата и включи компютъра. Трудно й беше да се съсредоточи, но успя да формулира още няколко въпроса за интервюто и да прегледа записките си. След втората чаша кафе и един сандвич се почувства кажи-речи възстановена. Докато раздигнат шведската маса, терзанието беше потиснато и вече започваше да се чувства като човешко същество.

Така беше. Работата беше най-добрият й приятел.

В десет и половина Амбра изпи още две хапчета, като се надяваше стомахът и черният й дроб да издържат, прибра в сака си несесера и останалите си дрехи, увери се, че не е забравила нищо и накрая закопча чантата. Трябваше да се види с Елса в три часа, а полетът беше в осем. Понеже имаше малко време за убиване, реши да се поразходи, за да доразкара махмурлука. Сложи си плетената шапка, шала, ръкавиците и палтото, мина през регистратурата и напусна хотела през въртящите се врати.

Беше Коледа и заснежените улици бяха съвсем пусти. Нямаше нито един отворен магазин, дори будката за хот-дог при автогарата. Подметките й се хлъзгаха в снега. Една самотна шейна профуча покрай нея, някой разхождаше куче, иначе градът изглеждаше безлюден. Поне главоболието започваше да отшумява, а студеният въздух я освежаваше. Изкатери се по един хълм, гледаше витрините, трепереше. Толкова щеше да е хубаво да се прибере у дома довечера!

Но преди това щеше да е приятно да се види с Елса, Надяваше се да е в настроение за разкази и статията да се получи суперинтересна. Обеща си да напише описанието на секс лагера възможно най-уважително.

Сви по друга пуста улица, подмина розовия блок на Елса, но беше твърде рано да позвъни, затова продължи разходката си.

Със своите осемнайсет хиляди жители Кируна беше малък град и тя вече беше минала по повечето улици, затова пресече един паркинг и излезе от центъра. Започваше да се затопля.

Внезапно зърна голямата червена църква на върха на едно възвишение. Това беше една от забележителностите на Кируна, но тя я беше избягвала. Дали да се престраши и да отиде? Фасадата на църквата беше осветена и много хора се изкачваха по склона. Амбра се поколеба, но бавно последва множеството. Спря пред една информационна табела с предстоящи събития. Очакваха някакъв финландски проповедник, организираха среднощна литургия, също и… Нещо — движение, усещане, може би звук — привлече вниманието й. Бавно обърна глава. Косъмчетата на ръцете й настръхнаха, устата й пресъхна. Не смееше да погледне от страх да не я познаят. Дали се лъжеше?

Не, не се лъжеше, не и този път. Той беше. Наистина. Не беше привидение, а Есаяс Свентин от плът и кръв. Причерня й пред очите, сякаш се беше изправила твърде бързо. Той не я забеляза, макар да мина толкова близо, че почти можеше да долови противния му мирис. Но нямаше съмнение, че е той. А след него вървеше Ракел Свентин, съпругата му, с плитката и кърпата, и всичко друго.

Потта полепна по нея. Те бяха. Значи църквата още им предоставяше помещение. Сектата на лестадианците. На ненормалниците. Беше недопустимо. Не биваше да стъпват в шведската църква, камо ли да си проповядват ученията.

Амбра беше на път да се обърне — не искаше да ги вижда повече, искаше просто да избяга, — когато забеляза нещо, което отначало не беше различила в тълпата. Есаяс и Ракел не бяха сами. Между тях вървяха две деца. Тя се вторачи след тях. Кои бяха те? Внуци? Нима можеше пак да са станали приемни родители? Незнайно защо си беше мислила, че те не са поемали грижата за други сираци след нея. Та те я мразеха толкова нескрито! А и не бяха ли твърде стари? Последва ги нерешително. Оставаше й близо час до срещата с Елса.

От църквата не се чуваше музика. Това не я изненада. Музиката беше грях. Видя как двамата Свентин влизат в църквата с двете деца. Като че ли бяха момиченца. Десетинагодишни.

Амбра беше на десет години, когато Есаяс и Ракел я заведоха в църквата за първи път. Никога преди не беше ходила на истинска служба. Най-много в края на учебната година да ги заведат в някоя модерна църква със светла дървесина, вази с летни цветя и „Лятната песен на Ида“ на пианото. Винаги сама, разбира се. На всички завършвания, училищни празненства и родителски срещи. Тази църква беше червена отвън, но тъмна и черна вътре. Ниски боботещи гласове се издигаха към тавана. Стари хора по скамейките с черни библии в ръце. В лестадианската църква говореха само мъжете, проповядваха само мъжете. Службата продължи цяла вечност и Амбра взе да се върти на твърдата скамейка. Краката й не стигаха до земята, задната част на бедрата я болеше.

— Стой мирно! — изсъска Есаяс заплашително.

Тя застина. Но й беше неудобно. И хората бяха толкова особени. Погледна крадешком встрани и видя, че жените до нея тихо плачат.

Думите на проповедта също бяха странни. Развратници. Изкушения. Демони. Грешници. Внезапно един мъж на предната скамейка се изправи и от устата му се изсипаха думи, които звучаха като от друга планета. Амбра се вторачи в него. Няколко души заплакаха. Преди да излязат, не бяха яли и тя умираше от глад. Размърда се.

— Стой мирно!

Тя наистина се опитваше. Но единият й крак беше изтръпнал и я болеше. Помъчи се да го вдигне.

Есаяс я стисна над лакътя толкова силно, че тя изстена. Той сложи голямата си длан на устата й, за да я заглуши. Миришеше.

— Дяволът се е вселил в теб. Стой мирно ти казах. — И с тези думи хвана бузата й, ощипа я толкова силно, че й причерня пред очите. Сълзите потекоха, но Амбра не помръдна и милиметър. Изтърпя болката, остана абсолютно неподвижна, когато Есаяс я пусна.

Когато службата най-сетне свърши и се прибраха вкъщи, другите седнаха около масата.

— Ти ще гледаш. След обяда ще си получиш наказанието.

Тя стоеше, гледаше ги как ядат, чакаше наказанието си.

И други приемни родители я бяха шамаросвали. Една майка я беше дърпала за косата, друга й беше щипала ръката, много пъти я бяха блъскали по-големи деца, роднини или други, които просто си изливаха гнева върху най-беззащитните. Но Есаяс я наби. Налагаше я с бастун по задника и по гърба.

След това той дишаше тежко, все едно е непосилна работа да биеш дете, което е една пета от твоя размер.

— Върви да си лягаш — заповяда й.

Леглото й беше мокро. Някой беше излял вода в него. Тя не посмя да каже нищо и си легна. И преди я бяха удряли, бяха й говорили грубо, но никога не я бяха наказвали по такъв пресметлив, систематичен начин. А онази вечер беше само началото.

Амбра видя как вратата на църквата се затваря след двойката и момичетата, остана на най-долното стъпало, не знаеше какво да прави, беше разтърсена от срещата, почти паникьосана. Какво щеше да сполети тези две деца вътре всеки момент?

— Всичко наред ли е? — чу любезен глас.

Обърна се и видя жена на нейната възраст с дълга светла коса под шапка с пухкава кожа над ушите. Бял гащеризон, снежнобели пухкави ботуши. Като зимен ангел.

— Да, благодаря — промълви Амбра колебливо.

Жената се усмихна:

— Изстенахте — обясни тя и в същия момент едно малко бяло топчесто кученце се материализира до тях.

Жената държеше каишка, забеляза Амбра. И изглеждаше съвсем нормално. Не като лестадианска откачалка, а като обикновена обитателка на Кируна с мек норландски акцент и онова усещане за крепко здраве, което излъчват хора, прекарващи много време на открито и знаещи как да се обличат според времето.

Кимна с увереност.

— Всичко е наред. Само малко махмурлук — добави с гримаса.

Жената се закиска.

— Не сте оттук, нали? Личи си по говора.

— Журналист съм, тук съм по работа.

— Да не би вие да говорите с Елса? Мама го чула от приятелка. Колко се радвам да се запознаем!

— Тъкмо съм тръгнала към нея.

— Кажете, ако ви трябва помощ за нещо — предложи жената весело. Свали си ръкавицата и протегна ръка. — Казвам се Елинор Бергман.

— Заповядай, миличка — покани я Елса, когато звънна на вратата й в три нула, нула.

Пак седнаха в хола. Амбра се отпусна на същия стол, въздъхна, все още разтърсена от срещата със семейство Свентин.

— Как се чувстваш? — Елса се вгледа в нея разтревожено.

Амбра само сви рамене и смени темата:

— Помислихте ли за онова, което обсъждахме?

— Това е трудно решение — започна Елса. — Цял живот съм живяла тук, бях на двайсет и една, когато свърши Втората световна война. Дълго време обмислях да създам ритрийт тук горе, при това много преди някой да знае какво значи ритрийт. Пожъна голям успех още първата година. Министър-председателят беше от първите, още през петдесет и осма година.

— Бяхте ли влюбени? — попита Амбра. Все пак оттогава беше минал цял един живот.

Елса поклати глава:

— Не точни влюбени, във всеки случай не и аз. Но той беше чаровен и едното доведе до другото, както се казва. Забременях. Не бях в първа младост, поне не според едновремешните представи, и държах да родя детето. А и Ингрид вече беше дошла в живота ми. Влюбихме се лудо. И всичката тази любов, когато вече наближавах четирийсетака.

— Преди това интересувахте ли се от жени?

— Не. Разбира се, знаех, че съществуват лесбийки, но никога дори не се бях замисляла. Срещата с Ингрид беше същинско чудо. В много отношения синът ми Улоф стана наше дете, мое и на Ингрид. Улоф трябваше да израсне без баща, но беше обграден с топлота и любов. Времената тогава бяха съвсем различни, днес човек почти не може да си го представи. По-осъждащи, но и по-прости, по-свободни.

— Звучи направо идилично.

— Беше радост да го изживея, толкова съм благодарна. Ингрид цял живот беше мечтала да стане художничка и заедно с мен даде израз и на това. Имахме финансова възможност да живеем както пожелаем. В един период всички идваха при нас. Не само филмови звезди и известни личности, но и много други, които търсеха убежище. Мълвата се разпространи — че тук могат да намерят спокойствие, да бъдат себе си. Хомосексуалисти. Хора, несигурни в половата си идентичност и сексуалността си. Постепенно преминахме към повече духовни практики и изкуство и по-малко секс. — Елса стисна кръстчето на шията си, преди да продължи. — Роднините на Ингрид бяха лестадианци, също като хората, при които живееше ти. Беше й трудно, защото когато избра мен, те се отрекоха от нея, сякаш престана да съществува. Когато се разхождахме заедно и ги срещнехме, собственото й семейство се преструваше, че не я вижда. Беше ужасно. Трябваше да се борим за любовта си на много фронтове.

— Но, Елса, точно затова трябва да разкажеш историята — разпали се Амбра.

Тя самата беше погълната от разказа и не се съмняваше, че и Грейс, и читателите ще се влюбят в него.

— Показваш, че всички хора са еднакво ценни, говориш за любов и толерантност.

— И за знаменитости — подсмихна се Елса.

— Да, това също. Няма да те лъжа, знаменитостите продават вестниците и много искам да пиша за вашия лагер, ритрийт, или както там сте го наричали, но искам да пиша и за другото. Това е красив разказ. И уникален, и универсален. Важно е.

Елса не изглеждаше убедена.

— Не знам…

— Какво би искала Ингрид, как смяташ? — попита Амбра.

— Тя държеше много на личната неприкосновеност, но беше и смела в много отношения. Всъщност ти малко ми напомняш за нея.

Елса се усмихна и Амбра разбра, че я е убедила. Обзе я усещане за триумф.

На пътната врата се позвъни.

— Сигурно е Тарек — каза Амбра. — Аз ще отворя.

— Реших се — подвикна Елса след нея. — Права си. Ще го направя. За Ингрид.

— Тази работа с тантрическия секс е страшно надценена, мен ако питаш — заяви Елса, докато сърбаше кафе през бучка захар. — Беше просто нещо забавно, което пробвахме едно лято. Но повечето от нас го намериха за досадно, затова продължихме напред.

Амбра се усмихна. Елса беше невероятна. Веднъж като се реши, разказа наистина всичко.

— С какво го заменихте?

— Много от жените, които идваха, никога не бяха получавали оргазъм, затова направихме курс. Това беше преди ютюб, сега, разбира се, има клипчета в интернет.

— Разбира се — промърмори Амбра.

Хвърли поглед към Тарек, който стоеше зад нея и снимаше. Той кимна успокоително, беше заснел всичко. За всеки случай Амбра записваше и с телефона. Вече разполагаше с няколко страхотни цитата.

— Между нас казано, доста пушехме, но само марихуана. Малко трева не вреди.

Амбра замълча, само хвърли още един поглед на Тарек. Вероятно щеше да се наложи да отрежат тази част с пушенето на трева, но иначе се получаваше идеално.

— Елса, справихте се страхотно — каза Тарек накрая. — Амбра, ти доволна ли си?

Амбра кимна и Тарек започна да си събира оборудването, а Елса отиде в кухнята. Тарек е сладур, помисли си Амбра разсеяно, докато гледаше как дългите му гъвкави пръсти работят с камерата. Хубав и млад, жилест и силен, точно като много от най-добрите фотографи. Ставаха силни от непрестанното мъкнене на цялото това оборудване. И беше мил. По-добре с него да беше флиртувала.

Младежът вдигна поглед и се усмихна:

— Слушай, довечера ще излизам с приятели, ела и ти — предложи той, изправи се и метна чантата през рамо.

— Би било страхотно — каза тя искрено. — Но трябва да хвана вечерния полет.

— Окей. Ще се чуем, като проверя записа. Но ще се получи идеално, свършихме добра работа.

— Хубаво момче — подхвърли Елса, след като Тарек си отиде.

Амбра затвори бележника си. Беше събрала достатъчно материал. Грейс щеше да остане доволна.

— Как се чувствате?

— Беше ми приятно да си поговорим. Отчасти заради интервюто, но и се радвам, че те видях. Наистина ли всичко е наред? Ако мога да попитам?

Значи Елса беше забелязала, че не е съвсем на себе си. Амбра се усмихна успокоително:

— Да, да. Ще ви изпратя цитати от интервюто, за да ги погледнете.

— Добре, мила.

Елса сякаш искаше да каже още нещо, но се въздържа.

Е, това беше. Интервюто приключи. Грейс беше решила статията да излезе в два последователни броя. Първата утре, в деня след Коледа, втората вдругиден. Тарек щеше да монтира суровия запис, редакторът щеше да нанесе последните щрихи и да го качи в интернет. Елса беше предложила черно-белите снимки безплатно, но Амбра настоя да й плати десет хиляди крони. Грейс би я убила, ако разбереше. Но и така беше страшно евтино, а вестникът имаше пари.

Бяха готови и по всяка вероятност с Елса повече нямаше да се видят. Това й беше странното на нейната професия. Срещаш хора, участваш в живота им, сближавате се, понякога те разчувстват и после се разделяте завинаги. И с Елса беше станало точно така.

Амбра се поколеба, не беше имала намерение да говори за личния си живот с Елса. Но цялото пътуване беше толкова необикновено. Разкритията на Елса. Том Лексингтън. Семейство Свентин.

— Видях ги — промълви нерешително.

Елса сключи ръце на корема си.

— Къде? — попита само.

Хубаво беше, че разбра веднага.

— Пред църквата.

— Естествено. — Елса се наведе и хвана ръката на Амбра, нейната беше топла и крехка, като затоплена оризова хартия. — Съвсем си пребледняла. Толкова тежко ли беше?

— Бяха и двамата, и той, и Ракел. Беше ужасно. Но най-лошото е, че с тях имаше две деца. Знаете ли дали имат внуци?

— Не е невъзможно. Имаха много деца, ако още са в общността…

— Сектата. Това е секта.

Елса кимна.

— Ако синовете им още са в сектата, вече са възрастни хора, женени и сигурно имат деца. Те само това правят — женят се помежду си и раждат много деца.

— Да, има нещо такова.

— Какво изпита, като ги видя?

— Той е стар. Тя също.

— Те ти причиниха такива неща…

— Да… — Амбра въздъхна.

— Искаш ли нещо за ядене?

— Трябва да тръгвам.

Наближаваше шест часът. Не искаше да изпуска полета.

— Ако искаш да поговорим, аз съм у дома до края на празниците. Може ли да те поканя на обяд утре?

Амбра искрено искаше да приеме.

— За съжаление, днес се прибирам вкъщи.

— Е, тогава някой друг път — каза Елса любезно.

— Да — кимна Амбра, макар да знаеше, че е много малко вероятно.

След като се сбогува с Елса, Амбра хвана такси до летището. Бушуваше снежна виелица и тя стискаше конвулсивно седалката по целия път. Докато стигнат, бурята се беше разразила с пълна сила. Плати за таксито с личната си дебитна карта, нямаше сили да се занимава с квитанции и фактури, и отвори вратата. Влезе в залата за заминаващи и видя, че е пълно с народ, и още преди да погледне електронното табло с полетите, знаеше, че нещо не е наред. Високоговорителят ехтеше, всички говореха на висок глас, уморени деца плачеха. Тя си проправи път до един монитор. Полетът до Стокхолм беше отменен заради повреда в самолета.

— Всички билети до Стокхолм за следващите дни са разпродадени — обясни една крайно напрегната жена на гишето за чекиране.

— А как ще се прибера у дома?

— Останало ни е едно място, през Осло.

— Взимам го — извика Амбра.

Трябваше да се махне оттук. Чу как някой зад нея избухна в плач. Обърна се. Една жена в напреднала бременност и с малко дете на ръце ридаеше отчаяно.

— Вие ли искахте мястото? — попита Амбра след кратко егоистично колебание.

Жената си избърса носа и кимна.

— Вземете го — склони Амбра с дълбока въздишка.

— Благодаря ви!

Просто трябваше да приеме истината — беше заклещена в Кируна. Излезе на паркинга, добра се до едно свободно такси и се върна в хотела. Изпрати есемес на Джил, за да се оплаче, в отговор получи разплакано личице.

— Дали моята стая още е свободна? — попита и получи същата стая.

Отпусна се на леглото и прати съобщение на Грейс, че не е сигурна кога ще успее да напусне Кируна. По празниците самолетите бяха препълнени до пръсване.

Окей, дръж ме в течение.

Все още държеше телефона. Какво да прави сега? Заседнала в град, който мрази.

Да се обади на Елса да попита дали поканата за обяд още е в сила? Десет минути по-късно беше поканена на обяд на другия ден в дома на Елса. Пак беше нещо.

Амбра се изтегна на леглото. След като така и така беше тук, дали да не се поразрови около семейство Свентин? Трябва да го обмисля добре, рече си тя и зачете съсредоточено менюто за рум сървиса. Остави го. Взе телефона и намери номера на Тарек. Поколеба се, но… е, защо пък не?

Важи ли още поканата за довечера?

Отговорът пристигна веднага.

Да! Страхотно! След девет ще сме в Роял.

Амбра включи компютъра. Един час работи. След това си сложи гланц за устни, прокара пръсти през къдриците си и леко ги напръска с лак. Хвърли си суров поглед в огледалото. Кируна нямаше да я пречупи. Нямаше да страда повече заради този град. Щеше да поеме властта над собствените си емоции и щеше да се забавлява.

— Чуваш ли? — каза на отражението си. — Ще се забавляваме.

В девет излезе от стаята, слезе до рецепцията и попита как да стигне до „Роял“.