Само един риск

2

Том Лексингтън метна цепеница в камината. Макар че къщата имаше добра изолация, огънят даваше приятна допълнителна топлина. Навън беше минус двайсет градуса и снегът падаше на парцали. Но пък кога ли не валеше сняг в Кируна? Ако искаше да излезе от къщата, щеше да му се наложи да прокопае тунел.

Загледа се в огъня. Когато се съсредоточеше върху пламъците и пращенето, се чувстваше почти нормален. Протегна се за друга цепеница. Докато я слагаше, чу тихото бръмчене на телефона, оставен на масичката. Стана да провери кой е. „Лоудстар Секюрити Груп“, централа. От офиса.

Той потърка брада, трябваше да вдигне, може би беше нещо важно, но и днес не намери сили. Вместо това отиде в кухнята, но докато стигне, забрави за какво е тръгнал. Спря и се зазяпа през кухненския прозорец към снега и гората. Чакаше прогнозата за времето по радиото. Изведнъж от тонколоните се чу силен гърмеж. Анонс за предстоящото предаване за лов и риболов. Ръцете на Том се разтрепериха. После и краката. Причерня му, едва дишаше. Случи се бързо — по-малко от секунда между гърмежа и усещането, че е пред припадък.

Затърси опипом плота, за да се облегне. Сърцето му биеше лудешки, все едно участваше в битка. Внезапно установи, че изобщо не се намира в къщата. Нито в гората край Кируна, нито в зимна Швеция на сняг и минусови температури. Беше в пустинята. В жегата. В пещерата, където го бяха държали в плен и изтезавали. Сърцето и кръвта така туптяха в ушите му, че сякаш земята се клатеше под краката му. Образите от миналото вървяха като филм пред очите му. Помъчи се да вдишва през носа, да издишва през устата, но и това не помогна. Той беше там.

Засили се и удари длан в плота с все сила. Болката пробяга по ръката и тялото му и този път имаше резултат. Заболя го ужасно и това наруши дишането му — върна се в къщата.

Въздъхна дълбоко и треперливо. Връщането в миналото продължи не повече от секунда-две, но целият беше облян в пот. Краката едва го държаха, докато изминаваше няколкото крачки до шкафа, за да вземе бутилка уиски. Дори не погледна купчината празни бутилки под плота. Нагълта се с алкохол и после завъртя крана на водата. Кируна се намираше северно от Полярния кръг, водата в тръбите под къщата беше ледена и той пи жадно. Когато остави чашата, му се счу, че телефонът пак звъни. Върна се в хола и вдигна мобилния от масичката.

Матиас Седер, прочете на дисплея. Пак. Матиас беше звънял цяла есен. Том не вдигна нито веднъж. Не вдигна и сега и се върна с телефона в ръка обратно в кухнята, наля си още едно уиски. След две секунди се позвъни отново. Той погледна. Разбира се, пак беше Матиас Седер. Този човек винаги е бил страшно упорит. Едно време двамата бяха най-добри приятели и братя по оръжие. В онзи период биха дали живота си за другия без колебание. Но това беше отдавна. Всичко се беше променило. Том наблюдаваше телефона, докато не спря да звъни. Получи се есемес.

Вземи вдигни някой път

Изгълта уискито, наля си още, разклати чашата.

Не беше разговарял с Матиас от много години. Като млади споделяха всичко, но това беше преди Матиас да го предаде.

Том погледна мивката — пълна с чаши, чинии и прибори, които го беше домързяло да сложи в миялната машина. Чистачката щеше да дойде на другия ден, затова ги остави така, макар че никога не е бил от хората, които оставят другите да им разчистват мръсотиите.

Взе чашата, бутилката и телефона и се върна в хола. И преди беше страдал от посттравматичен стрес, в една или друга форма работеше като войник от осемнайсетгодишен. Беше участвал в битки, беше виждал как другарите му умират, беше раняван. Това оставяше следи и той бе изпитвал и преди тревожност и мъчителни спомени, особено след тежки преживявания. Но нищо не можеше да се сравни със сегашното му състояние. Спомените го връхлитаха най-неочаквано. Изненадващ звук или светлина, или миризма, всъщност почти всичко можеше да ги отключи; и внезапно сякаш се озоваваше там, отново в плен. Изобщо не подлежеше на контрол. Ако отношенията му с Матиас не бяха такива, може би щеше да обмисли да го обсъди с него — той също беше войник, беше изпадал в тежки ситуации, знаеше какво е. Никой цивилен не би могъл да го разбере.

Том пресуши чашата. Главата му се позамая. Взе телефона и отговори на Матиас:

Върви на майната си

Стана му хубаво, като го изпрати. Гледаше екрана в очакване, но отговор така и не дойде. Ако Матиас се обадеше отново, може би този път щеше да вдигне, така реши. Вече беше пиян, усещаше го, знаеше, че разсъдъкът му е размътен, че изобщо не би трябвало да се обажда, не и когато се чувства така. Но все пак набра номера. Не на Матиас. На някой друг. Тръшна се на дивана и заслуша сигнала свободно.

— Ало? — вдигна Елинор.

— Здравей, аз съм — избоботи той завалено.

— Том! — Тя произнесе името му с тъга.

— Просто исках да чуя гласа ти. — Стараеше се да звучи възможно най-нормално.

— Трябва да престанеш. Самоизмъчваш се. Не ми звъни повече.

— Знам.

Трябваше да се изкъпе. Да се обръсне, да се вземе в ръце. Не да досажда на бившата си седмица след седмица.

— Но ми липсваш — промърмори.

— Трябва да затварям. — В далечината се чуваха слаби шумове.

— Той при теб ли е?

— Дочуване, Том. Пази се. — Елинор затвори.

Том се загледа в празното пространство. Разбира се, беше грешка да звъни на Елинор, знаеше го от самото начало. Но как би могъл да продължи без нея? Нямаше представа. Всичките му години военна подготовка бяха посветени именно на това — да се научиш да си наложиш да извършиш и невъзможното. Да заставяш тялото си да продължи, въпреки че то иска да се предаде, въпреки безнадеждните изгледи и опустошителните загуби. Тайната беше да не мислиш за нищо друго, освен за мисията.

Изпъна се на дивана, облегна глава на подлакътника и се загледа в тавана, усети как спомените от плена отново започват да го заливат. Докато беше заложник, на повърхността го задържаха единствено мислите за Елинор. Споменът за усмивката й, копнежът да бъдат отново заедно.

Ама че беше идиот, защо й се обади?! Беше пиян, не мислеше трезво. Но пък постъпи правилно, като дойде тук. Елинор живееше в Кируна и той искаше да бъде близо до нея. Беше готов на всичко, за да си я върне. На всичко.