Само един риск

27

— А от какво ще излезе сензация? — попита Амбра на другата сутрин.

Експертът по военна журналистика към „Афтонбладет“ Карщен Лундквист примигна измъчено. Карираната му риза беше измачкана, косата му беше разрошена и понамирисваше.

— Можеш ли да говориш по-тихо? Бъркаш ми в мозъка.

— Тежка нощ?

Карщен стисна очи.

— Ела, трябва да пийна кафе.

Той стана и Амбра отиде с него в трапезарията за персонала. Слаб мирис на алкохол и ментови бонбони се носеше над цялата редакция, повечето колеги бяха бледи и страдаха от махмурлук, с изключение на неколцина от най-самодоволните родители на малки деца.

— Повече няма да близна алкохол — изпъшка Карщен, докато отваряше и затваряше шкафове.

Рафтовете зееха празни насреща му и накрая той измъкна една чаша от препълнената миялна и я изплакна надве-натри.

— Ти искаш ли? — подаде й каничката с мътно черно кафе.

Амбра поклати глава.

— Сензация — напомни му тя и се облегна на единия плот.

Карщен изглеждаше ужасно, едва ли днес щеше да му измъкне кой знае колко задълбочени анализи. Но тя все пак искаше да пробва, сега, докато беше толкова спокойно.

— Можеш ли да започнеш отначало? И малко по-бавно — помоли я Карщен и отпи глътка кафе.

— Какви пълномощия имат шведските военни в чужбина?

— Шведските военни могат само да асистират и да се защитават. Нищо офанзивно. Следи се изключително стриктно по въпроса. За разлика от американците и британците, които си стрелят както си искат.

— Но това важи ли и за Силите за специални операции? И те ли могат само да се защитават?

— Да. Така че, в отговор на въпроса ти, ако шведски войник например застреля невъоръжени цивилни в чужбина, значи имаме сензация. Стига да може да се докаже, разбира се. Почти невъзможно е. Успяват да потулят тези неща.

— А как е в частния сектор? — продължи Амбра.

Карщен почеса наболата си брада.

— Да идем на бюрото ми и ще си поговорим още малко — предложи. — Ако не седна веднага, ще се гътна.

Върнаха се в редакцията. Той се тръшна на въртящия се стол. Амбра придърпа друг стол до бюрото му, сложи го на обратно, седна и отпусна брадичка на облегалката.

— Момчетата в частния сектор са всичко — от шофьори и бодигардове до бойци с достъп до военна техника, хеликоптери, целия арсенал. На международно ниво дори предлагат частни военни услуги на онези, които могат да си го позволят.

— Частни войни? Звучи безумно.

— Може. Този род дейности привличат откачени и садисти. Не всички компании ги отсяват.

— Боже!

— Извършват се много безобразия, не е никаква тайна.

— Но не ги ли наказват? Убийствата и мъченията още са забранени, доколкото знам.

— Рядко. Трудно е, понеже действат в страни, където няма действащо правителство или полицейски сили. Скритите жертви са безброй. Нали си чувала за „Блекуотър“? Това, което направиха в Ирак, беше отвратително.

Амбра кимна. Беше чела за неизвестната фирма за сигурност, която вършала из Ирак и убивала цивилни през войната. Побои, изтезания, екзекуции — всичко платено от американската държава.

— А шведските частни компании как са? — попита тя притеснено.

Нима Том се занимаваше с това? Та той беше съвсем обикновен човек, нали? Или пък не? Взе да се колебае. Дали беше способен на нещата, за които говореше Карщен? Том беше бивш елитен войник, управляваше „Лоудстар“, затова отговорът на въпроса вероятно беше поне частично „да“. Тя потръпна.

Карщен си свали очилата, откъсна парче тиксо, нави го около рамката и ги върна на носа си.

— Снощи като че ли седнах отгоре им — въздъхна. — Наистина тежка нощ. Искаш ли да знаеш още нещо? Преди махмурлукът да ме е уморил.

— Бива ли ги? Шведите. На международно ниво, имам предвид.

— О, да. В чужбина като цяло ценят шведите високо. Има няколко шведски фирми с добра репутация, дори в глобален план. Управляват ги бивши елитни войници, хора с тактическо образование, които неведнъж са попадали натясно. Имат преки познания от конфликтните зони, опасните страни като Ирак, Афганистан, Конго. Сещаш се.

Тя кимна.

— А с какво точно се занимават? В тези страни?

— Осигуряват безопасността — на шведски компании, посолства. Анализи на сигурността, наблюдение, опит. Ако дадена шведска фирма иска да се установи в опустошена от война или нестабилна страна, да речем Либия или Южен Судан, взимат със себе си шведски експерти по сигурността, хора, които да отговарят за безопасността на персонала и да познават страната.

Амбра премисли.

— Звучи значително по-цивилизовано от това да убиваш цивилно население и да воюваш.

Да, звучеше доста по-нормално.

— Разбира се, случва се и шведи да попаднат в по-офанзивни действия. Носят се какви ли не слухове.

— Например?

— Различни операции. Вярвам например, че шведи са участвали в освобождаване на заложници. Има няколко непотвърдени случая, за които винаги съм се чудил.

— Примерно?

— Имаше един шведски инженер, който изчезна в Пакистан. Смяташе се, че е пленен, дори писахме за това, семейството му беше отчаяно. И после най-ненадейно се появи в Швеция и спря да се говори за случая. Някой го беше върнал у дома.

— Кой?

— Стига да имаш пари, можеш да си купиш дори това.

— Хора, които да отидат до Пакистан и просто да те освободят? — усъмни се тя.

— Хора, които да отидат, където и да било и да освободят, когото и да било.

Звучеше като екшън филм.

— Колко би струвало?

— Да върнеш вкъщи заложник? Трудно е да се каже. Зависи от много неща. За коя държава става дума, какво оборудване ти е нужно. Дали се налага да наемеш допълнителни хора, например наемни войници.

— Но някаква условна сума? — помоли тя.

Карщен сви рамене:

— Смятай, че всеки участник ще иска около две хиляди долара на ден, плюс всички подкупи, превозни средства и оръжия. Един-два милиона долара може би.

— Действително ли се прави?

— Най-често се плаща откуп. Много международни компании имат такава застраховка.

— Колко струва?

— Откупът ли? Десет милиона вероятно. Недостатъкът е — освен че струва страшно много пари, — че отнема дълго време. Може да чакаш в плен с години.

— Значи става по-бързо с опит за освобождаване?

— Да. Но и това си има своите недостатъци.

— Които са?

— Че обикновено опитът е неуспешен — отвърна Карщен сухо.

След този разговор Амбра се върна умислено на бюрото си. В редакцията все още беше спокойно, тъй че тя можеше да помисли малко, докато хвърля по едно око на новинарския поток. Отвори сайта на „Лоудстар Секюрити“, щракна върху малкото снимки. С какво всъщност се занимаваше тази модерна фирма? И Том — кой и какъв беше той под повърхността?

Облегна се назад на стола. Том излъчваше спокойствие и сигурност, но и нещо, което можеше да се опише като опасност. Нима го беше преценила изцяло погрешно? Дали бе пропуснала нещо при няколкото им срещи? Какво се е случило в Чад през лятото? Тя знаеше само малкото, което той й разказа. Че е освобождавал отвлечена шведка. Че е бил пленен. Не й се вярваше да я лъже, но в действителност нямаше как да бъде сигурна. Нещо й подсказваше, че е добър в лъжите. Искаше й се да може да зададе въпросите си направо на него. Но ако той откриеше, че тя души около миналото му, щеше незабавно да сложи край, в това беше сигурна. Защото тя правеше точно това, нали? Душеше?

Изправи се, изпъна гръб.

Може би просто трябваше да се откаже. Изобщо беше ли интересно за някой друг, освен за нея? Трудно можеше да е обективна, трудно можеше да определи дали журналистът у нея надушва история, или просто е любопитна за мъж, които я привлича. Пак седна, прегледа бележките си. По-рано се беше опитала да нахвърли нещо като хронология за действията на Том Лексингтън, попълни я с всичко, което знаеше. А то не беше много.

Военна служба в Кируна 1997-98 като норландски пехотинец. Провери в гугъл с какво точно се занимават те и установи, че най-вече оцеляват при екстремни условия. След това офицерското училище и практическото обучение в продължение на няколко години. Беше станал капитан, ако помнеше правилно. И после обучението в Карлсборг за командос от Специалните сили. То продължило около година. Всичко беше суперсекретно, дрън-дрън-дрън, но тя успя да го сглоби от записаното и от догадките си, че Том е приключил обучението си преди около десет години. По това време вече е бил експерт в почти всичко — скачане с парашут, гмуркане, експлозиви и разузнаване.

А после? Например колко време е работил в Специалните сили, след като си е взел изпитите? Вероятно поне няколко години. Прегледа хронологията си. В един момент Том Лексингтън е напуснал армията и е минал в частния сектор.

Защо? Дали за пари? Мъж с неговите умения би могъл да печели до двеста хиляди крони месечно в най-опасните страни, така беше прочела във форумите. Но нещо тук не се връзваше. Том беше казал, че в армията е намерил втори дом. Беше го видяла в очите му, чу го в гласа му — това е било повече от работа за него, повече от призвание. Какво го е накарало да се махне оттам? Щеше й се поне да знае кога е напуснал армията, в хронологията й зееше голяма дупка преди появата му като съсобственик на „Лоудстар Секюрити Груп“. Най-сетне беше намерила прессъобщението. Името му не се споменаваше, само позицията. Пак погледна хронологията. Честно казано, тя се състоеше основно от празни редове и въпросителни знаци.

И най-голямата въпросителна от всички: какво точно се е случило в Чад миналото лято?

Амбра продължи да размишлява над фактите. Том беше организирал освобождаване на шведска гражданка. По всяка вероятност въоръжена операция. Възможно ли беше да е онази лекарка, за която беше чела? Изабел де ла Грип, супер жената? Тя беше шведска гражданка, беше работила в Чад и имаше връзка с Том чрез своя роднина Дейвид Хамар. Имаше ли логика, или си го изсмукваше от пръстите?

Написа в гугъл „Изабел де ла Грип“ и намери номера на мобилния й телефон. Остана известно време така, вторачена в номера. Щеше да прекрачи границата. Ако се обадеше и Том научеше за това… Тогава край с телефонните разговори и флиртуването. Само че тя беше журналист до мозъка на костите си, не можеше да се сдържи, затова набра номера.

— Да, Изабел на телефона?

— Здравейте, казвам се Амбра Винтер, репортер от „Афтонбладет“. Бих искала да ви задам няколко въпроса, удобно ли е?

— Разбира се.

— Става дума за работата ви в Чад.

— Да?

— Вярно ли е, че миналото лято е имало инцидент?

Дълго мълчание.

— Помислих, че искате да разговаряме за работата ми като лекар, не желая да говоря за това.

— „За това”? За кое? Отвлякоха ли ви в Чад?

— Съжалявам, не мога да водя този разговор. Дочуване.

Настъпи тишина.

Амбра въздъхна. Да, беше голям успех, няма що.

Обядва сама, като подслушваше чуждите разговори за празнуването на Нова година. После остави приборите си в миялната, взе си кафе и се върна на бюрото. Крайно време беше да се захване за работа, но не можеше да остави тази история с Том. Трябваше да я проучи. Отвори снимката му, която беше запазила, онази, на която надзираваше срещата на акционерите. Не можеше да отрече, че той я възбужда. Но нейната задача беше да повлиява на политики и възгледи, да работи срещу антидемократичните сили. И тя я приемаше с цялата си сериозност. Ако Том е убивал цивилни хора при нелегална операция, тя не може да му бъде приятелка, твърдо го вярваше. Това щеше да ги постави в противникови отбори.

Сериозните й размисли бяха прекъснати от звъна на телефона. Беше скрит номер. Обикновено не отговаряше на непознати номера, в девет от десет случая се оказваха ненормалници, затова след секунда колебание затвори, точно сега нямаше сили да слуша обиди, омраза или конспиративни теории.

Към три часа пак отиде при Карщен. Той се беше отпуснал върху бюрото, заровил глава в ръцете си. По бюрото му бяха пръснати отворени кутийки с хапчета против главоболие. В чашата му съскаше разтворима таблетка.

— В ден като този се чувствам в пълна безопасност, като знам, че ти отговаряш за отразяването на националната сигурност — заговори го Амбра.

Карщен надигна глава и направи гримаса. Лицето му беше посивяло.

— Седни, ако трябва — промърмори той, поизправи се, взе химикалка и разбърка с нея съдържанието на чашата си. Изгълта го и си избърса устата с ръка. — Отвратително! — изпъшка.

— Снощи не близнах алкохол — сподели Амбра услужливо.

Карщен притисна чело и преглътна няколко пъти.

— Нямате ли си някаква работа в „Извънредни новини“?

— Не, спокойно е. Всички се цупят, не могат да намерят вълнуващ начин да съобщят, че на Нова година е било необичайно спокойно.

— А ти какво искаш?

— Знаеш ли за някакво събитие в Чад, което може да е свързано с шведи?

— Какво например?

Тя се поколеба.

— Отвличане. Спасителна операция. Битка.

— Кога?

— Миналото лято.

— Мога да проверя, но ще отнеме време. Имам един приятел във Външно. Мога да проверя и по други канали. Но първо трябва да ида до тоалетната — добави той, скочи рязко на крака и се втурна по коридора.

Амбра се върна на бюрото си, потънала в размисъл. Телефонът й звънеше — пак скрит номер. След известно колебание вдигна:

— Амбра, „Афтонбладет“.

— Здравейте, казвам се Лота, търсили сте ме.

— Така ли?

Името Лота изобщо не й звучеше познало.

— Работя в социални грижи в Кируна. Амбра Винтер ми е оставила няколко съобщения. Не сте ли вие?

Амбра се сепна.

— Лота? Тоест Ане-Шарлоте Янсон?

— Да. Всъщност още съм в отпуск, но останах с впечатление, че е спешно.

Амбра бързо се приготви да води бележки.

— Много благодаря, че се обадихте. Аз съм репортер в „Афтонбладет“ и исках да ви задам няколко въпроса за приемните домове, в които сте настанявали деца, и особено за едно конкретно семейство.

— Не мога да давам подобна информация просто така.

Не, тя го знаеше, но все пак направи опит:

— Семейство Свентин. Познавате ли ги?

— Както казах, технически погледнато, още съм във ваканция. Просто реших да отговоря на обажданията ви.

Гласът прозвуча значително по-рязко. Или само така й се стори?

— Благодарна съм, че се обадихте — повтори Амбра и се опита да звучи като човек, на когото можеш да довериш всичко.

— Никога не обсъждаме конкретни семейства по телефон. Или имейл.

Амбра забеляза, че оставя отворена вратичка. Лота може би щеше да се съгласи да говори очи в очи.

— Разбирам. Кога се връщате на работа?

— Утре. Ще бъда в кабинета си.

Амбра й благодари още веднъж и затвори.

Погледна часовника. След два часа свършваше работа. Довечера петдневното й дежурство приключваше. После щеше да е свободна цели пет дни. Обмисли всички алтернативи. Но всъщност вече беше решила.

Щеше да се върне в Кируна.