Само един риск

4

Том погледна крадешком жената, която го беше сгълчала. Беше потънал така дълбоко в размисъл, че дори не чу какво му казва, само забеляза, че е ядосана. Застана зад нея така, че да може да я разгледа, и с гръб към стената, за да вижда възможно най-добре цялото помещение. Бързо плъзна поглед из ресторанта, преди пак да спре очи върху жената. Малкото, което се виждаше от нея между слоевете дрехи, шала и плетената шапка, бяха тъмни къдрици. Докато тя му изсъска, беше забелязал несъзнателно бяла кожа, тъмни вежди и блестящи зелени очи.

Не беше местна, личеше си и по дрехите, и по държането. У нея имаше нещо трудно определимо — и в позата, и в движенията. Кирунците рядко бързаха и се движеха със съвсем друго темпо, не с такава агресивна припряност. Да, тя беше момиче от големия град, вече беше почти сигурен; пръстите й бягаха по клавиатурата на компютъра, постоянно си гледаше телефона. От време на време оглеждаше помещението, докато бързо отпиваше от кафето. Правеше всичко забързано и сякаш я обгръщаше напрегната енергия.

Том също отпи. Във „Ферум“ правеха хубаво кафе, а и му харесваше, че ресторантът е сравнително голям. След пленничеството му беше трудно да стои в тесни пространства. Хотелът беше средищен център в Кируна. Място за обяд и кафе през деня, бар вечер — по всяко време повечето жители на Кируна идваха тук.

Той пак се озърна. Правеше го инстинктивно, проверяваше средата. Отбелязваше кой седи и чака някого, кой би могъл да представлява заплаха. Ставаше от само себе си, без дори да се замисля. Четеше по лицата дали някой няма намерение да нападне, взираше се в ръцете за оръжие. И на мъжете, и на жените.

Беше пълно, все пак оставаха два дни до Бъдни вечер.

В делничните дни течаха конференции, сега обаче имаше основно туристи и празнуващи. Кируна беше популярен курорт. Идваха тук да се пързалят с кучешки впрягове, да гледат Северното сияние и да карат ски. Или пък отиваха на нощна разходка с моторна шейна по замръзналата река Торне, а после пиеха кафе със сладкиши край огъня. Големите автомобилни компании изпращаха тук експерти да тестват новите модели в зимни условия и много реклами за автомобили се снимаха в района на Кируна. И разбира се, недалеч се намираше Есрейндж, ракетната база. Там се събираха учени — и шведски, и чуждестранни. Само че тъмнокосата жена с пронизващите очи не беше нито автомобилен специалист, нито астроном, в това Том беше сигурен.

Погледът му непрекъснато се насочваше към нея — незнайно защо. Но тя се държа толкова враждебно и рязко, че отношението й някак проникна през мъглата, в която той беше потънал, и сега не можеше да я забрави. Седеше с гръб към него, но доколкото можеше да прецени, тракаше по клавиатурата. Дали беше писателка? Не, те едва ли са толкова нацупени. Напротив, малкото писатели, които Том познаваше, не вдигаха врява, бяха по-скоро разсеяни и замечтани. Той знаеше, че не би трябвало да му пука, но просто не разбираше какво точно я беше ядосало. Очевидно говореше на него. Сякаш я беше обидил лично по някакъв начин. Но той помнеше лица и беше сигурен, че никога досега не я е виждал.

Видя как пак си проверява телефона и изведнъж го осени — журналистка. Не местна репортерка, а от някой от големите вестници. Всичко си дойде на мястото. Но какво търсеше тук? Кое беше толкова важно, че репортер от столицата — беше почти сигурен, че е от Стокхолм — да дойде чак дотук два дни преди Коледа?

А може би имаше роднини тук и използваше времето между семейните събирания да поработи? Стокхолмските журналисти често произхождаха от малки населени места. Том го знаеше, понеже беше срещал много журналисти през годините. Беше ги обучавал и инструктирал за правилата за безопасност. В зоните на конфликт и война винаги гъмжеше от репортери, откачени търсачи на сензации. Беше се карал с мнозина от тях, понеже обичаха да се заяждат. Дразнеха го, вбесяваше го натрапчивото им убеждение, че те са единствените, които наистина се борят за демокрацията. Бяха го интервюирали и цитирали погрешно. Беше ги виждал да развяват мръсното бельо на хората само за да съберат повече читатели. Да подправят фактите и да си измислят лъжи. Не, той не обичаше журналистите.

Том сведе очи към масата, още усещаше последиците от сутрешната паническа атака. Това беше един от най-ужасните му дни. Не разбираше как може да варират така, без никаква логика. Никога не знаеше кога ще го обхване ужас, кога някой най-обикновен звук ще го накара да се вцепени. На всичкото отгоре сега хлапетиите непрекъснато пускаха пиратки. Имаше повече от седмица до Нова година, пиратките бяха забранени и въпреки това постоянно се гърмеше.

Онзи ден се метна в една пряспа, съвсем инстинктивно, понеже зад гърба му се чу експлозия. Сърцето бумтеше, зрението стана тунелно и едва след като дойде на себе си, той осъзна, че се е хвърлил върху някакво дете, за да го предпази с тялото си, и сега то лежеше под него, а майката истерично го удряше по гърба. Детето ревеше, майката пищеше, а той успя само да измънка едно „извинете“ и избяга.

Журналистката се изправи. Говореше по телефона, протегна се, разтри си врата, разкърши рамене. Направи гримаса, сякаш от движението я заболя. Краката й бяха дълги, но иначе от тялото й не се виждаше нищо под всички тези дрехи. Не че го интересуваше. Просто забеляза. През цялото време, докато говореше, гледаше екрана като ястреб.

И после всичко се промени.

Том забрави журналистката, забрави всичко.

Защото тя влезе в ресторанта и дъхът му секна.

Елинор.

Господи, наистина беше тя!

Дали беше дошъл тук, понеже знаеше, че всички по някое време идват в ресторанта, така че би трябвало и Елинор да се появи? Честно казано, вече не беше сигурен. Мозъкът му не работеше като едно време. Понякога се питаше дали не полудява. Но той беше в Кируна заради Елинор, надяваше се, че въпреки всичко случило се помежду им тя още се нуждае от него, че й липсва колкото тя на него.

Следеше движенията й при касата. Светлокоса, с изправен гръб. Здрава и весела, спортна натура, която обичаше да кара ски и да плува, обожаваше деца и животни… всъщност обичаше целия свят, всичко, освен него, Том Лексингтън.

Тя поръча и после се огледа из ресторанта. Погледът й се плъзна по лицата на клиентите.

Том седеше напълно неподвижно.

И тогава тя го видя.

Замръзна насред движението. Том отвърна на погледа й. Елинор не отместваше очи. Всички други звуци заглъхнаха. Сякаш между тях се образува коридор. Том затаи дъх, не смееше да помръдне. Моля те, не си отивай — това беше единствената му мисъл.

Беше допуснал толкова грешки във връзката си с Елинор.

Ако остане, ще го приема за знак. Моля те, не си отивай.

Дай ми още една възможност.

Тя се колебаеше.

Той все още не си поемаше дъх, а спомените го заливаха.

Срещна Елинор Бергман в Кируна, когато беше на двайсет и една. Елинор беше на осемнайсет, с бухнала руса коса и почти винаги усмихната уста. Запознаха се в един бар. Тя седеше на маса с приятели, той на друга, също с компания.

— Тук ли живееш? — попита я, когато се озоваха едновременно на бара.

— Да. А ти?

— Уча за офицер, тук съм за практическо обучение в стария си батальон.

— Пехотинец? — усмихна се тя.

Том кимна. Навярно беше очаквал да я впечатли. Повечето момичета си падаха по пехотинци и офицери.

— Баща ми е военен — обясни тя.

— А ти с какво се занимаваш?

— Уча в гимназията. Днес навършвам осемнайсет. В момента празнуваме.

— Тогава може би трябва да те черпя едно? — предложи Том и се почувства безкрайно ловък в тези неща.

Тя прие.

Приказваха цяла вечер. Елинор се напи здравата и взе да флиртува, а Том се мъчеше да отговаря интересно, макар никога да не е бил голям флиртаджия.

Онази вечер не спаха заедно. От първия миг той знаеше, че Елинор е нещо повече от случайна свалка, затова реши да действа бавно. Освен това тя още живееше с родителите си. През следващите седмици я ухажваше. Канеше я на кино и вечеря. Скоро се влюби. Нямаше нищо странно, с Елинор се общуваше лесно. Весела и позитивна, жизнерадостна и с приятен характер. Мило и непринудено момиче. Пък и хубаво.

За първи път правиха секс в дома й, една вечер, когато родителите й ги нямаше. Той не беше девствен, нито пък тя. Беше много хубаво и той разбра, че тя е Единствената. С Елинор нищо не беше трудно. Когато той имаше да учи, тя с разбиране го оставяше на спокойствие. Имаше си много приятели, безброй занимания и кипеше от енергия. Покрай обучението той пътуваше из цялата страна, но идваше в Кируна възможно най-често, за да бъде при нея.

— Не искам да остана в Кируна до края на живота си — заяви Елинор, когато завърши гимназията.

Той я целуна по върха на носа.

— А къде искаш да идеш?

— В Стокхолм. С теб.

И така, когато произведоха Том в капитан, двамата се преместиха в Стокхолм. Купиха апартамент и се почувстваха пораснали. Елинор учеше в университета и понякога работеше. Том се скъсваше от бачкане. Случваше се да минават седмици, без почти да се видят.

Разбира се, имаха си разногласия, но коя двойка няма? След четири години заедно купиха годежни пръстени.

— Струва ми се толкова правилно, Том — каза тя, когато той сложи пръстена на ръката й.

За него нямаше съмнение, че ще бъдат заедно завинаги.

Животът си течеше. Елинор започна работа като учителка в едно централно стокхолмско училище, посещаваше различни курсове за допълнителна квалификация, намери си и друга работа. Той работеше все така здраво. Годините минаваха и макар той да прекарваше много време в чужбина на секретни операции, бяха като всяка друга стабилна градска двойка. Поне така си мислеше.

Един юнски ден миналата година Елинор облегна глава на рамката на вратата в кухнята, която току-що бяха ремонтирали. Погледна го и въздъхна.

— Том, трябва да говоря с теб.

В първия момент той не обърна внимание на странния й тон, мислеше за нещо друго. Вдигна очи от вестника и попита:

— Може ли по-късно? Чака ме много работа.

Тя скръсти ръце.

— Винаги имаш много работа. Искам да говорим. Сега. — Тя сякаш се подготвяше за нещо и той усети надвисналата катастрофа. — Бях с друг мъж.

Шокът беше като физически удар.

— С кого? — попита той, докато се бореше с чувството за нереалност.

— Няма значение.

— За мен има огромно значение. Сериозно ли е?

— Че спах с друг? Да, доста е сериозно.

И после тя заплака. Том се чувстваше странно изолиран. Наистина имаше много работа. Неговата фирма „Лоудстар Секюрити Груп“ се разрастваше с рекордно темпо, поемаха сложни операции, а един от клиентите им в Багдад току-що бе загубил служители при самоубийствена атака.

— He знам какво да кажа — промълви той безсилно.

— Не си ли ядосан? Нищо ли не изпитваш? Нищичко?

— Обичам те, Елинор. Какво повече да кажа?

Тя поклати глава.

— Ами тогава не казвай нищо. В това си най-добър. Искам да сложа край, Том, вече не се получава.

— Кое не се получава? Обясни ми. Моля те! Ще направя каквото поискаш.

— Само че вече няма значение.

Той не разбираше какво става. За него действително беше като гръм от ясно небе. Все още най-силното усещане беше за нереалност.

— Знам, че работя прекалено много.

— Не е само това. Решила съм.

— Моля те, Елинор. Не можеш ли да почакаш, не може ли да поговорим?

— Не знам дали има смисъл.

Телефонът му иззвъня. Обаждаха се от Ирак.

— Трябва да вдигна — каза той автоматично.

Тя го изгледа, но замълча, остави го.

През следващите два дни той работеше като машина. Елинор му изпрати есемес, че ще отиде при родителите си да помисли. Майка й и баща й го харесваха, Том също ги харесваше, затова сметна, че идеята е добра, може би щяха да я разубедят. В действителност обаче това беше последният път, в който се чуха за месеци напред. Дали би действал другояче, ако знаеше какво ще стане?

На следващия ден Том получи телефонно обаждане от приятеля си Дейвид, което доведе до заминаването му в Чад, въоръжена операция, катастрофа с хеликоптер в пустинята и плен. У дома го мислеха за мъртъв. Пътуването, което трябваше да отнеме само няколко дни и би трябвало да му отклони вниманието от кризата помежду им, промени всичко. Той се прибра в Швеция след четири месеца, чак през октомври. По това време Елинор вече беше дала под наем апартамента им, беше се върнала в Кируна и бе продължила напред.

Ама че тъп израз!

Продължила напред.

Не се бяха виждали от онзи ден в кухнята през юни, осъзна сега той, докато двамата се гледаха в ресторанта на хотела.

Обади й се в мига, в който се освободи и се прибра в Швеция. Тя се зарадва, че е жив. Но той не искаше да го посещава в болницата и след това тя така и не дойде в Стокхолм, каза, че е по-добре да не се виждат.

Сега Елинор взе чашата си чай от тезгяха и бавно, почти колебливо, тръгна към него. Том не смееше да си поеме дъх. Търсеше на лицето й признаци на… нещо. Тя изглеждаше както винаги. Поведението й би трябвало да означава нещо — че вървеше към масата му, че най-сетне се виждаха.

Ако просто му дадеше още един шанс, той щеше да поправи онова, което беше развалил, щеше да се превърне в мъжа, когото тя искаше, в мъжа, когото заслужаваше. Да я види отново… Едва дишаше.

Тя стигна до масата му, наклони глава, погледна гърдите му и възкликна:

— Какво си облякъл, Том! Не го очаквах от теб.

Тя вдигна вежди и в първия момент Том не схвана. След това разбра и сведе поглед. Оказа се, че носи карирана риза, нямаше спомен да я е обличал. А под ризата имаше черна фланелка, която беше навлякъл, без да поглежда. Прочете наопаки белия текст върху — както си мислеше — една от обикновените му черни фланелки. FBI с големи букви. Female Body Inspector отдолу.

Аха! Да, това обясняваше всичко. И смаяния поглед на Елинор, и реакцията на намусената журналистка преди малко. Той хвърли бърз поглед към нейната маса, но тя изглеждаше дълбоко потънала в работата си на компютъра.

— Не е моя — оправда се той пред Елинор, макар че сега едва ли беше моментът да обсъждат дрехи. — Жената, която чисти и мие у нас, има един малоумен син. Трябва да е негова. Сигурно ги е прала заедно.

Елинор го огледа.

— Изглеждаш уморен — промълви накрая.

Още стоеше права. Искаше му се да седне, да си изпие чая с него както едно време и да му каже, че е размислила, че изобщо не е продължила напред.

Само че тя остана права, продължи да го оглежда.

— И си отслабнал — добави.

Том прокара ръка по челото си.

— Нищо ми няма — излъга.

— Пиеш много — продължи Елинор.

Изгледа я въпросително. Откъде знаеше?

Тя пак се усмихна, мека усмивка, която Том си представяше, докато тъмничарите му причиняваха неописуеми неща.

— Тук не можеш да имаш тайни. — Тя вдигна рамене извинително. — Едно от момичетата в магазина за алкохол членува в моя читателски клуб. Виждал си я. Каза, че си купил много бутилки, няколко пъти. Никога не си имал проблем с алкохола досега, нали?

— Не — кимна той.

Но това, разбира се, беше преди да го измъчват ежедневно хора, които мразеха него и всичко, което той символизираше. Когато се прибра у дома, му изписаха най-различни хапчета, но той отказа да престъпи тази граница — на психо фармацевтичните средства. Вместо това се самолекуваше с алкохол. Много умно.

— Трябва да престанеш да ми звъниш така — прошепна тя.

Ама че отвратително — беше се превърнал в някой, който пиянски тормози бившата си. Но точно там беше проблемът. За него тя не беше бивша.

— Какво намери у него? — Думите излязоха сами от устата му и той съжали незабавно.

Раменете й се отпуснаха.

— Том…

— Извинявай. Не можеш ли да поседнеш за малко?

Тя се огледа, след това се плъзна на стола и остави чашата си на масата.

— Толкова съжалявам, знам, че аз съм виновна, че се чувстваш така.

— Не си виновна ти.

Поне не само.

— Знаеш какво имам предвид. — Тя задуха горещия чай.

— Ти скъса с мен, преди да замина. Нямаше как да знаеш какво ще стане.

— Мислех те за мъртъв. Така ми казаха.

— Затова си се върнала тук.

— Да.

— От колко време беше с онзи, преди да ми кажеш?

Дни? Седмици? Месеци? Той нямаше представа. Изобщо искаше ли да знае? Тя беше сложила край, той беше заминал и докато гниеше в Чад, тя беше изградила новия си живот.

Елинор поглади с пръст ръба на чашата.

— Какво значение има?

— Може би няма.

— Съжалявам. Не исках да те нараня. И беше ужасно да мисля, че си мъртъв. Особено след… — Тя замълча и прикова очи в чая си.

— След като ми разби сърцето? — Том се помъчи да прозвучи шеговито, но подозираше, че никак не му се е получило.

Елинор доби измъчен вид.

— Извинявай — повтори. — Не съм го искала. Но нещата между нас не вървяха от дълго време. Знаеш го.

Том изобщо не го знаеше. Беше смятал, че им е добре, дойде му изневиделица, нямаше представа, че тя е неудовлетворена.

— Наистина ли си щастлива с него?

Струваше му се невъзможно. Как би могла да е щастлива с друг?

— Да, щастлива съм. С Нилас.

Нилас. Що за тъпо име?

— Наистина не изглеждаш добре. Дали да не говориш с някого?

— Говорих. С психолог.

Лицето й светна:

— Чудесно. Радвам се да го чуя.

Той направи гримаса. Не обичаше психолози.

Рухна в един от първите дни, след като се върна на работа. При пристигането си в Швеция веднага постъпи в болница. Беше болен и недохранен. На другия ден след изписването от болницата отиде в офиса. Искаше единствено да работи. Валеше дъжд и листата бяха жълти. Първите два дни минаха добре. Но на третия имаше оперативка. Шведски бизнесмен беше отвлечен в Пакистан. Обсъждаха дали да поемат задачата да се опитат да го освободят. Не беше нещо необичайно. Подобни запитвания постъпваха постоянно, това влизаше в дейността им. Обсъждаха оръжия и различни стратегии, когато изведнъж му прилоша ужасно.

В първия момент помисли, че има тежко стомашно разстройство, че е ял нещо развалено. След това тялото му се разтресе неудържимо.

Никога не беше изпитвал нещо подобно.

Започна да се поти и си помисли каква ирония ще е след всичко преживяно да умре от инфаркт.

— Том? — притесниха се колегите му.

Звучаха от много далеч, сякаш през дълбока вода.

След това той помнеше само фрагменти от развълнувани гласове, телефонни разговори и бясно пътуване с линейка до болницата. Притеснен лекар му направи ЕКГ, взе му кръв, преслуша го.

— Това е паническа атака, няма страшно — каза лекарят накрая и забърза нанякъде, вероятно при пациент, който наистина е болен.

Тъй като „Лоудстар“ имаха невероятно скъпа частна здравна застраховка, мениджърът по човешки ресурси настоя Том да отиде на психолог.

— Тежък стрес, паническа тревожност и вероятно недиагностициран синдром на посттравматичен стрес — каза психоложката и го изгледа през очилата си със стоманени рамки.

— Само това ли? — засмя се Том насила.

— И това е животозастрашаващо, бих казала.

— Но нали ще мине?

Психоложката го гледа дълго.

— Зависи.

— От? — попита Том.

— От теб.

Типично за психолозите.

— Е, какво да направя?

Жената записа нещо в бележника си.

— Ти какво искаш? — попита го.

Струваше му се, че тя не може да даде съвет.

— Искам да се излекувам. Мислех, че се подразбира.

— Естествено. Но какво смяташ, че трябва да направиш, за да се почувстваш по-добре? Какво искаш?

И Том седеше в луксозния кабинет и мислеше, че единственото, което иска, е да се опита да си върне Елинор.

Следващата седмица си взе почивка от работата, от Стокхолм, от всичко и замина за Кируна. Но Елинор беше упорита. Не искаше да се срещат, не виждаше смисъл. Но ето че сега седеше тук. Сигурно беше знак. Може би всичко това просто се дължеше на някаква закъсняла криза на трийсетте. Или на някаква друга криза, все пак бяха заедно от толкова дълго, той не я винеше.

— Липсваш ми — каза тихо.

Елинор бъркаше бързо чая с лъжицата.

— Том…

Тя отклони поглед, прехапа долната си устна.

— Не можеш ли да ми дадеш още един шанс? — помоли се той.

Стига само да си върнеше Елинор, всичко щеше да се оправи. Беше убеден.

— Трябва да тръгвам. — Тя се изправи, прегърна дамската си чанта.

Той се вгледа в пръстите й. Беше си махнала пръстена. Разбира се. Тя видя какво гледа.

— Когато ми съобщиха за смъртта ти, трябваше да прегледам вещите ти. Нашите вещи. Изпратих твоя пръстен на майка ти. За нея беше ужасно, разбира се, да мисли, че си мъртъв. Между другото, искаш ли да ти върна моя? Ти го плати.

— Не, твой си е — каза той задавено.

Тя сякаш се колебаеше, сякаш не знаеше как да се сбогува. Не си отивай, искаше да извика той. Стой тук. Не ме оставяй.

— Погрижи се за себе си — промълви тя.

Остави я да си отиде. Не стана, беше изгубил цялата енергия, която си въобразяваше, че е събрал днес.

Какво щеше да прави?

Хвърли едно око към масата на сърдитата журналистка, но тя си беше отишла, докато е говорил с Елинор. Компютъра го нямаше. След нея беше останала само бяла чаша с бледа следа от червило.