Само един риск

25

— Какво имаме за пожара в Шиста? — попита Грейс на другата сутрин.

Все тези пожари.

— Говорих с полицията, подозират умишлен палеж — отговори Амбра.

— Идеално. Ще нахвърлиш ли нещо?

— Вече съм се заела.

Амбра набързо написа текста и го изпрати на онлайн редактора, който го качи на уебсайта. „Афтонбладет“ отдавна се беше прехвърлил почти изцяло в интернет пространството. Все още печатаха хартиени вестници, но фокусът падаше върху сайта, там човек можеше да изпъкне, там всички се бореха да попаднат най-горе, на „първа страница“. Грейс беше ситото, през което минаваха всички новини.

Амбра се зае да пише следващата статия за влакова катастрофа в Халсберг. Часът беше девет и живото предаване по уеб канала започваше. Тя хвърляше по едно око към него, докато получаваше на другите монитори новини от Би Би Си, Си Ен Ен и останалия свят.

Когато намери свободна минута, отвори имейла, постоянно се чуваше пиукане от получените писма. Вчера бяха публикували нейна статия за неравнопоставеността между половете. Беше кратък текст, основан на сух научен доклад, не повече от двеста знака, с добър цитат от уважавана жена учен. Статията беше сбутана незабележимо на сайта. Само че нямаше никакво значение колко е кратка и колко надолу е в новините. От вчера не спираха да валят хейтърски мейли. Прегледа ги и се учуди как може Оке и Йоран, и както там се казваха другите, да са толкова възмутени, докато набираше за пореден път номера на социалната служба в Кируна. Чакаше някой да вдигне и четеше заплашителния мейл от Lord_Brutal900:

Ще ти завра моторна резачка в мръсния феминистки задник.

Той беше от редовните й хейтъри. Това писмо беше направо кротко в сравнение с обичайните му писания. Изтри го и се запита кой ли е той всъщност. Някой мениджър на средна възраст, който мрази феминистките? Пъпчив тийнейджър, който няма представа за какво става дума? Жена? Не, едва ли, женската омраза не изглеждаше така. Политиката на вестника беше да докладваш, ако получиш нещо обидно. Но тя не искаше да изглежда слаба, затова просто триеше. Веднъж в туитър — в състояние на афект — беше изобличила един необичайно тъп идиот, който й беше пратил имейл от служебната си поща, медицински изследователски институт. Дан Першон не остана доволен и я нахока здравата. Тя изтри още няколко съобщения и в този момент някой най-сетне отговори на обаждането й.

— Търся Ане-Шарлоте — помоли Амбра.

— За съжаление, тя е в отпуск.

Боже, какви дълги ваканции имат някои хора! Амбра остави ново съобщение на почиващата социална работничка, разтърка вдървения си врат и стана от стола да се поразтъпче.

Защо Том й се обади снощи?

Не че не се радваше, напротив, но не разбираше отношенията им. По филмите и книгите всички така добре умееха да разчитат намеренията на другия, винаги виждаха или се досещаха какво си мисли, смята и чувства. А може би и в истинския живот останалите хора го можеха, но честно казано, тя беше пълна скръб. Това, което беше приела за привличане, може би за Том беше просто забавление за убиване на времето.

Извади бележника си. Поне от работата си разбираше.

Така. Какво е правил Том Лексингтън в Чад? Потърси в интернет. Според сайта фирмата на Том „Лоудстар“ развиваше дейност както в Швеция, така и в чужбина, но не излезе нищо за Чад. Имаше безброй фрази за глобалното това и международното онова, но не се посочваха конкретни страни. Тя помисли, написа „Том Лексингтън + Дейвид“, но не очакваше да попадне на нещо, вече беше установила, че Том е невидим в интернет. Щракаше линкове наслуки, четеше безразборно, отваряше снимки и после изведнъж… снимка на Том. Тя се взря отблизо, не беше сигурна дали не си въобразява. Никъде не пишеха името му, снимката беше от среща на акционери от миналата година. Тя се вгледа внимателно. Да, определено беше Том.

Мерките за сигурност бяха повишени, когато „Хамар Капитъл“ свика извънредна сбирка, прочете тя под снимката. Текстът на статията, която беше отпреди година и половина, разказваше как шведското предприятие, работещо с рисков капитал, „Хамар Капитъл“ погълнало гиганта „Инвестум“. Амбра не проявяваше абсолютно никакъв интерес към финансовия свят, но това беше основна новина в продължение на няколко дни, затова дори тя го помнеше. Явно Том беше работил лично по охраната на събитието. Не очакваше човек с неговия опит и умения да си губи времето с нещо подобно — да бъде бодигард на някакви си богаташи. Продължи да чете. „Хамар Капитъл” беше собственост на Дейвид Хамар. Това го знаеше. Лошото момче на финансовия свят. Твърдият като камък рисков играч. Който вече беше женен за дъщерята на собственика на „Инвестум“ Наталия. Наталия пък беше сестра на светския лъв Александър де ла Грип. Амбра отвори няколко снимки на Александър де ла Грип, разгледа ги с интерес. Леле, какъв хубавец!

Значи Дейвид, най-добрият приятел на Том, може би е този Дейвид Хамар? Изглеждаха на една възраст. Тя потърси в гугъл Дейвид Хамар и видя, че е роден в същата година като Том, това обаче не значеше нищо. Загледа се в снимката на Том на екрана. И тук беше брадат, но брадата му беше по-къса, по-приятна. Облечен в черен костюм с почти невидима слушалка в ухото. Висок и широкоплещест. Несъмнено в определени ситуации е предимство да си толкова грамаден — респектираш околните. Но сигурно е трудно да се смесваш с множеството, предположи тя. Започна да затваря прозорците със снимките, тъкмо щеше да затвори целия браузър и да се върне към работата, когато пак попадна на снимките на Александър. На една от тях той беше заедно с червенокоса жена. Позираха на червен килим, премиера на нещо, което изглеждаше като детски филм. „Изабел Сьоренсен“ — пишеше под снимката. Тя също беше невероятно красива. Двойка високи, красиви, бляскави хора, изглеждаха като от друг свят. Но това, което събуди интереса на Амбра, беше детето с тях. Сериозно момче, което стоеше между двамата, ръката на Александър беше на рамото му. „Мариус“ — прочете името на момчето. Изглеждаше седем-осемгодишно. Амбра прочете текста. И ръцете й взеха да настръхват — сигурен знак, че е надушила нещо. Двойката се ожени през есента и осинови Мариус, сираче от Чад.

Това беше.

Връзката.

Чад.

Амбра за миг вдигна очи от екрана, преди пак да потъне в дебрите на интернет. Възможно ли беше да е случайност? Прочете всичко за високата червенокоса жена. Изабел Сьоренсен, по мъж Де ла Грип, беше лекар, специалист по обща медицина и изследовател в „Каролинска Инститютет“. Преди да започне изследователска работа, Изабел работела за Лекари без граници и за организацията с идеална цел „Медпакс“ (тук Амбра не можа да не подбели очи — тази изглеждаше като някаква нетърпима супержена), която управлявала детска болница в Чад.

Хм. Пак Чад.

Облегна се назад в стола и се загледа в празното пространство. Да приемем, че най-добрият приятел на Том действително е Дейвид Хамар, който се сродил с Александър, чиято съпруга работела в Чад, осиновила е тамошно дете, при това горе-долу по същото време, когато Том — според разказаното от самия него — е лежал там в плен. Имаше ли вестникарска история тук? Или Амбра оставяше въображението си да се развихри? Защо бивш шведски елитен войник ще ходи в Чад? Какво изобщо е правил там? И защо е бил отвлечен? Как се е освободил? Колкото повече мислеше, толкова повече въпроси се трупаха. За какво всъщност ставаше дума и как щеше да намери повече информация? Ами ако тук се криеше сензация, истинско разкритие?

Пак прегледа бележките си. Разбира се, най-естествено би било да попита Том. Но ако се окажеше, че той далеч не е толкова свестен? Ясно беше, че крие безброй тайни и понякога в погледа му се долавяше суровост, от която я побиваха тръпки. Освен това, беше съвсем сигурна, че няма да му хареса как си пъха носа в неговите работи, затова трябваше да бъде напълно сигурна. Реши засега да не говори с него. Само че нещо я тормозеше. Наистина беше любопитна, а и тук имаше големи дупки — дупки, които искаше да запълни. След кратък размисъл изпрати имейл на експерта по тези въпроси Карщен. В това нямаше нищо лошо. Първо щеше да говори с него, а после…

— Амбра! — провикна се Грейс от бюрото си.

И я откъсна от размислите й.

— Да?

— Десетгодишен пострадал от фойерверки. Ще се обадиш ли да поискаш потвърждение?

Амбра кимна. Две минути по-късно беше напълно погълната от работата.

Вечерта се прибра късно. Беше работила извънредно поне час, винаги й беше трудно да се откъсне от центъра на събитията. Живееше на „Вестерлонгатан“ в Стария град и обичаше да върви пеш, да гледа хората и витрините на магазините. Вдигна очи и видя в небето ракети и фойерверки. Пръснаха бяла, златна и синя светлина и после угаснаха. Тази вечер Джил щеше да пее в голямото новогодишно празненство на открито на живо по телевизията, но щеше да е заета през цялото време, а Амбра нямаше желание да виси на студа и да трепери, докато удари дванайсет. Изпрати есемес на Джил, пожела й хубава Нова година и късмет, реши да не казва нищо за забравения рожден ден. Джил си беше такава.

Няколко колеги от редакцията щяха да се събират и едно от момичетата я покани, но тя не ги познаваше кой знае колко добре, затова отказа — което може би беше глупаво от нейна страна. Догодина щеше да се научи да казва „да“. Парвин, най-добрата им водеща по уеб канала, която Амбра уважаваше дълбоко, организираше голяма вечеря, но щяха да присъстват все двойки, изискани хора, и Амбра знаеше, че ще се чувства съвсем не на място, затова измърмори нещо от рода на „догодина с удоволствие“ и отказа. Сега съжаляваше донякъде. Преди беше приказвала с едно от момичетата от „Криминални“ да излязат някой път, но то си намери приятел и потъна вдън земя. Вечният бич на необвързания — да ти бият шута в мига, в който видят потенциален партньор.

Чу пиукане за есемес от джоба си и извади телефона. Беше от Елса. Украсен с емотикони с фойерверки и шампанско.

Честита Нова година, скъпа моя!

Амбра изпрати отговор, прибра телефона и усети топлина. Харесваше Елса. Всичко щеше да бъде наред, това беше просто един ден сред многото.