Само един риск

60

Джил погледна дисплея на мобилния телефон. Пак личният й треньор. От вчера й звънеше като луд, но тя отново му затвори и пъхна ръка в пакета чипс. Току-що беше открила чипса с вкус на трюфели и днес нямаше да позволи нищо да застане между нея и него, камо ли пък свръхенергичният й треньор. Не желаеше да й четат конско, да я насърчават или съдят, не и днес.

Когато беше потисната, Джил ядеше. Мразеше хора, които си губят апетита и спират да се хранят в момента, в който се разтревожат. Толкова е несправедливо! Бяха същите, които все качваха снимки на сладолед и бонбони в инстаграм, а в действителност никога не ги ядяха. Изпадаха в паника, ако в устата им попаднеше нещо мазно или сладко. Джил обаче ясно си спомняше как беше гладувала като дете. Не, тя обичаше да си хапва.

Може би щеше да потренира малко вкъщи като компенсация. Някои хора го правеха.

Разпъна одеяло на пода, смъкна се долу, облегна крака на дивана и неохотно направи една коремна преса, преди да се откаже. Взе пакета чипс в скута си и продължи да яде. Ненавиждаше да е в такова настроение. Раздразнителна, кисела, негативна. Искаше да бъде позитивна, но не успяваше. Каза си твърдо, че Матиас няма нищо общо, след което пъхна цял юмрук в пакета чипс. По-добре, че се приключи бързо, и без това бяха твърде различни. Умислено сдъвка последните трохи.

Стигна до извода, че проблемът е в Амбра.

Как смееше Амбра да твърди, че тя използва парите си да контролира хората? Що за глупост, никога не е правила подобно нещо!

Нали?

Джил бършеше сълзите и размишляваше, опитваше се да бъде възможно най-честна със себе си. Дали беше скъсала с Матиас, защото той не се оставяше да го контролира? Дали беше използвала онова, което чу в онази ужасна вечер, като извинение да избяга от мъж, който отказваше да я остави тя да определя всичко?

Може би.

Ако щеше да мисли за такива неприятни неща, чипсът не е достатъчен, реши тя. С известно усилие стана от пода и отиде в кухнята. Извади от ултрамодерните си шкафове текила, Куантро, лайм, захарен сироп и кубчета лед. Взе хромирания си шейкър и си направи цяла кана ледена Маргарита. Взе чаша, пусна в каната резен лайм, малко сол, напълни чашата до ръба с ледената течност и се върна на дивана. Огледа се в огромната дневна.

Къщата беше твърде голяма за сам човек, но когато някога си бил беден, обичаш скъпи неща. Поне с нея беше така. Обичаше богаташката си къща, една от най-луксозните в цял Юршхолм. От време на време качваше снимки в инстаграм. Беше показала правените по поръчка бели дивани, скъпите килими, украшенията и нелепо лъскавата си кухня и феновете се радваха, даже я молеха за още. Да, работеше в странен бранш. Пресуши чашата, отиде в кухнята, пак си наля и се премести в друга част от къщата. Имаше две стаи, които никога не показваше публично, две лични стаи, които бяха само нейни. Работен кабинет с изглед към беседка с люляци и малък хол с ярки цветове, който беше мебелирала сама и не позволяваше на никой дизайнер да го доближи. Там държеше някои дребни вещи от Колумбия. Никъде другаде из къщата нямаше нищо подобно, пазеше тази част от живота си скрита. Тук пишеше песните си.

Отиде в кабинета, седна пред компютъра. Трябваше да работи, но нямаше вдъхновение. Свършено ли беше с нея? Погледът й се спря върху размазана снимка — моментална снимка в скъпа рамка. Тя и Амбра като тийнейджърки, сърдити на целия свят. В известен смисъл все още бяха сърдити на целия свят. Малката Амбра, помисли си тя и изведнъж й се доплака. Може би заради маргаритата. Двете бяха толкова различни. Джил се страхуваше до смърт да не стане зависима от други. Някой да не се опита да решава вместо нея — това беше най-големият й ужас. Да няма пълна власт над живота си. Но Джил знаеше, че Амбра мечтае да принадлежи към група, да бъде заедно с някого. Беше трудно да се определи коя от двете се чувства по-самотна. Продължи да пие, усети как мозъкът й започва да се замъглява. Лаптопът беше включен. Като скрийнсейвър се въртяха различни снимки от Колумбия. Тя размърда мишката, снимките изчезнаха, замени ги десктопът. Чу се пискливото пиукане на скайп. Някой се опитваше да се свърже с нея. Тя щракна върху иконката.

Беше Матиас.

Хм.

Отпи от питието си. Схруска леда. След дълго колебание взе компютъра в бялата дневна, нуждаеше се от сигурността на публичната част от къщата й. Сипа си още маргарита, седна и отвори скайпа.

Образът му се появи веднага, сякаш беше седял пред компютъра в очакване.

— Здравей! — поздрави я тихо.

Джил огледа стаята, в която седеше той. Редици папки и книги зад него, висок офисен стол.

— Къде си? — попита го.

— На работа. Ти как си?

Тя вдигна питието си:

— Поне чашата е наполовина пълна.

Той се засмя.

— Радвам се, че вдигна, не бях сигурен дали ще искаш да говориш с мен.

— Мхм.

— Исках да ти се извиня за онази вечер. Съжалявам за… ами, за всичко.

— Няма за какво — отвърна тя и осъзна, че е истина.

Какво й пукаше за клюкарстването на две ревниви вещици в тоалетната?

— Тази работа с двата месеца… — Той замълча.

Това също беше без значение. Ако трябваше да бъде брутално пряма със себе си, Джил много приличаше на него в това отношение. Тя също предпочиташе да сложи край, преди да са я оплели в мрежите си. Макар и малка част от нея да чувстваше, че не би имала нищо против Матиас Седер да я оплете. И на екрана беше хубав. Разрошена коса, умен поглед, строг костюм.

— Излизали сме само няколко пъти. Няма защо да ми даваш обяснения.

Той помълча няколко секунди, гледаше я замислено.

— Така ли гледаш на нас? Защото аз лично много бих искал да те опозная.

От тези думи нещо завибрира в гърдите й, сякаш се намираше на върха на влакче в лунапарк, което всеки момент щеше да се втурне надолу.

Отпи от чашата си, усети как лимоновият сок гъделичка бузите й. Като че ли й се искаше да приключи разговора. Обаче каза:

— Мога да си помисля дали да не се видим пак.

Пусна спирачките на влакчето и го остави да полети надолу.

При думите й Матиас се усмихна и ъгълчетата на очите му се набръчкаха. Изглеждаше блед и леко уморен, все едно е прекарал години на закрито. Тя се запита как ли ще изглежда загорял на слънцето и отпочинал. Дали слънцето ще изсветли още повече русата му коса. Усмихна му се.

— Кога? — попита той.

Не точно настоятелно, но енергично. Вече се готвеше пак да поеме юздите. Тя не се вбеси, но и не остана съвсем доволна.

— Нали се виждаме сега — отвърна.

— Но аз искам да се срещнем. Да бъда с теб.

Тя се усмихна. Може би все пак държеше половината власт.

— Е, какво щеше да правиш, ако беше тук? — попита го и плъзна пръст по яката на блузата си.

Бавно разкопча едно копче. После още едно. Матиас не отместваше поглед. Беше пияна, но не толкова, че да не съзнава какво върши. Това беше нещо, което искаше да пробва, нещо, което никога досега не беше правила. Матиас се наведе към екрана. Като че ли беше престанал да мига.

— Да продължавам ли?

Той кимна.

— Първо си разкопчай ризата — поиска Джил.

— Защо?

— Защото искам да те гледам — отвърна тя и това беше почти цялата истина.

Имаше нужда да види дали той й се доверява, имаше нужда да го накара да направи нещо, което — беше съвсем сигурна — не е правил досега.

Матиас бавно разхлаби вратовръзката си. После се поколеба.

Джил наклони глава, зачака. Той приближи ръце към копчетата.

— Чакай. Първо си махни вратовръзката. И сакото.

Видя как си сваля вратовръзката през главата, махна и сакото. Поизправи се на стола.

— Доволна ли си?

— Още не — кимна му тя да продължава.

Той разкопча ризата, копче по копче. Тя видя гръдния му кош, покрит с тъмноруси косъмчета, зърната, плоския корем. Остави чашата, усети как слабините и бедрата й потрепват от очакване. Колко още щеше да й позволи да го командва?

— Свали си ризата и панталоните.

Сама чу колко прегракнал звучи гласът й.

Матиас си издърпа ризата от панталоните. Гърдите му се надигаха и спадаха.

— Свали я — повтори тя.

Той се подчини, без да продума. Седяха и се гледаха, всеки от своя екран.

— Твой ред е — прошепна той.

Джил смъкна блузата си, остави я да падне, докосна мургавия си корем, поигра с пръсти по меката кожа. Колкото и да я тормозеше личният й треньор, нямаше плочки.

— Какво е онова там? — Матиас посочи блестящия пиърсинг на пъпа й.

— Харесва ли ти?

Може би го намираше за вулгарно?

Но той кимна.

Джил никога не би го направила с друг. Беше израсла с интернет и социалните мрежи, знаеше колко бързо се разпространяват нещата там. Никъде не съществуваха нейни голи снимки. Много от любовниците и гаджетата й през годините бяха искали да я снимат или да я запишат с камера. Безброй тъй наречени професионални фотографи я бяха уверявали, че искат само да й направят снимки с вкус (всичките бяха вманиачени по секса дърти развратници), напористи мъже й бяха обещавали, че ще е само за лична употреба. Но тя никога не беше позирала, никога не се беше доверявала на никого. Питаше се дали Матиас съзнава, че буквално оставя кариерата си в ръцете му, като плъзга длани по тялото си пред екрана на компютъра. Но може би той също оставяше кариерата си в ръцете й? С каквито и тайни да работеше, едва ли началниците му щяха да се зарадват, че прави скайп-секс в офиса си. Доверието помежду им беше възбуждащо. А и той беше хубав, разбира се. Силен и жилав, воин, маскиран като бюрократ, мъж, не момче.

Джил обхвана с ръка едната чашка на сутиена си, погали я с длан, меки кръгови движения, преди с три пръста да съсредоточи движението върху зърното. Матиас не отместваше очи и за секунда, все едно запазваше информацията за последваща употреба. Тя отпусна едната презрамка, свали чашката, докосна изпъкналата гърда, меко и нежно, не бързаше за никъде. Матиас се наведе, следеше движенията й. Тя пак хвана зърното, стисна го внимателно между палеца и показалеца. Той седеше като омагьосан.

— Не може ли да си свалиш сутиена? — помоли я.

Тя се поколеба, но после скри ръце зад гърба си, разкопча го. Беше й отнело доста години да свикне с гърдите си. Знаеше, че мъжете харесват големи гърди, макар тя самата да не разбираше защо. Гърдите й бяха пораснали рано и това влияеше на момчетата около нея — мразеше да я зяпат, да се побутват, да я дразнят, да я наричат курва и уличница. Все още й се случваше да се почувства нечиста, долна. Но не и сега. Бавно показа първо едната си гърда, после другата. Пусна сутиена на пода, стоеше гола, оставяше го да я гледа.

— Толкова си красива! — каза той с дрезгав глас.

— Това възбужда ли те?

Той кимна.

— Да. Много.

— Облегни се назад. Пипай се през панталоните.

Той се подчини. Очевидно беше възбуден, седеше с разкрачени крака. Широкият гръден кош се надигаше тежко. Тя чу задавен стон и звукът я накара да настръхне от желание. Погледна крадешком към чатала му, видя обещаващата издутина, която той докосваше.

— Разкопчай ги — нареди му.

Матиас я погледна колебливо, предпазливостта се бореше с похотта. Едно беше да свали ризата си в офиса, съвсем друго да си смъкне панталоните. Тя чакаше. Той се подчини, първо си събу обувките, което й хареса — беше секси картинка гол мъж по чорапи; после смъкна панталоните и боксерките и пак седна, гол, твърд и възбуден. Тя гледаше члена му. Беше голям, леко накривен. Потта проблясваше по плоския мускулест корем. Зърната й се втвърдиха и тя усети как се навлажнява. Зачуди се дали вратата му е заключена.

— Докосвай се — подкани го.

— Джил… — Той поклати глава.

— Ако ти го направиш, ще се включа и аз.

Матиас присви очи, затова Джил се изправи, смъкна си панталона и белите дантелени бикини. Той изстена. Беше епилирана, с изключение на тясна тъмна ивица точно по средата.

— Харесва ли ти? — попита тя, когато пак седна на дивана.

На мъжете обикновено им харесваше, но за Матиас не беше толкова сигурна, той не беше като другите мъже, които познаваше.

— Хубаво е — отвърна и я погледна в очите. — Цялата си хубава. Ще ми покажеш ли как ти харесва да те докосват?

— Ако и ти ми покажеш.

Той се усмихна леко.

— Ще ти покажа, обещавам, само че искам да издържа малко повече от две секунди.

Джил нагласи компютъра, облегна се назад на дивана, пъхна ръка между краката си. Беше пълна лудост. Но колкото и да е странно, не го усещаше като лудост, струваше й се интимно и вълнуващо. Бавно раздвижи пръсти с кръгови движения. Обичаше да мастурбира, предпочиташе контролът да е изцяло в нейните ръце. Обичаше и да получава оргазъм, а на мъжете не винаги може да се разчита в това отношение.

Матиас я гледаше жадно, тя разтвори крака и видя как той също започва да се самозадоволява.

Джил вече движеше ръката си по-бързо, изцяло съсредоточена върху собственото си удоволствие. Беше мастурбирала пред много мъже, беше изпълнявала цялото шоу със стонове и плъзгащи се пръсти. Това беше прост начин да придобие властта в една връзка, но този път беше различно, сега беше съсредоточена върху насладата си и наистина беше възбудена, не й пукаше как изглежда. Прокара другата си ръка по гърдите и ги масажира меко.

Матиас дишаше с отворена уста. Гръдният му кош се надигаше бързо и юмрукът се движеше все по-бързо. Беше секси да го гледа как приближава кулминацията, как все по-бързо губи самоконтрол. Както го гледаше, пъхна показалец, представи си, че той се движи в нея, изпълва я, обладава я.

Поколеба се леко. Но ноктите й бяха съвсем къси и искаше да пробва, затова извади показалец, плъзна го надолу, видя, че погледът му е като залепен върху нея. Тя пак прокара пръст нагоре и го навлажни. След това леко се надигна и бавно пъхна пръст отзад. Дали той щеше да се шокира? Издаде глух стон, галеше се с другата ръка, внимателно вадеше и вкарваше върха на показалеца си, като същевременно движеше другата ръка все по-бързо и по-бързо и накрая свърши с експлозивен оргазъм.

— О, боже! — изпъшка тя, усети го по бедрата си, по целия гръбнак, по гърба и дълбоко вътре в тялото.

Ах, колко беше хубаво! Минаха няколко секунди, докато се върна в дневната си. Отвори очи, видя Матиас, все още твърд и незадоволен, сякаш беше чакал нея. Очите му горяха. Тя продължи да се докосва, сега бавно, докато оргазмът отминаваше, но още се тресеше.

Матиас направи няколко бързи движения, повече не беше нужно и той също свърши. Тялото му се напрегна, ръката му се движеше бясно и после свърши, опръска ръката и корема си. Дори в този момент беше хубав, секси, като диво животно. Тялото й отговори на видяното и тя получи още един оргазъм, приятен бонус, който обля цялото й тяло с топлина. Матиас дишаше тежко. Седеше напълно неподвижно. Джил се отпусна на дивана, отметна коса, прибра краката.

— Хареса ли ти?

— Много — отговори той дрезгаво. — Боже, Джил, какво преживяване само! Невероятно. За теб как беше?

— Страхотно — отвърна тя искрено.

Само дето сега й се искаше той да беше при нея, беше й малко самотно.

Матиас изчезна от екрана и като се върна, се беше избърсал и си беше обул панталоните.

Джил се покри с одеяло. Всички напрегнати бразди по лицето на Матиас бяха изчезнали и той изглеждаше много по-спокоен. Тя допи питието си, усети колко е отпусната.

— Иска ми се да дойда — каза той тихо.

— Тук ли?

— Да.

Тя се поколеба, но после реши:

— Ами ела тогава.

След по-малко от час Матиас слезе от таксито пред луксозното имение на Джил. Вече беше възбуден, в колата фантазираше за това, което направиха заедно.

Тя отвори вратата веднага. Беше с дълга широка рокля, но той без усилие си я представяше както на екрана — гола, женствена, чувствена. Щеше да носи този образ в съзнанието си, докато е жив.

— Здравей! — каза тя и дълбокият й дрезгав глас прозвуча задъхано. — Влез.

Направи му път. Страните й бяха поруменели и беше боса. Той я хвана през кръста и я целуна, копнееше да я докосва и да я целува, откакто го накара да се съблече и да мастурбира пред компютъра в кабинета си. Шефовете му едва ли щяха да останат очаровани. Пое страхотен риск. Но тя си струваше.

Джил отвърна на целувката, почти се вкопчи в него. Ръцете му се плъзнаха нагоре към гърдите й и тя изстена. Той протегна ръка назад, затръшна вратата, целуваше я, докато тя отстъпваше назад в къщата.

— Искам те — изпъшка и разтвори роклята.

Тя му позволи да я смъкне. Отдолу беше чисто гола и той нежно зацелува гърдите й. Докато продължаваха да се целуват, Матиас се съблече, пускаше дрехите си на луксозния под. Озоваха се в дневната и той видя широкия бял диван.

Поведе я натам и легна върху нея, с решително движение разтвори краката й с колене. Джил придърпа главата му към себе си, но той се съпротиви, искаше да я гледа, докато прониква в нея. И тя му го позволи, остави го да решава. Вдигна колене, той се нагласи между тях и влезе в нея, видя как очите й се замъглиха, докато я изпълваше. Любеше я страстно, диво, накара я да се докосва както преди, докато се тласкаше в нея. Бедрата й се полюляваха, тя викаше името му, накрая свърши със страхотен писък и в следващата секунда той излезе от нея и също свърши върху корема и гърдите й. Тя затвори очи и задиша тежко.

Той се надигна на разтреперани ръце и осъзна, че я е изцапал. Дали щеше да се ядоса?

Тя отвори очи.

— Хареса ми, че го извади — каза. — Целуни ме и после ми донеси маргарита.

Той се подчини на заповедта, целуна я страстно, намери кухнята, взе хартия, каната и чаши. Внимателно я избърса, преди да налее питието. Чукнаха чаши.

Матиас млясна с устни, след като отпи.

— Вкусно е.

Протегна ръка. Беше толкова хубава с тази по-къса коса.

— Иска ми се да започна отначало — каза й, а тя се сви гола на белия диван. Той се застави да я гледа в очите. — Да се държа като нормален мъж, който иска да бъде заедно с нормална жена. Никакви глупави ограничения.

— Само дето аз не съм нормална — възрази тя.

— Не си ли?

— Не. Повредена съм. Отношенията ми с хората, храненето ми, всичко е сбъркано. В най-скоро време ще стана дебела.

— Окей — сви рамене той.

Тя присви:

— Падаш ли си по дебели жени? Не ми се вярва.

— Отношението ми към теб няма да се промени, ако напълнееш.

— И съм стара — продължи тя и сведе очи. Стисна чашата. Матиас се усмихна:

— Знам точно на колко години си и не бих те нарекъл стара. Джил поклати глава:

— По-възрастна съм, отколкото си мислиш. Рождената ми дата не е вярна. Объркаха я, когато пристигнах в Швеция, бях толкова дребна, че ме взеха за по-малка. Получих документите, като навърших осемнайсет, но не съм казвала на никого. Всъщност съм на трийсет, тази година ставам на трийсет и една. — Тя прошепна последните думи. — Никой друг не знае. Дори Амбра.

Тя отклони поглед, все едно току-що е признала, че си вади парите, като продава дрога на деца.

Настъпи мълчание.

— Джил?

— Да? — Гласът й беше задавен, все така не го поглеждаше. Матиас взе чашата й, остави я на масата, прегърна я. Тя облегна лице на гърдите му и единственото му чувство в този момент беше, че това е нормално.

— Харесвам те. Странният ти живот, тайните ти, това си ти. Тя изхлипа на гърдите му:

— И освен това съм почти сляпа.

Той я стисна по-силно, усети как се изпълва с нежност.

— Знам, виждал съм очилата ти.

— Възможно ли е да гледаш на мен като на проект? Защото имам много материал за подобряване?

— Не. Така си си идеална.

— Познаваме се само от месец.

— Знам. Но никога досега не съм се чувствал така.

— Как?

Май би могъл да се влюби в нея.

— Сякаш определените два месеца няма да ми стигнат. Искам да бъда с теб много по-дълго.

— Не знаеш нищо за мен — възрази Джил.

— Искам да те опозная. Но вече знам доста. Страхуваш се да не те изоставят. Мразиш да тренираш, обичаш шоколад и често си тъжна, макар никога да не го показваш.

Матиас я хвана за брадичката, вдигна лицето й, целуна я меко.

— Не мисля, че мога да обичам някого — промълви тя.

Той потри носа си в нейния.

— Обичаш Амбра.

— Да — съгласи се тя. — Но се скарахме ужасно.

— Братята и сестрите се карат.

Той го знаеше доста добре, имаше двама братя.

Джил поклати глава:

— Не и по този начин. Тя ми наговори отвратителни неща. Но и аз й казах някои ужасии. Ами ако не успеем да се одобрим?

— Нали се обичате, нали сте семейство?

Беше ги виждал заедно, знаеше колко държат една на друга.

Телефонът му звънна.

— Трябва да видя кой е — извини се той. — Технически погледнато, в момента съм на работа.

Извади телефона и погледна дисплея.

— Том е. Може ли да говоря?

Джил кимна. Хареса й, че я моли за разрешение, че го е грижа за нея, че е тук. Матиас отиде да се обади, а тя сложи пакет пуканки в микровълновата и направи цяла купа. Когато се върна, той беше сбърчил чело.

— Джил, кога за последно се чу с Амбра? — попита той. — Том пита.

Том Лексингтън, този проклет разбивач на сърца. Какво пак искаше от Амбра?

— Преди няколко дни. Защо?

— Не знае къде е.

Джил остави купата, жегна я безпокойство.

— Станало ли е нещо?

Матиас притисна телефона към гърдите си, покри микрофона.

— Той иска да дойде.

— Тук? — смая се тя, но после кимна.

Разбира се, че може да дойде, щом става дума за Амбра.

Половин час по-късно Джил пусна Том в дома си. Беше забравила колко е грамаден. Той изпълни цялото антре, внесе вътре студа и снега. Веждите му бяха сключени мрачно, но си беше обръснал брадата и изглеждаше много по-свеж. Джил неохотно трябваше да признае пред себе си, че вече разбира защо Амбра е влюбена в него. Да, беше влюбена, в това вече не се съмняваше. По дяволите, тя трябваше да се сети, трябваше да се отнесе с разбиране. Ами ако Амбра е направила някоя глупост? Ако нещо й се е случило… Джил се протегна към Матиас, силно стисна ръката му.

— Как така не си говорите? — Том звучеше ядосан.

— По-кротко — предупреди го Матиас.

Джил изви устни. Приятно й беше как я защитава. Глупаво и ненужно, но приятно.

Том кимна леко.

— Извинявай, не исках да бъда груб. Имаш ли някаква представа къде може да е отишла? Не си е вкъщи, не е на работа, не вдига мобилния.

_ Каза, че си й крещял и си я пратил по дяволите — не можа да се въздържи Джил.

Том стисна челюсти.

— Скарахме се. Реагирах твърде остро.

Джил си помисли, че е доста плашещ дори сега и не можеше да не се зачуди как ли е изглеждал, когато е реагирал остро. Но знаеше, че смелата й сестра не би се дала лесно.

Внезапно всичките й сестрински инстинкти се пробудиха, цялата обида беше забравена. Ако този тип наистина беше разбил сърцето на Амбра, Джил никога нямаше да му прости.

— Шефът й не знае ли къде е? — намеси се Матиас.

— Не, Амбра има няколко свободни дни. И не си е вкъщи. Пощата й е на купчина на пода в антрето.

— Последно като се видяхме, спомена Кируна — спомни си Джил. — Онова ужасно приемно семейство имало нови деца. Дали може да е отишла там?

Том помисли.

— Тя мрази Кируна. Мрази студа. Но не е изключено. Заради децата. Би било типично за нея. Ще се обадя в хотела.

Том проведе кратък телефонен разговор и после потвърди:

— Отседнала е във „Ферум“, значи е в Кируна.

Джил въздъхна с облекчение.

— Но все така не отговаря.

— Аз ще я набера — реши Джил, защото Амбра може би просто не искаше да говори с Том.

Само че изобщо не се чу сигнал свободно, попадна направо на гласовата поща. Джил изпрати есемес:

Обади ми се. Моля те!

— Онази жена, която тя интервюира в Кируна… Дали не знае нещо? — сети се Джил.

Погледна часовника, наближаваше десет и половина.

— Елса Свенсон. Добра идея — похвали я Том.

Намери номера с помощта на смартфона.

— Да се обадя ли? — попита Джил, но Том поклати глава и сам я набра.

Поне включи високоговорителя.

— Ало? — чу се бодър глас.

— Здравейте, казвам се Том Лексингтън, извинете, че ви безпокоя в този час.

— Няма нищо, и без това не мога да спя. Том ли казахте?

— Исках да попитам дали случайно знаете къде е Амбра. Нали я познавате?

— Да. Амбра е тук, в Кируна.

— Видяхте ли се?

— Да. — Дълго мълчание. — Но честно казано, започвам да се тревожа за момичето. Знаете ли, Том, звънях й, но не успях да се свържа с нея. Да, всъщност страшно се тревожа, тя отиде да говори с някогашния си приемен родител и сега я няма. Не знам какво да правя.

Джил усети как гърлото я стяга. Том благодари за информацията и затвори.

— Наистина е притеснена — отбеляза Джил.

— Сигурно няма за какво — успокои я Матиас, но не прозвуча убедително.

Амбра винаги е умеела да се грижи за себе си. Но в последно време беше променена. Ами ако напрежението й беше дошло в повече? Джил прехапа устни, усети как сълзите горят в гърлото й.

Том рязко скочи на крака. Очите му бяха по-черни от когато и да било.

— Какво ще правиш? — попита Матиас.

— Ти как мислиш? — Гласът му беше остър.

Матиас кимна:

— Обади се веднага щом научиш нещо.

Том си тръгна с широки крачки. Джил се загледа след него. Ама че дразнещ мъж!

— Какво ще прави?

— Ще иде да я търси.

— В Кируна? Откъде знаеш?

— Защото е такъв.

— Ама Кируна е ужасно далеч!

— Предполагам, че той вече има план.

Том отиде с колата до хангара, където стоеше хеликоптерът, който използваше понякога. Отвори, изключи алармата и влезе. Спря за момент. Вдиша познатия мирис на гориво, масло и метал.

Внезапно и без предупреждение въздухът сякаш изчезна, гърлото му се стегна, не можеше да си поеме дъх. Отдавна не беше получавал паническа атака. Затвори очи, опита да се успокои. Нямаше време за това. Не сега. Трябва просто да прогони тревожността, помисли си той мрачно и смъкна платнището. Погледна безмълвната машина, овладя тялото си, застави мускулите да се подчиняват. Последния път, когато се качи на хеликоптер, катастрофира. Още имаше белези от нараняванията, все още се будеше плувнал в пот от кошмарите за вонящо на бензин огнено море.

Един куршум беше улучил опашката. Снайперистът вече беше загинал. Хеликоптерът взе да се върти около оста си и катастрофата беше страшна. Разбира се, нормалната процедура не е да приемаш някого за мъртъв, не бива да изоставяш другарите си във вражеска територия, а ако са загинали, трябва да върнеш телата у дома. Но тогава цареше хаос и главната задача беше да измъкнат Изабел, затова го бяха оставили. Той ги разбираше. При подобни катастрофи обикновено нямаше оцелели, пожарът криеше рискове от експлозии. Но когато хеликоптерът падна на земята, седалката, за която беше вързан, изхвърча на близо петдесет метра от мястото и той оцеля.

Лицето и дланите му обгоряха. И по двете ръце имаше счупвания и му излязоха огромни синини от предпазния колан. Дълго се люшка между живота и смъртта в плен при разбойниците, след което ненадейно го продадоха на друга банда още по-долни бандити. Те обаче поне успяха да се свържат с Швеция и „Лоудстар“ и поискаха откуп. Застраховката му покри десетте милиона, които взеха.

Том овладя дишането си. Избърса потта от челото си. Не беше донесъл със себе си от Чад само посттравматичния стрес и паническите атаки. Беше му трудно и да лети. Тесните пространства го притискаха, изпитваше огромно нежелание да се връзва с колана. И звукът на витлото… Той потръпна. Но нямаше друг избор. Кируна беше на 1200 километра. Хеликоптерът се движеше със 180 км/час, чакаха го близо седем часа път с две презареждания. Тъй като щеше да лети през нощта, трябваше да се обади предварително да помоли да го чакат за презареждането. Щеше да се наложи да подкупи някои хора, трябваше да поддържа контакт с авиодиспечерите на различните летища по целия път. Стига да не получеше паническа атака, щеше да пристигне преди зазоряване. Освен това имаше предимството да може да кацне направо при къщата и да вземе моторната шейна.

Преговори си плана още един път, докато обличаше гащеризон и дебело яке и слагаше каската. Взря се в лъскавата машина. Опря длан върху извитото стъкло. Пое дълбоко въздух.

— Е, сега сме само аз и ти, звяр такъв.