Само един риск

40

Не му беше в природата да действа така импулсивно, помисли си Том, докато паркираше волвото на улицата пред дома си в Стокхолм. Но веднъж като реши след разговора с Матиас, не се колеба повече. Вечерта си събра багажа и потегли от Кируна много преди зазоряване. Шофира цял ден, видя как слънцето залязва, направи само няколко кратки почивки по пътя покрай брега, видя как здрачът преминава в мрак и пристигна на Кунгсхолмен в Стокхолм късно вечерта. Пътуването беше дълго, но той беше свикнал, а и беше преживявал значително по-лоши пътувания.

Влезе във входа, взе асансьора до последния етаж, отключи, прибра се и пусна чантите на пода в антрето. Апартаментът изглеждаше както го беше оставил преди около два месеца, студен и безличен. Куп писма, най-вече рекламни листовки, лежаха на изтривалката в антрето.

Отиде в кухнята. Хладилникът зееше съвсем празен, в повечето шкафове също нямаше нищо. Том остави писмата, завъртя кранчето и извади буркан нес кафе от един иначе празен долап.

Беше му странно да се прибере тук, в дом, който е само негов. Когато получила съобщението за „смъртта му“ в Чад, Елинор вече се била изнесла и живеела в Кируна с Нилас. Докато бил в плен, тя дала под наем някогашния им общ дом в Стокхолм. За щастие, беше дала на склад повечето му лични вещи, вероятно не е искала да натоварва майка му и сестрите му, докато са били в траур.

Том наля вода в чисто новата електрическа кана и почака да заври. Във всяко отношение тази есен беше, меко казано, странна.

След като се прибра от Чад, няколко дни лежа в болница. Правиха му изследвания, лекуваха инфекции, захранваха го. Дейвид Хамар го посети в болницата и когато Том попита, Дейвид му препоръча познат брокер на недвижими имоти.

Брокерът дойде в болницата, показа снимки на три апартамента и Том избра този, без дори да отиде да го види. Все трябваше да живее някъде, а този беше най-близо до офиса.

Той взе чашата с кафето и отиде до прозореца. От всички прозорци на жилището виждаше само вода. Стаите гледаха към Карлбершканален — след три месеца плен в пустинята беше сметнал, че изгледът към морето е най-добрата рехабилитация. Затова го купи и се нанесе. Апартаментът беше в отлично състояние, основно ремонтиран, боядисан в бяло и сиво, но след по-малко от три седмици в него той получи психически срив в офиса и замина за Кируна, затова жилището все още почти не беше мебелирано и изглеждаше някак анонимно. Беше купил легло, диван и кухненска маса, избра мебели изцяло според това дали могат да му ги докарат незабавно. Кашоните с вещите му, които си прибра от склада, бяха наредени покрай стените, но той не беше разопаковал почти нищо, само малко дрехи и най-необходимото. Въпреки безличната атмосфера и купчините кутии все пак му стана приятно да се прибере в собствения си дом.

С чашата в ръка бързо обиколи стаите и накрая се върна в кухнята. Разпръсна писмата върху неизползваната си кухненска маса. Повечето бяха реклами, но между една шарена брошура с намаления и коледен каталог от магазин се беше пъхнало писмо от майка му. Явно го беше изпратила точно преди да започнат да му препращат пощата в Кируна.

Том отвори плика и извади коледна картичка, надписана с красивия почерк на майка му. Тя беше прогимназиална учителка по шведски и един от малкото хора, които още пишеха писма на ръка. Когато в училище той имаше проблеми с писането и четенето, му беше още по-трудно — точно защото майка му беше учителка. Би трябвало да го улесни, но той се срамуваше и нейните добронамерени опити да му помогне обикновено завършваха с караница и остри думи от негова страна. Вярно, тогава беше дете, но до ден-днешен изпитваше вина за държането си през онези години.

Мой най-скъпи Том,

Мисля за теб всеки ден и се надявам, че си добре. Надявам се също да празнуваш Коледа с нас, добре си дошъл, всички копнеем да те видим. А ако предпочиташ, се отбий в дните между празниците. Ще се съобразим с теб и ще те разбера, ако искаш да останеш на спокойствие, искам само да знаеш, че мислим за теб и много те обичаме. Изпращам няколко снимки на момичетата и на всички внучета.

Прегръдки и целувки,

Мама

Беше пратила групова снимка на всичките му племенничета с джуджешки шапки на главите. Едното носеше нещо, което приличаше на маската на Батман. Том се засмя. Имаше четири малки племеннички. Бяха пораснали от последната им среща. Той гледаше снимката с познатото чувство на вина. Не беше кой знае колко добър вуйчо, а и брат. Нито пък син.

Всички му бяха пратили есемеси с честитки за Новата година. Обичаха го и се безпокояха за него, знаеше го; бяха любяща, бърборлива, засмяна банда, но той не им се беше обаждал през цялата есен. Не отговаряше на съобщенията им, не ги виждаше, не им звънна да честити нито Коледа, нито Нова година.

Срамуваше се.

Малката му сестра, най-младата, очакваше първото си дете напролет, но той не се беше свързал и с нея. Погледна картичката, сърчицето, което майка му беше нарисувала под „мама“. Угризенията станаха направо непоносими.

Скъпата му майка!

Шокът от „смъртта“ на единствения й син през есента й се беше отразил тежко, естествено.

Том взе саковете си, отнесе ги в спалнята и после й звънна. Дори не помнеше кога за последно бяха говорили. Когато се завърна у дома, беше в толкова лошо състояние, имаше тежки проблеми с главата и сякаш я отбягваше.

Да, беше лош син.

— Здравей, мамо! — рече той, като чу познатия глас в слушалката.

Представи си лицето й. Тя още живееше в къщата, където той и сестрите му бяха отраснали, с новия си мъж. Е, не точно нов, майка му и Чарлс бяха женени отдавна. Тя сигурно още беше в коледна ваканция, но въпреки това работеше. Проверяваше съчинения и контролни, поправяше, пишеше коментари, вглъбяваше се в работата. Учениците я обичаха. Чу се рязко вдишване и после:

— Том! Колко се радвам! Как си?

— Добре съм, мамо. Благодаря за картичката за Коледа. И за всички други честитки и картички.

— Сигурен ли си, че си добре?

— Да.

Той чуваше безпокойството в гласа й. Обикновено го криеше по-добре, но сигурно й е било твърде тежко.

— Всичко е наред, мамо. Известно време бях на север.

— Но сега в Стокхолм ли си? Колко време ще останеш?

— Не знам, няколко дни — отвърна той уклончиво.

Това беше проблемът със семейството му. Дадеше ли им малко, веднага поискваха повече. Изведнъж пред очите му се появи къщата в Кируна, гората и пустите простори, почти усети аромата на чистия въздух, видя звездите. Идваше му да се метне на колата и просто да се върне, да зареже всичко, да загърби всички задължения и изисквания, и очаквания.

— Момичетата ще идват на вечеря утре. Искаш ли и ти да дойдеш?

— Някой друг път.

Нямаше сили да се срещне с всички наведнъж. Още не.

— Мога да помоля Чарлс да излезе, ако искаш — предложи тя тихо.

Том се стъписа. Никога не го беше правила преди — да моли съпруга си да се махне от къщата заради него.

— Не, не, няма защо да го правиш. Просто исках да се чуем, но сега трябва да вървя, мамо — отвърна той, не му се говореше повече, изведнъж се почувства изцеден емоционално.

Сбогуваха се, но в момента, в който затвори, телефонът пак звънна.

Дейвид Хамар, изписа се на дисплея. Приятел, когото също беше забравил и игнорирал цяла есен, приятел, който не би го предал. Том отговори на повикването, отиде до прозореца и погледна навън. Небето беше тъмно, нямаше звезди. Водата също беше тъмна. Той се запита дали каналът вече се е заледил.

— Здравей, Дейвид — поздрави тихо.

— Хубаво е, че чувам гласа ти, не мога да отрека — зарадва се Дейвид. — Как си?

— Бива — отвърна Том, като се бореше с тревожността, която вече го причакваше в засада.

Колкото и да е странно, Дейвид беше сред хората, пред които му беше най-трудно да покаже слабост. Не че изобщо обичаше да показва слабост пред когото и да било, но Дейвид Хамар беше толкова компетентен и впечатляващ.

— Къде си? — попита го той отсреща и Том чу бебешко гукане около него.

Дъщеричката му, предположи той и за миг се паникьоса, преди да се сети, че дъщерята на Дейвид и Наталия се казваше Моли. Беше пропуснал кръщенето й, но дори не помнеше защо. Сигурно работно пътуване, на което спокойно е можел да изпрати някой друг.

През последните години не беше и кой знае колко добър приятел, беше подредил приоритетите си грешно.

— Вкъщи съм. В Стокхолм. Бях в Кируна.

— Ще се връщаш ли на работа?

— Още не. Планирал съм един обяд, иначе не знам.

Дейвид замълча. Гукането също беше престанало.

— Александър и Изабел се ожениха през пролетта — каза накрая. — Беше малка гражданска церемония, затова решиха да направят тържеството по-късно.

— Да, поканиха ме — отвърна Том.

Той не беше отговорил на поканата, всъщност напълно я беше забравил.

— Ще дойдеш ли? — Гласът на Дейвид прозвуча малко по-настойчиво.

На Том никак не му се нравеше мисълта да ходи на тържество, но сега вече се чувстваше почти принуден.

— Ще си помисля — въздъхна.

— Помисли си. Но ела. И доведи някого, ако искаш.

След като приключиха разговора, Том си изми чашата, хвърли рекламните брошури и безплатните вестници в коша за рециклиране, направи списък с покупки и включи интернета. Разопакова си багажа и точно когато окачваше последната блуза в гардероба, получи есемес. Беше от Елинор. Тя гледаше Фрея, която, колкото и да беше глупаво, вече му липсваше. Елинор му пращаше снимка на Фрея, легнала на килимчето и гризяща кокал. Обади й се. Пак се загледа към водата, към белия дворец Карлберг на отсрещния бряг. Беше ходил там с Елинор на офицерски балове. Беше учил в библиотеката, харесваше кралската и военната история на двореца.

— Как е Фрея? — попита.

— Всичко е наред. Как пътува?

— Тъкмо се чух с Дейвид.

— О, отдавна не съм го виждала. Как е той? Май му се роди бебе?

— Да, дъщеря. Моли.

Настъпи мълчание, напрегнато мълчание. Дали щеше да е различно, ако двамата с Елинор имаха дете? Може би. Но и двамата не искаха. Или? Изведнъж Том вече не беше толкова сигурен. Изобщо бяха ли го обсъждали, или просто беше приел за даденост, че са на едно мнение? Че трябва да почакат.

— Много хубаво — каза Елинор.

— Покани ме на тържество. Сватбено. На Александър и Изабел.

— Звучи приятно. Кога ще е?

— Другият петък. В „Русендалс Тредгорд“.

— Звучи страхотно. Ще идеш ли?

— Може би. Да, вероятно.

Той сам се изненада, че го каза. И без да се замисля, изтърси:

— Искаш ли да дойдеш с мен?

— Би било супер да ги видя — каза тя с лек копнеж в гласа.

Елинор винаги беше обичала тузарските партита, представяше се невероятно в тези среди.

— Но няма да мога. Идеята не е добра. По много причини.

— Разбирам.

И наистина разбираше. А странното беше, че името на Елинор изобщо не бе първото, което му хрумна, когато Дейвид предложи да доведе някого. Помисли си за Амбра. Поканата към Елинор беше просто рефлекс.

— Прати ми още снимки на Фрея — помоли.

— Тя е добре. А ти се грижи за себе си.

В десет и половина на другата сутрин Том излезе от апартамента и измина пеш близо шестте километра до щабквартирата на Въоръжените сили на „Лидингьовеген“. Беше много студено и заснежено, но бледото слънце осветяваше градското небе, а и беше приятно да се раздвижи, след като прекара целия вчерашен ден в колата.

След щателна проверка на документите му и справка в списъка с посетителите пазачът на портата пусна Том и той седна да изчака Матиас във фоайето. Беше обедно време и наоколо се движеха много хора. Военни в синьо-сиви униформи, млади войници в камуфлажни дрехи, служители на разузнаването в костюми. Сега имаше значително повече жени, отколкото преди десет години — знак, че дори военните се приспособяват към действителността и се възползват от всички компетентни хора. Том се облегна назад, сля се с фона, стана сив и незабележим, развличаше се, като наблюдаваше минаващите наоколо хора. Имаше доста цивилно облечени — учени, изследователи, студенти и по някоя и друга жена или мъж, които трябваше да изглеждат цивилни, но Том безпроблемно ги идентифицираше като разузнавачи.

Матиас слезе по стълбите и тръгна право към него с протегната ръка.

— Извинявай, че се забавих. Бързаш ли?

— Не особено.

— Искам да се видиш с един човек, преди да идем да хапнем.

Том придружи Матиас до кабинета му покрай още един контролен пункт. Някаква млада жена, седнала на стола за посетители, се обърна към тях, изгледа ги спокойно.

— Том, това е Филипа.

Том пое ръката й, беше суха и твърда. Тя беше млада, под двайсет и пет, с обикновено, почти безлично излъчване.

— Филипа е компютърен специалист — обясни Матиас, след като седнаха. — И хакер. Може да хакне всеки лаптоп, айпад и телефон.

Матиас изглеждаше запленен. Филипа приличаше на тийнейджърка, не на някакъв суперталант, но Матиас умееше да вербува точните хора.

— Размисли ли? — попита Матиас, след като се разделиха с Филипа и отидоха да обядват.

— Приех обяда, но иначе не съм си променил мнението — отвърна Том.

Заяви го твърдо, но странното беше, че вече не усещаше същата непоколебимост. Отдавна не беше стъпвал в щабквартирата. Не очакваше да се чувства така… като у дома си. Но това не означаваше, че иска да се върне.

— Струваше си да опитам. Какво мислиш за Филипа?

— Толкова добра ли е, колкото казваш?

— Даже повече. Започнала е като хакер аматьор, но вече е завършила компютърни науки. Всички се опитват да я прилапат. Но аз извадих късмет, оказа се патриотично настроена. Какво мислиш?

— Стори ми се добра, прави добро впечатление. Мисля, че трябва да й предложиш работата, ако искаш съвета ми.

— Том, наистина ще ми бъдеш от полза тук. Ще вършим важна работа, ще можеш да правиш онова, в което си най-добър.

— Да убивам хора?

— Ще оценяваш заплахи, ще правиш анализи, ще водиш хората. Вече си стар да убиваш хора.

— Е, имам още няколко годинки.

— Иска ми се да размислиш. Заради мен ли отказваш?

— Защото ме предаде пред всичките ми началници? Да, малко съм дребнав.

— Направих го заради нас. Заради Специалните сили.

— Мисля, че го направи за себе си, за кариерата си.

— Може и така да е. Какво ще кажеш? Можеш ли да превъзмогнеш тази злопаметност и да се държиш професионално, когато нацията се нуждае от теб?

— Вече си имам работа — посочи Том.

— Няма да те оставя.

Том въздъхна. Матиас беше упорит. Беше предател. Беше труден характер. Той си повтаряше наум всичко това. Но сега обичайният му гняв отказваше да се пробуди.

На връщане от обяда мина покрай „Афтонбладет“. Забави крачка до огромната сграда, видя хора да влизат и излизат, погледна пазачите на рецепцията. Охраната беше жалка. Редакциите на вестниците бяха стратегически цели за терористите. Той би могъл да превземе тази сграда с шепа мъже за петнайсет минути.

Докато стоеше и гледаше, Амбра изведнъж се появи на едната стъклена врата. Забеляза го и се закова на място.

— Здравей! — усмихна се той.

Толкова се радваше да я види.

Тя си сложи ръкавиците, поклати глава.

— Странното не е, че си тук. Странното е, че дори не съм изненадана. Имаш склонност да изникваш от нищото.

— В Стокхолм съм — посочи той очевидното.

— Забелязвам. Но какво правиш тук? Да не би да имаш среща с някой от вестника?

— Не, просто минавам — излъга той, без да му мигне окото. Беше дошъл умишлено. — Само исках да проверя дали при теб всичко е наред.

— Тъкмо излизам…

— По работа?

Тя кимна:

— Но защо…

Прекъсна я един мъж с голяма камера на рамото:

— Амбра, трябва да тръгваме!

— Това е фотографът — обясни тя и окачи баджа си на врата.

— Пази се — заръча Том.

Тя вдигна едната си черна вежда. На светлото й чело изглеждаха като нарисувани с молив.

— Обикновено се справям.

Да, в това той не се съмняваше. Пристъпи към нея.

— Кога приключваш?

— Нямам представа. Зависи.

Фотографът въздъхна шумно.

— Извинявай, трябва да бягам.

— Но може ли да се видим пак? Искаш ли?

— Ти искаш ли? — Зелените очи го наблюдаваха, без да мигат,

— Да — потвърди той.

Ако поемеше дъх достатъчно дълбоко, можеше да вдъхне аромата й.

Фотографът пристъпяше от крак на крак. Том не му обърна внимание.

— Накъде сте тръгнали? — поинтересува се.

Тя си нахлупи шапката на челото.

— Подозрения за умишлен палеж в Юршхолм. Наистина бързам.

Стисна устни и добави:

— Пет. Свършвам в пет, най-късно пет и половина.

— Ще се видим ли тогава? Да идем да хапнем някъде?

— Да. Да запазя ли маса? — предложи тя.

Може и да беше позагубил форма, но не беше чак толкова зле, че да не може да резервира маса.

— Не, аз ще се погрижа. — И с тези думи се наведе спонтанно и я целуна по бузата.

Май нито веднъж в целия си живот не беше целувал жена по бузата, но не можеше да я пусне, без да я е докоснал.

— Значи до пет и половина — прошепна в ухото й.