Само един риск

57

За трети път в рамките на около месец Амбра кацна на ветровитото заснежено летище на Кируна, бързо измина краткото, но леденостудено разстояние от самолета до терминала и изтупа снега от ботушите си. Този път нямаше да напусне Кируна, без да е получила отговорите, които иска. Стисна здраво чантата си и излезе. Точно както миналия път, бе посрещната от снежна вихрушка, вятър, толкова леден, че едва се дишаше, и виещи кучешки впрягове. Автобусът отвори врати със свистене и тя се качи и седна до прозореца. Снеговалежът беше толкова силен, че шосето едва се виждаше.

Автобусът се разтресе и Амбра се хвана за предната облегалка. Гледаше навън, мислеше за момиченцата. Как ли се чувстваха?

Веднъж беше паднала в градината, навехна си крака. Есаяс и Ракел я накараха да стъпва на него, да върви. Така я заболя, че загуби съзнание. Когато се свести, пак я принудиха да се изправи, намазаха я с някакви кремове и се помолиха на Господ. Когато и това не помогна, й се накараха, задето не позволява на Бог да й помогне, докато тя лежеше на пода и плачеше. Училищната сестра я изпрати в болницата и рентгенът показа, че има фрактура.

Мисълта, че в този момент момичетата може би са подложени на същото — или по-лошо, — беше непоносима. Някога се беше чувствала толкова самотна и изоставена, че не можеше да го опише с думи. А после научи, че хората са знаели за ставащото, но не са си мръднали пръста — беше отвратително. Не можеше да намери утеха. Напротив, изпълваше я гняв. А също и мрачна решимост. Нямаше да остави нещата така.

Някак щеше да оправи всичко. Защото знаеше, че две деца страдат в дома на Есаяс и Ракел Свентин, и не можеше да си представи какво възнамеряват да правят заедно с екзорсиста. Не можеше да си затвори очите, нито да извърне поглед. Ако ще после да я уволнят — или да я убият, — пак щеше да направи всичко по силите си. Просто нямаше да позволи онова, което се беше случило с нея, да сполети и други.

Гледаше как вече до болка познатите табели и забележителности профучават край прозорците и след двайсет минути отново се настани в „Скандик Ферум“. Там я познаха и този път й дадоха друга стая, на по-висок етаж и с по-хубава гледка. В далечината се виждаше планината и през падащия сняг тя различи върхове, милвани от розово небе. След час щеше да се стъмни.

Взе новата си раница и новите си дебели ръкавици, закопча новото си зимно яке до брадичката. Чудо! Не трепереше от студ.

Този път беше напълно подготвена за Кируна.

Болницата се намираше недалеч от хотела и Амбра помоли да я упътят към отделението, където лежеше Елса.

Почука предпазливо на вратата, внезапно ужасена какво ли ще види. Ами ако Елса беше цялата в маркучи и кабели? Дали умираше? Дали беше неконтактна? Как щеше да се почувства? Но щом отвори вратата, страхът се стопи. Като видя кой идва, Елса засия като крайморски фар.

— Мило дете, не трябваше да се разкарваш чак дотук заради мен!

Амбра пристъпи в стаята. Миришеше на болница и до леглото на Елса имаше машинарии, но иначе положението не изглеждаше особено тежко.

— Добре изглеждаш — отбеляза тя.

Старицата протегна ръка към нея и Амбра я стисна силно. Елса се понадигна и се облегна на възглавниците.

— Как се радвам! Толкова е приятно да видиш млад човек! Как си? Гладна ли си?

— Взела съм припаси — усмихна се Амбра и показа картонената кутия, която беше купила на идване.

— Отлично! Какво носиш?

— Туй-онуй. Питки със сметана, сладкиш с марципан и седем вида кейк.

Елса заръкопляска.

— Кафе пауза! Вече съм по-добре.

— Кажи ми как се чувстваш — настоя Амбра, докато вадеше сладкишите, сипваше кафе, слагаше във ваза малкия букет лалета, който беше купила.

— Много по-добре.

— Така се уплаших — призна Амбра.

Придърпа един стол и седна до леглото. Елса пиеше кафе, и двете опитаха от сладкишите.

Дойде една медицинска сестра:

— Как се чувстваме днес, Елса? — попита с бодър глас.

— Добре, особено като имам такава хубава гостенка.

— Да не е внучката?

— Би могла да бъде — каза Елса топло.

Сестрата си отиде и Елса се усмихна на Амбра:

— Стига сме приказвали за мен. Какво става с теб, скъпа? Сигурна ли си, че имаш време да пътуваш чак дотук?

— Няма проблем — отвърна тя уклончиво.

Елса остави чашата и сплете пръсти върху одеялото. Иглата на системата беше залепена върху опакото на ръката й.

— Разкажи ми.

— Не съм дошла да говорим за мен — възрази Амбра. — Всичко е наред, искам да говорим за теб.

Елса поклати глава:

— Заради онзи мъж, за когото ми разказа, ли си така потисната?

Амбра се завъртя на стола.

— Как разбра?

Елса разпери ръце. Системата се разклати.

— Винаги е замесен мъж. Или жена.

Амбра изтърси една троха от скута си.

— Скарахме се.

— О, не. Ама че неприятно!

— Ударих му шамар.

— Отлично, може би си му набила малко ум в главата — заяви Елса твърдо и Амбра се поусмихна.

Беше приятно да има до себе си някой толкова категоричен. Тя щеше да преживее и това. В този контекст разбитото сърце не беше кой знае какво.

Амбра стана, пооправи едно лале и се усмихна успокоително на Елса.

— Той е идиот.

— Със сигурност е, щом не може да те оцени.

— Благодаря ти.

Хубаво й беше в Кируна, установи тя смаяно. Имаше нещо успокоително в това да се намира на толкова километри от Том, Елинор и Стокхолм. Да знае, че няма опасност да налети зад всеки ъгъл на начумерения Том или на вечно усмихнатата Елинор.

— Сигурна ли си, че е свършено? Струваше ми се, че между вас има нещо сериозно. Нали той е момчето със Северното сияние и кучето? За което ми разправи?

Амбра се усмихна, но поклати глава:

— Не, не мисля. Освен това се скарах със сестра си — добави тя и си взе още едно парче кейк.

Скандалът с Джил й тежеше повече от всичко друго.

— Горкичката, сигурно се чувстваш ужасно.

— Елса, дойдох най-вече за да те видя, да проверя как си, така се тревожех. Но съм тук и заради снимката, която ми изпрати.

— Разбра ли кой е онзи човек?

— Да. И положението е лошо. Чувала ли си, че лестадианците извършват екзорсизъм?

Елса сбърчи чело:

— Ингрид ми е казвала. Ужасно.

— Казва се Уно Алто. Финландец. Лестадианец, който пътува и проповядва. И прогонва злите духове.

— Боже! И сега е тук! Мислиш ли, че е заради момиченцата?

— Да. И се чувствам абсолютно безсилна. Никой не ми вярва. Толкова е вбесяващо!

Отново беше звъняла на социалните, също и в полицията, пробва и на местна почва, свърза се с училището, в което учеха децата, но нищо не даде резултат. Сякаш се сблъскваше със стена от недоверие. Гласовете на различните държавни служители звучаха все по-раздразнено, накрая станаха открито враждебни, все едно е някаква луда. Почти беше започнала сама да го вярва — че се е превърнала в клише на откачена журналистка с мания за преследване.

— Аз ти вярвам.

— Благодаря ти.

— Ти си извънредно интелигентна жена. Ще ми се сама да го разбираше.

Елса хвана Амбра за ръката. Тя стисна нейната, беше толкова слабичка. Божичко, та Елса беше на деветдесет и две години, може би умираше. Когато наближаваш стотака, няма как да не си на прага на смъртта.

— Какво ще правиш сега? — попита Елса.

Амбра погледна през прозореца. Разполагаше единствено с няколкото размазани снимки, направени от Елса, и уклончивото потвърждение от социалната работничка Лота, че момичетата са на отглеждане при семейство Свентин. Всъщност нямаше какво повече да направи.

Само че помнеше колко пъти беше стояла затворена в мазето на Есаяс, колко отчаяна беше. Как плачеше и се надяваше някой да я спаси, макар че трябваше отдавна да е изоставила всякаква надежда. Колко пъти отчаяно се беше молила на майка си и баща си, шептеше, че ако съществуват, ако мислят за нея горе на небето, трябва да й дадат някакъв знак. Така и не получи знак. В целия свят нямаше нито един човек, който да се интересува дали е жива, или мъртва. Но тези две момиченца нямаше да имат нейната съдба, тя щеше да ги спаси. А онези, които й се противопоставяха, можеха да вървят по дяволите.

Тя погледна Елса сериозно:

— Ще отида там. Ще говоря с Есаяс. Длъжна съм.

— Щом трябва. Но бъди внимателна. Обещай ми.

Амбра кимна:

— Обещавам.

Тя скочи от стола, изпълнена с нова, бясна енергия. Щеше да го направи. Всичко си идваше на мястото.

Обърна се към Елса:

— Можеш ли и ти да ми обещаеш нещо?

Елса обърна сбръчканото си бледо лице към нея. Когато се усмихна, то се набразди като море от линии и бръчки.

— Каквото поискаш, миличка.

— Обещай да не умираш, докато ме няма.

Елса кимна сериозно.

— Ще се постарая.