18


Днес Амбра трябваше да реши как да постъпи. Погледна вещите, които беше пръснала върху леглото в хотелската стая. Там бяха бележникът, изпълнен със записки и идеи, компютърът, телефонът, както и картата на Кируна и околностите, която взе от рецепцията.

Да остане и да се разрови около някогашното си приемно семейство, или да се прибере у дома и да продължи постарому — това беше въпросът.

Списък с неща, които я караха да остане:

Така и така беше в Кируна, защо да не се възползва?

По този начин можеше „да затвори тази страница“ (уф, как само мразеше това клише!).

Може би тук имаше история за вестника (може би).

Ами ако и други деца са подложени на същото, което беше преживяла тя? Не беше изключено.

Тази последна точка от списъка не й даваше мира. Ако се окажеше вярно, щеше да е непоносимо.

Стана от леглото и извади крем за лице. Джил получаваше безброй безплатни продукти и от време на време й изпращаше по нещичко. Този крем съдържал дива къпина — много подходящо предвид местоположението й в момента. Тя се намаза и продължи да размишлява.

Списък с неща, които я разубеждаваха да разследва Есаяс и Ракел Свентин:

Почти всичко.

Тя се изправи и се загледа през прозореца. Беше проверила адреса на семейство Свентин — още живееха на същото място. Какво да правя?

Дълбоко в себе си вече знаеше отговора.

Нейна движеща сила беше желанието да защитава онези, чийто глас не се чува, да изобличава насилниците и да облекчава страдащите, да се бори за демокрация. Да разкрива несправедливостите. Може и да звучеше бомбастично, но беше истина.

Всичко това обаче щеше да е далеч по-лесно, ако не беше неделя и Коледа. Тя все пак се обади на социалните, дежурен номер.

— Казвам се Амбра Винтер, бих искала да говоря с отговорника за приемните семейства в Кируна — започна спокойно, беше се плъзнала в професионалната си роля.

През годините беше говорила със стотици държавни служители и представители на властите, може би и хиляди.

— За това се грижи Ане-Шарлоте Янсон. Но тя е в отпуск до Нова година — информира я телефонистката.

— Няма ли някой друг? — попита Амбра нетърпеливо.

— За съжаление, всички почиват. Ако въпросът е спешен, обадете се на 112.

Амбра остави съобщение за Ане-Шарлоте Янсон да й се обади възможно най-скоро, след което взе лаптопа под мишница и слезе да закуси. И тъй като нито интернетът, нито отоплението работеха кой знае колко добре в хотелската й стая, тя остана в столовата, долепила нос до екрана.

Влезе в сайта на „Афтонбладет“ и навакса с четенето на статиите на колегите. Из Европа се строяха стени; лихвите щяха или да се повишат, или да спаднат. След това посърфира из интернет, прочете всичко, което намери за системата на приемните семейства, за пострадали деца, за закони и правила. В дванайсет часа се изправи, скована от дългото седене.

Щом Том я бе оставил, след като я изпрати до хотела, тя се просна в леглото и спа като пън, може би защото не беше свикнала да стои толкова време на чист въздух. Сега, няколко часа по-късно, на закрито сред обядващи хора и глъчка от разговори, споменът как лежаха под животинските кожи й се струваше нереален. Беше фантастично. Пътуването с шейната, звездното небе, Северното сияние. Как едва не се целунаха… Боже, колко беше вълнуващо! Искаше й се да му прати съобщение да благодари за разходката, но нямаше номера на мобилния му телефон. И разбира се, не успя да го намери и в гугъл.

Пак се настани пред компютъра, отвори страницата на „Лоудстар Секюрити груп“ и взе да я разглежда. Сайтът беше добре направен. Приглушени цветове и костюмирани хора в офиси. Ключови думи като безопасност, глобално, професионализъм. Нямаше никакви лични неща, снимките сякаш бяха купени от база данни. Никакви имена на служители и сътрудници. Никакви адреси, само номер на телефонна централа. Но тя умееше да чете между редовете.

Компанията предоставяше частни услуги в сферата на сигурността в някои от най-нестабилните държави по света. Том вече й беше казал, че е бивш елитен войник, и тя предположи, че повечето служители на „Лоудстар“ имат подобно минало.

„Афтонбладет“ наскоро беше назначил награждаван военнополитически репортер. Той сигурно знаеше доста за този тип дейност. Дали да му се обади да поразпита? Тя си записа, за да не забрави, и пак се зачете в сайта. Би могла да се обади в централата на „Лоудстар“ и да помоли да предадат съобщение на Том. Но нещо я спря.

Докато разглеждаше хладно елегантния сайт, сякаш за първи път осъзна що за човек е Том. Това леко я разтърси. Той не беше костюмиран сух шеф, нито словоохотлив медиен герой. Насилието и бруталността за него бяха ежедневие. Не, тя не смееше да му се обади. А и ако той искаше да поддържат контакт, нали би й дал номера си? Или би й се обадил сам? За разлика от неговия, нейният номер — като на всички нормални хора — можеше да се намери в интернет. Освен това тя е жена и смяташе, че той трябва да й се обади, ако го е грижа за нея. Нали за малко да я целуне отново? Или не? Да, сигурна беше, колкото и да не разбираше от мъже. Том я харесваше.

Пак стана от масата, прибра лаптопа в чантата и нервно закрачи из лобито на хотела. Докато стоеше и разглеждаше витрина с лапландски занаятчийски стоки, телефонът й звънна. Беше Грейс.

— Мислех, че си в почивка — каза Амбра.

— Няколко редактори се разболяха и се наложи да се върна.

Амбра отдавна знаеше, че Грейс не й отстъпва по работохолизъм и няма нищо против да работи извънредно. Това, разбира се, беше опасен път, по който да поемеш. И като всичко опасно — неустоим за търсещите вълнения журналисти.

— Само исках да проверя дали всичко е наред — продължи Грейс. — Свърши добра работа. С онази старица. Чух го от няколко места.

Амбра сведе очи, смутена от похвалите.

— Благодаря — промърмори.

— Прибра ли се благополучно от Кируна? Нямаше ли някакъв проблем с полета?

— Всъщност още съм тук. Искам да проверя нещо.

— Но нали ще се прибереш до утре? Нали си на работа?

По дяволите, не беше помислила за това!

— Грейс, вече работих извънредно. Дойдох дотук навръх Коледа. Реших, че ми се полага някой и друг ден компенсация.

— Не ме ли чу? Току-що ти казах, че не ни достигат хора. Трябваш ми в редакцията.

— Имам работа тук. Искам да пиша за приемните семейства и деца, които страдат при тях.

Грейс харесваше по-меките истории. Мъжете редактори предпочитаха да се пише за корумпирани немски автомобилни фирми, руски президенти и севернокорейски ядрени заплахи, колкото по-страшно, толкова по-добре. Но Грейс клонеше повече към разкази за най-уязвимите в обществото.

Сега обаче изпъшка:

— Тези истории винаги са голяма каша. Накрая все се стига до дума срещу дума. И всички държавни служби умеят да пазят тайна. Не, зарежи го — отсече тя.

— Свързах се със социалните. Може би става дума за религиозна секта.

В медийния свят винаги уцелваш десетката със сектите.

— Имаш ли източник? Истински? Готов да говори?

Гласът на Грейс беше скептичен. Амбра чуваше тракане около нея.

— Още не, но…

— Да му се не види, Амбра! Знаеш, че не става така. Нищо няма да излезе. Не мога да те оставя да висиш горе и да измисляш глупави истории.

— Става дума за деца — натърти Амбра и нервно закрачи из фоайето.

Чу как Грейс покрива слушалката и крещи заповеди на някого, преди пак да се обърне към нея:

— Има много страдащи деца. Искам да се прибереш незабавно. Тук имаш предостатъчно за писане.

— Искам да напиша нещо важно.

— Не ставай досадна. Очаквам да си на работното си място според установения график. Няма да получиш специално отношение от мен, ако това си въобразяваш. Ако ти се пише за страдащи деца, Стокхолм е пълен с такива. Иди в централата на спешния телефон и ако щеш, цял ден слушай тия глупости. Получихме пет истории за семейни кавги, в които мъжете са смлели от бой майките, докато децата са гледали. Деца, изхвърлени боси в снега. Ако не разполагаш с шеф на социалните в Кируна, който е готов да предостави имена и позиции и да потвърди, че са пращали сираци при сатанисти, домъквай си задника в редакцията. — Към края Грейс почти крещеше.

Амбра мълчеше, стиснала челюст.

— Добре, прибирам се — каза намусено.

— Прибирай се.

Грейс затвори.


Ядосана се върна в стаята си, преоблече се и излезе от хотела. Все още имаше свободен ден и можеше да прави каквото си иска. Слезе до автобусната спирка, извади късмет и не се наложи да чака, качи се веднага и седна най-отпред. Загледа се през прозореца. Сняг и още сняг. Как можеше изобщо да съществува толкова много?

Колкото повече приближаваше крайната си цел, толкова по-познато й изглеждаше всичко. Много се беше променило през последните години, но някои неща си бяха същите и спомените за къщи и имена на улици се пробудиха. Седеше като залепена за седалката. Не беше очаквала да го приеме така емоционално. Автобусът спря и тя слезе с още по-неприятно усещане. Измина бавно краткото разстояние от спирката до къщата, в която беше живяла в детството си в Кируна.

Беше останала при семейство Свентин около година. Пристигна по Коледа, а напролет й дойде първият мензис. Беше потиснала повечето спомени, но помнеше колко я болеше, колко малко грижи получаваше и как Есаяс беше като вманиачен заради промяната в нея. Накрая приказките за дявола и всички демони, които тя явно носеше в себе си, станаха непоносими. Избяга, добра се до Стокхолм и живя по улиците с други самотни деца и бегълци, но социалната служба я откри и я изпрати на ново място. Беше цяло чудо, че приключи този период жива и здрава.

А сега отново беше тук. Дойде импулсивно, не го беше обмислила и не беше подготвена за емоциите, които я заляха. Приближаваше към червената дървена къща бавно и с бясно биещо сърце. Пощенската кутия си беше същата — странно, споменът за нея събуждаше толкова чувства. Най-обикновена черна ламаринена кутия. Само че от комина не излизаше пушек. Къщата изглеждаше пуста, вътре беше съвсем тъмно и снегът отпред не беше отъпкан. По дяволите, трябваше да планира цялата работа предварително. Поколеба се дали да не надзърне през прозореца, но си даде сметка, че не може да се приближи толкова.

Прилоша й, чисто физически. Коремът я сви. Тялото помнеше по-добре от съзнанието. Така се беше уплашила при първия си мензис, понеже не знаеше какво става. Жестоката болка в корема и усещането как нещо изтича от нея, все едно се напикава, и как после видя, че е кръв. Ужаси се, че умира. Не посмя да каже на никого и изцапа кърпи, чаршафи, гащи. Ракел побесня заради мръсотията. А Есаяс я стисна за врата и я натопи в леген със студена вода. Нямаше спомен какво стана после, главата й беше като изпразнена.

Не, не можеше да стои тук.

Забърза обратно към спирката, наложи се да чака автобуса цяла вечност и докато се върне в хотела, измръзна здравата. В стаята й също беше студено. Тя пипна радиатора — оказа се леден, но нямаше сили да се обади на рецепцията да се оплаче; легна си, без да сваля шала и шапката.

Апатично загриза нокти. Извади телефона, набра Джил, но й отговори гласова поща. Помисли, че трябва да свърши нещо смислено, но някак се озова в инстаграм. Джил беше качила снимка от някакъв купон от предната вечер.

Амбра остави телефона. Цялата радост от разходката с шейната беше угаснала. Том не се беше обаждал, призраците на семейство Свентин я тормозеха, а Грейс се цупеше. Нямаше как да не е потисната. А и по всичко изглеждаше, че ще прекара нощта в леденостудена хотелска стая и в опити да се добере до Стокхолм, въпреки че всички билети от Кируна са разпродадени.


— Значи сте гледали Северното сияние. Но нищо повече? — Матиас избърса кухненския плот, окачи кърпата и изгледа Том скептично.

— Не, нищо повече.

Том извади бутилка минерална вода от хладилника и взе чаша. Спомни си колко близо беше до нова целувка с Амбра, как устните й сякаш го привличаха. Но не се случи нищо. Тъй че не, нищо повече. Не точно.

Матиас се облегна на плота и скръсти ръце. Попита нехайно:

— Сестра й още ли е в града?

— Защо?

— Просто така. Водя разговор. Как си днес?

— Стига си ме питал как съм.

Том извърна лице от пронизващия поглед на Матиас и се загледа през прозореца. И сам го забелязваше — настроението му пак беше паднало до точката на замръзване. Днес не можеше да излезе от това състояние, тревожността го глождеше току под кожата. Беше толкова дразнещо, беше свикнал да държи всичко под контрол — себе си, тялото си, чувствата си. Поне да разбираше защо…

Снощи беше в добро настроение, в гората с Амбра, но сутринта се събуди с главоболие и сърцебиене и оттогава вървеше само надолу. Мразеше факта, че състоянието му се променя толкова нелогично, че варира без ясна причина. Матиас предложи той да изведе Фрея и сутринта, и по обяд, но така се чувстваше още по-зле — щом Матиас смяташе, че се нуждае от помощ.

Сякаш усетила, че мисли за нея, Фрея дойде при него. Махаше с опашка и той я потупа.

— Става ли довечера да пробвам сауната? — обади се Матиас, загледан в кучето.

— Прави каквото щеш — тросна се Том.

Той самият не беше използвал сауната нито веднъж, дори не знаеше дали работи.

— А може и да отида на хотел — продължи Матиас.

Вече го беше предложил няколко пъти.

— Кога е полетът ти?

— Добрах се до резервно място за утре. Ако имаш нужда да останеш сам, мога да пренощувам в града.

— Престани — изръмжа Том.

Беше нелепо. Та той разполагаше със стотици квадратни метра къща.

— Сериозно, как се чувстваш? — настоя Матиас.

— Излизам.

Ако му зададеше този въпрос още един път, щеше да експлодира.

— Вземи и кучето — подвикна Матиас след него.


Фрея седеше до Том на предната седалка. Гледаше любопитно през прозореца и от време на време се обръщаше към него, сякаш за да провери дали не се е провинила в нещо.

Беше време да я върне на Нилас, изобщо не се чувстваше в състояние да гледа куче.

Зави по улицата на Елинор. Намали скоростта, помъчи се да види дали има някой в къщата. Беше си забравил мобилния у дома, на плота. В кухнята светеше. Той остави двигателя запален. Фрея го наблюдаваше напрегнато. Протегна ръка към нея, остави я да я подуши и после внимателно я потупа зад ухото. Козината беше груба и тялото й трепереше при докосването.

— Не може да останеш при мен — заговори й тихо.

Тя го изгледа с големи умолителни очи.

— О, дявол да го вземе, промърмори той, подкара колата и се махна оттам.

Хвърли кос поглед към Фрея.

— Утре — предупреди я и видя как тя наостря уши. — Не си въобразявай нищо. Утре ще те върна.

Още един ден, какво толкова? И без това не се бяха обаждали да си я искат обратно.

— Хайде да идем до града.

Фрея излая кратко и той натисна газта, остави къщата на Елинор зад гърба си.

В Кируна имаше много кучета и той намери голям зоомагазин, откъдето купи чувал суха храна, две купички, нов нашийник и нова, по-здрава каишка. Фрея му позволи да й сложи нашийника с каишката и след това тръгна покорно. Том я остави да подуши всичко, което иска, вървеше след нея и скоро се озоваха пред „Скандик Ферум”, хотела на Амбра. Той забави крачка, запита се дали тя още е тук, или е успяла да намери свободно място в самолета и се е прибрала у дома.

— Хайде да влезем — предложи на Фрея и двамата някак съумяха да минат заедно през въртящите се стъклени врати.

— Амбра Винтер още ли е тук? — попита той на рецепцията.

— Да, да позвъня ли в стаята й? — попита рецепционистът, като хвърли едно око на внушителните размери на Фрея.

— Ало? — чу той гласа на Амбра в слушалката. Бдителен, остър.

— Ало? Том е… Лексингтън — добави.

— О, здравей! Защо звъниш на този телефон?

— Защото съм в хотела. Във фоайето. Искаш ли да слезеш?

Тя дойде почти веднага, с ръце в джобовете, бавна походка, увила дебелия шал няколко пъти около гърлото си.

— Здравей! — рече той и усети, че настроението му вече се обръща.

Тази жена оказваше такова странно влияние върху него. Не разпозна чувството веднага. Радост. Изпита радост, като я видя.

Тя отметна косата от челото си, издаде брадичка. Устните й блестяха в розово.

— Здравей! И благодаря за снощи. Исках да ти пиша да благодаря, но се оказа, че ти нямам номера.

Не му беше хрумвало да й дава номера си, нито да иска нейния. Това между тях нямаше да продължи. Нали? Всъщност защо не? Заедно им беше приятно, защо да се лишават от това?

Амбра протегна ръка към Фрея. Кучето я подуши предпазливо.

— Сутринта успя ли да заспиш? — попита Том.

Беше бледа, имаше сенки под очите и сякаш от нищото го обзе желание да я пази и закриля. У нея имаше нещо уязвимо, почти ранимо.

— О, да, поспах. Но съм измръзнала. В стаята ми е жесток студ, а и тук си го бива. — Тя се обви с ръце.

— Всичко наред ли е, Амбра? — попита той и се вгледа в лицето й.

Изглеждаше нещастна, не просто премръзнала или уморена.

— Имах странен ден… Няма значение. Радвам се, че се отби. Беше ми странно да не мога да се свържа с теб.

Във фоайето действително имаше силно течение, при всяко отваряне на вратите подухваше студен вятър. Амбра дръпна ръкавите на пуловера върху дланите си, разтри пръсти. Той я погледна как зъзне и му хрумна нещо.

— В къщата, в която живея, има сауна — рече. — Довечера ще я палим.

Тя вдигна вежди. Той харесваше това изражение. Арогантно, въпросително, бдително.

— Матиас е от Оланд — обясни. — Оландците имат нездрава връзка със сауните. За тях е като религия.

— Да, чувала съм. Веднъж интервюирах един оландски рибар. Море, мрежи и сауна — друго не го вълнувало.

— Искаш ли да дойдеш? Да се постоплиш?

— Шегуваш се.

— Не. Всъщност е доста приятно. Правила ли си го преди? Сауната, имам предвид.

Амбра поклати глава.

— И това ли не си?

Том не можеше да я разбере. Тя имаше опит, беше правила неща, които повечето хора не познаваха, но пък беше пропуснала ежедневни занимания като карането на шейна или гледането на Северното сияние, при положение че е живяла в Кируна. Като цяло беше много потайна за престоя си тук.

— Значи трябва да дойдеш задължително. Няма нищо странно, приеми го като хоби или спортно занимание.

— Като изключим, че човек трябва да е чисто гол — отбеляза тя сухо.

— Имаме хавлии. Вземи и сестра си, ако искаш.

Тя присви очи:

— Това да не е хитър начин да се добереш до Джил?

— Не — изненада се той. — Защо ми е да се добирам до нея?

Том се замисли.

— Макар че сега като го казваш, Матиас май би се зарадвал, ако и тя дойде.

— Ясно.

Амбра все още не изглеждаше убедена.

Той не беше от хората, които досаждат, но изведнъж идеята да я покани му се стори отлична. Сестрата знаменитост беше по-скоро начин тя да се чувства по-удобно.

— Хайде — увещаваше я. — След като никога не си пробвала. И ще се стоплиш, наистина ще се стоплиш, гарантирам ти.

— И всички ще носят хавлии?

— Обещавам. Имаме големи кърпи, можем да се увием в тях.

— И никой няма да тича навън да се търкаля в снега? Нито ще се тупаме един друг с брезови клонки? — Тук страните й поруменяха леко.

— Честен кръст, няма да те шибам с брезови клонки или каквото и да било друго — заяви той тържествено.

Мисълта да я види отново довечера, да говори с нея, да дружи с нея, да я слуша и да се препира с нея. Щеше да донесе цепеници за камината, да пусне музика. Щяха…

— Не, Том, не мога. — Амбра прекъсна размислите му с притеснена усмивка. — Съжалявам, няма да стане. А и Джил вече замина.

Окей. Той се загледа във Фрея, която тихо скимтеше. Беше разочарован — чувството го изненада, беше се надявал тя да приеме.

— Благодаря, че се отби. И благодаря за поканата — промърмори Амбра.

Той отвори уста да предложи да го направят някой друг път, но осъзна, че едва ли някога ще се видят отново.

Фрея пак изскимтя.

— Май трябва да я изведа — каза той, макар да нямаше никакво желание да се разделят. Беше му странно, че това може би е последната им среща.

— Добре.

Тя погледна първо кучето, после него. Дълги черни мигли и под тях тези полегати очи. Вдигна длан към него за прощален поздрав.

Том се сети в последния момент, извади молив и касовата бележка от зоомагазина, написа номера на мобилния си телефон и й го подаде.

Амбра го взе. Погледна го. Той направи крачка към нея и я прегърна за секунда. Тя се вкамени в обятията му, но в следващия момент вдигна ръце и за миг отвърна на прегръдката му, смутено и несръчно.

— Обади се, ако си промениш решението — заръча той тихо.

Тя кимна. Том се завъртя и подвикна на Фрея, която възторжено хукна към изхода. Той погледна назад, но Амбра вече не беше във фоайето.

Удари глава в стената на асансьора. Защо отказа? С въздишка отвори вратата на стаята си. Трябваше да приеме. Телефонът й извибрира,

— Звъняла си — изчурулика Джил в ухото й.

— Уф…

— Какво има?

— Такава съм идиотка!

— Чакай малко да намаля музиката и ще ми разкажеш. Лудвиг! Изгаси го! Така. Разказвай.

— Няма нищо за разказване. Просто съм толкова задръстена…

— Преди да съм се развълнувала, нали не е нещо с работата? Моля те, кажи ми, че е заради мъж.

— Том Лексингтън дойде.

— И?

— Нищо. Това е всичко.

Мълчание.

— Джил?

— Амбра, мила моя, трябва да започнеш да живееш. Какви ги вършиш? Дванайсетгодишните имат по-вълнуващ любовен живот от теб.

— Не знам какво става между нас. Той е готин, прекарваме си добре. Но още е луд по бившата си.

Също така има много суров поглед и понякога получава панически атаки, които крие от всички.

Джил изсумтя.

— Друга жена? Не лягай с него. Зарежи го веднага. Не ти трябват такива бъркотии.

— Няма как да го зарежа, тъй като между нас няма нищо. Но е мил. И ме покани на среща, а никой не го е правил отдавна, ясно?

Джил въздъхна дълбоко:

— Трагедия.

— Да, да, знам. Е, как е в Йоребру? Видях в инстаграм, че си била на купон — смени темата тя.

И без това бляскавите преживявания на Джил бяха най-близкото до истински живот, до което тя някога би могла да се докосне.

— Лудвиг! Къде сме сега?

Неясен говор.

— Пак сме в Норланд — изчурулика Джил. — Поканиха ме на парти в ледения хотел, затова съм тук. Наехме една грамадна кола.

Типично за Джил. Дива, импулсивна, не се спираше на едно място.

— Е, как е леденият хотел?

— Студ. Много водка. Много сладък собственик на северни елени.

Амбра се сети нещо:

— Я чакай, леденият хотел не е ли в Юкасярви? Там ли си сега? Та това е на половин час оттук.

— Може. Ти къде беше?

Амбра стисна телефона здраво и някак успя да се въздържи да не изстене.

— Джил, слушай ме. Искам да дойдеш тук, при мен.

— Кога?

— Сега.

— Защо?

— Ще ходим на сауна.

— Ха-ха, много забавно!

— Говоря сериозно. Ще дойдеш с мен за морална подкрепа.

Дълбока, дълбока въздишка.

— И Матиас ще идва — запридумва я тя.

Така мисля. Надявам се. Може би. Или пък щеше да е сама в сауната с Том? Тези ръце и рамене. В сауна. С капки пот.

— Кой е Матиас? — не я разбра Джил.

На Амбра вече й идваше да тресне телефона на масата, мразеше, когато Джил се държеше така опако.

— Много добре знаеш кой е, вчера говорихме за него, видях те как го гледаше онзи ден. Ако дойдеш, обещавам, че ще ти дължа услуга.

Дълго пресметливо мълчание. О, да, щеше да си плати за това, Амбра го усещаше с цялото си тяло.

— Ще дойда. При условие, че един ден ще те взема на шопинг в Стокхолм. Женствени дрехи, луксозно бельо и обувки и евентуално аксесоари. Нищо плетено, дънково или памучно.

— Добре, добре. Но като дойдеш, ще се държиш любезно, не като проклета поп дива.

— Да не искаме невъзможното. Лудвиг! Докарай колата. Цун-гун, Амбра.

— Мразя го това „цун-гун“ — извика Амбра.

Но Джил вече беше затворила.

Извади от джоба на джинсите си касовата бележка с номера на Том. Ха! Щеше да се поти в сауната с Том Лексингтън.

Загрузка...