Само един риск

31

Пътуваха до Юкасярви половин час. Том беше съсредоточен върху шофирането, видимостта беше лоша, а Амбра беше потънала в себе си, затова не говореха много. Той не караше бързо, но все пак се наложи да набие рязко спирачки, когато три подплашени сърни изскочиха на пътя точно пред фаровете на колата, след което потънаха в гората от другата страна.

— Боже, появиха се отникъде! — възкликна Амбра уплашено.

— Видях ги — отвърна Том успокоително.

Той паркира пред ледения хотел, видя я, че трепери от студ.

— Реката изстудява въздуха така — обясни й.

Спуснаха се към хотела, обкръжени от туристи в гащеризони и гидове в пончо от еленова кожа. В големи огнища горяха огньове, бръмчаха моторни шейни.

— Виж, съвсем син е — удиви се Амбра.

Действително ледът срещу тях блестеше в светлосиньо.

— Ледените блокове от реката са в този цвят — провикна се един гид наблизо.

— Прилича на нещо извънземно — впечатли се тя и Том се съгласи.

Влязоха в хотела, заобиколиха няколко групи японски туристи, шведски двойки и орди германци, американци и датчани и тръгнаха да разглеждат с възхищение различните помещения. Всяко беше уникално, някои бяха просто малки правоъгълници, други — цели апартаменти с пищна украса. Всичко беше изваяно и издялано от сняг и лед.

— Всяка година го строят от нулата — прочете Том в брошурата. — Пристигат скулптори от целия свят. Всеки прави по една стая с различна тема.

Спряха се да разгледат една стая с огромен паун от сняг и лед. Ледените очи на опашката му блестяха в синьо. Леглото в средата на стаята беше от лед, застлан с кожи от северен елен. Подът беше от сняг.

— Представяш ли си да преспиш тук? — попита той, макар да се досещаше за отговора.

— Не. Хубаво е, но клаустрофобично. А ти?

— Може би. Искаш ли да видиш църквата?

Отидоха да я разгледат. Дъхът от устата им се виеше като мъгла около тях, но температурата беше приятните минус пет, далеч по-топло от жестокия студ навън.

— Наистина всичко е от лед — озърна се тя.

Скамейките, амвонът — всичко проблясваше студено и бяло.

— Имаш ли сили за ледения бар? — попита Том.

Амбра изглеждаше бледа, но кимна, затова отидоха. Посрещна ги лъскаво ледено стълбище, а вътре — сепарета от лед с ледени пейки, застлани с еленови кожи. Беше почти пълно, звучеше музика, беше доста по-шумно.

— Все едно сме затворени в замръзнал сапунен мехур.

Том поръча и за двама им — малки питиета в четириъгълни ледени чаши. Беше почти невъзможно да се пие от тях.

— Бързо замръзва — засмя се тя, като се мъчеше да отлепи чашата от ледената маса.

След като едва успяха да изцедят няколко капки от ледените напитки, отидоха в ресторанта.

— Прилича на Нарния — отбеляза Амбра, докато минаваха покрай осветени ледени скулптури, поставени под натежали от сняг вековни ели.

В ресторанта беше топло и уютно и те се настаниха на масата до прозореца, която Том беше успял да запази.

— Не вярвах, че е възможно да резервираш маса тук. Не е ли страшно популярно? — попита тя, загледана в менюто, което й подадоха.

Том само измънка нещо. Беше му се наложило да се обади на норвежкия милиардер, за да получи най-хубавата маса, но нямаше намерение да й го казва.

— Идвал ли си преди? — попита тя.

— Не.

Беше странно. Живяха толкова много години в Кируна, но никога не бяха яли тук. Май Елинор беше споменала, че го намира за прекалено туристически.

— Не го ли намираш за прекалено туристически? — поинтересува се той.

Амбра се усмихна и той видя трапчинките й.

— Ами аз съм туристка, така че ме устройва. Но вече съм толкова гладна, че треперя. Може ли да поръчаме предястие?

Том откъсна очи от привлекателните трапчинки и поръча две порции хайвер. Поднесоха им го върху големи ледени блокове, с кълцан лук, заквасена сметана и малки палачинки.

— Като произведение на изкуството е — затаи дъх Амбра.

— Това е местният хайвер, от Каликс, най-хубавият. Норботенци го пазят за себе си.

— Мисля, че никога не съм яла нещо по-хубаво — въздъхна Амбра и отпи от шампанското, което той беше настоял да си поръча.

Бузите й бяха поруменели. В колата изглеждаше толкова напрегната, че той сериозно обмисляше да я върне вкъщи. За себе си Том поръча нискоалкохолна бира. В момента Амбра изглеждаше щастлива, което — изведнъж осъзна той — рядко й се случваше. Обикновено имаше вид, че носи на раменете си тежестта на демокрацията и на целия свят. Харесваше му да я вижда толкова засмяна и с очи, лъснали от скъпото шампанско, с тъмни къдрици, отразяващи запалената свещ на масата. Погледна я право в очите. Тя нави една къдрица около пръста си и леко изплези върха на езика си, за да улови едно златисто топче хайвер от ъгълчето на устата си. Вдигна чашата си, усмихна му се над ръба. Шампанското й отиваше.

— Как е Фрея? — попита го.

— Преди да тръгна, й дадох нова играчка за дъвчене, да се надяваме, че няма да нападне обувките ми или мебелите, докато ме няма.

Тя се засмя. Разговаряха за ежедневни неща, докато онази специфична енергия, която съществуваше между тях, не завибрира около масата. Попита я за статия, която беше чел. Приказваха за ски (тя никога не беше карала), дали иска вино или бира към основното ястие, за клюките в шведския вестникарски бранш — репортери, които едва умееха да пишат, редактори с мания за величие, кои жадни за внимание знаменитости са готови на всичко, за да попаднат във вестниците.

— Един актьор, който във всяко интервю разправя колко мрази вечерните вестници, звъни поне веднъж през няколко месеца да пита защо отдавна не сме писали за него.

— Невероятно. Е, ти какво прави днес? — попита Том, докато сервитьорът подреждаше прибори и нови чаши към основното ястие.

— Пих кафе с Елса. — Тя разсеяно подръпна ухото си, изглежда се колебаеше. — След това интервюирах една социална работничка.

— Затова ли дойде в Кируна?

— Да.

Той се усмихна на резкия й отговор.

— Интервюто тайно ли е?

Амбра докосна приборите, плъзна показалец по покривката.

— Не точно тайно, но още не е официално. Просто проверявам нещо.

— Добре ли мина?

Тя поклати глава:

— Не. — Сведе очи към масата, сбърчи чело, дългите клепки хвърляха сенки по скулите й. — Мина лошо.

— Говори ли ти се за това? — попита я тихо.

Тя почака, докато й поднасяха червеното вино, което беше поръчала. Том си пиеше леката бира. Когато сервитьорът ги остави, продължи:

— Едно мога да кажа за пътуванията до Кируна — определено са богати на събития. Срещнах един човек…

Изведнъж замълча. Напрегнатото изражение се върна. Том чакаше. Тя започна отначало:

— Днес ходих в църквата.

— В Кируна?

— Да. Бащата от приемното ми семейство беше там.

— Била си в приемно семейство тук?

Не помнеше да му го е казвала. Но това, естествено, обясняваше защо е живяла в Кируна, досега не се беше замислял.

Амбра кимна, хвана чашата. Червеното вино се разплиска леко.

— Да. Когато бях на десет години. Едно от многото приемни семейства. Едно от най-лошите всъщност.

— През колко си минала?

— Не знам. Във всеки случай повече от десет. При някои не се задържах дълго. Ако не те харесат, изхвърчаш.

— А ако ти не харесваш тях? — попита Том, усети как гневът заклокочи в гърдите му.

Тя го изгледа иронично:

— Никой не слуша детето. Няма значение какво иска, става каквото решат те. Не помня на колко семейства просто им омръзна да ме гледат. Но този мъж… От него избягах, когато бях на единайсет. Стори ми се нереално, като го видях днес. И напълно безумно реагирах.

— Как? — попита той, усети, че ръцете му настръхват.

Какво й беше причинил онзи?

— Тялото ми сякаш реагира автоматично. Просто се върнах в онова време, усетих много от забравените емоции. Толкова беше неприятно…

Отпи от виното, погледна го. Да, той познаваше това усещане. Но неговите спомени бяха от неща, които бе преживял като зрял човек, неща, които бе трениран да издържа, които по един или друг начин сам беше избрал да преживее. А тя е била дете. Малко момиченце без родители.

— Какво точно е станало, докато си била при тях?

Дали са я били? Или други посегателства? Стисна чашата по-силно.

Тя беше оставила своята чаша и сега се държеше над лактите, сякаш трепереше от студ, въпреки че в ресторанта беше топло.

— Физическо насилие. Всичко възможно. Наказания. Плесници. Но и психически неща… Такива, за които едва като възрастта разбрах колко са гнусни. Нищо сексуално — добави.

Като че ли това смекчаваше останалото.

— Дявол да го вземе! — поклати глава той.

— Да. А сега разбрах, че с жена му са приели нови деца. — Гласът й леко потрепери. Тя се покашля, стисна челюст. — Както и да е, днес го видях в църквата. Беше тежко.

Вдигна чашата си и отпи няколко глътки. Ръката й трепереше и Том едва устоя на импулса да скочи на крака, да отиде при нея, да я стисне в обятията си и да я накара да обещае следващия път, когато някой иска да я нарани, да дойде при него. Следващия път трябваше първо да минат през него.

Амбра пак разклати чашата си.

— Като го видиш — мамка му, дори не мога да произнеса името му, — като го гледаш обективно, никога не би предположил нещо такова. Чувството е изключително странно. Че не си личи външно какви всъщност са хората. До ден-днешен това е сред нещата, с които ми е най-трудно. На вид е толкова благоприличен. Спокоен и учтив. Уважаван в обществото. Всички го слушат, когато проповядва. А вкъщи се преобразява. Беше плашещо. Чудовището, което се криеше вътре — добави тя и си пое дъх.

Том кимна, разбираше, беше срещал много чудовища, знаеше точно какво е. Злото не личи отвън.

— Накрая започваш да се съмняваш в собствените си представи — продължи Амбра умислено. — Мислиш си, че преиграваш, че всъщност заслужаваш боя. Че си разглезен. Неблагодарен. И сега ми е трудно да преценя правилно някои неща, които преживявам. Трудно е за обяснение. — Тя се усмихна криво. — Май малко развалих настроението.

Том искаше да хване ръката й, да каже, че харесва разговорите им, независимо дали са весели, или сериозни.

Амбра се различаваше от Елинор в толкова много отношения. Елинор не обичаше тежките въпроси и той автоматично я беше защитавал от всички негативни аспекти на работата си. Поначало беше весела и позитивна, беше от стабилно и задружно семейство. Винаги гледаше напред и имаше невероятна способност да се отърси от всичко тъжно и потискащо. Том винаги беше харесвал това — че не се рови надълбоко. Сега обаче се зачуди дали това не е допринесло за раздялата им — че никой от тях не искаше да говори за сериозните неща. Затова ли Амбра го привличаше? Защото беше съвсем друга, нова и пленителна?

Но това не беше цялата истина, той го знаеше. Харесваше Амбра такава, каквато е. Също и защото беше хубава, разбира се, нямаше смисъл да го отрича. Не очебийно красива като Елинор, а по-скоро като сложен и изкусно изработен механизъм, който трябва да изучиш старателно, за да го оцениш.

— Какво? — усмихна се тя над ръба на чашата.

Спаси го идването на храната. Тя беше поръчала месо от северен елен с хвойна и червени боровинки, той — филе от лос с рьощи и боровинково желе. Зарадва се, че за малко може да се съсредоточи върху друго, имаше нужда да си подреди мислите. Изпитваше страст към Амбра, нямаше смисъл да го отрича. От дълго време се чувстваше мъртъв, а сега започваше отново да живее и с това се пробуди и желанието. Нямаше нищо чудно. Той беше мъж. Тя беше жена.

— Боже, че е вкусно! — възкликна тя и той кимна.

Хранеха се в приятно мълчание. Амбра отпиваше от червеното вино и отново изглеждаше спокойна. Носеше тънка блуза в същия цвят като ледените блокове, които видяха, а на ушите й имаше малки проблясващи камъчета. През ума му пробяга споменът за дългите й крака между бедрата му. Как изглеждаше, когато затвори очи и изстена под устните му. Как щеше да изглежда, когато… Да. Страст.

— А ти как се чувстваш? — стресна го тя. — Какво става с атаките? Още ли са много тежки?

Беше хубаво, че попита направо. Отразяваше му се добре, вече не го намираше за толкова срамно.

— Горе-долу — призна честно и набучи парче месо на вилицата. — Но съм по-добре.

Амбра остави приборите и се вгледа с особено внимание в очите му.

— Обещах ти тайни, помня. Питай.

— Как те плениха?

— Както ти казах, бях в Чад. Спасителна операция на шведски гражданин.

— Жена — прекъсна го тя.

— Да, шведка. Катастрофирах с хеликоптера, избухна страхотен пожар, хората ми решиха, че съм загинал, и ме оставиха.

— Никъде не са писали за това.

Навсякъде по света имаше западняци в плен, включително и шведи. Медиите знаеха за повечето от тях, макар и никога да не пишеха с оглед на опасността за живота им. Но изобщо не бяха научили за неговото пленничество в Чад.

— Колко време те държаха? — попита тя след мълчанието.

— Няколко месеца.

— Затова ли се чувстваш… по този начин?

— Да, получавам пристъпи и се връщам на онова място.

Тя отново се взря в очите му.

— Звучи страшно. А и сама видях колко тежки са атаките ти. Каква история! Невероятно.

— Не можеш да пишеш за това — предупреди я той.

— Не, естествено. — Тя го изгледа изпод вежди. — Освен ако не успея да те придумам, разбира се. Наистина се нуждая от голяма сензация в момента.

Думите бяха шеговити, но Том чу журналиста в нея. Поклати глава.

— Изключено. Всичко, което казах, е тайна. Не може да излиза по вестниците.

— Разбирам — кимна тя.

— Искаш ли десерт за компенсация? — попита той.

Лицето й грейна:

— Задължително. Колкото повече, толкова по-добре. Десертът е за предпочитане дори пред сензацията.

Том й подаде менюто и я гледаше развеселено, докато тя се мъчеше да избере между панакота с арктическа малина и мус с облепиха.

— Ти поръчай едното, аз ще поръчам другото и ще си ги поделим — предложи той.

— Опитвал ли си арктическа малина? — попита Амбра, когато им донесоха десертите.

— Дори не знаех, че съществува такова нещо.

— Един от най-вкусните горски плодове на света — заяви тя, взе едно рубиненочервено плодче, което украсяваше панакотата, и му го подаде. — Зреят само през белите нощи.

— Вярно ли е? — усъмни се той и загреба с лъжицата от му са.

— Нямам представа — усмихна се Амбра.

Том се засмя и тъй като тя вече беше омела по-голямата част от своя десерт, побутна купичката си към нея.

— Изяж и моя. Изяж ги и двата.

Тя дръпна чинийката към себе си.

— Благодаря ти. Преяждане със сладкиши. Точно от това се нуждая след подобен ден. Искаш ли да опиташ от панакотата?

Той поклати глава, харесваше му да я гледа как яде десертите с такъв апетит.

— Колко време ще останеш този път? — попита я след малко.

— Не знам. Зависи.

След тези думи се получи неловко мълчание. Тя обра купичката и облиза устни.

— Колко време ще издържи Фрея без теб? — попита го.

— Скоро трябва да се прибирам.

Не беше съзнавал каква отговорност е да гледаш куче.

Когато излязоха от ресторанта, прехвърчаше сняг, големи снежинки се закачиха по косата и миглите на Амбра. Той не искаше още да я връща в хотела, това беше простият — и сложен — факт. Толкова беше студено, че снегът скърцаше под краката им, докато вървяха към колата. От време на време ръцете им се докосваха, тя не се отдръпваше и на него му идваше да я прегърне през рамо. Вместо това заобиколи колата и й отвори вратата.

— Благодаря! — кимна тя.

Том извади стъргалката, изчисти леда от стъклото. След това се качи, запали двигателя, но не потегли, спореше със себе си.

— Още не е късно — проговори.

— Рано е — съгласи се тя. Тонът й беше неутрален.

— С удоволствие бих продължил, но нали ти казах, трябва да ида при кучето.

— Разбирам — погледна го тя.

— Искаш ли да дойдеш с мен? — престраши се той.

Амбра примигна.

— И после ще те закарам до хотела.

Ако не искаш да останеш, разбира се. Искаше отново да я види в къщата си, свита на дивана. Искаше да бъде с нея.

Амбра го гледа дълго.

— Понякога, Том Лексингтън, изобщо не те разбирам. Какво стана, нали щяхме да бъдем само приятели?

— Ние сме приятели.

— Може би. Но не само. Признай го.

— Харесвам те.

— И аз те харесвам. И с удоволствие ще дойда у вас. Нищо, че си най-сложният мъж на света.

— Не съм чак толкова — отвърна той, даде на скорост и натисна газта.

А може би Амбра има право, помисли си. Вече сам не знаеше какво иска.