Само един риск

59

На тръгване от свиждането при Елса Амбра забеляза, че батерията на телефона й вече е паднала. Чисто новият й модерен смартфон се оказваше безсилен срещу жестокия норландски студ. От сто процента зареден до нула едва за няколко часа.

— Боклук! — промърмори.

Трябваше да се прибере в хотела да го зареди. Докато чакаше, се просна на леглото. Телефонът извибрира, сякаш да й покаже, че се зарежда. Тя затвори очи, пробва да си подреди близките няколко часа. Нямаше представа как ще минат. И нямаше кого да попита. Том й липсваше. Също и Джил. Тя изхълца, но не се поддаде на плача, трябваше да бъде силна и съсредоточена. Имаше работа за вършене.

Докато телефонът й е бил изключен, явно я бяха търсили, тъй като щом го включи в тока, подаде сигнал. Беше толкова уморена. Нямаше сили дори да го погледне. Щеше да полежи така десет минути. Да помисли и да се успокои. След минута се изправи; не можеше да е спокойна, ако ще животът й да зависеше от това. Телефонът беше зареден до деветдесет процента и имаше две пропуснати обаждания.

И двете от Том.

В първия момент реши, че е грешка. Стари съобщения, които са излезли случайно при рестартирането на телефона. Но не, той се беше обаждал. Сега.

Устата й така пресъхна, че не можеше да преглъща. Първоначалният й импулс беше да му се обади веднага. Но после се поколеба. Защо е звънял? Не беше сигурна, че точно сега има сили да говори с него. Само още една несправедлива дума и тя щеше да рухне. А в момента не можеше да си го позволи. Щеше да се въздържи, беше й останала поне капка гордост.

Прибра заредения телефон в джоба си, прогони мислите за Том, затвори вратата на хотелската стая и тръгна пеш в студа към църквата. Погледна нагоре към червената сграда, дръпна портата и се плъзна на една от задните скамейки. Сега трябваше да се подготви психически за това, което предстоеше. Проповедта скоро щеше да започне.

Беше тъмно, точно както миналия път. Хора влизаха и сядаха, но беше съвсем тихо, само тихо мърморене и отделни бебешки писъци, които се издигаха към тавана, но бързо биваха заглушавани от притеснената майка. Редица след редица сериозни лица. Жените с дълги коси и поли, косите скрити под грозни забрадки и безцветни шалове. Мъжете с плетени пуловери. Сякаш никога не се смееха. За част от най-строгите лестадианци смехът беше грях, а тези, които днес седяха тук и чакаха проповедта, едва ли бяха от най-либералните, предположи Амбра.

Църквата утихна още повече. Първият проповедник за деня се изправи. Лестадианците нямаха свещеници, а проповедници, винаги мъже. Бяха открити и яростни противници на жените свещеници, но въпреки това им се позволяваше да ползват тази църква. Сериозни мъже, които с монотонен глас каканижеха за греха и дявола, отново и отново заплашваха с деня на страшния съд.

— … и тях ги чака адът. Защото човекът е роден лош — опяваше мъжът и у Амбра се надигаше гняв.

Адът и първородният грях бяха нещо, от което шведската църква официално се беше дистанцирала. Беше истински скандал, че на тази секта се позволяваше да използва църквата да разпространява омразните си послания.

— … хомосексуалността е грях, дяволско зло. Виждаме как атаките идват от всички страни. Дяволът на хомосексуализма е навсякъде.

Амбра се въртеше на скамейката, монотонният глас сякаш й бъркаше в мозъка. Всички останали обаче седяха неподвижно и гледаха проповедника. Някои тихо плачеха. Децата седяха с родителите и роднините си с бледи лица и уплашени очи. Амбра помнеше това. Семейства с десет, дори петнайсет деца. Предпазните средства бяха забранени, жените служеха за разплод и повечето смятаха, че трябва да се ражда по едно дете всяка година. Дъщерите мечтаеха един ден да имат много бебета. Синовете учеха, че думата на мъжа е закон в семейството. Лестадианката трябваше да е винаги на разположение за бременност, тя не се разпореждаше със собственото си тяло. Беше необяснимо как може да съществува такова нещо в една просветена и светска държава като Швеция.

— И нима тя не се показа като блудница? — ехтеше гласът на проповедника, който говореше за някаква шестнайсетгодишна, която се гримирала и сега трябваше да бъде пропъдена от паството.

Амбра се огледа, питаше се дали това бедно момиче седи на някоя от скамейките. Тук нямаше любов, нямаше прошка, нямаше нищо от добрината, която вярата би трябвало да проповядва. Макар че тя може би виждаше всичко през мрачните спомени от собственото си детство. Може би наоколо седяха хора, които не биеха и тормозеха, добри хора, които вярваха в Бог и бяха нежни към близките си. Може би.

Но дори сред най-просветените лестадианци се водеше непрестанна борба срещу греховните изкушения на външния свят. Музиката, телевизията и компютърните игри, разбира се, бяха забранени. Но също и ярките дрехи, завесите, бижутата, гримът и интернет. Да учиш и да се образоваш беше грях, да имаш хоби или да спортуваш — също, защото това отнемаше време от Господ. Беше толкова безумно.

— Казваме добре дошъл на Уно Алто. Идва чак от Финландия и носи поздрави от нашите братя там. Той е апостолът и обновителят. Пророкът, който е дошъл при нас. Ние сме благословени.

Амбра притисна гръб към твърдата дървена облегалка, присви очи в сумрака. Отпред застана мъжът от снимката на Елса. Оказа се по-висок, отколкото изглеждаше там, вървеше с тежка, леко провлачена походка. Имаше необичайно дълги ръце и всеки път, когато преглъщаше, огромната адамова ябълка подскачаше под сбръчканата кожа. Когато Уно Алто отвори уста, за да заговори, Амбра видя, че има сиво-кафяви зъби, сякаш мръсни, но тя се сети, че пастата за зъби също е грях. Мъжът държеше излиняла черна библия. Всички лестадианци, които Амбра познаваше, бяха тихи, мълчаливи хора, вечно превити под бремето на безбройните грехове, които са извършили, но тишината, която се възцари, когато Уно Алто се покачи на амвона, беше забележителна. Някои направо изглеждаха пред припадък.

Уно Алто огледа паството. Двете снимки, които Амбра беше видяла, изобщо не разкриваха личността му. Той беше висок, късо подстриган, сдържан в движенията, но имаше онова излъчване, онзи вид енергия, които — според запознати — притежават водачите на секти.

Той пое дълбоко дъх, изчака минута и после започна проповедта си. Говореше на шведски, но с финландски акцент. Винаги започваха по един и същи начин — с молитва към Бог, приказки за любов и единение, а после минаваха към все по-остри думи за покварата.

— Трябва да пробудим събратята си. Да пробудим онези, които живеят в грях — говореше Алто и от мрачния беззвучен старчески глас я побиха тръпки.

Беше толкова безрадостен, толкова неумолим. Лъхаше на средновековие, вечни мъки и пъкъл.

— Каквото е отвън, такова е и отвътре — продължаваше той и после поде дълъг и потискащ монолог за алкохола, дрехите на жените и различните пакости на дявола по земята.

Амбра погледна към часовника — беше минал цял час.

Лестадианките седяха с все по-ниско сведени глави. Някои подсмърчаха силно. Не беше чудно — автоматично се приемаше, че те, заради своя пол, са носители на греха. Уно Алто вече се беше развихрил. Думите не секваха и за миг, бяха като черен водовъртеж от напътствия, заплахи и омраза. Греховни дрехи, греховни градове, греховни съблазнителки. Грях, грях, грях.

— Тези извращения правят дявола по-силен. Той впива ноктите си в сърцето на грешника. Никой не е невинен, нито старците, нито жените, нито децата.

Мъжът млъкна. Беше трудно да се определи дали това е целенасочена театрална пауза, или просто имаше нужда си поеме дъх. Амбра се огледа. Как търпяха да слушат тези глупости?

Гласът отново проехтя в църквата:

— Трябва особено да внимавате за греха сред младите. Защото те се поддават по-лесно.

Сякаш слушаше Есаяс. Днес го нямаше, Ракел също, поне не ги виждаше, но като чуваше как говори Уно Алто за греха сред младите, се връщаше в онези дни.

В кухнята им имаше радио и веднъж тя беше завъртяла кръглото копче и беше хванала станция, на която пускаха и музика, и реклами. Така се беше заслушала в музиката, че не чу как Есаяс влиза.

— Какво правиш? Мръсна блудница, какви ги вършиш?

— Нищо. — Беше толкова уплашена, че гърлото й се сви.

— И лъжеш на всичкото отгоре. Пускаш греха в моя дом.

Ударът я улучи по бузата и я запрати върху един от кухненските столове. Тя се сви на кълбо.

Амбра си пое дъх и се застави да се върне в настоящето, в църквата, не в кухнята на Есаяс, където боят беше продължил цялата вечер.

Беше я обявявал за грешница толкова пъти, че частица от нея беше повярвала, че може и да е прав. Че вината е у нея. Но сега, докато слушаше приказките на Уно Алто за демоните и злото, виждаше цялата абсурдност. Да биеш дете, за да прогониш дявола. Да казваш на десетгодишно момиченце, че майка му е умряла, понеже е била обладана от зли духове. Що за Бог позволява такова нещо?

Амбра пак погледна часовника, вече минаваше вторият час. Уно Алто сякаш се доближаваше до края на проповедта си. Гласът му трепереше, лицето му беше почервеняло, от време на време размахваше юмрук срещу паството, сякаш за да подчертае още повече колко са покварени.

— Амин! — каза накрая.

— Амин! — повториха всички приглушено.

Амбра усещаше как гневът и решимостта й растат. Шестнайсетгодишни, наричани курви, жени, принуждавани да забременяват, страдащи сирачета. Някой трябваше да спре тези ненормалници — и защо това да не бъде тя?

След проповедта мнозина се наредиха на опашка, за да отидат при проповедника, да бъдат докоснати и благословени. Отново и отново Уно Алто се ръкуваше с мъжете. Жените стояха отстрани, покорни, тихи.

Амбра стана от скамейката, плъзна се в сенките и бавно тръгна през църквата. Никой не й обръщаше внимание. Така действаха в тази секта — игнорираха и обръщаха гръб на онези, които не принадлежаха към нея. Но игнорирането можеше да служи и като защита. Защото ако си тих, ако не вдигаш врява около себе си, сякаш не съществуваш.

На моменти заради особената акустика в помещението до ушите й долитаха части от тихи разговори. Фрази и изречения, които се разменяха, докато хората започваха да излизат, най-отпред жените с най-малките деца.

Амбра се спря зад една колона, видя как Уно Алто извади безкрайно стар мобилен телефон от джоба на сакото си. Интернет беше грях и никой лестадианец не притежаваше смартфон. Но в неговите старчески ръце и в съчетание със старомодните му дрехи дори този телефон изглеждаше като анахронизъм. Като че ли беше актьор в исторически филм и говореше по телефон в почивката между снимките.

Уно Алто се извъртя настрани и обърна лице право към Амбра, докато говореше.

Тя се прокрадна още по-близо, наостри уши.

— … трябва да го изпълним възможно най-скоро.

Тя се приведе напред, слушаше внимателно.

— От твоето описание, Есаяс, ми се струва, че дяволът ги е обладал. — Мъжът разтревожено поклати глава. — Да. — И после тишина, докато слушаше със сбърчено чело.

Дали говореше с Есаяс Свентин? Не беше изключено, нали ги беше видяла заедно на снимката.

Нетърпеливо и със свито сърце тя чакаше Уно Алто да проговори пак.

— Да, възможно е момичетата да се насъскват едно друго. Дяволът е лукав в това отношение. И е силен. Особено когато те са на прага. Знам, че се тревожиш. Аз също се безпокоя.

Той мълчеше и слушаше с мъдро изражение. Амбра все повече се убеждаваше, че говори с Есаяс Свентин.

— Да, звучи разумно. Точно тази поквара ги прави възприемчиви към греха. Направил си каквото си могъл. Но се нуждаеш от помощ. Знаеш ли подходящо място?

Съдбовна тишина, докато Уно мълчеше и кимаше.

За каквото и да говореха, беше ясно, че е нещо сложно и сериозно. Амбра успя да се приближи незабележимо още малко и почти подскочи, когато пак чу безизразния глас на Уно Алто, вече съвсем ясно:

— Да, мазето е подходящо. Може да отнеме много време, както знаеш, и не бива да ни безпокоят. Ако сатаната у тях е толкова силен, колкото казваш, трябва да сме готови за битка с демоните. Това е изпитание, братко, трябва да бъдеш твърд. Да, утре.

Уно Алто затвори.

Амбра се отдръпна зад колоната, опита се да осмисли чутото. Не искаше да повярва, че е истина, но както и да премисляше думите на мъжа, стигаше до едно и също заключение. Възнамеряваха да сторят нещо на момичетата, които живееха при Есаяс и Ракел Свентин. В мазето им, още утре. А най-лошото беше, че тя знаеше много добре какво планират. Беше го преживяла. Имаше го във всички религии. В най-меката си форма беше лек. В най-тежката беше насилие, което можеше да доведе до смърт чрез изтезание. Уно и Есаяс възнамеряваха да извършат прогонване на демони. Екзорсизъм.